№ 12219
гр. С., 11.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110108289 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано e по предявени от Б. И. Г., ЕГН **********, срещу „M.K.“ ЕООД, ЕИК
******, евентуално съединени установителни искове за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 12 от Договор за паричен заем № 51484/23.06.2021 г., предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 296,01 лв. в случай на непредоставяне на
обезпечение, като противоречаща на закона, евентуално като заобикаляща закона,
евентуално като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е неравноправна клауза,
както и осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 296,01 лв. (след
допуснато изменение на иска в открито съдебно заседание на 14.06.2023 г.) - недължимо
платена по нищожна клауза – чл. 12 на Договор за паричен заем № 51484/23.06.2021 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за паричен заем № 51484/23.06.2021
г., по силата на който й е предоставен заем в размер на 400 лв., който следва да бъде върнат
на 13 двуседмични вноски, всяка от които в размер на 34,18 лв., размер на лихвения
процент не е посочен, а ГПР е в размер на 41,63 %. Сочи, че в чл. 12 от договора е
предвидено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора обезпечение за
задълженията по договора чрез поръчителство. Страните са договорили, че в случай на
непредставяне на обезпечение на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер
на 296,01 лв., която е начислена още със сключването на договора и е включена в
погасителния план, с което вноската е увеличена на 56,95 лв. Ищцата твърди, че клаузата на
чл. 12 от договора противоречи на ЗПК, като с нея се цели да се заобиколи предвиденият
1
максимален размер на ГПР – чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което е недействителна на основание
чл. 21 ЗПК. Поддържа, че неустойката е била начислена още със сключването на договора,
като същата е следвало да се погасява на части заедно с погасителните вноски по кредита.
На същата дата е бил сключен и договор за предоставяне на допълнителни услуги във
връзка със сключения договор за кредит. Поддържа, че с договора е нарушено изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не е посочен реалният ГПР. Сочи, че клаузата,
предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение противоречи и
на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като така уговорена излиза извън присъщите
на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване, както и противоречи на чл. 9 ЗЗД. Твърди, че е
налице и заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – а именно на чл. 33, ал.
1 ЗЗД и евентуално е неравноправна клауза, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка – чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП. Счита, че са налице основания за прогласяване недействителността и на
целия договор за паричен заем поради неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. По
изложените съображения моли за прогласяване недействителността на клаузата за
неустойка, както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 50 лв., част от дължимата
и заплатена неустойка, начислена въз основа на нищожна клауза. Претендира разноски.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК ответникът оспорва иска. Признава,
че между страните е сключен договор за заем от 23.06.2021 г., въз основа на който на
ищцата е предоставен заем в размер на 400 лв. Излага съображения, че в договора за заем е
посочен правилно размерът на ГПР и същият е в рамките на допустимия максимален
размер, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно 41,63 %. Сочи, че договорът за заем е съобразен
с императивните изисквания на чл. 11, т. 10 ЗПК. Счита, че предвидената неустойка не
следва да бъде включвана при изчисление на ГПР, тъй като нейната изискуемост настъпва
при неизпълнение на задължението на кредитополучателя. Клаузата не противоречи и на
добрите нрави, доколкото по всяко време ищцата би могла да осигури поръчител, с което да
отпадне задължението за неустойка, а уговарянето й е проявление на принципа за свобода на
договаряне – чл. 9 ЗЗД. Твърди също, че клаузите на договора за заем са индивидуално
уговорени и не са неравноправни, тъй като кредитополучателят е можел да прецени
икономическите последици от сключването на договора, в т. ч. и тези относно дължимата
неустойка. Сочи, че не е приложим чл. 33 ЗПК, тъй като неустойката не се дължи на
основание забава на длъжника, а на основание неизпълнение на договорно задължение,
уговорено в чл. 12. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се
от доказване обстоятелството, а и това се установява от приетите писмени доказателства, че
между страните е сключен Договор за паричен заем № 51484/23.06.2021 г., по силата на
2
който на ищцата са предоставени в собственост заемни средства в размер на 204,52 евро
(400 лв.) или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ за еврото
спрямо лева, съгласно който 1 евро се разменя за 1.95583 лева, при фиксиран годишен
лихвен процент по заема 39,96 %, годишен процент на разходите – 41,63 % и срок за
погасяване на заема 26 седмици, брой погасителни вноски – 13 и размер на погасителна
вноска 17,48 евро (34,18 лв.) и общ размер на плащанията – 227,19 евро (444,34 лв.).
Съгласно чл. 12 от договора, заемателят се задължава в тридневен срок от сключването на
договора да осигури действието на трето физическо лице (поръчител, солидарен длъжник),
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на
всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки, което да отговаря на
следните изисквания: дееспособно физическо лице; навършена възраст 25 години; с
минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца, предхождащи
сключването на договора, от 1500 лв. на месец, получавани по валидно трудово
правоотношение от поне шест месеца преди сключването на този договор; стабилна
кредитна история; който не е активен потребител на заемни продукти на дружеството и/или
не е поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от заемодателя. Съгласно ал. 4 на
чл. 12, в случай, че заемателят не представи обезпечение в тридневен срок от сключване на
договора, той дължи на заемодателя неустойка в размер на 151,35 евро (296,02 лв.), а в ал. 6
е предвидено, че ако неустойката бъде начислена, същата се дължи разсрочено съгласно
погасителен план, инкорпориран в договора. В чл. 12, ал. 7 от договора е предвидено, че
заемополучателят може да изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение по
договора по всяко време на неговото действие, като ще дължи заплащането само на тази
част от неустойката, разпределена по погасителните вноски преди поемането на
солидарното задължение от страна на третото лице - поръчител. В същото време, още при
изготвянето на договора, в текста на ал. 6 от чл. 12 е обективиран втори погасителен план,
според който погасителните вноски се състоят не само от съответните части на главницата и
възнаградителната лихва, но и от процесната неустойка. Видно от инкорпорирания
погасителен план неустойката не е разпределена на равни части към предвидените 13
погасителни двуседмични вноски, а е предвидено към първата вноска да е дължима част от
неустойката в размер на сумата 35,55 лв., а към последната 13-а вноска - сума в размер на
4,60 лв. В чл. 12 А - Е страните са уговорили условия, при които неустойката може да бъде
намалена със съответен размер на погасителната вноска. Не е спорно между страните, а и
това се установява от приетата справка за платени суми по договора, че ищцата е усвоила
сумата по кредита, както и че е заплатила всички дължими суми по договора за заем на
ответника - общо 740,37 лв. – 400 лв. - главница, 44,35 лв. – договорна лихва, 296,04 лв. –
неустойка по чл. 12.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
За да бъдат уважени предявените в условията на евентуалност установителни искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, вр. с чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и чл. 33, ал. 1
ЗПК, ев. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, ев. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в тежест на
3
ищцата е да докаже, че неустоечната клауза по договора за паричен заем, сключен с
ответника, е нищожна на заявените с исковата молба основания, а именно поради
нарушение на императивни норми на закона, в т. ч. и че има неравноправен характер,
поради заобикаляне на закона и/или поради накърняване на добрите нрави, т. е. че
накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на неоснователното
обогатяване.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при
сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на
потребителя при сключване на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключване на
договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже, че е
заплатила претендираната сума на основание оспорената клауза от договора за паричен
заем.
В тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата.
Когато искът е за прогласяване недействителност на сделка или на клауза от нея, а в
обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите
основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество
обективно съединени искове - при един петитум ищецът е заявил множество основания за
прогласяване недействителността на сделката/клаузата от нея. С оглед основанията на всеки
от исковете, същите следва да се разгледат при условията на евентуалност в поредността,
произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото (така
решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).
С оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на неустоечната клауза,
съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното главно основание – нищожност
поради противоречие с императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната
дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение
на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 12 от договора следва
да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, при
действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят
4
свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се
отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
Съдът намира, че оспорената клауза противоречи на императивното изискване на чл. 19,
ал. 4 ЗПК по следните съображения:
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР - 41,63 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 296,02 лв., която
се начислява автоматично от заемодателя. Размерът на неустойката е повече от половината
от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите, който е
значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Съдът приема, че задължението за заплащане на неустойка не е свързано с неизпълнение на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4
ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
5
договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая целта на неустойката е да създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за потребителя разход, пряко
свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на
кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на
кредита и обременяване с разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит и не е
взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение
потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респективно цената, която
трябва да плати, преди да бъде обвързан от договора.
Получаването на заема е обусловено от предоставяне на „обезпечение“ чрез
поръчителство, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 296,02 лв.,
която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. С
уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар. „скрита възнаградителна лихва“.
Този извод следва от спецификата и краткия срок за изпълнение на задължението, по
отношение на което е уговорена неустойката – тридневен срок от сключването на договора
и множеството изисквания, на които следва да отговаря поръчителят, които са на практика
неосъществими за потребителя. По този начин кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение
да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за
заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължение за заплащане на неустойка, то ще бъде
заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в
договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните,
че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за
неустойка ще възникне. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от
договора носи характеристиките и на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй
като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност
и внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада
под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение
на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да
заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка. Следва да се посочи и задължението на кредитора преди сключване на договора
за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да
6
откаже предоставянето на заемните средства. На практика с тази клауза кредиторът
прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за
отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното води до
значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест,
което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
Сумата от 296,02 лв. е въведена в процесния договор като санкция за едно практически
неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото
време от начина на сключване на договора и начина, по който е уреден режимът на
издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия интерес е не
точното изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката
гарантира, а получаването на стойността на неустойката като скрита добавка към
възнаградителната лихва. Неустойката не е уговорена да обезпечи изпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, тъй като изначално е предпоставена
невъзможността за неговото изпълнение в този срок и при тези условия. Това не се променя
от факта, че неустойката спира да се начислява при представяне на обезпечение макар и
след срока, тъй като във всички случаи за длъжника ще възникне задължение за неустойка, а
същият ще може да влияе само на размера й. В този случай обаче, вече
начислената неустойка не би имала обезщетителна функция, доколкото обезпечение ще
бъде представено и то ще обезпечи цялото евентуално неизпълнение, макар и в един по-
късен момент. Дължимостта на пълния размер на неустойката също не обезпечава
кредитора, тъй като за него кредитният риск ще остане, но ще възникне допълнително
вземане. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на
заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема,
но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият
би се обогатил със сумата за неустойка.
С оглед това, задължението по чл. 12 от договора не е свързано с неизпълнението на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие на
правилото чл. 11, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата
сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. При това положение се
налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният размер на разходите по кредита. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите задължения. Затова неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
7
ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така решение № 2261 от 18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021
г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. №
3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, решение № 156 от 11.01.2023 г. по в. гр.
д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, решение № 54 от 9.01.2023 г. по в.
гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, и др.).
Плащането на неустойката не е отразено като разход при формиране на ГПР и този начин
на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитане на неустойката като разход действителният ГПР би бил в размер, значително
надхвърлящ предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следователно и оспорената клауза е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и искът следва да бъде
уважен на това основание.
С оглед уважаване на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност – за
установяване, че процесната клауза за неустойка заобикаля закона и че е уговорена в
противоречие с добрите нрави, поради което не дължи произнасяне по тях.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищцата претендира връщането на нещо, което е дала на
ответника и в нейна тежест е да докаже единствено факта на плащане на процесната сума, а
в тежест на ответника – че е налице валидно правно основание за получаването, съответно
задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищцата са относно недължимо платена
сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В случая страните не спорят, че цялата дължима сума по договора за паричен заем е
заплатена от ищцата, включително и сумата от 296,01 лв. – неустойка съгласно чл. 12 от
договора.
Предвид доказване на факта на плащане на сумата от 296,01 лв. – неустойка за
непредоставяне на обезпечение по договора за паричен заем, в тежест на ответника е да
докаже основание за задържане на сумата. Тъй като посочената клауза съдът прие за
нищожна поради противоречие със закона, то липсва основание за задържане на сумата от
ответника.
Искът е основателен в пълния си размер (след изменението в открито съдебно заседание
на 14.06.2023 г.) за сумата от 296,01 лв. и следва да бъде уважен изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната
лихва върху увеличената част – виж решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020
г. по описа на ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер
от 50 лв. следва да бъде присъдена считано от 16.02.2023 г. – датата на депозиране на
исковата молба (съобразно диспозитивното начало) до окончателното плащане, а върху
разликата над 50 лв. до пълния размер от 296,01 лв. (или за сумата от 246,01 лв.) – от
8
подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 12.06.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход на спора разноски се дължат единствено на ищцата, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, в размер на 50 лв. – държавна такса. Същевременно, съдът констатира, че по
делото не е внесена държавна такса по осъдителния иск в размер на 50 лв., поради което на
основание чл. 77 ГПК следва да бъде осъден ответникът, при неблагоприятния за него изход
от делото, да внесе сумата от 50 лв. – държавна такса по сметка на Софийски районен съд.
Претендира се и адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2, т. 1 ЗАдв. в
размер на общо 960 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие. Своевременно
релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение е
основателно. Съдът приема, че когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу
определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът,
върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е
сборът от цената на всички искове – в този смисъл е определение № 29 от 20.01.2020 г. по ч.
т. д. № 2982/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 480 лв. с ДДС. В този
смисъл и при съобразяване цената на предявените искове, свързания им предмет, липсата на
фактическа и правна сложност на делото, срочното му разглеждане пред
първоинстанционния съд без участие на процесуални представители на страните,
настоящият съдебен състав приема, че в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д.
Милев“ следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. Съдът приема,
че този вид съдебни производства не следва да се превръщат в източник на генериране на
съдебни разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес по делата, като следва да
се съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл. 12 от Договор за паричен заем № 51484
от 23.06.2021 г., сключен между Б. И. Г., ЕГН ********** и „M.K.“ ЕООД, ЕИК ******,
предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 296,02 лв. за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение, по предявения от Б. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.
С............., срещу „M.K.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
С.........., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
ОСЪЖДА „M.K.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С..........,
да заплати на Б. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С............., на основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД сумата от 296,01 лв., представляваща недължимо платена сума по чл. 12 от Договор за
паричен заем № 51484 от 23.06.2021 г., представляваща неустойка за непредоставяне на
9
обезпечение, ведно със законната лихва върху сумата от 50 лв., считано от 16.02.2023 г. –
датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане, както и ведно със
законната лихва върху разликата над 50 лв. до пълния размер от 296,01 лв. (или за сумата от
246,01 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 12.06.2023 г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА „M.K.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С..........,
да заплати на Б. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. С............., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 50 лв. – държавна такса.
ОСЪЖДА „M.K.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С..........,
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. Милев“, БУЛСТАТ *********, с адрес:
гр. С., кв. „М.Л.“, бл. 112, вх. А, ет. 2, офис 11, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. сумата от 480 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена на Б. И. Г. безплатна правна помощ в производството пред СРС.
ОСЪЖДА „M.K.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С..........,
да заплати на основание чл. 77 ГПК в полза на бюджета на Софийски районен съд сумата от
50 лв. – държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10