Определение по дело №107/2008 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл. 692, ал. 2 - 4 от ТЗ.

Постъпили са възражения от кредиторите на „Я.”, АД срещу приети от синдика вземания – от ”Ц. к.”, АД; от „П., О. и от адв. И. Ч..

Ц., АД оспорва приети вземания на П. О. в 2 бр. възражения.

Кредиторите „П.”, О. и адв. И. Ч. опорват част от приетите вземания на Ц., АД и на „Р. Л.”, О..

Синдикът е изразил становище по всяко едно от тях.

Съдът след като обсъди доводите на участниците в делото счита следното по всяко едно от подадените възражения, а именно:

По подаденото на 17.9.2014 г. възражение вх. № 3148/л. 717/ на ”Ц. к.”, АД срещу списъка по чл. 686, ал. 1, т. 1 от ТЗ на приетите и предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ вземания на кредиторите на „Я.”, АД:

Оспорено е вземането на кредитора „П.”, О. в размер на 629 410,09 лв., от които 450 000 лв. главница, 138 077,13 лв. законна лихва върху главницата, 13 500 лв. съдебно разноски по заповедно производство, 27 832,96 лв. съдебни разноски по изпълнително дело, законна лихва, дължима след датата на решението за откриване производство по несъстоятелност на основание договор за цесия с цедент „К.”, Е. и анекс към договора за цесия от 17.11.2011 г.

Видно е, че вземането е предявено от кредитора на 15.8.2014 г. /л. 330/. Посочил е, че вземането е придобил на основание договор за цесия между него с цедента „К.”, Е. и анекс към договора от 17.11.2011 г., като длъжникът е уведомен за прехвърляне на вземането от цедента с писмо вх. № 062/18.2011 г. Цедираното му вземане е с основание запис на заповед от 20.2011 г. с падеж 8.7.2011 г., по която е издадена заповед за изпълнение № 1091/13.7.2011 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1043 по описа на РС-Петрич. От цедента „К.”, Е. е образувано изп. д. № 262 по описа за 2011 г. на ЧСИ с рег. № 701 с район на действие – БОС, като след договора за цесия по изпълнителното дело взискателя е заместен от цесионера – „П.”, О.. За разноските по изпълнението общо от 27 832,96 лв., направени от тях в изпълнителното дело е издадено удостоверение № 15173/13.12.2011 г. от ЧСИ.

Възраженията на кредитора Ц., АД са за липса на каузални отношения и причина за задължаване с тази сума спрямо „К.”, О., с което дружество длъжникът няма никакви търговски взаимоотношения, което според Ц., АД сочи на злоупотреба и представлява накърняване на добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Съдът счита, че доказателствата не подкрепят тезата на банката за такъв извод. За целите на предявяването на вземането не е необходимо да се установява и основанието, при неоспорване от поелия задължението несъстоятелен понастоящем длъжник „Я.”, АД. Възраженията срещу каузалното правоотношение и записа на заповед не следва да се разглеждат в това производство. Позоваването на влязло в сила решение по т.д. № 55/13 г. по описа на БОС, за което се твърди, че не установява кауза, не е основание за друг извод. С посоченото влязло в сила решение е отхвърлена молбата на „П.”, О. за обявяване на „Я.”, АД в несъстоятелност респ. в свръхзадлъжнялост. Позоваването на молителя в приключилото производство е било въз основа на записите на заповеди, за които обаче решаващият съд е приел, не че липсва кауза, а че задълженията, за които са издадени не произтичат от търговски сделки т.е. не са с търговски характер. В тази връзка е посочил, че с издаването на запис на заповед от 20.1.2011 г. за сумата от 450 000 лв. е гарантирано задължение за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на 6 бр. недвижими имота при условията на сключен с „К.”, О. /с цедента/ предварителен договор от 12.11.2010 г. на обща стойност 154 420 лвд. с ДДС. По повод позоваването на СПН на решението по гр.д. № 55/13 г., касещо откриване на производство по несъстоятелност следва да се има предвид, че с решението не се установява със сила на пресъдено нещо съществуването или не на вземаниято по търговските сделки, а се установява със СПН състоянието или не на неплатежоспособност респ. свърхзадлъжнялост на дружеството спрямо което се иска откриване производтво по несъстоятелност. Освен това настоящият състав счита, че когато записът на заповед е издаден във връзка с каузално правоотношение е налице хипотезата, в която съществуват паралелно различни основания за едно и също вземане - поемателят на ценната книга има едно вземане срещу нейния издател, но може да го търси или с предявяването на менителничния ефект или с претенция, основана на задължението по договора, по който поемателя е кредитор на издателя. Изборът е на кредитора. Ето защо счита, че възражението предвид тезите на страните и представените доказателства следва да се остави без уважение. Съдът счита за неоснователно и направеното в с.з. оспорване от Ц., АД на поредността за удовлетворяване на тези вземания, с аргументите, че след като произтичат от записи на заповед, следва да е по реда на т.11 на чл. 722, ал. 1 ТЗ имаща предвид вземане по безвъзмездна сделка, а не по т. 8. Съдът намира становището за несъстоятелно.

Записът на заповед е ценна книга, която материализира парично вземане и едностранна абстрактна правна сделка, от която се поражда задължение за издателя, като основанието за плащане (каузата) не е елемент от съдържанието на менителничния ефект, нито е условие за действителността на записа. Следователно не може да се направи извод при съществуване на записи на заповед и твърденията на оспорилия кредитор, че няма каузално правоотношение, което да обезпечават и целта им е увреждане на кредиторите по несъстоятелността, че същата е безвъзмездна.

Твърдението на Ц., АД че датата на издаването на записа на заповед – 20.1.2011 г. е недостоверна е неподкрепено с доказателства.

Оспорилият вземането кредитор сочи още, че вземането по запис на заповед се прехвърля чрез джиро върху ценната книга, което е предоставка за валидно прехвъряне на вземането, каквото в случая няма. Тезата е несъстоятелна. Съгл. чл. 466, ал. 1 ТЗ всяка менителница, дори когато не е издадена изрично на заповед, може да се прехвърля чрез джиро. Правната норма намира приложение и по отношение на записа на заповед на основание препращащата разп. на чл. 537 ТЗ, регламентираща една възможност за прехвърляне на менителничния ефект, но не изключва и не забранява прехвърлянето на правата по менителничните ефекти в частност по записа за заповед чрез гражданскоправните способи, един от които е цесията. Разликата при двата способа се изразяват във формата и елементите на волеизявлението на кредитора по менителничния ефект, обема на прехвърлените права, последиците и различното им действие. При цесията за разлика от джирото цедентът прехвърля на цесионера само тези права, които има, а не правата съобразно текста на записа на заповед. Затова на приносителя на менителничния ефект по цесия могат да се правят всички възражения, които длъжникът има, както срещу цедента, така и срещу цесионера и може да противопостави на цесионера както абсолютните си възражение срещу ефекта, така и възраженията, основани на личните му отношения с цедента, независимо дили цесионерът е бил добросъвестен или не към момента на цедиране на вземането по записа на заповед. По въпроса за допустимостта правата по запис на заповед да бъдат прехвърлени чрез цесия е постановено решение по чл. 290 от ГПК - Решение № 218/1.3.2013 г. на ВКС по т.д. № 1008/11 г., според което това може да стане или при спазване на изискванията на чл. 99 от ЗЗД и предаване на ценната книга или с джиро съгласно чл. 466 и сл. от ТЗ.

Със същите доводи Ц., АД оспорва приетото вземане на „П., О. в размер на 324 024,81 лв., от които 250 000 лв. главница, 73 812, 41 лв. законна лихва върху главницата; 212,40 лв. съдебни разноски по изпълнително дело, законна лихва, дължима след датата на решениета за откриване производство по несътоянелсто, произтичащи от договор за цесия от 18.11.2011 г. с цедент „Т. С. Б., АД. С договора е цидирано вземане по запис на заповед от 15.7.2009 г., след като е издадена заповед за незабвно изпънение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1195/2011 г. по описа на ПРС. Тъй като доводите против приемане на вземанията са идентични, както спрямо вземането от 629 410,09 лв., то и съдът не намира за нужно да ги повтаря за извода си, че те не водят до изключването им от списъка на приетите от синдика вземания. Единственената разлика е, че по цитираното влязло в сила решение по гр.д. № 55 /2013 г. съдът е приел по отношение на записа на заповед издадена на 15.7.2009 г. от Я. АД в полза на [фирма], че е гарантирано изплащане на задължения по сключена спогодба по чл. 365 от ЗЗД, която сума не е предмет на търговски взаимоотношения между тях.

По възражението на Ц., АД спрямо приетото вземане на „П.”, О. с главница 21 000 лв. и 130 092,08 лв. неустойка за забава от 6.11.2012 г. до датата на решението за откриване производство по несъстоятелност:

Същото е предявено с посоченото от кредитора П., О. основание - представено споразумение от 30.12.2012 г. с „Я.”, АД, уреждащо извънсъдебно отношенията помежду им, възникнали от договор за покупко-продажба от 20.09.2012 г. на товарен автомобил Скания, по силата на който след закупуването на автомобила от „П.О., купувача му е направил основен ремонт, който автомобил впоследствие е бил запориран от ЧСИ за дългове на „Я.”, АД и принудително иззет и продаден чрез публична продан от ЧСИ. Със споразумението „Я.”, АД е поел задължение да върне на „П.”, О. получената продажна цена в размер на 6000 лв., разноските по ремонта от 15 000 лв. в 7-дневен срок от подписване на споразумението т.е. до 6.7.2012 г. За неплатените суми в срок е предвидена неустойка в размер на 1% на ден до изплащане на задължението.

Оспорването на Ц. поради несъществуването на валиден договор за покупко-продажба на автомобил, сключен в изискуемата форма за действителност – писмена с нотариална заверка на подписите е несъстоятелно. Видно е, че такъв договор е сключен на 20.09.2012г. с нотариална заверка на подписите, съвпадаща с датата на сключването му, представен от синдика по делото. Твърдението, че по него не е реално получена сума, за да подлежни на връщане, както и че ремонт не е извършван и оспорването на достоверността на датата на споразумението с твърдението, че е андитатирано, което има значение за неустойката не следва да се разглеждат в настоящото производство. Съдът съобрази, че поставената в частен документ дата, като ден на съставянето му има доказателствена сила, т. е. достоверна дата, само за страните, участващи в документа, както и за техните наследници и правоприемници. Частният документ никога не удостоверява датата на която е извършен, но обвързва страните, които са го съставили, лично или чрез пълномощник, с посочената в него дата, с която са обвързани и правоприемниците им. Лицето което може да оспорва достоверността на дата на частния документ съгл. чл. 181, ал. 1 ГПК е трето лице, което задължителната съдебна практика, обективирана в Решение № 177 от 13.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1672/2011 г. и

Решение № 235 от 4.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 176/2010 г., II г. о. и др.- приема, че е лице, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Следователно, касае се до тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в документа дата важи.

С оглед изложеното и представените писмени доказателства, които са редовни от външна страна и като такива са достатъчни за приемане на предявеното вземане от синдика в т.ч. и за неустойката, то възраженията срещу нея - за накърняване на добрите нрави, свърхпрекомерно висок размер и без краен предел; несъразмерна с действително претърпените от кредитора вреди и е с единствена цел за да увреди останалите кредитори на длъжника не следва да се разглеждат в настоящото производство. Възражението за нищожност, поради неуговорен краен пределна неустойката не я прави нищожна, противоречаща на добрите нрави освен ако се докаже, че размера й е извън пределите на нравствената допустимост, че е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции - ТР № 1/15.6.2010 г. на ВКС но ОСТК, каквато преценка единствено от писмените доказателства според настоящият състав не може да се направи.

Възражението срещу приетото адвокатско възнаграждение от 1000 лв., за осъществената защита по настоящото дело на „П.”, О. с аргумента на възразилия кредитер, че не му се дължи, тъй като не е страна по делото е несъстоятелен и не може да се приеме, тъй като за осъществяването на такава предвид характера на производството по несъстоятелност и неговата специфика следва, че и при предявяване на вземанията се дължат разноски за осъщественото процесуално представителство. Неоснователно се твърди, че няма доказателства за изплащането на възнаграждението от дружеството, което представлява адвоката, тъй като в договора е вписано, че е платено в брой, а според т. 1 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК ако в договора е вписан за начин на направеното плащане в брой, то е достатъчно и има характер на разписка за плащането му. Доводите за прекомерност на размера и несъответстващ на Тарифата на адвокатските възнаграждения не могат да се споделят, тъй като в чл. 7, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. е предвиден за защита и съдействие по дела за несъстоятелност, възнаграждението да се изчислява на базата на стойността на предявените вземания по методиката на ал. 2, но не по-малко от 800 лв. като нормата има предвид хипотезата на предявяване на вземания, с който минимален размер предявеното вземане за адвокатски хонорар е съобразен.

Възражението по отношение на вземането на кредитора адв. И. Ч. в размер на 153 965 лв. по договор за правна защита от 30.6.2011 г. е обосновано с доводи за прекомерност като многократно надвишаващо тарифата за адвокатските възнаграждения; липса на доказателства, че услугата по процесуално представителство реално е предоставена, поради което липса основание за начисляване; че има включени плащания и за процесуално представителство по т.д. № 411/2011 г. по описа на БОС; както и че възнагражденията на адвоката са изцяло изплатени и задълженията към него са погасени. Спрямо уговорената неустойка като клауза в договора за правна помощ се оспорва като накърняваща добрите нрави, свърхпрекомерно висока и уговорена без краен предел, която я прави несъразмерна с действително претърпените вреди. Оспорена е истиността на датата на договора, като се твърди, че целта на договора е генериране на по-голям дълг на „Я.”, АД, с което да се увредят останалите кредитори. Посочено, че е подписан преди каквито и да било съдебни процеси между Ц. АД и Я.”, АД.

Съдът счита, че договорът в който е уговорено предоставената услуга касае не само воденото дело с Ц. т.д. № 411/11 г. по описа на БОС. Подписания договор и уговореното в него е достатъчно да се счете, че вземаниято по него са ликвидни и изискуеми. В производството по разглеждане на възраженията съдът по несъстоятелността няма правомощия да преценява прекомерността на адвокатско възнаграждение за представителство, тъй като то се преценява от съответния съд съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното дело. От друга страна възнаграждението е договорено не за конкретно дело, а въобще за правна помощ по посочения в него договор, поради което съдът няма как да подменя волята на страните по арг. от чл. 9 от ЗЗД порвъзгласяващ принципа на свободно договаряне. По същият начин следва да се разреши и въпроса и за уговорената неустойка при неизплащането му в срок, като възраженията срещу нея с основния аргумент за целта й -да увреди другите кредитори, поради което е нищожна по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, не е подкрепен с факти и установяващи ги доказателства. Такова е и твърдението, че уговореното възнаграждение е платено. По отношение достоверността на датата на пълномощното, която също е оспорена, съдът поддържа вече изразеното по въпроса за оспорване датите на частните документи.

По второто възражение на Ц., АД вх. 1844/9.6.2015 г./л. 839/, срещу приети от синдика вемания в допълнителен списък, обявен в ТР на 3.6.2015 г.

Оспорено е приетото вземане на кредитора „П.”, О. в размер на 98 229,44 лв., от които 26 000 лв. главница, 72 229,44 лв. неустойка за периода 9.10.2013 г. до 9.7.2014 г. и законната лихва, дължима след датата на решението за откриване производство по несъстоялност, на основание извънсъдебно споразумение от 25.9.2013 г., уреждащо отношенията между страните възникнали от договор за възмездно учредяване на право на строеж, инкорпориран в нотариален акт № 26, т. ІІ, рег. № 4562, д. 199/31.10.2012 г. Възразилият кредитор навежда доводи за нищожност на споразумението, поради противоречие със закона – с нормите на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 189 и сл. от ЗЗД.

Видно е, че в т. 6 от нот. акт № 26/2012 г. „Я.”, АД е декларирал, черз представителя си, че е собственик на имота, предмет на сделката и на учредяваното вещно право на строеж в него, че вещното право не е предмет на съдебни и/или извънсъдебни спорове, за него няма вписани искови молби, предварителни договори за продажба с трети лица, договори за наем, няма вписани ипотеки за лични или чужди задълженикя, както и никакви други вещни тежести, и трети лица нямат каквито и да е протиповоставими права върху правото на строеж. Декларирал е още, че не притежава документи, касаещи учредяваното от него вещно право, не знае за съществуването на други такива, освен представените по сделката и че същите са автентични и с вярно съдържание. В случай, че някое от декларираните обстоятелства се окаже неистина и приемателят претърпи съдебно отстранение на каквото и да е основание учредителят дължи на приемателя неустойка в размер на 26 000 лв. С последващо споразумение от 25.9.2013 г. страните са констатирали, че по изп. д. № 540/11 г. недвижимите имоти, предмет на прехвърлителната сделка са изнесени на публична продан за погасяване на задължения на длъжника и с постановление за възлагане са възложени на взискателя – Ц., АД и кредиторът е съдебно отстранен, поради което длъжникът „Я.”, АД се е задължил да възстанови освен продажбената цена, така и договорената в нотариалния акт неустойка от 26 000 лв. в 14-дневен срок от подписване на споразумението, като при неизпълнение са се споразумяли да се дължи неустойка в размер на 1% за всеки просрочен ден до окончателното погасяване на дълга.

Съдът счита, че доводите във възражението на Ц., АД не обосновават извод за неприемане на това вземане. При тълкуване на договорите съобразно чл. 20 от ЗЗД трябва да се търси действителната обща воля на страните като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в пракитата и добросъвестността. Тълкувайки волята на страните предвид съдържанието за декларираното от „Я.”, АД в цитираната т. 6 от нотариалния акт е ясно, че волята на страните е за дължимост на неустойка в размер на 26 000 лв., ако имота бъде изваден от патримониума на приобретателя по причина на неистина на декларираните обстоятелства. И след като имота е продаден по изпълнително дело за вземане на продавача - „Я.”, АД, то са налице условията за заплащане на уговорената неустойка от него като неизправна страна. Не може да се приеме тезата на възразилия кредитор, че тъй като липса съдебно отстранение по см. на закона на чл. 189 и сл. ЗЗД, то и не са налице предпоставките за дължимостта й. Съдът счита, че страните са имали предвид при ползване на понятието „съдебно отстранени”, всяко отстраняване от имота вследствие на неистина на декларираните обстоятелства. Затова и доводите на „Ц.”, АД за дължимостта на неустойката единствено при разваляне на договора, което следва по арг. от императивната норма на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД да става, само по съдебен ред са несъстоятелни. Няма пречки при тълкуване волята на страните в един договор да се укаже, че ползваните от страните понятия са с различно съдържание от това, което им предписва закона. Останалите събражения на кредитора против приемане на вземането на „П.”, О. - за знание от двете страни при подписване на договорите в нот. акт, че декларираните обстоятелства са неверни и затова сделката като симулативна е нищожна; за свързаност между двете дружества, сключили сделката и че единствената й цел е да генерират вземания на „П., О. срещу „Я.”, АД във вреда на останалите кредитори, както и че целта й за установяване контрол при вземане на решения от събранието на кредиторите в производството по несъстоятелност не се установяват от представените доказателства, обсъждането на които в тяхната съвкупност да доведат за такъв извод за нищожност на сделката, което следва да стане в евентуално исково производство.

Възраженията срещу датата на извънсъдебното споразумение и размера на неустойката, също не водят до изключване на вземането от списъка, за което важат съображенията изложени от съда по- горе по идентични доводи срещу други сделки.

По абсолютно същите съображения, поради идентичността на доводите във възражението на Ц., АД следва да се остави без уважение и спрямо идентичното основание за приетото от синдика вземане на „П.”, О. за сумата от 113 341,66 лв., произтичащо от нотариален акт за продажба на недвижим имот № 18/2012 г. и извънсъдебно споразумение от 25.9.2013 г. В т.VІІ от нотариалния акт има същата на цитираната по горе на т. VІ от НА № 28/12 г. декларация от продавача - при неистиността на който и да е деклариран факт да се дължи неустойка от 30 000 лв., за която в извънсъдебно споразумение проради продажбата на имота за дългове на продавача, е уговорено заплащането й в 14-дневен срок от подписването му, както и дължимост на неустойка при забава на неизпълнението на паричното задължение.

Подадено е възражение вх. 3072/11.9.2014 г. /л. 597/ и от „П., О. и от адв. И. Ч., с които оспорват включването в списъка на приети вземания от синдика на предявените от „Ц.”, АД за следните суми: от 38 379 лв. – разноски по изпълнително дело; от 3 600 лв. такса за изготвяне на постановление за възлагане по изпълнително дело; от 27 198, 72 лв. представляваща платен от Ц., АД ДДС за публичната продан по изпълнително дело; 28 838, 51 лв., представляващи данък недвижими имоти /ДНИ/ и такси битови отпадъци ТБО, платени по публична продан по изпълнително дело; от 52 935 лв., -за извършени разходи за охрана; от 1 302,91 лв. – за извършени разходи за ток и от 198 312,87 лв., представляваща законна лихва.

Вземанията за разноски по изпълнително дело 540/11 г. са предявени от Ц., АД на 15.8.2014 г./л. 357/. Посочва се, че с протокол от 11.3.2013 г. на ЧСИ Ц., АД, който е взискател по изпълнението е назначен за пазач на ипотекираните имоти, срещу които е насочено изпълнението, по повод на което са извършили разходи за охрана и ток съотв. 52 935 лв. -за охрана и 1 302, 91 лв. - за ток. Твърдят, че те се дължат от длъжника като разноски по принудителното изпълнение, както и на др. суми, отнасящи се до изп.д. № 540/2011 г. по описа на ЧСИ Ал. Ц., за които се твърди, че са визирани в удостоверение на ЧСИ с изх. № 6185/25.6.2014 г. , а именно вземания: за 38 379 лв., представляващи разноски по изп. д. № 540/11 г.; за 3 600 лв., представляващи такса за изготвяне на постановление за възлагане, заплатена от Ц., АД; за 28 838,51 лв. представляващ платен Данък върху добавената стойност.

Съдът констатира, че не всички от предявените от Ц., АД вземания са индивидуализирани с посочените размери и конкретизация за основанието им от ЧСИ в издаденото от него удостоверение, в което е посочен общият размер на дълга /разноски, лихви, главници, такси към ЧСИ/ и следната конкретизация, по отношение на оспорените вземания: за държавни такси - 41 233, 30 лв.; 29 734,43 лв. - разноски, направени от Ц., АД;дължими такси и разноски към ЧСИ - 21 474лв.; ДНИ и ТБО - 28 838,51 лв. и ДДС 27 198,72 лв. Изрично в удостоверението, ЧСИ е посочил, че сумите за ДНИ и ТБО от 28 838,51 лв. и ДДС от 27 198,72 лв., подлежат на възстановявяне от съответните институции, тъй като с решение № 1020/10.3.2014 г. на БОС постановлението за възлагане № 10119/19.9.2013 г.- е отменено.

За да се приеме едно вземане от синдика същото следва да е ликвидно и изскуемо т.е. да е определено по основание и размер. Според нормата на чл. 435, ал. 2 от ГПК длъжникът може да обжалва постановлението на ЧСИ за разноски, в което ЧСИ определя размера и основанието на направените такива. Такъв акт не се представя. От друга страна оспорилите кредитори вземанията за разноски по изп. дело, представят доказателства, че постановлението за възлагане е отменено, който факт е удстоверен и от ЧСИ и с оглед на разп. на чл. 79, ал.1, т. 2 от ГПК изпълнителните действия след като са отменени от съда те са за сметка на взискателя. Следователно от представените доказателства съдът счита, че не става ясно посочените от ЧСИ размери като държавни такси, такси и разноски от Ц., АД каква част от тях касаят отмененото възлагане, поради което намира за неправилно включването им на всичките разноски по изп.д. № 540/11 г. в списъка на приетите от синдика вземания.

Допълнителен аргумент за изключване на сумите за ДНИ и ТБО от 28 838,51 лв. и ДДС от 27 198,72 лв. от този списъкна е изричната забележка от ЧСИ в удостоверението, че те подлежат на възстановяване от съответните институции, поради отмяната на постановлението за възлагане т.е. същите се явяват недължимо платени към съответните институции.

По отношение разходите за охрана от 52 935 лв. и за ток от 1 302, 91 лв. платени на фирмата, чрез която Ц., АД е осъществявала възложената й с протокол от 11.3.2013 г. функция на пазач на имуществото предмет на изпълнението, съдът счита, че няма категорични доказателства за дължимостта им точно в предявените размери. Няма определено от ЧСИ в нарушение на чл 472 ГП, възнаграждение за пазача. Нормата не позволява определянето му по усмотрените на взискателя, според договорки с наетата фирма –пазач. Длъжникът – „Я.”, АД по никакъв начин не е имал възможност до момента да вземе отношение за дължимостта на глобално предявената сума, която взискателя като пазач е заплащал на наетата от него фирма за охранител. Затова дължимостта на сумите за охрана и ток не може да се счетат за изискуеми изцяло в предявените размери. В това производство не може да се провери дали размера на тези суми съответстват на осъществяваната дейност, каквито възражения са наведени. Ето защо възражениета на кредиторите, следва да се уважат като се изключат оспорените вземания от списъка на приетите от синдика.

Оспорена е поредността на включеното вземане за направените от Ц., АД разноски по делото за несъстоятелност от 1 050 лв. в поредност на удовлетворяване по т. 1 на чл 722, ал. 1 ТЗ като се твърди, че тези разноски са с поредност по т. 12. Съдът споделя изцяло тезата на синдика за основателност на оспорването, аргументирано с чл. 722, ал. 1 т. 12 във вр. с чл. 616, ал. 2, т. 4 от ТЗ, според които удовлетворява се само след пълно удовлетворяване на останалите кредитори вземане, произтичащо от разноските на кредиторите във връзка с тяхното участие в производството по несъстоялност, с изключение на разноските по чл. 629б. Затова вземането на Ц. от 1 050 лв., представляващо вземане за направени разноски по несъстоятелността следва да е с поредност на удовлетворяване по т. 12, на чл. 722, ал. 1 от ТЗ, в която насока в съответната част списъка се корегира.

Възражението на тези кредитори срещу приетото вземане на Ц., АД за 194 312,87 лв., представляваща частта от размера на законната лихва върху главницата от 800 000 лв. за периода от 26.7.2011 до 14.8.2014 г. вкл., изчислен от датата на спиране на изп. дело -27.10.2011 г. до влизане в сила на решението на БОС по отмяна постановлението за възлагане на недвижим имот 10.3.2014 г. съдът счита за неоснователно. По отношение на същата е налице влязла в сила решение на БОС, според което такава се дължи до окончателното изплащане на главницата. Затова и доводите за причините за неосъщественото плащане, поради поведението на взискателя по изпълнението са несъстоятелни, ненамиращи опора в закона.

По отношение на възраженията на „П.”, О. вх. 3071 /л.627/и адв. И. Ч. вх. № 3110 /л. 640/ против приетото от синдика вземане на „Р. Л.”, О. в размер на 16 082 лв. по договор за финансов лизинг от 24.9.2008 г. Кредиторите твърдят, че според гр.д. № 1596/11 г. на РС –Петрич задължението на „Я.”, АД към банката е намалено до размера от 9 528.07 лв., като претенциите над този размер са отхвърлени от съда. „Р. Л.О. е предявила вземанията си на 13.8.2014 г./л. 280/.Посочва се, че въз основа на подадено заявление за сумата от 2 416, 79 евро, представляваща част от просрочените и незаплатени задължения по договор за финансов лизинг № 015419-RF-001от 24.9.2008 г. е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1904/19.11.2010 г. и изпълнителен лист от 24.11.2010 г., с която „Я., АД е осъден да заплати сумите главница за 2 416,79 евро, ведно със законната лихва от 18.11.2010 г., заплатената държавна такса от 94,95 лв. и юрисконслутско възнаграждение в размер на 500 лв.

След разваляне на договора за финансов лизинг са подали друго заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение за сумата от 4 387,43 евро, представляваща остатъка от дължимите и незаплатени просрочени задължение към момента на развалянето на договора, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1271/24.8.2011 г. и изпълнителен лист от 25.8.2011 г. за сумата от 4 387,43 евро, която със съдебно решение по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено съществуването на това вземане до размера на 3 793,50 евро. Посочена е левовата равностойност на вземанията им в евро.

Видно е, че с влязло в сила решение на 19.3.2013 г. съдът е признал, че „Я.”, АД дължи на дружеството „част от паричните суми, за които е била издадена заповед № 1271/24.8.2011 г. за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1202 по описа за 2011 г. на РС-Петрич, а именно: сумата общо от …., от които сумата от 5 405,73 лв. дължимите за този период лизингови вноски, останали незаплатени по договор за финансов лизинг… , от сключването му на 25.9.2008 г. до 9.10.2010 г…..”

По ч.гр.д. № 1862 /2010 г., по което е издадена заповед №1904/19.11.2010 г. за изпълнение на парично задължение за сумата от 2 416, 79 евро, законна лихва върху нея и разноските в заповедното производство са цитирани обстоятелтва в заповедта, от които не става ясно за какви неизпълнени задължения за плащане по договора за финансов лизинг са присъдени респ. за какъв период.

С оглед изложените факти съдът счита възраженията на „П.”, О. и на адв. Ч. за основателни. От диспозитива на съдебното решение № 77 постановено по гр.д.1596/11 г. от ПРС, по реда на чл. 422 от ГПК, следва че със сила на присъдено нещо са признати за съществуващи неизпълнени задължения за плащане на лизингови вноски от сключването на договора от 25.9.2008 г. до 9.10.2010 г. в размер на 5 405, 73 лв./=2 763,90 евро/ и съотв. неустойка от 2 013,72 лв. /= на 1 029,50 евро/ на основание чл. 29.1.3 от договора, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение № 1271, по ч.гр.д. №1202/11 г. Няма нито факти в мотивите /напротив според посоченото от съда в обстоятелствената част на решението експерта е установил, че пълния размер вноски възлиза на 27 775,16 лв., като платените са в размер на 22 369,43 и дължимите за този период останали незаплатени възлизат на 5 405,73 лв./, нито от съдържанието на диспозитива, може да се счете, че вземането е за остатък от задължения по договора за лизинг. Този извод се подкрепя и от липсата на твърдения за характера на тези вземания, за които банката представя доказателства, че се е снабдила преди това с друга заповед за незабавно изпълнение № 1904/19.11.2010 г. по ч.гр.д.1862/10 г. – дали касаят неизпълнени вноски, неустойки или други уговорени и неизпълнени задължения. Характера на тези вземания в заповедта не са посочени като не са индивидуализирани от неизпълнението на кои конкретно задължения в договора произтичат, за какъв срок ако става въпрос за неизпълнение за внасяне на дължими вноски, нито при предявяването им в производството по несъстоятелност това е направено от „Р. Л.”, за да може да се съобрази. В становището им по повод оспорването на кредиторите също не се внася необходимото уточнение за това - колко е общия дължим размер на неизпълнението на „Я.”, АД според договора и че двете заповеди за незабавно изпълнение касаят различни части от този общ размер. Затова и най-вече съобразно влязлото в сила решение, в което със сила на пресъдено нещо е установен размер на дължимите вноски възражението на „П.”, О. и адв. Ч., за изключване от списъка на вземанията на Р. л. О. по заповедта за незабавно изпълнение по гр. д. № 1862/10 г. следва да се уважи.

Основателно е възражението на същите тези кредитори и за изключване от списъка на приетите на Р. л.” вземания за разноски в изпълнителното производство. Същите не са установени по основание и размер и дали касаят само сумите по влязлото в сила съдебно решение, а и като се съобрази, макар предвид посоченото да е без съществено значение, че и липсва официално удостоверителен документ от ЧСИ за основанието за тяхното заплащане, поради което довода във възраженията на кредиторите е основателен. По изложените съображения съдът не споделя тезата на синдика за дължимост на заплатените такси от Р. Лизинг България по изп.д. № 618/11 г. по описа са Ш.Д. и за оставянето им в списъка на приетите вземания.

По изложените съображения и на основани чл. 692, ал. 1-4 от ТЗ, съдът

О п р е д е л и:

Одобрява списъците, публикувани в ТР от синдика: първи списък на приети вземания и първи списък на служебно вписаните веземания, публикувани на 11.9.2014 г., както и допълнителен списък № 1 на приети вземания и допълнителен списък № 1 на служебно вписани вземания ,публукувани на 3.6.2015 г. със следните промени:

Изключва от списъка на приети вземания от синдика предявените от „Ц.”, АД вземания за сумите: от 38 379 лв. – разноски по изпълнително дело; от 3 600 лв. такса за изготвяне на постановление за възлагане по изпълнително дело; от 27 198, 72 лв. представляваща платен от Ц., АД ДДС за публичната продан по изпълнително дело; 28 838, 51 лв., представляващи данък недвижими имоти /ДНИ/ и такси битови отпадъци ТБО, платени по публична продан по изпълнително дело; от 52 935 лв., -за извършени разходи за охрана; от 1 302,91 лв. – за извършени разходи за ток и от 198 312,87 лв., представляваща законна лихва.

Изключва от списъка на приетите вземания от синдика вземанията на „Р.”, О. за размера на сумата от 6 554,81 лв., включваща сумите от 4 726,83 лв. /=2 416, 79 евро/ , произтичаща от частично плащане по договор за финансов лизинг№ 015419-RF-001от 24.9.2008 г.; 94,95 лв. - ДТ, 500 лв. - юрисконсултско възнаграждение, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение №1904/19.11.2010 г. по ч.гр.д. 1862/10 г. по описа на ПРС, както и сумата за заплатените разноски по изпълнително производство № 618/11 г. по описа на ЧСИ Ш. Д. в размер на 1 233.03 лв.

Променя поредността за удовлетворяване на приетото от синдика вземане на Ц., АД от 1 050 лв., представляваващо разноски по несъстоятелноста като вместо по т. 1 на чл. 722, ал. 1 от ТЗ се постанови удовлетворяването му по реда на чл. 722, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 616, ал. 1, т.4 от ТЗ.

Оставя без уважение възраженията на „Ц.”, АД срещу приетото вземане на „П.”, О. от 629 410,09 лв., от които 450 000 лв. главница, 138 077,13 лв. законна лихва върху главницата, 13 500 лв. съдебни разноски по заповедно производство, 27 832,96 лв. съдебни разноски по изпълнително дело, законна лихва, дължима след датата на решението за откриване производство по несъстоятелност на основание договор за цесия с цедент „К.”, Е. и анекс към договора за цесия от 17.11.2011 г.; срещу прието вземане на „П.”, О. в размер на 324 024,81 лв., от които 250 000 лв. главница, 73 812, 41 лв. законна лихва върху главницата; 212,40 лв. съдебни разноски по изпълнително дело, законна лихва, дължима след датата на решениета за откриване производство по несътоятелност, произтичащи от договор за цесия от 18.11.2011 г. с цедент „Т. С. Б.”, АД; спрямо приетото вземане на „П.”, О. с главница 21 000 лв. и 130 092,08 лв. неустойка за забава от 6.11.2012 г. до датата на решението за откриване производство по несъстоятелност; срещу приетото вземане за адвокатско възнаграждение от 1000 лв., за осъществената защита по настоящото дело на „П.”, О.; срещу прието вземане на „П., О. в размер на 98 229,44 лв., от които 26 000 лв. главница, 72 229,44 лв. неустойка за периода 9.10.2013 г. до 9.7.2014 г. и законната лихва, дължима след датата на решението за откриване производство по несъстоялност, на основание извънсъдебно споразумение от 25.9.2013 г., уреждащо отношенията между страните възникнали от договор за възмездно учредяване на право на строеж, инкорпориран в нотариален акт № 26, т. ІІ, рег. № 4562, д. 199/31.10.2012 г.; срещу прието вземане на „П.”, О. в размер на 113 341,66 лв., от които 30 000 лв. главница, 83 341,66 лв. неустойка за периода 9.10.2013 г. до 9.7.2014 г. и законната лихва, дължима след датата на решението за откриване производство по несъстоялност, на основание извънсъдебно споразумение от 25.9.2013 г., уреждащо отношенията между страните възникнали от договор за продажба, инкорпориран в нотариален акт № 18, т. ІІ, рег. № 4438, д. 193/24.10.2012 г.

Оставя без уважение възражението на „Ц. , АД срещу приетото вземане на кредитора адв. И. Ч. в размер на 153 965 лв. по договор за правна защита от 30.6.2011 Г.

Оставя без уважение възражението на П., О. и адв. И. Ч. срещу приетото вземане на Ц., АД за размера на присъдената им законна лихва върху главница от 800 000 лв. за периода от 27.10.2011 г. до 10.3.2014 г. вкл., възлизащ на 194 312,87 лв. и представляващ част от дължимия размер законна лихва.

Определението да се публикува в ТР.

Определението е окончателно.

Председател: