Решение по дело №754/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл.208 и сл. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 от ЗИНЗС.

Образувано е по подадени касационни жалби от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София, чрез ст. юриск. Ч. и от адв. Т. Е., като пълномощник на Д. М. С., против Решение № 26 от 03.01.2024 г., постановено по административно дело № 412/2020 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати на Д. М. С., сумата от

61 760.00 (шестдесет и една хиляди седемстотин и шестдесет) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периоди от 28.04.2014 г. до 10.06.2014 г. вкл., от 02.12014 г. до 14.08.2017 г. вкл., от 01.02.2018 г. до 02.03.2018 г. вкл., от 10..03.2018 г. до 28.02.2019 г. вкл. и от 06.03.2019 г. до 11.02.2020 г. вкл., както и неосигурена навременно медицинска помощ в периода от 22.07.2017 г. до 14.08.2017 г. в Затвора – Пловдив, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба – 11.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска в останалата част. Със същото решение Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати разноски по делото в полза на Д. М. С. и адвокатско възнаграждение на адв. .

С касационната жалба, подадена от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София, са изложени доводи, че решението на Административен съд - Пловдив е неправилно и необосновано. Посочено е, че в действителност е установена известна пренаселеност в част от спалните помещения, но това се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения, като в тази връзка е посочено, че в светлата част на денонощието помещенията не се заключват. На следващо място се сочи, че килиите, коридорите и сервизните помещения се почистват ежедневно от лишените от свобода. Твърди се, че по делото не са доказани реално претърпени вреди, които да са в резултат на посочените бездействия на ГДИН, в частност затвора в Пловдив. Изложени са доводи, че затворите са пенитенциарни заведения, поради което не бива да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните битови навици и предпочитания на всеки от лишените от свобода. По отношение здравословното състояние на С. се сочи, че последният постъпва в Затвора – Пловдив с доказани хронични заболявания – бъбречно-каменна болест и диабет тип 2, неинсулинозависим тип, като няма данни от кога датират болките в бъбреците на ищеца, поради което не следва последвалите увреждания да се вменяват във вина на ГД „ИН“ – София. Сочи се, че в хода на производството не са установени незаконосъобразни актове, действия или бездействия от страна на администрацията на Затвора – Пловдив, които да бъдат вменени като отговорност на ГД „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/. Твърди се, че не е налице причинно-следствена връзка между конкретно изразено бездействие от страна на административния орган, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди. Иска се от съда да отмени оспореното решение в осъдителната му част, респективно, да постанови ново, с което да отхвърли претенциите на ищеца, евентуално, да отмени решението в частта му, с която ГДИН е осъдена да заплати обезщетение за сумата над 6 900 лв. до присъдения размер от 61 760.00 лв.

В касационната жалба, подадена от адв. се твърди, че решението на Административен съд – Пловдив в отхвърлителната му част е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения. Счита, че присъденото обезщетение не е достатъчно, въпреки цялостното доказване на твърденията и, че искът е следвало да се уважи в пълен размер, с оглед тежкото здравословно състояние на лицето и претърпените от него болки и страдания. Моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло претенциите на Д. С. при съобразяване с критериите на ЕСПЧ.

В съдебно заседание страните не се явяват, не се представляват. Постъпила е молба от адв. К. от адвокатска кантора „Е.ви и партньори“ от 28.05.2024 г., с която се заявява, че оспорва касационната жалба на ГД „ИН“ и поддържа подадената касационна жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив изразява становище, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно и счита двете жалби за неоснователни.

Настоящият съдебен състав на Административен съд Пловдив, приема, че касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество са неоснователни.

Производството пред Административен съд Пловдив се е развило по реда на чл.203 и сл. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, по искова молба, подадена от Д. М. С., против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за заплащане на обезщетение в общ размер на 130 000 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, за причинени на С. неимуществени вреди, изразяващи се в особено емоционално и морално страдание, стрес и безпокойство, чувство за унижение и уронване на човешкото достойнство, за периода от 07.04.2014 г. до 11.02.2020 г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието "Лишаване от свобода" в Затвор – Пловдив. Претърпените неимуществени вреди се изразявали в липса на достатъчно жилищна площ; липса на достатъчно естествена светлина; недостатъчно отопление през зимата; липса на вентилация в помещенията;липса на топла вода в килиите; ненавременно извършване на ремонти в сервизните помещения; лоши хигиенни условия в килиите (наличие на хлебарки, дървеници и гризачи); недостатъчно време за физическа активност; ограничени контакти с близки и роднини; предоставената храна е крайно недостатъчна като количество и с изключително незадоволително качество; недостатъчни медицински грижи.

Съдът се е произнесъл по всяко от изложените твърдения. Приел е, че за част от всеки годишен период, а именно: - от 28.04.2014 г. до 10.06.2014 г. вкл., от 02.12014 г. до 14.08.2017 г. вкл., от 01.02.2018 г. до 02.03.2018 г. вкл., от 10.03.2018 г. до 28.02.2019 г. вкл. и от 06.03.2019 г. до 11.02.2020 г. вкл., – общо 1 680 дни, в различните спални помещения, в които е бил настанен Д. С. е разполагал с по-малко от 4 кв. м. жилищна площ, т. е. жизненото му пространство е било значително под предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв. м. За останалите периоди, в които С. е пребивавал в затвора Пловдив, в помещенията в които е бил настанен, ищецът е разполагал с площ повече от 4 кв. м. В мотивите си съдът се е позовал на чл.43 ал.2, ал.4 и ал. 5 от ЗИНЗС, на чл.20 ал.3 от ППЗИНЗС.

По отношение престоя в Затвора – Пловдив, каза се по-горе, първоинстанционният съд е приел, че претенцията е частично основателна по отношение на необходимата жилищна площ от 4 кв. м. за период от 1 680 дни общо.

Това е така, тъй като помещенията, които е обитавал С. при изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в периода от 07.04.2014 г. до 11.02.2020 г. в Затвор – Пловдив, са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща вода, били са обзаведени с отделни легла и шкафчета за лични вещи, постелъчен инвентар, като е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване, като в тази връзка съдът се е позовал на представените по делото писмени доказателства, представени от ответника (становище рег. № 2475/10.03.2020 г.; становище рег. № 2475/11.03.2020 г.; становище рег. № 2475/12.03.2020 г.) и неоспорени от ищеца. По отношение наличието на топла течаща вода, от събраните по делото доказателства (становище и графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група), съдът е приел, че в затвора Пловдив всеки работещ е имал достъп до баня всеки ден, след приключване на работния процес, както и, достъп до служебната пералня. Що се отнася до хигиенните условия, от представените по делото доказателства се установява, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от лишените от свобода, които се грижат за почистването, което обстоятелство е отчетено от първоинстанционния съд.

По отношение твърдяната липса на медицинско обслужване, като се е позовал на приложените по делото писмени доказателства – изключително голям обем медицинска документация от УМБАЛ „Свети Г.“ ЕАД, МБАЛ „Св. Иван Рилски“ – Пловдив; частна клиника „Медикус Алфа“ СХБАЛ и МБАЛ „Св. Пантелеймон“ – Пловдив, включително и епикризи; приетите по делото 3 съдебно-медицински експертизи и разпита на свидетеля Т. Г. С., съдът е формирал извод, че намира нарушения на затворническата администрация, свързана с липса на оказвана адекватна и навременна медицинска помощ. В тази насока са изложени подробни мотиви, от които се установяват по категоричен начин неадекватни действия на затворническата администрация по отношение своевременно осигуряване на лекарска помощ, довела до трайното му увреждане със загуба на орган и тежки последици, влошили здравословното му състояние и през следващите години.

Първоинстанционният съд е приел за неоснователна исковата претенция и в частта за недостатъчно обезпаразитяване и наличие на насекоми, бълхи и хлебарки, предвид липсата на гласни и писмени доказателства за изпълнение на представените договори за дератизация и дезинсекция за част от годишните период в обхвата на исковата претенция, предвид представените от страна на затворническата администрация конкретни данни за извършвани периодични дезинфекция и дератизация през целия период на престой на С. в Затвора – Пловдив. Съдът е изложил и пространни мотиви, защо приема за неоснователни твърденията за лошите хигиенни условия в помещенията, за недостатъчната естествена светлина и липсата на достатъчно вентилация в килиите. Според съда, по делото не са събрани достатъчно доказателства да е било прекалено студено през зимния период, още повече, че отоплението в Затвора – Пловдив се осъществява чрез централно локално. Като неоснователни са приети и претенциите по отношение липсата на индивидуална и корекционна работа, с оглед категоричните доказателства, че за периода са провеждани дейности по осмисляне престоя, като същият е бил трудово ангажиран и не се е налагало конкретно провеждане на психологическо консултиране, поради установени кризисни състояния на ищеца в затвора, както и, че последният е устройван на работа в обособено производство по негово желание.

Така съдът е формирал извод, че предявеният иск е частично доказан по основание, като е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ГД "Изпълнение на наказанията" по отношение на пренаселеността в килиите и неосигурена навременна медицинска помощ на ищеца С. при пребиваването му в Затвора – Пловдив през периода от 22.07.2017 г. до 14.08.2017 г., което е довело до трайното му увреждане със загуба на орган и тежки последици влошили здравословното му състояние и през следващите няколко години. По отношение размера на обезщетението, съдът е мотивирал решението си по справедливост и е приел исковата претенция за претърпени неимуществени вреди за частично доказана и по размер, като е посочил, че същата следва да бъде уважена до размера от 61 760.00 лева и е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 130 000 лева. Уважена е и претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от 11.02.2020 г. – датата на предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

В съответствие със събраните по делото доказателства, правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че исковата претенция на Д. С. се явява доказана по отношение на пренаселеността в килиите за част от исковия период, а именно: - от 28.04.2014 г. до 10.06.2014 г. вкл., от 02.12014 г. до 14.08.2017 г. вкл., от 01.02.2018 г. до 02.03.2018 г. вкл., от 10.03.2018 г. до 28.02.2019 г. вкл. и от 06.03.2019 г. до 11.02.2020 г. вкл., – общо 1 680 дни, в различните спални помещения, в които жизненото пространство на Д. С. е било значително под предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв. м., както и по отношение на ненавременно осигурена медицинска помощ през период от 22.07.2017 г. до 14.08.2017 г. В останалата й част, правилно съдът е приел исковата претенция за недоказана.

Що се отнася до възражението, че прозорците в помещението са само два с размери 30/120см и 60/120см. в касационната жалба, съдът намира за необходимо да отбележи следното:

С оглед размера на помещение № 78 с площ 28 -30 кв. м., съпоставен с размерите на прозорците, би могло да се приеме, че е налице известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти, касателно нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но следва да се има предвид типа на сградата, която не е типична жилищна сграда, а вид обществена и то такава, при която е нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност и, поради това, и изискванията относно осветеността с дневна светлина, утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно, като в тази насока и следва да се вземе предвид нормата на чл.20 ал.2 от ППЗИНЗС.

Първоинстанционният съд обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните по делото писмени доказателства и обяснения на ищеца, които са правилно ценени и анализирани. Оспореното решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и обосновани правни изводи. В този смисъл неоснователно е възражението за неправилност и необоснованост на оспорения съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3 ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

В случая, безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и, по-конкретно, жилищната площ на помещенията, в които е бил Д. С., подробно описаните по-горе части от периодите на пребиваване в затвора в Пловдив, както и ненавременно оказаната медицинска помощ, което безспорно му е създало дискомфорт и неприятни преживявания.

В тази връзка неоснователни се явяват доводите на касационния жалбоподател ГДИН, че пренаселеността в част от спалните помещения се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения. Т. компенсиране на площта не е предвидено нито в стандартите възприети от Съвета на Европа, нито в практиката на ЕСПЧ.

Напълно неоснователен е касационният довод на ГДИН, за недоказаност на претърпените вреди от бездействието на ГДИН за осигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв. м., тъй като съобразно разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС в обжалваното решение е направен обоснован и логичен извод за характера и степента на въздействието върху ищеца на пренаселеността на килиите в затвора Пловдив. Тези условия са несъответни на минималните критерии и стандарти на живот. Налице е неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на условия за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото достойнство. Установената от доказателствата по делото липса на минимална жилищна площ за сочения период, несъмнено предпоставят унизително отношение, уронващо човешкото достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение.

Що се отнася до твърдението на касатора ГДИН, че затворите са пенитенциарни заведения и не бива да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните битови навици и предпочитания на всеки от тях, съдът намира за необходимо да отбележи, че, в случая се касае за минимални битови условия и минимална жилищна площ, които следва да са налице за всички лишени от свобода, и които условия трябва да са такива, че да не създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода и да не създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Случаят не касае някакви специални предпочитания на С..

Пак в тази връзка следва да се отбележи, че ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че макар и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на лишения от свобода по чл.8 § 1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други основания и намеса от страна на властите в упражняването на дейността им. Нормата на чл.8 § 2 на ЕКПЧ прави изключение единствено относно намеса на държавата, предвидена в закон, или е необходима в интерес на националната и обществената сигурност или икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Следователно, тази свобода не е абсолютна и неограничена, но дори при прилагането на изключенията по § 2 на чл.8 от ЕКПЧ се изисква съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в упражняване на тези права и свободи. Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за изтърпяване на наказаните с лишаване от свобода.

Неоснователно е възражението и в насока, че действията на затворническата администрация нямат отношение към влошеното здравословно състояние на лишения от свобода, тъй като безспорно е установено, че неосигурената своевременно медицинска помощ на С. в периода 22.07.2017 г. – 154.08.2017 г. е довела до „сепсис“, което е остро животозастрашаващо състояние, последвано от трайно увреждане със загуба на орган. В този смисъл, СМЕ на проф. д-р Е. Д. е категорична, че бъбречната инфекция на ищеца и довела до сепсис. Тук е мястото да се отбележи, че сепсисът е, както се каза по-горе в настоящото изложени, животозастрашаващо медицинско състояние, характеризиращо се с органна дисфункция в резултат на нерегулиран отговор на инфекция. Въпреки, че всеки може да бъде податлив, определени популации, като бебета, възрастни хора и хронично болни, са изправени пред по-висок риск. Състоянието прогресира и преминава през различни етапи – сепсис, тежък сепсис и септичен шок. Тяхното разбиране е жизненоважно за получаването на навременна диагноза и лечение, които от своя страна намаляват риска от увреждане на органи и подобряване на процента на преживяемост. В случая, няма спор, че ищецът С. е постъпил в Затвора – Пловдив на 28.04.2014 г. с доказани заболявания – бъбречно-каменна болест и диабет тип -2, неинсулинозависим тип. Няма спор и, че на 20.05.2014 г. е извършен преглед в клиниката по уроголия на УМБАЛ „Св. Георги „ ЕАД, за което е издадено удостоверение изх. № 118/28.05.2014 г., подписано от доц. Д-р Ш., от което се установява, че Д. С. е с диагноза“ – Калакулус ренис декстра. Пиелонефритис хроника калкулоза екзацербата и състоянието му изисква наложително оперативно лечение. След извършената оперативна интервенция са препоръчани контролни прегледи и провеждане на уронатисептична терапия, а от заключението на д-р К. Ч. се установява, че прилаганите в Затвора – Пловдив средства са симптоматични и не биха довели оздравителен процес и не съответства на етиологичната причина за влошаване на здравословното му състояние.

Неоснователно е и алтернативното искане на касационния жалбоподател ГД „ИН“ за намаляване размера на присъденото обезщетение. Изводите на съда за размера му, съответстват на правилната преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и реалното им въздействие върху Д. С., предвид условията на пренаселеност в килиите, в които е пребивавал в затвора Пловдив в подробно описаните по-горе периоди, както и неадекватното медицинско обслужване в посочения по-горе период на престой в Затвора – Пловдив през 2017 г. Размерът на така определеното от първа инстанция обезщетение е съобразено и с времевата продължителност на пренаселеността на килиите, в които е бил настанен С., и е в съответствие с изведената от закона и дължима справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на причинените вреди. В случая, при определяне размера на обезщетението правилно съдът е взел предвид и практиката на ЕСПЧ, като при спазване на принципите за справедливост е определил обезщетението.

По отношение така определения размер на обезщетение за несвоевременно осигурена медицинска помощ, съдът намира, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, вследствие претърпени телесни увреждания, също е определен по справедливост, следвайки чл.52 изр. първо от ЗЗД, както и с националната съдебна практика, съобразявайки, описания в т.2 от Методика за определяне размера на обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди в следствие на телесно увреждане или смърт, причинени от ПТП, алгоритъм. Според същата, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в следствие на телесни увреждания, задължително се вземат предвид редица критерии и икономически и финансови фактори за обезщетяване на претърпените вреди. В случая, при определяне на обезщетението, съдът е отчел характер и степен на уврежданията; - интензитет и продължителност на претърпените физически болки и страдания, брой на телесните повреди; - протичане на оздравителния процес - продължителност и брой на престои в болнични заведения, извършени операции, проведени процедури, предстоящи в бъдеще нови медицински интервенции; - период на оздравителния процес (срок на лечение); възможност за пълно възстановяване от травмата; време за възстановяване; - усложнения вследствие на уврежданията; - остатъчни негативни последици от уврежданията; - необходимост от спазване на специален режим на живот и др.; - общо физическо състояние на пострадалия към момента на увреждането и установените предходни заболявания; - наличие и процент на временна или трайна загуба на работоспособност, инвалидност; - причинените морални и психически страдания и съдебната практика при подобни случаи. Няма спор, че загубата на бъбрек е тежка за човешкия организъм и същата влошава значително начина на живот на човека, но в случая, при отчитане на горепосочените фактори и предвид обстоятелството, че бъбречно-каменната болест на С. датира от 2011 г., много преди постъпването му в Затвора – Пловдив, настоящата инстанция намира, че съдът е определил справедливо обезщетение за несвоевременно оказаната медицинска помощ в пенитенциарното заведение. Изложените в тази връзка мотиви на съда са подробни, обосновани и правилни, и настоящият съдебен състав ги споделя изцяло.

Оспореното решение е правилно и в частта, с която искът е отхвърлен. Мотивите за недоказаност на твърденията на ищеца, относно лошите хигиенни условия в килиите, липсата на постоянен достъп до течаща топла и студена вода и санитарен възел в килиите, както и липса на корекционна и индивидуална работа с лишения от свобода, се споделят от настоящия състав. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е достигнал до правилни и обосновани изводи, които са подробни и задълбочени, поради което настоящият съдебен състав, с оглед разпоредбата на чл.221 ал.2 изр. последно от АПК, не следва да ги приповтаря.

За пълнота следва да се отбележи, че оспореното решение е постановено при съобразяване националната правна уредба, практиката на ВАС, ВКС и ЕСПЧ.

При разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му.

Решение № 26 от 03.01.2024 г., постановено по административно дело № 412/2020 г. по описа на Административен съд - Пловдив следва да бъде оставено в сила, а касационните жалби като неоснователни, следва да бъдат оставени без уважение.

При този изход на спора и предвид претенциите на страните за присъждане на разноски, съдът намира, че такива не се следват.

Мотивиран от горното, Административен съд – Пловдив, ХХII състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 26 от 03.01.2024 г., постановено по административно дело № 412/2020 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

Решението е окончателно.