РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 305/5.2.2020г.
гр. Пловдив,05.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХІІІ състав в открито заседание на шестнадесети декември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Г.
ПАСКОВ
при секретаря Д. Й. и участието
на прокурор А. Т., като разглежда
докладваното от съдията Г. ПАСКОВ
административно дело № 3320 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 203 и следващите от АПК, във връзка с чл.
1, ал. 2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба на Б.Н.Н., ЕГН **********
***, чрез адв. Т., срещу Областна дирекция на МВР -
Пловдив, за присъждане на обезщетение в размер на 800 лв. за претърпени от ищеца
имуществени вреди в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно
постановление (НП) № 18-0281-001173 от 19.10.2019 г., издадено от Началник
група към ОД на МВР гр. Пловдив на РУ на МВР Карлово, представляващи сторените
в хода на съдебното обжалване (по АНД № 866/2018 г. по описа на Карловски
районен съд и КАНД № 1075/2019 г. по описа на Административен съд Пловдив)
разноски за договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер на 800,00
лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на влизане в
сила на съдебното решение до окончателното й изплащане. Претендират се
сторените в настоящото производство разноски, съгласно представен списък.
Исковата претенция се основава на факта, че на Б.Н.Н.
е издадено НП № 18-0281-001173 от 19.10.2019 г., издадено от Началник група към
ОД на МВР гр. Пловдив на РУ на МВР Карлово, с което на основание чл. 174, ал.
1, т. 2 от ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 1000
лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 12 месеца за нарушение на
чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, както и са отнети на основание Наредба № Iз-2539 на МВР 10 контролни точки за нарушението. Наказателното
постановление е обжалвано от ищеца и е потвърдено с Решение № 55/13.03.2019 г.,
постановено по АНД № 866/2018 г. по описа на КРС, което решение, както и
потвърденото с него НП, са отменени с влязло в сила Решение № 1714/08.08.2019 г., постановено по КАНД № 1075 по описа за 2019 г.
на Административен съд Пловдив.
Пред КРС Н. е представляван от адвокат Т., съгласно договор за правна
защита и съдействие от 04.12.2018 г., сключен с адвокат Т., като Б.Н.Н. е заплатил уговореното в договора адвокатско възнаграждение
в размер на 400 лева. А пред Административен съд Пловдив Н. е представляван от
адвокат Т., съгласно договор за правна защита и съдействие от 29.03.2019 г.,
сключен отново с адвокат Т., като Н. е заплатил уговореното в договора адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева. С действията на своите служители по
издаване на порочно наказателно постановление ответната организация е причинила
имуществена вреда на ищеца, изразяваща се в направени разноски за адвокатско
възнаграждение в производството по обжалване на НП. С тези именно съображения е
обоснована исковата претенция на ищеца за претърпени имуществени вреди в
посочения по-горе размер.
Ответникът – ОД на МВР гр. Пловдив счита предявения от ищеца иск за
неоснователен и недоказан, като оспорва същия както по основание, така и по
размер. Подробни съображения излага в отговора на исковата молба. Прави
възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение за
настоящата инстанция. Претендира се съответното юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище, че исковата
претенция следва да бъде уважена.
Пловдивският административен съд – Тринадесети състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и
доводите на страните, намира за установено следното:
От данните по делото се установява, че с НП № 18-0281-001173 от 19.10.2019
г., издадено от Началник група към ОД на МВР гр. Пловдив на РУ на МВР Карлово,
на Н. на основание чл. 174, ал. 1, т. 2 от ЗДвП е наложено административно
наказание глоба в размер на 1000 лева и лишаване от право да управлява МПС за
срок от 12 месеца за нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, както и са отнети
на основание Наредба № Iз-2539 на МВР 10 контролни точки за нарушението
НП е обжалвано по съдебен ред.
С решение № 55/13.03.2019 г., постановено по АНД № 866/2018 г. (приложено
по настоящото дело), състав на РС е потвърдил наказателното постановление. Пред
съдебната инстанция по посоченото дело Б.Н. е представляван от адвокат Г.Т.,
въз основа на надлежно упълномощаване и въз основа на договор за правна защита
и съдействие от 04.12.2018 г., сключен с този адвокат. В тази връзка по АНД № 866/2018
г. са представени пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 04.12.2018
г., сключен с адвокат Г.Т.. В последния е уговорено адвокатско възнаграждение в
размер на 400,00 лв. за тази съдебна инстанция, платени изцяло и в брой при
подписване на договора. В тази насока по делото са приложени оригинал от
Договор за правна защита и съдействие от 04.12.2018 г. и пълномощно /л.29-30 от
АНД № 866/2018 г./, чиято истинност не е оспорена по надлежния процесуален ред,
нито са ангажирани доказателства, опровергаващи тяхното съдържание.
Така постановеното решение е оспорено пред Административен съд Пловдив, по
повод на което е образувано КАНД № 1075/2019 г., приключило с постановяване в
закрито заседание на Решение № 1714/08.08.2019 г., с
което решението на КРС и НП са отменени, като се констатира, че касационната
жалба е подадена от Б.Н. чрез адв. Т., надлежно
упълномощен с пълномощното от 04.12.2018 г., представено пред КРС, да завежда и
води делото до приключването му пред всички инстанции.
След анализа на така изложените фактически обстоятелства, съдът съобрази
следното от правна страна:
На първо място следва да бъде съобразено Тълкувателно постановление № 2/2014
от 19 май 2015 г. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото
събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. Според
висшите магистрати, дейността по административно наказване по естеството си е
правораздавателна дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на
правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на
състезателно производство в условията на независимост и самостоятелност на
решаването. Тя е свързана със защитата на реда в областта на държавното
управление по аргумент от чл. 6 от Закона за административните нарушения и
наказания и представлява санкционираща управленска дейност. Наред с другите
правни форми на изпълнителна дейност - правотворческа,
правоприлагаща и договорно-правна, класифицирани
според предметно им съдържание и цел, тя представлява форма на административна
/изпълнителна/ дейност, извършва се по административен ред чрез властнически
метод, въз основа на законово предоставена административнонаказателна
компетентност. Наказателното постановление като резултат от упражнената дейност
по административно наказване също представлява по естеството си
правораздавателен акт, той не се издава по реда на АПК и не носи белезите на
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Въпреки това,
основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на
извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване
не дава основание разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ да се тълкува
ограничително като приложното й поле да се ограничи до административните
актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни
постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от
предметния обхват на закона. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал.
1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният
характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното
постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на
чл. 21 от АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни
последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото
издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения,
упражнена административнонаказателна компетентност,
законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява
изпълнение на административна дейност.
До приемането на Закона за изменение и допълнение на Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди (ДВ, бр. 94 от 2019 г.), с чийто
§ 9 от ПЗР в чл. 63 от ЗАНН се създават ал. 3, 4 и 5, предвиждащи ред за
присъждане на разноски в производствата по ЗАНН, такъв ред не съществуваше.
Доколкото искът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили
вследствие незаконосъобразно наказателно постановление, действия или
бездействия в рамките на административно наказване, то и исканията за
обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване, подлежат на
разглеждане по същия ред.
При това положение и с оглед задължителния характер на тълкувателните
постановления, които съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт са
задължителни, се налага изводът, че при преценка основателността на предявен
иск за обезщетение за вреди от категорията на процесния
с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, разглеждан по реда на чл. 203 и сл. от АПК, отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се
преценява като отменен незаконосъобразен административен акт, постановен от
административен орган /или длъжностно лице/ при изпълнение на административна
дейност. Както са приели висшите по степен магистрати, макар наказателното
постановление, с което се налага административно наказание, да не е
индивидуален административен акт по определението на чл. 21, ал. 1 от АПК,
определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е
обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и е правен резултат от санкционираща административна дейност.
На следващо място следва да бъде съобразено и Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховен
административен съд, според което при предявени пред административните съдилища
искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни
наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в
производството по обжалването и отмяната им, представляват пряка и
непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Изложеното до тук, съотнесено към конкретиката на настоящия казус, налага да се приеме
следното:
Съгласно чл. 203, ал. 1 от АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени
на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда
на Глава единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност, се
прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди. Чл. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за
вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
За да възникне правото на иск за обезщетение, задължително е необходимо
наличието на няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; причинена вреда
- имуществена или неимуществена; пряка и непосредствена причинна връзка между
незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При
липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да
се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 от АПК) е административният акт
да бъде отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като
незаконосъобразно наказателно постановление, каза се, следва да се преценява
като отменен незаконосъобразен административен акт). В този смисъл предявеният
от ищеца иск се явява допустим, доколкото няма спор, че НП № 18-0281-001173 от
19.10.2019 г., издадено от Началник група към ОД на МВР гр. Пловдив на РУ на
МВР Карлово, е отменено по съответния ред /с Решение № 1714/08.08.2019 г., постановено по КАНД № 1075 по описа за 2019 г.
на Административен съд Пловдив/.
От материалите по приложеното АНД № 866 по описа за 2018 г. на КРС, ведно с
приложеното към него КАНД № 1075/2019 г. по описа на Административен съд
Пловдив и според констатациите на последния съд, изложени в отменителното
решение, НП № 18-0281-001173 от 19.10.2019 г., издадено от Началник група към
ОД на МВР гр. Пловдив на РУ на МВР Карлово, е издадено в нарушение на закона и
като такова се явява незаконосъобразно. Решението на съда (№ 1714/08.08.2019 г.) е влязло в законна сила на 08.08.2019 г., т.е. налице е първият елемент от фактическия
състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от страна на ответника, изразяващо
в издаването на незаконосъобразен акт.
Тук именно следва да се посочи, че според чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато в
закон или указ е предвиден специален ред на обезщетяване, този закон не се
прилага. Тази разпоредба обаче, е неприложима към настоящия случай, тъй като за
процесния период не е бил налице специален ред, който
да предвижда обезщетяване за вреди, представляващи разноски за осъществена
адвокатска защита в рамките на воденото административнонаказателно
производство. С плащането на уговорения адвокатски хонорар е настъпила вреда в патримониума на ищеца, която е в пряка причинна връзка с
издаденото незаконосъобразно НП, тъй като същият е упражнил законното си право
да ползва адвокатска защита в административнонаказателния
процес. Освен това, както вече се посочи, доскоро нито ЗАНН, нито субсидиарно приложимият НПК, предвиждаха ред, по който
направените разноски в рамките на съдебното производство за осъществена
адвокатска защита да бъдат възстановени на жалбоподателя в случай, че
издаденият срещу него акт (НП или ЕФ) бъде отменен като незаконосъобразен. Нещо
повече, в тази връзка изрично е постановено и ТР № 2/03.06.2009 г. на ВАС - ОСС
от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно дело № 7/2008 г., според което
административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни
жалби срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателни
дела. Следователно, тъй като съдебните разноски не подлежат на присъждане в
рамките на административнонаказателното производство,
за жалбоподателя не съществува друг правен способ да претендира същите, освен
по исков ред.
Няма съмнение и спор, че от издаването на обсъждания противоправен
акт, за ищеца е настъпила имуществена вреда, изразяваща се в направени разноски
за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на НП. В случая ищецът
не би заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би
представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща
дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за
налагане на административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна
връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда, поради което
и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му
имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно издаденото НП.
В обсъждания контекст и с оглед доводите на ответника, следва да се посочи,
че адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията
на Република България и е регламентирана дейност със Закона за адвокатурата.
Тази защита е задължителна само по определена категория дела и за определен
кръг от лица, но на практика не може и не следва да се изключва възможността за
ангажиране на лице с юридическо образование от всеки, който прецени, че не е в
състояние сам да упражни своевременно и в пълнота правото си на защита в
съдебно производство и в частност при обжалване на наказателното
постановление. Правото на обезщетяване
на вреди, причинени от непозволено увреждане е регламентирано в Закона за
задълженията и договорите и пресъздадено в Закона за отговорността на държавата
и общините за вреди. Член 4 от този закон предвижда, че „държавата дължи
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени
виновно от длъжностното лице“. Едно от условията на чл. 204, ал. 1 от АПК за
допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за
вреди по чл. 1 ал. 1 от ЗОДОВ, каза се, е административният акт да е отменен по
„съответния ред“, който е обжалване по административен и/или съдебен ред. Не е
задължително обжалването да бъде осъществено с помощта на адвокат, но това,
както бе описано по-горе, не изключва възможност за ангажиране на квалифицирана
помощ. След като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл.
1, ал. 1 от ЗОДОВ е административният акт да е отменен по съответния ред и след
като в тези производства гражданинът е ползвал адвокатска защита, защото не е
могъл по някаква причина сам да се защити, то хонорарът, платен на адвокат за
осъществяване на тази защита, не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е
в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт
/в случая наказателно постановление/ и е непосредствена последица от него.
Потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар е пряка и
непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като
обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено правно
средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права
са накърнени неправомерно от административния орган. В този смисъл, заплащането
на адвокатско възнаграждение в случая не може да се възприеме като израз на
доброволен акт и резултат от свободното договаряне между равнопоставени
страни, което не е било задължително и неизбежно. (Така и в този смисъл е
Решение № 5996 от 15.05.2017 г. на Върховния административен съд на Република
България - Трето отделение, постановено по адм. дело № 2210/2016 г. и други).
Все в обсъждания контекст и с оглед доводите на ответника във връзка с
размера на претендираното обезщетение, е необходимо
да се посочи следното:
С Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 11.12.2017 г. Общото събрание на
Гражданска колегия на ВКС приема, че при иск по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ съдът
може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско
възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В мотивите
си върховните съдии посочват, че ако уговореното адвокатско възнаграждение
надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение,
изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима
последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал,
тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече
държавата не дължи обезщетение.
В разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗА е предвидено, освен, че размерът на
договореното адвокатско възнаграждение следва да е обоснован и справедлив, също
и че не може да е по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС размер за
съответния вид работа. В чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения е предвидено, че за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления,
в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция
и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв. Предвидените по Наредбата размери са
само долна граница, под която адвокатите не могат да договарят възнаграждение
за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се определя по свободно
договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният
минимален размер не е равнозначен на обоснован и справедлив размер по смисъл на
чл. 36, ал. 2 от ЗА, а определянето на размера на възнаграждението като
обоснован и справедлив е в зависимост от характеристиките и обема на конкретно
оказаната правна помощ и във връзка със спецификите, сложността,
продължителността и предмета на конкретното производство. В случая, оказаната
правна помощ по делото пред районния съд се е изразила в изготвяне и депозиране
на жалба срещу отмененото в последствие наказателно постановление, молба с
искане за събиране на доказателства, както и в осъществено процесуално
представителство в две съдебни заседания по делото с разпит на свидетели. С
оглед на посочената действително осъществена правна защита и съдействие, както
и характера, сложността и обема на делото, по което е осъществена защитата, то
съдът намира, че претендираният от ищеца размер на
обезщетението не надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото
възнаграждение.
Тези съображения обосновават извода на съда, че от издаването на
незаконосъобразното НП (отменено по съответния ред), за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди в размер на 400 лева.
Казано с други думи, искът в тази му част е доказан по основание и размер и
като такъв ще следва да бъде уважен.
Основателна при това положение се явява и претенцията на ищеца за
начисляване на законна лихва от датата на влизане в сила на решението на
Административен съд Пловдив – 08.08.2019 г. до
окончателното изплащане на сумата в общ размер на 400 лв. В този смисъл е
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК,
според което обезщетение за вреди от незаконни административни актове, може да
се иска след тяхната отмяна с решение на съда, като унищожаеми,
а при нищожните - с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване
на вредите. В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо
от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконният
административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от
момента на неговото издаване. От така определените моменти на изискуемост,
започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна
лихва.
Не така стои въпросът с претендираното
обезщетение за заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред
Административен съд Пловдив.
В случая до приключване на производството по КАНД № 1075/2019 г. по описа
на Административен съд Пловдив не е представен договор за правна защита и
съдействие, нито каквито и да е други доказателства за договорено и изплатено
адвокатско възнаграждение. Едва при образуване на настоящото съдебно
производство е представен Договор за правна защита и съдействие от 29.03.2019
г., както и пълномощно от същата дата. Действително, няма пречка доказателствата
за плащане на възнаграждението да бъдат представени в производството по
предявения иск за обезщетение, но е задължително договорът за правна защита и
съдействие, с уговорен размер и начин на плащане, да е представен най-късно до
приключване на съдебното заседание пред съответната съдебна инстанция, пред
която се е развило административнонаказателното дело,
респ. до неговото приключване със съдебен акт в закрито съдебно заседание, а
това, както вече се посочи, не е било сторено.
Ето защо, настоящият съдебен състав счита, че последващото
представяне на договора в настоящото производство няма доказателствена
сила, тъй като договорът е частен диспозитивен
документ. В действителност договорът е без достоверна дата. Относно
автентичността на договора няма спор и съдът приема, че е съставен и подписан
от посочените в него страни. Но следва да се посочи, че документите могат да
бъдат истински или неистински: с оглед истинността на съдържанието им те са
верни или неверни, а с оглед истинността на автора - автентични или
неавтентични. Всеки автентичен подписан документ има формална доказателствена сила - установява, че материализираното в
документа волеизявление е направено от лицето, подписало документа. Материална доказателствена сила имат само официалните свидетелстващи
документи - обвързват съда да приеме, че фактите са се осъществили така, както
удостоверява документът. Частният свидетелстващ документ, какъвто е и договорът
за правна защита и съдействие от 29.03.2019 г. има материална доказателствена сила, но тя не е обвързваща съда. Съдът го
преценява по вътрешно убеждение, съобразно всички останали данни по делото,
като не е обвързан от неговата материална доказателствена
сила.
С разпореждане № 6875 от 01.11.2019 г. съдът е указал на ищеца, че носи доказателствена тежест за установяване на твърденията в
исковата молба и за доказване на исковете по основание и размер. Доказателства
в тази насока обаче, не са ангажирани от ищеца. С други думи казано, по делото не
са налице доказателства, че на 29.03.2019 г. Б.Н.Н. е
заплатил 400,00 лв. в брой на адвокат Г.П.Т.. С оглед установеното, съдът
намира, че договорът за правна защита и съдействие, макар и да е с дата
29.03.2019 г., след като не е приложен в касационното производство пред Административен
съд Пловдив, а едва в последствие при представяне на исковата молба, не е
достатъчно доказателство, от което по категоричен и несъмнен начин да се
установи, че към посочената дата е договорено и платено адвокатско
възнаграждение в размер на 400,00 лева в брой. По тази причина исковата
претенция за посочената сума остава недоказана и като такава следва да бъде
отхвърлена.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, на ищеца
следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски.
Преди съдът да се произнесе относно размера на тези разноски, е необходимо
първо да бъде обсъдено възражението на ответника относно прекомерността на
адвокатското възнаграждение.
В конкретния случай по делото са представени доказателства за заплащане на
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. Възнаграждението за един адвокат,
изчислено по правилата на чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 300.00 лева. С
оглед материалния интерес по делото (800 лв.) и обстоятелството, че оказаната
от адвокат Т. правна помощ се изразява в изготвяне на искова молба, без лично
явяване в единственото проведено съдебно заседание, настоящият съдебен състав
намира, че в процесния случай уговореният и заплатен
от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който каза се е в размер на 400,00
лв., не може да се определи като съразмерен и съответстващ на критериите на чл.
36, ал. 2 от Закона за адвокатурата –„справедлив и обоснован“. Или,
възражението на ответника за прекомерност на претендираното
от ищеца адвокатско възнаграждение, съдът намира за основателно.
С оглед частичното уважаване на претенцията обаче, на ищеца се дължат
разноски по съразмерност от 160 лева /150 лв. адвокатско възнаграждение и 10
лв. държавна такса/.
По отношение на претендираното възнаграждение за
осъществената защита от юрисконсулт, изчерпваща се с представения отговор на
исковата молба, то следва да се посочи, че приложимите разпоредби на чл. 10,
ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ в относимата им редакция,
тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите
разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 144
от АПК и чл. 143 от АПК. След като те не предвиждат отговорност на ищеца за
заплащане на юрисконсултско възнаграждение на
ответника при пълно или частично отхвърляне на иска му, то такова в случая не
се дължи. Или искането на ответника за присъждане на разноски следва да се
остави без уважение.
Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският административен съд, ХІІІ състав,
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Областна Дирекция на МВР – Пловдив с адрес за
призоваване гр. Пловдив, ул. “Княз Богориди” № 7 да
заплати на Б.Н.Н., ЕГН ********** *** сумата от 400 /четиристотин/
лева, представляващо обезвреда за причинените му
имуществени вреди, състоящи се от направените разходи за адвокатско възнаграждение
в съдебно производство по обжалване на Наказателно постановление № 18-0281-001173
от 19.10.2019 г., издадено от Началник група към ОД на МВР гр. Пловдив на РУ на
МВР Карлово, издадено срещу Н., поради отмяната му като незаконосъобразно с
Решение № 1714 от 08.08.2019 г. по КАНД № 1075/2019 г.
по описа на Административен съд Пловдив, ведно със законната лихва върху посочената
главница, начиная от 08.08.2019г.
до окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
претенцията до пълния и предявен размер от 800 лева.
ОСЪЖДА Областна Дирекция на МВР – Пловдив с адрес за
призоваване гр. Пловдив, ул. “Княз Богориди” № 7 да
заплати на Б.Н.Н., ЕГН ********** *** сумата от 160 /сто
и шестдесет/ лева, разноски по делото по съразмерност.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Областна Дирекция на МВР – Пловдив с адрес за призоваване
гр.Пловдив, ул.“Княз Богориди” № 7 за присъждане на
разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен
съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването на страните за неговото
изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: