Р Е Ш Е Н И Е
№ 2216
гр. Пловдив, 06.12.2023
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Пловдив, II отд., VII състав, в открито заседание на шести ноември през
две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ШОТЕВА
при секретаря Христина
Николова и участието на прокурора Т. Павлов, като разгледа докладваното от
председателя Мариана Шотева адм. дело № 1021 по описа за 2023 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във
връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража (ЗИНЗС).
Образувано е във
връзка с Решение № 699/13.04.2023 г., постановено по КАД № 425/2023 г. по описа
на Административен съд – Пловдив, ХIX състав, с което е обезсилено Решение №
2367/12.12.2022 г., постановено по адм. дело № 2348/2022 г. по описа на
Административен съд – Пловдив, Х състав и делото е върнато за ново разглеждане
от друг състав на съда.
При новото
разглеждане, съобразно указанията на касационния съд, изложени в обезсилващото
решение, настоящият съдебен състав констатира, че е сезиран с искове, предявени
от Р.М.Й., ЕГН **********, понастоящем в Затвора Пловдив, чрез пълномощник адв.
С., както следва:
1) срещу
Министерство на правосъдието за заплащане на обезщетение в размер на 200 000
лв., ведно със законната лихва, считано от 10.11.1996 г. до окончателното
изплащане на сумата, за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се
в болки, страдания, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност,
в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване на
наказанието му „лишаване от свобода“ в периода от 10.11.1996 г. до 01.06.2009
г. в Затвора Пловдив;
2) срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията” за заплащане на обезщетение в размер на
100 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.11.1996 г. до окончателното
изплащане на сумата, за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се
в болки, страдания, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност,
в резултат от поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване на
наказанието му „лишаване от свобода“ в периода от 02.06.2009 г. до 07.09.2022
г. в Затвора Пловдив.
Твърденията на
ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС, както следва: липса на достатъчно
жилищна площ (пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв.м. нетна площ на
човек“); без постоянен достъп до санитарен възел и постоянно течаща топла и
студена вода; през зимата е много студено, през лятото много топло и задушно; в
килиите има гризачи и дървеници, поради което не може да спи от тях; наличие на
мухъл и влага в килиите, л.св. си перат и сушат дрехите в килията и това прави
обстановката много задушна, трудно се диша и има влага; без условия за
раздвижване; с ищеца не работят психолози и педагози, не го включват в
образователни, културни и спортни програми, не се полагат усилия за неговата
ресоциализация.
Претендира се
присъждане на сторените разноски – 10 лв. заплатена държавна такса.
Допълнителни съображения са изложени в депозирана по делото писмена защита.
Ответникът –
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител
юриск. Ч., счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани,
поради което настоява за тяхното отхвърляне. Прави възражение за изтекла
погасителна давност. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Допълнителни
съображения са изложени в депозирани по делото писмени бележки.
Ответникът –
Министерство на правосъдието, чрез процесуалния си представител юриск. Ч.,
счита така предявените претенции за неоснователни и недоказани, поради което настоява
за тяхното отхвърляне.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковите
претенции.
Административен
съд – Пловдив, II отд., VII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност,
събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено
следното.
По отношение на исковата претенция, насочена срещу
Министерство на правосъдието.
От Справка за
правното положение на ищеца към рег. № 5215/07.07.2023 г. от 07.07.2023 г. (л. 34)
се установява, че ищецът Р.М.Й. изтърпява наказание „Доживотен затвор“ в
Затвора Пловдив, наложено с Присъда № 9/02.02.1998 г., постановена по НОХД №
10/1997 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, като е постъпил в Затвора Пловдив
на 10.01.1997 г.
Съгласно Справка
към рег. № 5215/07.07.2023 г. от 11.07.2023 г., изготвена от ИСДВР П. У. (л. 36
и сл.) данни за броя на л.св. в спалните помещения се съхраняват за период от 3
години, като за исковия период е направена извадка от Тетрадка за проверка на
броя на л.св., от която се установява, че за периода от 10.01.1997 г. (когато
ищецът е постъпил в Затвора Пловдив) до 01.06.2009 г. вкл. (крайната дата на
този исков период) ищецът е бил настанен, както следва: от 10.01.1997 г. до
01.07.1999 г. вкл. във Втора група при специален режим; от 02.07.1999 г. до
10.02.2008 г. във Втора група при специален режим; от 11.02.2008 г. до
01.06.2009 г. вкл. във Втора група при усилено строг режим, като няма данни в
кои спални помещения е бил настанен ищецът, нито с колко други л.св. е
пребивавал в едно спално помещение.
По отношение на исковата претенция, насочена срещу
ГДИН.
От цитираната
по-горе Справка към рег. № 5215/07.07.2023 г. от 11.07.2023 г., изготвена от
ИСДВР П. У. (л. 36 и сл.) се установява, че ищецът е бил настанен, както следва:
- от 02.06.2009
г. до 11.06.2009 г. вкл. във Втора група при усилено строг режим, като няма
данни в кои спални помещения е бил настанен ищецът, нито с колко други л.св. е
пребивавал в едно спално помещение;
- от 12.06.2009
г. до 11.11.2015 г. вкл. във Втора група при строг режим в Изолатор № 1, който
е с площ от 6,62 кв.м. със санитарен възел в същото помещение и 1 бр. прозорец
с размери 0,90/0,90 м.;
- от 12.11.2015
г. до 22.11.2015 г. вкл. във Втора група при строг режим в Изолатор № 8, който
е с площ от 11 кв.м. със санитарен възел в същото помещение и 1 бр. прозорец с
размери 0,95/1,17 м.;
- от 23.11.2015
г. до 16.03.2017 г. вкл. във Втора група при строг режим в Изолатор № 1, който
е с площ от 6,62 кв.м. със санитарен възел в същото помещение и 1 бр. прозорец
с размери 0,90/0,90 м.;
- от 17.03.2017
г. до 06.08.2018 г. вкл. във Втора група при строг режим в Изолатор № 7, който
е с площ от 9,97 кв.м. със санитарен възел в същото помещение и 1 бр. прозорец
с размери 0,93/1,20 м.;
- от 07.08.2018
г. до 21.02.2019 г. вкл. във Втора група при строг режим в стая № 73, която е с
площ от 27,50 кв.м., с два прозореца с размери 0,55/1,17 м. и 1,00/1,17 м., със
санитарен възел с площ от 4,81 кв.м. с един прозорец с размери 0,30/1,17 м. За
този период няма данни с колко други л.св. е пребивавал ищецът в това спално
помещение;
- от 22.02.2019
г. до 22.05.2019 г. вкл. във Втора група при строг режим в стая № 81, която е с
площ от 28,98 кв. м., с два прозореца с размери 0,97/1,17 м. и 0,67/1,17 м.,
със санитарен възел с площ от 2,73 кв.м. с един прозорец с размери 0,15/1,20 м.
За този период няма данни с колко други л.св. е пребивавал ищецът в това спално
помещение;
- от 23.05.2019
г. до 01.06.2021 г. вкл. във Втора група при строг режим в стая № 82, която е с
площ от 26,09 кв.м. и с капацитет до 6 л.св. (а не както е посочено в справката
– 14 л.св.), с два прозореца с размери 0,65/1,15 м. и 1,20/1,20 м., със
санитарен възел с площ от 2,71 кв.м. с един прозорец с размери 0,40/1,17 м. За
част от периода, а именно от 23.05.2019 г. до 27.06.2019 г. вкл. няма данни с
колко други л.св. е пребивавал ищецът в това спално помещение, а в останалия –
от 28.06.2019 г. до 01.06.2021 г. в това спално помещение са настанявани между
9 и 18 л.св.;
- от 02.06.2021
г. до 19.07.2021 г. вкл. в Трета група при строг режим в стая № 30, която е с
площ от 16,86 кв.м. и с капацитет до 4 л.св., с един прозорец с размери
1,20/1,20 м., със санитарен възел с площ от 1,04 кв.м. с един прозорец с
размери 1,20/1,20 м., като през целия период в това спално помещение са били
настанявани между 8 и 10 л.св.;
- от 20.07.2021
г. до 07.09.2022 г. вкл. във Втора група при строг режим в стая № 82, която е с
площ от 26,09 кв.м. и с капацитет до 6 л.св. (а не както е посочено в справката
– 14 л.св.), с два прозореца с размери 0,65/1,15 м. и 1,20/1,20 м., със
санитарен възел с площ от 2,71 кв.м. с един прозорец с размери 0,40/1,17 м.
През целия период в това спално помещение са били настанявани между 9 и 15
л.св.
Установява се от
Становище към рег. № 5215/07.07.2023 г. от 11.07.2023 г., изготвено от ВНД НС
„ФЛКР“ инсп. Е. К. (л. 35), че във всяко спално помещение, в което е настаняван
Й., има течаща вода и санитарен възел и л.св. имат неограничен достъп до тях,
отделно от това л.св. имат право да притежават нагреватели, с които могат да си
топлят вода или да ползват топла вода от банята. А от цитираната по-горе Справка
към рег. № 5215/07.07.2023 г. от 11.07.2023 г., изготвена от ИСДВР П. У. (л. 36
и сл.) се установява още и че всички работещи л.св. имат осигурена възможност
всеки работен ден да използват баня след приключване на работния ден, като за
неработещите е осигурена възможност да използват баня два пъти седмично по
утвърден от началника на затвора график (приложен на л. 77 от адм. дело №
2348/2022 г. на ПАС). Посочва се още и че от 2018 г. ищецът Й. е назначаван на
работа два пъти за по един месец.
Констатира се от
цитираните по-горе становища, че ГДИН сключва централен договор за ДД обработки
на всички помещения в затворите и общежитията към тях, както и че дезинсекция и
дератизация на помещенията в затвора се извършва по утвърден график, а не всеки
месец, в подкрепа на което са приложени договори и протоколи от извършена
обработка на помещенията от 2019 г. Уточнява се, че в Затвора Пловдив не се
съхраняват документи за дезинсекция и дератизация на помещенията за периоди
преди 2019 г., тъй като съгласно писмо № 18-256/5 от 06.12.2022 г. на Държавна
агенция „Архиви“ гр. Пловдив е одобрен „Акт за унищожаване на неценни документи
с изтекъл срок на съхранение“ за периода от 1931 г. до 2018 г. (така становище
на л. 35). Независимо от гореизложеното, представени са в тази връзка с Договор
за възлагане на обществена поръчка за услуги № 650/1 от 20.01.2021 г., сключен
с ДЗЗД „Фаворит Мениджмънт“ с предмет извършване на дезинсекция и дератизация
на сградите на ГДИН и териториалните й служби, Договор от 13.11.2018 г.,
сключен с „ДДД-1“ ООД със същия предмет, както и протоколи за периода от 2011
г. до 2022 г. (л. 42 и сл. от настоящото дело, както и л. 91 и сл. от адм. дело
№ 2348/2022 г. на ПАС).
Както вече се
посочи и по-горе, установява се от представените доказателства, че от 2018 г.
до датата на предявяване на исковата молба, ищецът Й. е бил назначаван на
работа, както следва: като социален асистент на неплатен труд всеки петък на
8-часов работен ден с изпитателен срок от един месец със Заповед № 1422/16.08.2018
г. и като социален асистент на Ц. А. *** при условията на неплатен доброволен
труд, при 1-дневна работна седмица за ден петък, 8-часов работен ден, с
изпитателен срок от 1 месец със Заповед № 2214/25.09.2020 г. По отношение на
социалната дейност и възпитателната работа с ищеца се установява, че същият е
участвал, както следва: 1. В общозатворнически програми: в периода м. април –
м. юни 2020 г. в подготовката и представянето на театрална постановка „Форум
театър“ с лишени от свобода от Затвора Пловдив; през м. февруари – м. август в
подготовката и представянето на театрална постановка „Бащи и синове“ с лишени
от свобода от Затвора Пловдив; 2. В програми с лишени от свобода от Втора
група: Образователна програма: курс по рисуване от 19.08.2022 г. до датата на
исковата молба; специализирана групова програма „Умения за мислене“ в периода
10.08.2022 г. – 23.08.2022 г.; Турнир по шах в периода 18.07.2022 г. –
24.07.2022 г.; образователна програма: История на мюсюлманството от 27.06.2022
г. до 08.07.2022 г.; творческо ателие за изработване на мартеници от 21.01.2022
г. до 23.02.2022 г.; турнир по шах от 10.11.2021 г. до 12.11.2021 г.; турнир по
шах и табла от 12.08.2021 г. до 13.08.2021 г. Участвал е и във всички обявени инициативи
с художествена насоченост, всяка година изработва коледна украса за общите
помещения на Пост № 2, рисува, участва в конкурси за картички, есета, картини
(така становище на л. 41).
Установява се
също така от представено Становище от Н. Г. – инспектор-психолог (л. 80 от адм.
дело № 2348/2022 г. на ПАС), че провеждането на психологическо консултиране на
лишените от свобода, вкл. и доживотно осъдени, се осъществява чрез заявка,
която трябва да отговаря на определени критерии, като това включва и кризисни
състояния и по определена процедура. За ищеца не е постъпвала заявка за
консултиране от психолог, той самият не е подавал заявление за индивидуална
работа с психолог, не са се и налагали кризисни интервенции. Във връзка с
обсъждане на правния му статус е изготвена експертна оценка относно актуалното
психично и емоционално състояние. Въпреки горното, с ищеца се твърди, че са
провеждани беседи, когато той устно е поставял някакви въпроси – те са били във
връзка с битови проблеми и във връзка с негови творчески прояви, такива въпроси
обаче се посочва, че не касаят психологическо консултиране, но въпреки това са
му давани разяснения и/или е насочван към ИСДВР. Оценката му на риска от
рецидив е установена в рамките на ниските стойности, което не предполага
необходимостта от целенасочени интервенции от психолог. В подкрепа на
изложените твърдения са представени Препланиране на присъдата от 08.02.2021 г.
и Текущ доклад за л.св. Р.М.Й. от 15.02.2022 г. (л. 78-79 от адм. дело №
2348/2022 г. на ПАС).
Като свидетели по
делото са разпитани И. П.М. и Й.К.Ш., чиито показания съдът приема за логични,
последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени на свидетелите,
като същите ще бъдат обсъдени по-долу в решението и преценявани от съда, с
оглед на всички други данни по делото.
Други
доказателства не са ангажирани от страните.
При така
установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи.
Разпоредбата на
чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно
чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава
единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се
предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто
незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.
В конкретния случай
не е спорно между страните, че ответниците в настоящото производство – ГДИН и
Министерство на правосъдието за исковите периоди имат както процесуална, така и
материалноправна легитимация да отговарят по предявените искове.
На следващо
място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС
правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата
претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да
бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде
приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3
от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.
Или иначе
казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както
и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност,
продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на
помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).
Все в тази
насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за
лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други
помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство
на задържаните лица.
В чл. 43, ал. 4
от ЗИНЗС (в сила от 7.02.2017 г.) е установено изискването минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв.м.
Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“,
то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва
по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А
за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата
да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
За пълнота е
необходимо да се посочи, че според нормата на чл. 3 от Европейската конвенция
за защита на правата на човека (ЕКЗПЧ), никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В насока
тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание лишаване
от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на ЕСПЧ, като напр.
делото Ананиев срещу България, както и Нешков и др. срещу България, за това, че
независимо, че желателният стандарт, а в България и вече нормативно установен
такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то ако задържаните лица
имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, тогава
пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по себе
си, независимо от други фактори, до нарушение на чл. 3 от Конвенцията, а
недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно
отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да
представлява сама по себе си нарушение на чл. 3 от Конвенцията, тя все пак може
да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на
условията на задържане – като например липса на уединение при използване на
тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж
въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води
до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело
Torreggiani and Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това
дали е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на липсата на
лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко
задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано
лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на
килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно
между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда
сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член.
В случая, според съда, независимо от факта, че разпоредбата на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, която сочи, че минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки
лишен от свобода не може да е по-малка от 4 кв. м., е влязла в сила след постъпването
на Й. в място за лишаване от свобода, то това не означава, че за държавата в
лицето на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, не е
съществувало задължение за изпълнение на стандартите, касаещи минималната
жилищна площ и преди този момент, като в тази насока, както се каза, пряко
приложима по силата на Конституцията е самата ЕКЗПЧ.
Според чл. 43,
ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща
вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с
правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е
конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения.
В спорното
съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по
иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на
процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените
средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право.
Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят
доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния
административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт
върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната,
която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по
административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това
положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от
недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на
съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е
доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито
съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти
и последиците от недоказването, в т.ч. за правилното установяване на фактите по делото на основание чл. 284, ал. 3
от ЗИНЗС е изискал от Затвора Пловдив представянето на конкретно посочени
доказателства.
По отношение на исковата претенция, насочена срещу
Министерство на правосъдието.
От събраните и
неоспорени от страните доказателства, се установява, че ищецът е постъпил в
Затвора Пловдив на 10.01.1997 г. и пребивава в него до датата на депозиране на
исковата молба, а именно 07.09.2022 г. вкл. Или, няма данни да е пребивавал на
територията на Затвора Пловдив в периода от 10.11.1996 г. до 09.01.1997 г. вкл.
Това от своя страна е самостоятелно основание исковата молба в тази й част да
бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за извършени нарушения
на чл. 3 от ЗИНЗС от органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. В тази връзка следва
изрично да се посочи, че именно фактическите твърдения на ищеца, обективирани в
обстоятелствената част на исковата молба, определят предмета на доказване и на
произнасяне на съда и е недопустимо, ако не е било предприето изменение на иска
по реда на чл. 214 от ГПК (каквото не е спорно между страните, че не е
сторено), същият да бъде разгледан на фактически основания – различни от
посочените в исковата молба.
С оглед
направеното своевременно възражение от страна на ответника ГДИН с отговора на
исковата молба за изтекла петгодишна погасителна давност и установеното, че
ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив от 10.01.1997 г. до 01.06.2009 г. вкл.,
настоящият съдебен състав намира, че претендираното от ищеца вземане за вреди
(главница и лихви), е погасено по давност предвид разпоредбите на чл. 110 и чл.
119 от ЗЗД във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ и т. 4 от Тълкувателно решение №
3/22.04.2005 г. по ТД № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК. Това е така, защото след
01.06.2009 г. влиза в сила изменението на ЗИНЗС и Министерството на
правосъдието не е надлежен ответник по така предявения иск. Следователно, от
01.06.2009 г. започва да тече петгодишната погасителна давност за предявяване
на иск срещу Министерството на правосъдието за установяване на
незаконосъобразно бездействие на служители на министерството и за предявяване
на претенция за осъждането му да заплати обезщетение за настъпилите, вследствие
на това бездействие, неимуществени вреди за ищеца, и абсолютният петгодишен
давностен срок изтича на 01.06.2014 г. Исковата молба на Р. Й. е депозирана на
07.09.2022 г., т.е. много след погасяване на правото му на иск, поради което и
вземането следва да се счита погасено и в тази част искът подлежи на отхвърляне
като погасен по давност (в този смисъл Решение № 8214/25.06.2020 г.,
постановено по адм. дело № 2171/2018 г. по описа на ВАС, Трето отделение,
Решение № 14419/23.11.2018 г., постановено по адм. дело № 5416/2017 г. по описа
на ВАС, Трето отделение и др.).
Или, исковата
претенция срещу Министерството на правосъдието, гр. София, за заплащане на
обезщетение в размер на 200 000 лв., ведно със законната лихва, считано от
10.11.1996 г. до окончателното изплащане на сумата, за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия при
изтърпяване на наказанието му „лишаване от свобода“ в периода от 10.11.1996 г.
до 01.06.2009 г. вкл. в Затвора Пловдив, следва да се отхвърли като
неоснователна, недоказана, а в една част и като погасена по давност.
По отношение на исковата претенция, насочена срещу
ГДИН.
Както вече се
посочи и по-горе, установява се от събраните и неоспорени от страните
доказателства, че през целия исков период, а именно от 02.06.2009 г. до
07.09.2022 г. вкл. ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив. Не се установява и
твърдените незаконосъобразни действия и/или бездействия от страна на
затворническата администрация в Затвора Пловдив да са били преустановени,
поради което и искът за този период не е погасен по давност.
Установява се на
следващо място, че на Й. е била осигурена необходимата жилищна площ от 4 кв.м.
в периода от 12.06.2009 г. до 06.08.2018 г. вкл., в който период ищецът е
пребивавал в изолатори № 1, № 8 и № 7, които са съответно с площ от 6,62 кв.м.,
11 кв.м. и 9,97 кв.м., в които изолатори е пребивавал сам, както и от
02.06.2009 г. до 11.06.2009 г. вкл., когато е пребивавал във Втора група, макар
и да не е посочено в кое помещение точно е бил настанен, доколкото при усилено
строг режим, безспорно е бил настанен самостоятелно.
Не така стои
въпросът обаче с периодите от 07.08.2018 г. до 21.02.2019 г. вкл., когато е
пребивавал във Втора група в стая № 73, от 22.02.2019 г. до 22.05.2019 г. вкл.,
когато е пребивавал във Втора група в стая № 81 и от 23.05.2019 г. до 27.06.2019 г. вкл., когато е пребивавал във Втора група
в стая № 82, за които периоди няма данни с колко други л.св. е пребивавал в
едно спално помещение, поради което и с оглед доказателствената тежест в
процеса, настоящият съдебен състав приема за доказани твърденията на Й. за
пренаселеност. Установява се пренаселеност и в периодите от 28.06.2019 г. до
01.06.2021 г. вкл., когато ищецът е пребивавал в спално помещение № 82, което е
с капацитет до 6 л.св. с повече от 6 л.св., от 02.06.2021 г. до 19.07.2021 г.
вкл., когато е пребивавал в спално помещение № 30, което е с капацитет до 4
л.св., а в него са пребивавали повече от 4 л.св. и от 20.07.2021 г. до
07.09.2022 г. вкл., когато е пребивавал в спално помещение № 82, което е с
капацитет до 6 л.св., а в него са пребивавали повече от 6 л.св.
Или, за периода
от 07.08.2018 г. до 07.09.2022 г. вкл. (общо 1493 дни) се установява твърдяната
пренаселеност.
Не се установява
обаче твърдяното нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като от събраните
по делото доказателства се установява, че във всички помещения, в които е бил
настанен ищецът, а така също и във всички спални помещения в Затвора Пловдив,
на л.св. е осигурен постоянен достъп до санитарен възел и постоянно течаща
студена вода, а по отношение на топлата – същата се осигурява по график във
времето за къпане на л.св., отделно от това, същите разполагат с възможността
да ползват нагреватели, с които да си стоплят вода при необходимост. До извод в
обратната насока не водят и показанията на разпитаните по делото свидетели,
доколкото от една страна същите са твърде общи, а от друга, на съда е служебно
известно, че свидетелите И. П.М. и Й.К.Ш. са инициирали производства по реда на
чл. 284 и сл. от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради
което за тях е налице и личен интерес да твърдят конкретни обстоятелства, с
оглед на което показанията им следва да бъдат кредитирани само в частта, в
която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164
и чл. 172 от ГПК.
Като недоказани
следва да се приемат и твърденията за претърпени вреди от наличието на гризачи
и дървеници в Затвора Пловдив, тъй като от страна на затворническата
администрация са представени конкретни данни за извършвани периодично
дезинфекция и дератизация. Действително, представени са данни за периода от
2011 г. до 2022 г., но тук е мястото да се посочи, че с оглед изричното
уведомяване на съда относно съответната утвърдена номенклатура по съхраняване
на архив и краткия срок на съхранение на същата, съдът не намира, че в случая
са налице условията на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС за приемане за доказан твърдения
от ищеца факт на наличие на инсекти и гризачи в периода от 2009 г. до 2010 г.,
доколкото тази разпоредба дава само възможност, но не задължава съда да признае
за доказани съответните факти и то само, ако специализираната администрация
откаже да предостави информация. В случая не е налице отказ от представяне на
такава от администрацията, а невъзможност за предоставянето й поради изтекъл
срок на съхранение и нейното унищожаване. Отделно от това, от страна на ищеца
не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за
хигиената в помещенията в Затвора Пловдив, в т.ч. и за наличието на инсекти и
гризачи. От твърденията на ищеца и разпитаните свидетели е възможно да се
приеме, че помещенията, в които е пребивавал Й., са с лоши хигиенни условия, но
хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло
зависи от настанените л.св. При така установеното няма как отговорността на
ответника да бъде ангажирана за лошите хигиенни условия в спалните помещения, в
които е бил настанен ищецът.
Съдът счита за
неоснователни и твърденията досежно липсата на работа с психолози и педагози с
ищеца, невключването му образователни, културни и спортни програми и
неполагането на усилия за неговата ресоциализация. Това е така, защото съгласно
чл. 152, ал. 1 от ЗИНЗС, социалната дейност и възпитателната работа са основни
средства за ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към подпомагане
на личностната промяна на осъдените и изграждане на умения и способности за
законосъобразен начин на живот в обществото. А съгласно ал. 2 социалната
дейност и възпитателната работа в местата за лишаване от свобода включват: 1.
диагностична и индивидуална корекционна дейност; 2. програми за въздействие, за
намаляване на риска от рецидив и риска от вреди; 3. образование, обучение и
квалификация на лишените от свобода; 4. творчески, културни и спортни дейности
и религиозна подкрепа. Според ал. 3 на същата разпоредба с лишените от свобода
се осъществява групова и индивидуална социална дейност и възпитателна работа.
Видно от представените по делото доказателства ищецът е бил включван в редица
културни, образователни и спортни програми, консултиран е от психолог,
включително и за определен период от време е бил работещ. В този смисъл не може
да се приеме, че ищецът е бил лишен от социални дейности и от възможности за
ресоциализация и личностна промяна, като в подкрепа на този извод е и фактът,
че към датата на депозиране на исковата молба, оценката му на риска от рецидив
е в рамките на ниските стойности. Друг е въпросът и че не се установява от
лицето да е постъпвала заявка за индивидуална работа с психолог.
По отношение на
останалите, наведени от ищеца твърдения, а именно: че през зимата е много
студено, през лятото много топло и задушно; наличие на мухъл и влага в килиите,
л.св. си перат и сушат дрехите в килията и това прави обстановката много
задушна, трудно се диша и има влага; без условия за раздвижване, следва да се
посочи, че в производството по чл. 284 и сл. от ЗИНЗС в тежест на ищеца е да
докаже при условията на пълно доказване осъществяване на твърдените нарушения
на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. В конкретния казус,
от страна на Й. са ангажирани единствено доказателства: „...дали се вземат мерки за унищожаване на дървеници, хлебарки и
гризачи, от колко време ищецът е в затвора, в каква килия, с каква нетна площ
/като се приспадне площта, заета от санитарния възел и мебелите и леглата/ и с
колко други затворници е бил и дали има обособен санитарен възел и постоянно
течащи топла и студена вода, вземат ли се мерки за неговото превъзпитание и
ресоциализация и какви, включват ли го в образователни и други програми,
работят ли с него психолози и педагози.“, но не и относно отоплението,
съответно охлаждането в помещенията в Затвора Пловдив, предприетите действия
във връзка с предотвратяване появата на мухъл и влага, данни за реда и
условията за изпиране и сушене на дрехите на л.св. и условията за раздвижване. До
извод в обратната насока не водят и ангажираните свидетелски показания,
доколкото нито един от разпитаните по делото свидетели не навежда твърдения във
връзка с посочените по-горе обстоятелства, поради което и с оглед
доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ищеца не са
ангажирани доказателства, следва да се приемат за недоказани твърденията,
свързани с коментираните тук като извършени нарушения.
Независимо от
гореизложеното и за пълнота следва да се посочи, че от страна на Затвора
Пловдив е предоставена информация, че отоплението в затвора се осъществява
посредством централно парно, спалните помещения са добре осветени и с отворяеми
прозорци за вентилация, проветряването на помещение се извършва от лишените от
свобода, настанени в стаята и никога не е имало проблем стаята да бъде
проветрена и не би следвало да има мухъл, тъй като всички прозорци са
отваряеми. Прането става по усмотрение на самия лишен от свобода – в пералнята
на затвора, ръчно или чрез изнасяне за пране от близки, сушенето на дрехите пък
става по следния начин: когато се перат в пералнята, те се сушат в сушилната
машина, когато се перат от л.св. има пригодени простори в общото помещение на
поста или отвън на карето (така справка на л. 36 и сл. и становище на л. 81 от
адм. дело № 2348/2022 г. на ПАС).
С оглед на
всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените
бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в
неосигуряване на достатъчно жилищна площ в Затвора Пловдив в периода от 07.08.2018
г. до 07.09.2022 г. вкл. (общо 1493 дни).
Това от своя страна води до извода, че битовите условия в Затвора Пловдив за
тези периоди създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на
лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези
неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение
към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради
липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение,
правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме,
че Й. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в
описаните в исковата молба негативни психически състояния.
Тук е мястото да
се посочи, че отговорността на държавата за причинените вреди по чл. 284, ал. 1
от ЗИНЗС, е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на
конкретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата
отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при
изпълнение на административната дейност, които са последица от
незаконосъобразните им актове, действия или бездействия, без значение дали са
причинени виновно от тях. В конкретния случай ищецът твърди определени
обстоятелства, свързани с лошите условия, при които е изтърпявал наказание
„лишаване от свобода“ и посредством ангажирани от негова страна доказателствени
искания, тези твърдения следва да се приемат за доказани, доколкото нито са
оспорени от ответника, нито са ангажирани доказателства, които да ги оборят.
Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека,
включително пилотното решение „Нешков и други срещу България“, съставляват
самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на
нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС.
Така, съгласно
чл. 52 от ЗЗД, приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за
неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието
„справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен
еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване
характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици,
ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че
обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на
принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за
претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички
установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който
незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.
С оглед характера
на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и
периодите, през които е търпял неприемливите условия при изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив и при отчитане
икономическия стандарт на страната (за тези периоди 2018 г. - 2022 г.), според
настоящия състав, обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се
присъди, е в размер на 6 000 лева, съобразявайки актуалната практика и насоките
на ЕСПЧ. Тук е мястото да се посочи, че ЕСПЧ приема, че обезщетение в размер на
30 % от това, което той би присъдил, е адекватно за компенсиране на вредите от
лоши условия за задържане в Словения и Русия (така Bizjak v. Slovenia, жалба №
25516/12, решение по допустимост от 8 юли 2014 г. и Shmelev and others v.
Russia, жалба № 41743/17 и 16 др., решение по допустимост от 17 март 2020 г.).
Съответно, за справедлива база за размера на обезщетението се приема между 4 и
5,3 евро на ден (така Bizjak vs Slovenia, жалба 25516/12, решение по
допустимост от 08 юли 2014 г.; Domjàn vs Hungary, жалба 5433/17, решение
от 14 ноември 2017 г.), като посочената база е определена като справедлива за
установено задържане в лоши условия в Унгария, при съобразяване на жизнения
стандарт за страната. В този смисъл и доколкото според статистически данни на
Евростат минималните месечни възнаграждения в България се явяват по-ниски от
тези в Унгария средно с 40 %, то отчитайки жизнения стандарт в България, за
справедлив размер за исковите периоди (които са в рамките на 2018 г. – 2022 г.)
би следвало да се счита такъв между 2,00 евро и 2,55 евро на ден при
констатирано едно нарушение, съответно до 5,00 евро на ден при констатирани
повече от едно нарушение. Ето защо, според този съд, при положение, че се
установи, че за период от 1493 дни е налице само едно нарушение (наличие на
пренаселеност на помещенията, в които е пребивавал ищецът), именно посоченият
размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от
ищеца и този размер именно съответства на конкретната преценка, направена от
състава на база установените по делото факти и съобразно обществения критерий
за справедливост. В останалата част тази искова претенция следва да бъде
отхвърлена.
Съответно,
спрямо този размер на главния иск, ще следва да бъде уважена и акцесорната
претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично
задължение, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на исковата молба, а именно 07.09.2022 г. до окончателното й
изплащане, а не както е поискано от ищеца – от 10.11.1996 г. Това е така,
защото според общото правило на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, при неизпълнение на
парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата, като за действително претърпените вреди в по-висок размер
може да иска обезщетение съобразно общите правила. Законната (мораторна) лихва
е форма на договорна отговорност, специфична за паричните задължения независимо
от техния произход. В тази връзка трайно установената съдебна практика е в
смисъл, че правилото на чл. 86 от ЗЗД се прилага, без да се провежда
разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълненото парично
задължение и субектите на правоотношението - независимо дали се касае за
търговска сделка или такава между граждани, непозволено увреждане,
неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие, трудови
правоотношения и др. Достатъчно е наличието на парично задължение и забава.
Кредиторът винаги има право на законната (мораторна) лихва, без да е необходимо
тя да е изрично уговорена. Спорният въпрос по делото е - кога длъжникът е
изпаднал в забава, с оглед обстоятелството, че се касае за обезщетение по
специалния закон - ЗИНЗС и за вреди от незаконосъобразни действия/бездействия
на администрацията. В т. 4 от диспозитива на Тълкувателно решение №
3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС дословно е посочено, че при незаконни актове на
администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на
погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане, е влизане в
сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове, а
при нищожните - това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или
бездействия на административните органи - от момента на преустановяването им. В
случая е доказано незаконосъобразно бездействие от страна на служители на ГДИН
в периода от 07.08.2018 г. до 07.09.2022 г. вкл., т.е. към датата на депозиране
на исковата молба същите не са били преустановени. Ето защо лихвите следва да
бъдат присъдени считано от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на главницата, а в останалата си част акцесорната
претенция се явява неоснователна, поради което и следва да се отхвърли.
С оглед изхода
на спора, на ищеца се дължи присъждане на сторените и претендирани разноски, които
се констатираха в размер на 10 лева – заплатена държавна такса.
По отношение на
претендираното от ГДИН възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт,
то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по
делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата
разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите
на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват
специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл.
143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда
отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника
при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не
се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва
да се остави без уважение.
Ето защо и
поради мотивите, изложени по-горе, Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ
състав,
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция на Р.М.Й., ЕГН **********,
понастоящем в Затвора Пловдив, срещу Министерство на правосъдието за заплащане
на обезщетение в размер на 200 000 лв., ведно със законната лихва, считано от
10.11.1996 г. до окончателното изплащане на сумата, за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, огорчение, възмущение,
внушаване на чувство за малоценност, в резултат от поставянето му в
неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието му „лишаване от свобода“
в периода от 10.11.1996 г. до 01.06.2009 г. в Затвора Пловдив.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 да заплати на Р.М.Й.,
ЕГН **********, понастоящем в Затвора Пловдив, сумата от общо 6 000 (шест
хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора
Пловдив в периода от 02.06.2009 г. до 07.09.2022 г. вкл., изразили се в липса
на достатъчно жилищна площ за 1493 дни в посочения период, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба, а
именно 07.09.2022 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за разликата до пълния й предявен
размер от 100 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и по отношение на претендираната законната лихва, считано от
10.11.1996 г. до 06.09.2022 г. вкл.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай Столетов” № 21 да заплати на Р.М.Й.,
ЕГН **********, понастоящем в Затвора Пловдив, сумата от 10 (десет) лева
разноски по делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, бул. „Ген. Николай
Столетов” № 21 за присъждане на разноски по делото.
Решението
подлежи на обжалване пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив в
14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: