РЕШЕНИЕ
№ 1111
гр. Пловдив, 14.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20225330109730 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от П. Б. М., ЕГН **********, с адрес в с. К. К., Обл.
П., ул. „****“ № ** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ж.к. „Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
„Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от **** С. К. К. и „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к.
„Люлин“ № 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, с която
са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване на нищожността на договор за
паричен заем № **** от 30.10.2020 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и
нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № **** от 30.10.2020 г.,
сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.
В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за паричен заем № **** от 30.10.2020 г., а между ищеца и „Файненшъл
България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на поръчителство № ***** от
30.10.2020 г. Излага съображения за нищожност на процесните договори. Счита, че
уговорения фиксиран годишен лихвен процент от 35 % нарушава добрите нрави и внася
неравноправие между страните. Намира, че недействителността на клаузата за договорна
лихва води до недействителност на кредитната сделка. Твърди, че не били спазени и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК – в договора да е разписан действителния размер на
ГПР. Действително приложеният ГПР бил различен от посочения в договора, като сочи, че
по този начин кредиторът заблудил потребителя, поради което счита за нищожна клаузата за
ГПР, с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка
поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Счита, че уговореното възнаграждение за фирмата –
поръчител е разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР.
Посочва, че в нарушение на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК кредиторът не е включил в ГПР
разходите, които следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение за фирмата –
1
поръчител. Невключването на възнаграждението в ГПР водело до несъответствие на
действително прилагания от кредитора разход в кредитното отношение и представлявало
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП.
По отношение на договора за предоставяне на поръчителство, намира същия за
нищожен, поради противоречие с добрите нрави, целите на Директива 2008/48 и внасящ
неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че след като кредитната сделка е
нищожна, договорът за предоставяне на поръчителство е лишен от правно основание и не е
породил правно действие.
Предвид изложеното, моли за уважаване на предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран и отговор от ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, със становище за неоснователност на предявените искове.
Оспорва наведените доводи за недействителност на договора за предоставяне на
поръчителство. Счита, че договорът не е лишен от правно основание, доколкото
изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по
договора за паричен заем било породило сключването на договора за предоставяне на
поръчителство, а дружеството сключило договора поради възможността да получи
възнаграждение за предоставената услуга. На следващо място, намира, че не е налице
противоречие с добрите нрави, както и твърдяната явна нееквивалентност на престациите.
Твърди, че с предоставеното поръчителство извършва възмездна услуга в полза на
заемодателя, като договорът за предоставяне на поръчителство бил сключен по възлагане на
ищеца, при условие за получаване на възнаграждение. В действителност отговорността на
поръчителя имала акцесорен характер, но също била и относително самостоятелна. Ищецът
неправилно считал, че по договора за предоставяне на поръчителство не се дължи
уговореното възнаграждение. Поддържа, че дори и договорът за заем да бъде приет за
нищожен, то ответникът, изпълнявайки задължението си по договора със заемателя, имал
право да получи възнаграждение в пълния уговорен размер.
Предвид изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира
разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от
страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че
между ищцата и първия ответник е сключен договор за паричен заем № ***** от 30.10.2020
г., по силата на който на същата е отпусната в заем сумата от 1500 лева за срок от 48
седмици, платим на 24 вноски в размер на по 73,55 лева, при фиксиран годишен лихвен
процент по заема-35% и годишен процент на разходите от 40,82%. Посочена е и общо
дължимата от заемателя сума в размер на 1765,20 лева.
На същата дата между „Файненшъл България” ЕООД и ищеца е сключен Договор за
предоставяне на поръчителство № *****, по силата на който втория ответник се е задължил
да отговаря солидарно с ищеца пред „Изи Асет Мениджмънт“ ЕООД за изпълнението на
всички задължения възникнали съгласно договора за заем и за всички последици от
неизпълнението на потребителя. От договора е видно, че уговореното възнаграждение за
поръчителя е в размер на 1282,80 лева, платимо заедно с всяка седмична погасителна
вноска, към която се прибавя сумата от 53,45 лева.
Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем № ******
от 30.10.2020 г. от същата дата, погасителен план и пълномощни.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, извършена от в. л. Д. С. се
установява, че при определяне на посочения в Договор за заем № **** от 31.01.2018г. ГПР в
размер на 40,82% от кредитора са включени само разходите за лихви. Ако в обхвата на
годишния процент на разходите се включи и уговореното възнаграждение на дружеството-
поръчител „Файненшъл България“ ЕООД възлизащо на сумата от 1282,80 лева, то ГПР ще
2
бъде в размер на 164,97%.
Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като
компетентно изготвено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от
страните.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за
паричен заем, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
паричен заем, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв
начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 40,82%, а възнаградителната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за заем е посочено, че размера на седмичната вноска
възлиза на сумата от 73,55 лева, които ищцата се е задължила да заплати на 24 равни
двуседмични вноски. В същото време обаче, видно от погасителния план към месечната
сума е включено и възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 53,44 лева
или общ размер на вноската от 127 лева, платимо на падежа на съответната погасителна
вноска, с която сума се оскъпява последната. Именно в тази връзка двата договора –за
кредит и за поръчителство не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за
услугата), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (заема). Принципно
няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор
става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за
договора за услуга също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат
и договорките по договора за услуга. Казано по друг начин, в договора за кредит има
3
вписана уговорка за обезпечаване на кредита и такса за допълнителна услуга, която макар и
формално да е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за кредит,
като включена в съдържанието и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно
несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били
свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от
описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното.
Предвид горното, съдът намира, че с уговорката за заплащане на допълнителна
услуга, предвидена в договора за поръчителство, но включена във вноските по погасителния
план на кредита, се нарушава императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Формално в договора
за кредит не е вписана такса за действия, свързани с усвояване или управление на кредита,
но реално тази допълнителна услуга по естеството си представлява именно заплащане на
разходи, свързани с отпускането и управлението на кредита.
По договора за поръчителство е предвидено заплащането на такса, платима по
погасителния план на кредита, по този начин въпросната такса се превръща в разход по
кредита по смисъла на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и така се надвишава ограничението на чл. 19 ал. 4
от закона. Допустимата граница е предвидена да е петкратният размер на законната лихва
(или ГПР да е около 50 %), а според ССчЕ с включването на таксата за допълнителната
услуга, превишението става многократно – 164,97 %. Затова и тази клауза е нищожна на
основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в
параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така
таксата за поръчителство прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в
ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че
всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на
закона, са нищожни.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че клаузата е недействителна, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на страните. Нищожността на договора за кредит влече след себе си и нищожност
на договора за поръчителство, доколкото същия е без предмет.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, които се констатираха в размер на общо 301,92 лева, от
които –заплатена държавна такса в размер на 121,92 лева и депозит за съдебно-счетоводна
експертиза в размер на 180 лева, за тях е представен списък и са налице доказателства за
реалната им направа. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса,
на когото не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
4
следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора възлиза на сумата от общо 673 лева за
двата обективно съединени иска.
Направените от ответните страни разноски следва да си останат за тяхна сметка.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,,
ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46,
представлявано от **** С. К. К. и от П. Б. М., ЕГН **********, с адрес в с. К. К., Област П.,
ул. „*****“ № **, че Договор за паричен заем № **** от 30.10.2020 г., е нищожен, като
противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,,
ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46 и П.
Б. М., ЕГН **********, с адрес в с. К. К., Обл. П., ул. „*****“ № **, че Договор за
предоставяне на поръчителство № **** от 30.10.2020 г. е нищожен, като противоречащ на
императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28,
„Силвър център”, ет. 2, офис 40-46, представлявано от **** С. К. К. и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,,
ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46 да
заплатят на П. Б. М., ЕГН **********, с адрес в с. К. К., Обл. П., ул. „*****“ № ** сумата от
301,92 лева /триста и един лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща направени по
делото разноски.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление в гр. София,, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28,
„Силвър център”, ет. 2, офис 40-46, представлявано от **** С. К. К. и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,,
ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър център”, ет. 2, офис 40-46 да
заплатят на адв. Е. Г. И. с личен №********** с адрес в гр. П., ул. „Х. К.” № * сумата от
общо 673 лева /шестотин седемдесет и три лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено на ищеца безплатно процесуално представителство по
делото, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5