РЕШЕНИЕ
№ 185
гр. Велико Търново , 18.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
шестнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Евгений Пачиков
Лилия Ненова
при участието на секретаря Красимира П. Борисова
като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело №
20204100500833 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на глава ХХ от ГПК.
С Решение № 260021 от 08.09.2020 г. по гр.дело № 644/2019 г. на П. районен съд са
отхвърлени предявените от Н. К. Н. и М. Л. В. срещу Н. К. М. и К. Е. Т. главен иск за признаване
по отношение на ответниците, че учреденото им с нот.акт № .., том.., рег.№ .., нот.дело № ../2011 г.
от 19.02.2011 г. на Д.А. - нотариус № ..в Нотариалната камара, с район на действие съдебния район
на РС-П., право на ползване върху имот в гр. П., ул. „Ш.“ № .., вх..., ет..., ап. .., заедно с
прилежащото му избено помещение № ..и 1,88% от общи части на сградата и от право на строеж
върху държавно място в кв. 130 по ПУП на гр. П., е погасено поради неупражняването му повече
от пет години, както и предявеният при условията на евентуалност иск за прекратяване учреденото
с гореописания нотариален акт право на ползване на ответниците за същия недвижим имот поради
нарушаване на съществени задължения на ответниците. С решението съдът е произнесъл и по
въпроса за разноските по делото.
Срещу решението са постъпили жалби от ищците М. Л. В. и Н. К. Н..
В жалбата си М.В. изразява становище, че постановеният съдебен акт не кореспондира с
фактите и събраните по делото доказателства, като същият е незаконосъобразен, несправедлив и
издаден в нарушение на съдопроизводствените правила. Излага факти и обстоятелства, датиращи
преди настаняването в имота до заминаването на ответниците, касаещи отношенията между
страните по делото. Заявява, че причината ответницата М. да замине при дъщеря си /ответницата
Т./ в чужбина, е обстоятелството, че кредитори и съдебен изпълнител започнали да я търсят на
1
адреса. Изтъква, че свидетелите на ответната страна не живеят в гр. П. и нямат наблюдения дали
ответниците са посещавали града и жилището. Сочи, че представените самолетни билети показват,
че двете ответници са идвали или са възнамерявали да идват в Б., но не и че са нощували в имота.
Жалбоподателката отрича след 10.08.2014 г. ответниците да са пребивавали в апартамента.
Твърди, че ответниците не са оставяли багаж в имота, че от две години имотът не се охранява,
както и че договорът за охрана на имота не е подписан от ответницата М.. Моли за отмяна на
решението и уважаване на исковата претенция.
В подадената въззивна жалба ищецът Н.Н. релевира доводи за неправилност на
обжалваното решение и постановяване при съществени нарушения на съдопроизводствените
правила. Счита, че събраните по делото доказателства не установяват ответниците да са ползвали
имота през последните шест години. Намира мотивите на първоинстанционния съд за
противоречащи на правната и житейската логика, като релевира съображения в тази насока. Счита,
че от събраните по делото доказателства, противно на постановеното в обжалвания съдебен акт, се
е установило, че ответниците не са пребивавали в имота. Оспорва направения от първостепенния
съд анализ на свидетелските показания, като сочи, че показанията на свидетелите К., С. и Т. са
вътрешно противоречиви, а последният е и заинтересован предвид родствената си връзка с
ответницата Т., както и че неоснователно са игнорирани показанията на свидетеля П.. Подчертава,
че никой от свидетелите не е виждал ответниците да обитават жилището през времето на
идванията си в България, като сочи, че изводите на първостепенния съд се градят на
предположения. Счита, че според съдържанието на нотариалните покани, приложени по делото,
ответниците не ползват имота и нямат такова намерение, като вероятно смятат да отдадат под
наем апартамента, а ответниците и наемателите не биха могли да ползват имота едновременно.
Намира, че ответниците не са доказали ползването на имота след напускането му през месец август
2014 г. Счита за установено по делото, че ответниците не са участвали в необходимите ремонти на
жилището, за което са били надлежно уведомени като вид и размер, нито са застраховали имота.
Моли за отмяна на решението и уважаване на исковата претенция, както и присъждане на
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК са постъпили отговори на жалбите от насрещната страна.
Ответницата Н. К. М., чрез процесуалния си представител - адвокат Х.Д. от ВТАК, изразява
становище за неоснователност на жалбите и моли те да бъдат отхвърлени, а първоинстанционното
решение - потвърдено. Претендира и присъждане на разноски. По отношение на жалбата на М.В.
сочи, че в същата липсват правни или фактически доводи за незаконосъобразност, като е налице
признание на неблагоприятни за страната факти, а именно: че ищецът и М. са живели във
фактическо съжителство заедно с малолетната дъщеря на последната за период от 5-годишната
възраст на детето най-рано до 10.08.2014 г., което кореспондирало с показанията на свидетелите на
ответната страна; че М. е заплащала поне за част от процесния период СОТ за апартамента, което
представлявало конклудентно правно действие по упражняване правото на ползване; че на
жалбоподателката е известно къде са живели ответниците след 10.08.2014 г. и причината за
напускане на жилището, което поставяло под съмнение верността на дадените от ищеца Н.
отговори по реда на чл. 176 от ГПК и обосновавало основателната причина ответниците по иска да
не упражняват в този период лично фактическа власт върху имота в качеството си на ползватели.
По отношение на жалбата, подадена от Н.Н., сочи, че със събраните по делото гласни
доказателства е установено твърдяното от нейна страна инцидентно и краткотрайно фактическо
ползване на имота за времето, в което е била в Б., като намира, че твърденията на ищеца са
останали недоказани от събраните по делото доказателства. Счита, че по възражението за
нарушаване на материалноправни разпоредби в жалбата липсват конкретни аргументи и същата е
бланкетна. Намира, че първоинстанционният съд е изложил ясни и обосновани изводи. Счита за
неоснователни възраженията на жалбоподателите за допуснати процесуални нарушения и развива
подробни доводи в тази насока.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК ответницата К. Е. Т., чрез адв. Д.К. от ВТАК, също заема
становище за законосъобразност и правилност на постановеното решение. Счита, че предявените
искове не са били доказани от ищците в хода на производството. По отношение на подадената от
2
жалбоподателката В. въззивна жалба, намира, че изложенията са изцяло неотносими към спора. По
отношение на въззивната жалба на Н.Н. изразява становище, че от събраните по делото писмени и
гласни доказателства се е установило по безспорен начин, че същата периодично е пребивавала в
имота. Сочи, че представените самолетни билети и бордни карти доказват посещенията ú в Б., а от
изслушаните свидетелски показания се е установило, че баща ú я е откарвал до апартамента,
собственост на ищците по делото. Намира показанията на свидетелите К., С. и Т. за
последователни и незаинтересовани от изхода на делото, като счита, че показанията на свидетеля
Х. П. правилно не са били кредитирани от съда. Моли за оставяне на жалбите без уважение и
потвърждаване на първоинстанционното решение.
Следва да бъде посочено, че по наведените от жалбоподателите оплаквания за допуснати от
първостепенния съд нарушение на съдопроизводствените правила и направените в тази връзка
доказателствени искания въззивният съд се е произнесъл с определението за насрочване на делото
за разглеждане в открито съдебно заседание, като след констатиране наличието на предпоставките
по чл. 266, ал. 3 от ГПК за част от направените искания по доказателствата, е допуснал събиране
на гласни доказателства във въззивното производство. Останалите доказателствени искания на
жалбоподателите, както и тези на ответницата по жалба К.Т. въззивният съд е оставил без
уважение с излагане на подробни съображения в тази насока.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят Н. се представлява от
адвокат М. И. от ВТАК, която поддържа въззивната жалба. Моли въззивният съд, след съвкупен
анализ на събрания в първоинстанционното и във въззивното производство доказателствен
материал, да отмени първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно и да
уважи предявения главен иск, а при отхвърлянето му - да уважи иска, предявен в условията на
евентуалност. Намира за безспорно установено, че след 10.08.2014 г. ответниците не са ползвали
нито лично, нито чрез трети лица процесното жилище, за което е учредено право на ползване, като
счита, че на практика същите са се дезинтересирали от имота, тъй като са заживели в чужбина.
Отново се сочи, че неоснователно са игнорирани показаният на св. П., който няма никаква близка
връзка с ищците, а същевременно е даден приоритет на показанията на св. Т. - баща на ответницата
Т.. Сочи, че установеното посещение в имота на ответницата М. е представлявало по-скоро
гостуване, отколкото пребиваване. Излага съображения, съгласно които фактът, че ответницата е с
постоянен адрес съответния имот, не е доказателство за пребиваване в имота. В срок депозира
писмена защита, в която релевира доводи и съображения, идентични с тези от въззивната жалба и
от заявеното в съдебно заседание.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция жалбоподателката В. се явява лично.
Същата поддържа подадената от нея въззивна жалба. В хода на устните състезания се
присъединява към аргументите, изложени от адв. И..
Ответникът по жалбата Н.М. се представлява пред въззивния съд от адв. Д., който
поддържа подадения отговор на въззивните жалби и моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Счита същото за правилно, законосъобразно и мотивирано.
Претендира разноски за въззивна инстанция и прилага списък по чл. 80 от ГПК. Представя
писмена защита след изтичане на предоставения от въззивния съд 10-дневен срок, поради което
същата не следва да бъде съобразявана и обсъждана.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция ответникът по жалба К.Т. се представлява
от адв. К., която поддържа подадените отговори по чл. 263, ал. 1 от ГПК и моли за потвърждаване
на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. В срок представя писмена защита, в
която анализира събраните по делото доказателства и излага аргументи за правилността и
законосъобразността на първоинстанционното решение.
Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, в
3
съответствие с предметните предели на въззивното производство, намира следното:
Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежна
страна и при наличие на правен интерес, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което са процесуално допустими и подлежат на разглеждане по същество.
При извършената по реда на чл. 269 от ГПК служебна проверка въззивният съд намира
обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо. Преценявайки атакуваното
решение по реда на чл. 271, ал. 1, изр. 1 от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в
чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд счита решението за правилно като краен резултат, по
следните съображения:
Производството пред П. районен съд е образувано по обективно съединени в условията на
евентуалност искове на Н. К. Н. срещу Н. К. М. и К. Е. Т., а именно: главен иск - за приемане за
установено спрямо ответниците, че правото им на ползване, учредено с нот.акт № ..том .., рег.№ ..,
нот.дело № ../2011 г. от 19.02.2011 г. на Д. А. - нотариус № .. в Нотариалната камара, с район на
действие съдебния район на РС-П., върху имот в гр. П., ул. „Ш.“ № .., вх. .. ет. .., ап. .., заедно с
прилежащото му избено помещение № .. и 1,88% от общи части на сградата и от право на строеж
върху държавно място в кв. 130 по ПУП на гр. П., е погасено поради неупражняването му повече
от пет години /от 10.08.2014 г. до датата на предявяване на исковата молба – 05.09.2019 г./ и
евентуален иск - за прекратяване учреденото с гореописания нотариален акт право на ползване на
ответниците за същия недвижим имот поради нарушаване на техни съществени задължения –
застраховане на вещта в полза на собственика и заплащане на разноските, свързани с ползването и
поддържането на имота.
Ищецът твърди, че е учредил право на ползване на ответниците върху недвижим имот,
негова собственост, индивидуализиран в посочения нотариалния акт. Твърди, че заедно с
ответниците и неговата майка М. Л. В. са живели в процесния апартамент до 10.08.2014 г., когато
ответниците напуснали жилището. Твърди още, че М. и Т. не са се връщали в имота след тази
дата, като впоследствие разбрал, че са заминали за В.. Признава, че при кратките пребивавания на
последните в РБългария са се срещали. Твърди, че след заминаването си ответниците не са
проявявали никакъв интерес към имота, не са го ползвали, обитавали или стопанисвали нито
лично, нито чрез трети лица и при посещенията си в страната са нощували при роднини. Твърди,
че при напускането си са взели всички свои вещи. Сочи, че многократно кредитори на М. са я
търсили на адреса на апартамента. На следващо място заявява, че ответниците не са участвали в
разноските по поддръжка на апартамента или на етажната собственост, като твърди, че е платил
сума в размер на 350 лв. за ремонт на общия покрив, извършен през месец септември 2017 г., за
поддръжка, осветление, стълбища. Заявява, че въпреки отправена покана от негова страна,
ответниците не са изпълнили задълженията си да покрият разноските по поддръжка на имота, не са
го застраховали, не са платили необходимите аварийни и застрашаващи годността за ползване на
имота текущи ремонти в размер на около 1 000 лв. - за измазване и подновяване на окачен таван в
коридора на жилището поради частично отлепване и за отстраняване на теч в банята, подмяна на
кран и батерия, плочки, отстраняване на мухъл. Твърди че не са плащали и разноски по ползването
на имота, като сметките за ток и вода били заплащани от него. Твърди, че за наложителността на
ремонтите е информирал ответниците лично през 2017 г., когато са осъществили 20-минутно
посещение /гостуване/ в имота, но те не проявили желание да участват нито в ремонтите, нито в
разноските за тях.
С оглед влязло в законна сила след подаване на исковата молба съдебно решение, по
силата на което след отмяна на договор за дарение ½ ид.ч. от процесния имот е върнат в
патримониума на М. Л. В., с определение от 19.03.2020 г. последната като съсобственик на
процесния имот и задължителен необходим другар на ищеца, е конституираната от
първостепенния съд като ищец в производството. В допълнение към исковата молба В. сочи, че с
нищо не е препятствала упражняването на правата на ответниците. Заявява, че изложените в
4
исковата молба факти и обстоятелства са се осъществели по описания в нея начин. Излага
твърдения във връзка с фактите за семейно съжителство между ищеца Н. и ответницата М.,
съвместното отглеждане на ответницата Т., включително с нейна помощ и грижи, както и за
отношенията между страните по делото, датиращи преди 10.08.2014 г. Отрича ответниците да са
пребивавали в апартамента при престоя им в България в процесния период.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата Н. К. М., чрез адв. Х.Д., заема становище за
неоснователност на исковата претенция. Признава, че с дъщеря си /ответницата К.Т./ живеят във
В. от 10.08.2014 г., но отрича да са преустановили ползването на процесния имот. Твърди, че в
процесния период всяка година е пребивавала лично в имота през различни периоди от време,
предимно по една седмица през месеците юли и март, като последно пребивавали с дъщеря си в
имота през месец март 2019 г. Твърди, че през времето на тяхното отсъствие е предоставила
безвъзмездно ползването на имота на ищците под формата на устен заем за послужване. Твърди
още, че отправила до ищеца нотариална покана, връчена на 02.05.2018 г., с която е поискала
освобождаване на имота в едноседмичен срок, респективно заплащане на парично обезщетение в
размер на 400 лв. месечно за времето, през което ищецът бил продължил да ползва имота без нейно
съгласие, като счита, че по този начин е манифестирала пред собственика на имота упражняването
правото си на ползване. Сочи, че получила отговор от ищеца, който съдържал признание за
упражняването на правото на ползване от ответниците върху имота в петгодишния срок по чл. 59,
ал. 3 от ЗС. Твърди, че в качеството ú на ползвател е сключила договор за охрана на имота от
03.02.2014 г., подновяван до края на месец май 2019 г., като възнаграждението по същият
заплащала чрез баща си. Твърди, че е заплащала и дължимите за имота местен данък и такса
битови отпадъци чрез родители си. По отношение на евентуалния иск оспорва да е извършен
авариен или текущ ремонт на жилището. Оспорва и ищецът да е направил плащане за ремонт на
покрива на етажната собственост. Възразява, че доколкото са пребивавали за кратки периоди от
време в имота, нямат задължение да плащат консумативите за имота, натрупани от ищците, както
и че ищците отговарят за ремонта в банята, тъй като ползват имота в отсъствието на ответниците, а
увреждането /ако такова изобщо е настъпило/ е резултат от нормалното ползване на вещта. Отрича
ищецът не е отправял покани към нея за извършване на ремонти или покриване на разноски,
свързани с ползването на имота, за разноски по аварийни или текущи ремонти, за застраховане на
имота. Твърди, че с ищеца са живели във фактическо съжителство и същият е знаел за отсъствието
на ответниците.
В подадения отговор на исковата молба ответницата К.Т., чрез адв. К., заема становище за
допустимост, но неоснователност на исковете. Излага твърдения за знание на ищеца Н., че заедно с
майка си /ответницата М./ пребивават във В.. Признава, че преди процесния период с ищците са
живели в едно домакинство в апартамента, но отрича ищцата В. да е полагала основни грижи за
нея. Твърди, че ищецът и майка ú са живели на семейни начала, като последната е участвала в
разходите по поддръжка на имота и домакинството и е заплащала дължимите данъци и
необходимите разходи по поддръжка на сградата, както и разходите за охрана за жилището. Сочи,
че плащанията са правени от майка ú и от нейно име, доколкото по това време Т. е била
непълнолетна и не е имала собствени средства за издръжка. Твърди, че в процесния период заедно
с майка си е идвала в Б. и са отсядали в имота по 1-2 пъти годишно за по няколко дни. Сочи, че е
адресно регистрирана с постоянен адрес адреса на процесния имот. Твърди, че в апартамента има
нейни и на майка ú лични вещи. Изтъква, че независимо от учреденото право на ползване, ищецът
Н. не е преставал да ползва имота заедно със своята майка /ищцата/. На следващо място, счита, че
евентуалното неизпълнение единствено на задължението да бъде застрахован ползвания имот не
обуславя извода за застрашеност или умишлено увреждане на обекта, както и че не е отправяно
предупреждение от страна на ищеца нито за сключване на договор за застраховка, нито за
покриване на разноски или други разходи.
Великотърновският окръжен съд, като се запозна с твърденията в исковата молба,
отговорите на исковата молба, въззивните жалби, отговорите на въззивните жалби и събраните по
делото гласни и писмени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
5
Страните по делото не спорят, че ищецът Н.Н. е учредил право на ползване на ответниците
Н.М. и К.Т. върху собствения си апартамент в гр. П.. Този факт се установява и от представения по
делото препис от нотариален акт № .., т. .., рег. № .., н.д. № ../2011 г. от 19.12.2011 г. на Д.А.-
нотариус № .. в НК, видно от който Н. К. Н. е учредил в ползва на Н. К. М. и К. Е. Т. вещно право
на безвъзмездно и безсрочно ползване върху собствения си недвижим имот - апартамент, находящ
се в гр. П., ул. „Ш..“ № .., вх.., ет. . ап. .., заедно с прилежащото към апартамента избено
помещение и 1,88% ид. ч. от общите части на сградата.
Не е спорно между страните по делото, че до 10.08.2014 г. същите са живели в едно
домакинство и са ползвали заедно горепосочения недвижим имот, като след тази дата М. и Т. са
заминали за В.. По отношение на тези факти е налице и признание по смисъла на чл. 175 от ГПК от
ответниците по исковата претенция.
Видно от приложения по делото препис от Решение № .. от 03.12.2019 г. по гр.дело №
../2019 г. П. районен съд е отменил извършено от К..Н. В. /починал на 21.12.2007 г./ и М. Л. В. в
полза на Н. К. Н. дарение на ½ идеални части от недвижим имот, находящ се в гр. П.., ул. „Ш..“ ..,
ет. .., ап. .. обективирано в договор за дарение от 19.08.2004 г., с оглед на което върху процесния
имот е налице съсобственост между ищците по делото.
От представената по делото нотариална покана от 24.04.2019 г. се установява, че Н. К. М. е
поканила Н. К. Н. в седемдневен срок да освободи владението върху процесния имот, като е
посочила че в случай на неосвобождаване на имота в посочения срок, Н. дължи обезщетение в
размер на 400 лв. месечно както за периода, през който е бил използван имотът, така и до
окончателното му освобождаване. Видно от нотариалното удостоверяване нотариалната покана е
връчена на адресата Н.Н. на 02.05.2019 г. срещу разписка. От страна на ищцата М. е представен
изготвен до нея отговор от 13.05.2019 г., видно от който ищецът Н., в отговор на получената
нотариална покана, уведомява същата, че не е създавал пречки за упражняване на правото ú на
ползване и няма основание да заплаща исканата сума. Липсва нотариално удостоверяване за
датата и начина на връчване на изготвения отговор на нотариална покана, но обстоятелството, че
същият се намира у ищцата М. е индиция за достигане на отговора до нея като адресат на същия.
От ищцовата страна са представени Договор за охрана с „Т..“ ЕООД, анекс към договора и
фактура, от които е видно, че на 03.02.2014 г. Н.М., като възложител, е сключила договор за
охрана на обект: апартамент, находящ се в гр. П.., ул. „Ш..“ .., ет. .., ап. ... С анекс от 19.12.2016 г.
договорът за охрана е прекратен от възложителя считано от 01.01.2017 г. Представената фактура
удостоверява извършено плащане от Н.М. в полза на „Т..“ ЕООД по договор за охрана за
процесния апартамент за периода от месеца май 2018 г. до месец май 2019 г. включително.
Представени са преписи от приходни квитанции, удостоверяващи, че Н.М. е заплащала
местен данък върху имота, както и такса за битови отпадъци за периода от 2014 г. до 2019 г.
Видно от представеното копие от лична карта на ответницата К.Т., издадена на 02.01.2018
г., постоянният адрес на лицето съвпада с адреса на процесния недвижим имот.
От удостоверение, издадено от Колеж „К..К.“ С..М., Т.. , У.., придружено с надлежен
превод на български език, се установява, че в периода от 06.09.2014 г. до 25.06.2016 г. К.Т. е учила
в учебното заведение.
По делото са приети и приложени писмени доказателства /самолетни билети и бордни
карти/, удостоверяващи плащания и резервации за полети от Л.. до С.. и обратно на името на К.Т. в
периода 2016 г. – 2018 г.
Посочените писмени документи, ангажирани от страните в производството, като относими,
допустими и необходими, съдът е приобщил към доказателствения материал по делото.
Към доказателствената съвкупност в първоинстанционното производство е приобщено и
заверено от ищеца Н. копие на написана на ръка бележка за заплатена сума в размер на 325 лв. за
6
направен ремонт на покрив, без индивидуализация на недвижимия имот, нито на платеца на
сумата. Не е установено и от кого и в какво качество е издадена бележката. Доказателствената
стойност на този документ се свежда единствено до това, че като частен документ, същият носи
доказателствена сила до доказване на противното, че автор на изявлението е означеното в
документа като автор лице. Този документ не установява сочените от ищеца Н. положителни
факти за извършено от негова страна плащане на разноски за етажната собственост, където се
намира процесния апартамент.
Останалите ангажирани по делото писмени доказателства, които въззивният съд не
обсъжда, като касаещи период, извън процесния, се явяват неотносими към предмета делото.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото по реда на чл. 176 от ГПК е
изслушан ищецът Н., чиито отговори кореспондират на изложеното в исковата молба.
По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Х..П., Т..К. П..С.,
И..Т.в първоинстанционното производство и на свидетеля И..И.във въззивното производство. В
показанията си пред съда свидетелят Х.П. излага твърдения, че е съсед на ищците и от 5 или 6
години не е виждал двете ответници в имота. Твърди, че през 2017 г. е чул разговор между М. и Н.,
които били на входната врата на апартамента на ищеца, като ищецът поискал от ответницата да
заплати необходимата сума за ремонт на покрива, както и за ремонт на баня и коридор. Твърди, че
често посещава апартамента на Н. и не е виждал вещи на ответниците. Твърди, че Н. е правил
ремонт на банята, като не се навеждат конкретни твърдения за участието на свидетеля в
извършването на ремонта. Конкретизира местоработата си и времето си на работа, както и че до
месец март 2017 г. е бил студент в Р.. университет в редовна форма на обучение. Сочи, че когато е
започнал да живее в етажната собственост през 2000 г. Н. и М. са живеели заедно в имота.
В показанията си пред съда свидетелката П..С. заявява, че познава Н. и М. от 2004 г., които
са живеели във фактическо съжителство на семейни начала, докато през 2014 г. М. не е заминала
за В.. заедно с дъщеря си /ответница Т./. Сочи че връзката между двамата е преустановена през
2018 г., след смъртта на майката на ответницата М.. Твърди, че при престоя си в Б.. през 2014 г.,
2015 г., 2016 г. и 2017 г. двете ответници са пребивавали при Н., както и че Н. е придружавал
ответницата при гостувания.
Свидетелят Т.К., разпитан пред първоинстанционния съд, твърди, че откакто М. пребивава
във В.. си е идвала веднъж годишно и е оставала в апартамента, собственост на Н.. Сочи, че я е
возил с автомобила поне два пъти през 2016-2017 г., когато е вземал същата от апартамента и Н. я
е изпращал. Сочи, че впоследствие Н. и М. са прекъснали връзката си. Твърди, че през месец март
2020 г. ходил заедно с ответницата М. и баща ú до апартамента, за да „види дали може да влезе“,
но не се е качвал до жилището, а чакал пред блока.
Свидетелят Е..Т. - баща на ответницата К.Т., разпитан пред съда заявява, че дъщеря му е
заминала да учи от осми клас във В.., където сега е студентка. Твърди, че М. и Н. са живели на
семейни начала в апартамент, находящ се в гр. П., ул. „Ш..“. Твърди, че е вземал Т. от същия адрес
при престоя на ответниците в Б... Заявява, че при престоя си Б.. дъщеря му никога не е оставала да
нощува в неговия дом. Сочи, че не е посещавал процесния апартамент.
В разпита си пред въззивния съд свидетелят И..И. /домоуправител на етажната собственост
от 2020 г./ сочи, че от 2014 г. до 2020 г. в имота живеят двамата ищци, като не е виждал имота да е
посещаван от ответниците след 2014 г. Твърди, че преди 2014 г. М. и Т. са живели в същия
апартамент заедно с Н.. Сочи, че в етажната собственост не се води регистър на живущите, че
касиер на входа е „леля К..“ и тя събира таксите, като води отчет в „някаква тетрадка“. Твърди, че
за поддръжка на етажната собственост /около 1-2 лв. на апартамент месечно/, както и за ремонт на
покрива парите са давани от Н..
При анализа на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд намира за
подробни и непротиворечиви във връзка с обстоятелствата, които лично са възприели – фактът на
7
продължаващи лични отношения между М. и Н., посещенията на ответниците в етажната
собственост, показанията на свидетелите С.., К.. и Т... Показанията на последният съдът прецени
през призмата на чл. 172 от ГПК, съобразявайки евентуалната заинтересованост на същия като
баща на ответницата Т. и прецени тези показания с оглед на всички други данни по делото, но като
непротиворечащи и подкрепящи се от останалия доказателствен материал, съдът кредитира
същите и им дава вяра. Показанията на тази група свидетели обаче не следва да бъдат
възприемани по отношение на соченото фактическо пребиваване на ответниците в имота по време
на престоя им в Б.., доколкото в тази си част показанията не са основани на непосредствено
възприети от свидетелите факти и обстоятелства, а представляват изразено от тези лица
обосновано от житейска гледна точка предположение.
По отношение на показанията на свидетеля П.. съдът също приложи разпоредбата на чл.
172 от ГПК с оглед изнесените от свидетеля данни за съществуваща връзка между Н. и майка му,
което сочи на заинтересованост. Показанията на свидетеля в частта, в която същият твърди да е
възприел лично воден между Н. и М. разговор през 2017 г. съдът намира за недостоверни. Самият
ищец в обясненията си по реда на чл. 176 от ГПК сочи, че разговор с М. е водил при посещението
на същата в процесния имот през юли – август 2017 г. /а не във входа на блока, на отворена врата
на апартамента/, когато пребивавала в апартамента за 15-20 минути, като сам отрича по време на
разговора да са присъствали други лица. В частта, в която свидетелят П.. твърди, че не е виждал
ответниците в процесния период, съдът дава вяра на същите, но отчита обстоятелството, че до
месец март 2017 г. свидетелят е учил и живял през делничните дни като студент в друг град /гр.
Р../, а впоследствие е започнал работа с всекидневна ангажираност от 7:30 ч. до 16:30 ч. на първото
си работно място, а на следващата си работа е полагал труд по 12 часа.
Показанията на свидетеля И.. съдът намира за последователни и логични и дава вяра на
същите с изключение на частта, в която свидетелят изнася данни за това кой прави плащания на
разходите за етажната собственост, доколкото самият той сочи, че касиер на входа е друго лице и
то води отчетността, още повече, че свидетелят отскоро участва в управлението на етажната
собственост, за да сочи факти и обстоятелства от 2017 г. и преди това.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Предявени са обективно съединени искове – главен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 59,
ал. 3 от ЗС и евентуален иск по чл. 61, пр. 2 от ЗС. По основателността на главния иск въззивият
съд намира следното:
Правото на ползване е уредено в чл. 56 и следващи от Закона за собствеността като
самостоятелно ограничено вещно право. За него законът предвижда специални правила, като
забрана за разпореждане и специални основания за погасяване. Съгласно чл. 59, ал. 3, пр. 2 от ЗС
правото на ползване се погасява ако не се упражнява в продължение на пет години. Последното
представлява санкционна правна последица срещу бездействието на ползвателя - счита се, че щом
не упражнява правото през петгодишния период, той няма интерес от съществуването му, поради
което правото следва да се върне в патримониума на собственика.
По своето съдържание упражняването на вещно право на ползване от ползвателя
представлява всяка форма на фактическо и право използване на имота като: постоянно или
временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на дейности, свързани с
ежедневния бит, стопанска дейност и други, като ползвателят може да предостави ползването на
имота на другиго под формата на наем или заем за послужване и съответно да упражнява правото
си чрез другиго (в този смисъл Решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр.дело № 5426/2014 г. на II ГО
на ВКС, Определение № 39 от 19.01.2018 г. гр.дело № 2030/2017 г. на II ГО на ВКС, Определение
№ 517 от 15.11.2019 г. по гр.дело № 1964/2019 г. на I ГО на ВКС).
В процесния случай се установи, че ответницата Н.М. е изпратила нотариална покана до
Н.Н., с която претендира освобождаване на имота, респ. заплащане на наем/обезщетение за
8
ползване на имота. Нотариалната покана е връчена на Н. на 02.05.2019 г. и доколкото за страните
по делото не е спорна датата, от която тече петгодишният срок по чл. 59, ал. 3 от ЗС, а именно
датата на напускане на имота от М. и Т. - 10.08.2014 г., то правните действия на ползване,
обективирани в приложената нотариална покана, безспорно са извършени преди изтичане на
законоустановения петгодишен срок.
Действие по упражняване на правото на собственост от страна на М., както от свое име,
така и на своята непълнолетна към онзи момент дъщеря, представлява и сключването на договор за
охрана на имота, включително за времето след заминаване на ответниците за В.. Представените по
делото писмени доказателства установяват съществуването на такъв договор в периода 03.02.2014
г. – 01.01.2017 г. и в периода месец май 2018 г. – месец май 2019 г.
Наведеното от жалбоподателката В. оплакване по отношение на договора за охрана съдът
намира за неоснователно. Действително анексът към договора за охрана не е подписан от
ответницата М., а от нейния баща - К..М.. Релевантното в случая обаче е, че възложител по
договора е именно Н.М..
На следващо място, събраните по делото гласни доказателства не установяват по безспорен
начин дали двете ответници са пребивавали в имота по време на престоя си в Б.. Установено по
делото е, че преди процесния период ищецът Н. и ответицата М. са поддържали отношения на
фактическо съжителство. Показанията на свидетелите С.и К.., които въпреки че не са възприели
лично фактическите обстоятелства по пребиваване в процесния имот, свидетелстват, че след 2014
г. ищецът и ответницата М. са поддържали да поддържат своите лични отношения, макар и след
като вече не са живеели преимуществено заедно, поради което, като се следва житейската логика,
може да се достигне до извода, че при престоя си в РБ. ответниците са нощували в процесния
имот.
Гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетелите П. и И., не разколебават и
опровергават тези изводи. Свидетелите сочат, че не са виждали ответниците да посещават имота
след заминаването им за чужбина, нито са виждали вещи на ответниците в процесния апартамент.
Тези обстоятелства обаче не изключват изначално възможността М. и Т. да са пребивавали в
апартамента по време на пътуванията си до Б...
Тук е мястото да бъде посочено, че представените по делото самолетни билети и бордни
карти не доказват ползването на имота, каквото възражение навежда жалбоподателката В., но
същите са косвено доказателство, че ответницата Т. е пътувала в процесния период до РБ.., което
се установява от събраните по делото показания на свидетелите С.. и Т., а и от признанието на
ищеца Н., направено при даването на обяснения по реда на чл. 176 от ГПК в първоинстанционното
производство.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че противно на извода на
първостепенния съд, посочването на процесния имот като постоянен адрес по лична карта не
доказва пребиваването на ответницата Т. в същия. Съгласно чл. 26, ал. 1, т. 5 от Закона за
българските лични документи посочването на постоянен адрес на територията на Република
България е задължителен реквизит на личния документ. По аргумент от Тълкувателно решение №
1 от 19.05.2004 г. по гр.дело № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС следва да се приеме, че доказването на
правнорелевантния факт, че ответницата е живяла в имота, е свързано с установяване на различни
конкретни за случая обстоятелства, като изводът на съда не може да почива на предположение въз
основа на регистрацията на постоянен адрес, доколкото същият е адрес, на който българският
гражданин получава официалните съобщения от органите на държавната администрация и
съдебната власт, но този адрес може да не съвпада с адреса по местоживеене.
Въз основа на изложеното, настоящият съдебен състав на ВТОС намира, че предявеният
иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 59, ал. 3 от ЗС е неоснователен и недоказан.
Без правно значение в случая са отношенията между ищцата В. и ответниците по делото,
9
датиращи преди процесния период, на които се позовава жалбоподателката. Без значение е и
причината за заминаването и престоя на ответницата М. в чужбина – дали за да се грижи за
непълнолетната си дъщеря или за да се укрие от кредитори и съдебни изпълнители, в какъвто
смисъл са наведените от ищците – жалбоподатели пред ВТОС, твърдения. Важното в случая е, че
независимо от отсъствието си от страната, ответниците са упражнявали доброволно учреденото им
право на ползване върху апартамента, собственост на ищците, в процесния петгодишен период от
време.
Така неоснователността на главния иск предпоставя разглеждането на предявения в
условията на евентуалност иск с правно основание чл. 61, пр. 2 от ЗС. По този иск настоящият
въззивен съдебен състав намира следното:
По силата на чл. 61 от ЗС собственикът може да иска от съда да прекрати правото на
ползване, ако ползвателят въпреки отправеното му предупреждение продължава да си служи с
вещта по начин, който я застрашава с разрушаване или със значително повреждане, или ако
нарушава своите съществени задължения или пък съществено променя вещта, като тези основания
са алтернативно дадени.
Задълженията на ползвателя са предвидени в чл. 57 и 58 от ЗС, като същите се свеждат до
заплащане на разноските, свързани с ползването, включително данъците и таксите, поддръжка на
вещта в състоянието в което е приета, застраховане на вещта и плащане на премиите по
застраховката, ако не е уговорено друго, съобщаване на собственика за всяко посегателство върху
собствеността, връщане на вещта на собственика след прекратяване на правото на ползване.
Нарушаването на тези задължения от страна на ползвателя, въпреки отправеното му
предупреждение, води до правото на собственика да иска прекратяване на учреденото вещното
право на ползване.
В настоящия случай ищците твърдят, че ответниците са нарушили свои съществени
задължения във връзка с учреденото им право на ползване, тъй като не са заплатили сумите по
твърдени ремонти на общи части на етажната собственост - покрив, както и необходими ремонти в
имота, а също така и поради липсата на сключен договор за застраховка на имота в полза на
собственика.
Събраните по делото гласни доказателства сочат, че в етажната собственост е извършен
ремонт на общи части /покрив/. Съгласно чл. 6, ал. 2 вр. ал. 1, т. 9 от ЗУЕС по отношение на
ползвателите на самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост се прилагат
задълженията като за собственик, с изключение на задължението за заплащане на разходите за
ремонт, реконструкция, преустройство, основен ремонт и основно обновяване на общите части на
сградата, подмяна на общи инсталации или оборудване и вноските, определени за фонд „Ремонт и
обновяване“, съразмерно с притежаваните идеални части, освен ако не е уговорено друго между
собственика и ползвателя. В случая ищците нито твърдят, нито сочат доказателства за наличието
на изрична уговорки в тази насока с ответниците. Подобни уговорки липсват и в нотариалния акт
за учредяване на право на ползване. При това положение разходите за ремонт на покрива на
етажната собственост са в тежест на собственика и незаплащането им от ползвателите не
представлява неизпълнение на задълженията им по смисъла на закона.
По отношение на разходите за вода, електроенергия и други консумативи, в каквато насока
са възраженията на ищците, следва да бъде посочено, че доколкото имотът преимуществено е
ползван именно от ищците, а не от ответниците /по отношение на който факт липсва спор по
делото/, то тези разходи са в тежест на потребилите услугите, т.е. за ищците. По същите
съображения в тежест на ищците са и твърдяните от тях разходи за ремонт на баня и коридор в
процесния имот. Тези възражения биха били основателни, в случай че имотът се ползваше
единствено и само от ответниците и неизпълнението на задълженията на същите като ползвателите
застрашаваше имота с разрушаване или със значително повреждане. Липсват твърдения, както и
доказателства ответниците с конкретно свое неправомерно поведение - действие или бездействие,
което е в разрез със законоустановените ограничения за упражняване вещното право на ползване,
10
да са предизвикали промяна в състоянието на имота /различно от това, в което им е бил предаден/,
включително чрез увреждане или създаване на предпоставки за увреждането му. При това
положение, дори и да е правен ремонт в апартамента, същият касае поправка на повреди,
възникнали вследствие на употреба на вещта от страна на собствениците, а не на ползвателите.
Досежно регламентираното в чл. 57, ал. 4 от ЗС задължение за ползвателя да застрахова
вещта в полза на собственика и да плаща премиите за застраховката, следва да бъде посочено
следното:
Безспорно установено по делото е, че договор за застраховка на имота не е сключван.
Неизпълнението единствено на задължението да бъде застрахован ползвания имот обаче, не
обуславя безусловно извод за застрашеност на имота или умишлено увреждане на обекта на
правото на ползване, поради което ако не е отправено предупреждение към ползвателите и ако е
налице изпълнението на останалите задължения от страна на ползвателите, не може да се направи
извод за прекратяване на доброволно учреденото право на ползване на недвижимия имот. Следва
да се има предвид, че установеното задължение за сключване на имуществена застраховка в полза
на собственика цели имуществена компенсация при евентуалното настъпване на конкретно
застрахователно събитие, но само ако сключеният застрахователен договор покрива същия риск. В
разпоредбата на чл. 57, ал. 4 от ЗС не е посочено кои рискове следва да покрива застрахователната
полица /пожар, земетресение, наводнение или друг риск/. За да може да се изисква изпълнението
на вмененото задължение по чл. 57, ал. 4 от ЗС от ползвателя на конкретен недвижим имот,
собственикът следва да е уточнил параметрите на искането си за застраховка в смисъл на
рисковете, които желае да бъдат покрити от същата и периода на действие (в този смисъл Решение
№ 70 от 25.06.2014 г. по гр.дело № 31/ 2014 г. на II ГО на ВКС). В настоящия случай са налице
единствено твърдения от страна на ищеца Н. за отправено от него страна предложение към
ответницата М. за застраховане на имота за рисковете пожар, наводнение и кражба, без конкретно
посочен период на действие на застраховката. Доказателства по отношение на тези твърдения
обаче липсват по делото, а в тежест на ищцовата страна е да докаже, че въпреки отправено
предупреждение към ответниците, същите са продължили да нарушават своите съществени
задължения, в това число и задължението за застраховане на имота.
Прекратяването на правото на ползване е крайна санкция за неизпълнение, като целта на
закона е да предотврати големи вреди, които може да понесе собственикът от по-нататъшното
упражняване на ползването. В процесния случай от страна на ответниците не е налице описаното в
закона поведение, даващо основание за прекратяване правото на ползване. Съгласно разпоредбата
на закона неизпълнението на задълженията следва да е съществено, което по делото не е
установено. Не е налице и поведение и служене с имота, което да го застрашава с разрушаване,
значително повреждане или съществено да го променя. Ето защо предявеният конститутивен иск с
правно основание чл. 61 от ЗС се явява неоснователен и недоказан.
За изчерпателност на изложението следва да бъде посочено, че позоваването от страна на
ответниците по иска на изпълнение на задължението за заплащане на дължимите за имота данък и
такса битови отпадъци за процесния период, в подкрепа на което се ангажират писмени
доказателства, се явява без значение в случая. Вярно е, че съгласно чл. 57, ал. 1 от ЗС задължение
за ползвателя е да заплаща данъците и таксите за вещта, върху която е учредено вещното право на
ползване. Оплакване в тази насока от ищцовата страна обаче липсва. А и дори това обстоятелство
да беше въведено в предмета на доказване, следва да се има предвид, че неизпълнение на
задължението на ползвателя за заплащане на следващите се мести данъци и такси не води до
накърняване на какъвто и да е значим интерес на собственика на обременения имот и в този
смисъл не може да се третира като основание за прекратяване на правото на ползване.
Изложеното дотук обосновава неоснователността на подадените въззивни жалби, поради
което същите следва да бъдат оставени без уважение. Съвпадането на крайните изводи на двете
съдебни инстанция за неоснователност на исковата претенция обуславя потвърждаването на
обжалваното решение на П. районен съд като краен резултат, макар и с напълно различни мотиви.
11
При този изход на спора право на разноски за настоящото производство имат въззиваемите
Н.М. и К.Т.. От страна на последната липсва отправено искане в тази насока до съда. Въззиваемата
Н.М. е сезирала своевременно съда с искане за присъждане на разноски за въззивното
производство, като претендира такива в размер на 700 лв. за адвокатско възнаграждение. Липсват
обаче представени по делото доказателства /например договор за правна помощ с отбелязано
плащане в брой на договорения адвокатски хонорар/ страната да е сторила такива, а разноски се
следват само ако са били реално направени. С оглед на посоченото разноски на въззиваемите не
следва да се присъждат.
Мотивиран така и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260021 от 08.09.2020 г. по гр.дело № 644/2019 г. по описа на
Районен съд - П.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12