№ 1045
гр. Варна, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мила Й. Колева
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Десислава Г. Жекова Въззивно гражданско
дело № 20253100501141 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 27297/25.03.2025 г. от „ВАРНА СИТИ ПАРК“ АД, ЕИК
*********, чрез адв. Н. С., срещу Решение № 773/05.03.2025 г., постановено
по гр. д. № 1507/2024 г. по описа на ВРС, с което са отхвърлени исковете на
жалбоподателя за солидарното осъждане на ответниците, да заплатят на
ищеца, следните суми: 2566.84 лева, представляваща сбор от неплатените
такси за управление и поддръжка на общи части, дължими по два Договора за
управление и поддръжка на комплекс от затворен тип „Варна сити парк“,
сключени на 25.08.2016 г. и на 11.12.2017 г., съгласно фактури, както следва:
254,72 лева по фактура № **********/04.10.2021 г. за дължимите такси за
периода м. октомври 2021 г. - м. декември 2021 г.; 306,17 лева по фактура №
**********/16.02.2022 г. за дължимите такси за периода м. януари 2022 г. - м.
март 2022 г.; 306,17 лева по фактура № **********/05.04.2022 г. относно
дължими такси за управление за периода м. април 2022 г. - м. юни 2022 г.;
306,17 лева по фактура № **********/04.07.2022 г. за дължими такси за
периода м. юли 2022г. - м. септември 2022 г.; 306,17 лева по фактура №
**********/04.10.2022 г. за следващите се такси за периода м. октомври 2022
г. - м. декември 2022 г.; 362,48 лева по фактура № **********/27.01.2023 г. за
такси за управление за периода м. януари 2023 г. - м. март 2023 г.; 362,48 лева
по фактура № **********/03.04.2023 г. за дължимите такси за периода м.
април 2023 г. - м. юни 2023 г. и 362,48 лева по фактура №
1
**********/03.07.2023 г. относно дължими такси за периода м. юли 2023 г. - м.
септември 2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба в съда до окончателното изплащане, както и
сумата от 421.92 лева, съставляваща сбора от обезщетенията за забава в
плащането на горните суми за периоди, както следва: 66,92 лева - обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху сумата от 254,72 лева по фактура
№ **********/04.10.2021 г. за периода 10.10.2021 г. до датата на предявяване
на иска - 05.02.2024 г.; 69,46 лева обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху сумата от 306.17 лева по фактура № **********/16.02.2022 г. за
периода от 16.02.2022 г. до датата на предявяване на иска - 05.02.2024 г.; 64,95
лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от
306,17 лева по фактура № **********/05.04.2022 г. за периода 10.04.2022 г. до
датата на предявяване на иска - 05.02.2024 г.; 57,21 лева обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху сумата от 306,17 лева по фактура №
**********/04.07.2022 г. за периода от 10.07.2022 г. до датата на предявяване
на иска - 05.02.2024 г.; 49,39 лева обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху сумата от 306,17 лева по фактура № **********/04.10.2022 г. за
периода 10.10.2022 г. до датата на предявяване на иска - 05.02.2024 г.; 47,13
лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от
362.48 лева по фактура № **********/27.01.2023 г. за периода 27.01.2023 г. до
датата на предявяване на иска - 05.02.2024 г.; 38,74 лева обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху сумата от 362,48 лева по фактура №
**********/03.04.2023г. за периода 10.04.2023 г. до датата на предявяване на
иска - 05.02.2024 г.; 28,12 лева обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху сумата от 362,48 лева по фактура № **********/03.07.2023г. за
периода 10.07.2023 г. до датата на предявяване на иска - 05.02.2024 г., като с
обжалваното решение са отхвърлени като неоснователни и евентуално
предявените искове на ищеца.
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение. Сочи, че съгласно чл. 8.2. от
договорите, сключени между страните, същите били сключени със срок от 60
месеца, считано от датата на въвеждане в експлоатация на последната сграда
от комплекса. Счита, че при липса на изрично противопоставяне на някоя от
страните, срокът на договорите се удължавал автоматично за още една година,
приложимо многократно. Аргументира позицията си, като представя
разрешение за ползване изх. № СТ-05-1540/13.10.2016 г. на ДНСК – София, с
което последната сграда от комплекса била въведена в експлоатация на
13.10.2021 г. Изразява становище за липса на валидно отправено възражение
от насрещната страна в предвидения 30-дневен срок, по отношение на който
твърди, че бил фиксиран. Във връзка с последното, счита, че срокът на
договора бил автоматично продължен до 13.10.2022 г., както и за периода от м.
Януари, 2022 г. до м. Септември, 2023 г., за който са начислени такси за
управление и поддръжка на общите части на комплекса. В допълнение,
въззивникът излага, че уговореният между страните в чл. 8.2. от договора срок
бил в полза на двете страни и уреждал потестативното право за всяка от тях да
прекрати облигационната връзка. Като възприел различен от последния извод,
въззивникът твърди, че първоинстанционният състав е допуснал неправилно
тълкуване на договорната клауза в нарушение на чл. 20 ЗЗД. Счита, че с
обжалваното решение бил нарушен принципът на чл. 9 ЗЗД. Моли за отмяна
2
на първоинстанционния акт и постановяване на нов, с който да бъдат уважени
изцяло предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
вх. № 45240/21.05.2025 г. от А. И. П. и Е. Т. П., чрез общия им пълномощник
адв. М. П., в който е изразено становище за правилност на обжалваното
решение. Счита, че от събрания по делото доказателствен материал не се
установявало, че уговореният в чл. 8.2. от договора срок бил „фиксиран“. В
тази връзка, сочи, че депозираното заявление валидно прекратило
облигационната връзка между страните. Отправя искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция страните
поддържат наведените твърдения и възражения. Въззивникът претендира
разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно и допустимо.
По отношение правилността на обжалваното решение, съгласно чл. 269,
ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените във
въззивната жалба оплаквания.
Производството пред Районен съд – Варна е образувано по искова молба
на „ВАРНА СИТИ ПАРК“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Красно село“, ул.„20-ти април“ № 6, ап. 1, с
която против Е. Т. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Варна, ул.
„Радост“ бл. 3, вх.А, ет.3, ап.14 и А. И. П., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Варна, ул. „Крайбрежна“ № 51, са предявени обективно и
субективно съединени осъдителни искове, за солидарното осъждане на
ответниците, да заплатят на ищеца гореописаните по въззивната жалба суми.
Въззивният съдебен състав намира, че в първоинстанционното решение
надлежно са описани твърденията и възраженията на страните, както и е
установена фактическата обстановка по делото, поради което не следва да ги
преповтаря в настоящите мотиви и на осн. чл. 272 ГПК въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част.
Наведените във въззивната жалба оплаквания очертават предмета на
спора пред настоящата инстанция относно въпроса дали въззиваемите страни
надлежно са прекратили сключените през 2016г. и 2017г. с въззивното
дружество договори за управление и поддръжка на комплекса от затворен тип
„Варна сити парк“, респективно дължат ли начислените им по тези договори
такси, а оттам и обезщетения за забава с начален момент м. октомври 2021г.
Първоинстанционният съд е приел, че в случая не се касае за право,
което може да бъде валидно упражнено само и единствено на конкретна дата,
а за предварително уведомяване на изпълнителя, от възложителя, че след
изтичане срока на предизвестието, дейностите, свързани с изпълнение
предмета на договора, не следва да бъдат осъществявани. Този срок е
3
необходим на изпълнителя, с оглед организацията на неговата дейност, а не на
възложителя, за когото е без значение кога ще възрази срещу продължаване
действието на договора, стига това възражение да е заявено в срока по чл.8.2.
от договора. Подаденото по-рано уведомление за прекратяване на сключения
договор нито препятства, нито влияе съществено на изпълнение на
задълженията, поети от „Варна Сити Парк“ АД. Ответникът е възразил само
четири дни преди изтичане на определения срок, два от които са
неприсъствени, без това да влияе върху крайната дата, до която договорът има
действие – 13.10.2021 г. Възражението на ищеца, че се касае за „фикс срок“ е
неоснователно и същото не намира подкрепа нито в събраните по делото
доказателства, нито в нормалната житейска логика. Уговарянето на фиксиран
срок сочи необходимост от непременното изпълнение на конкретно
задължение в точно определен срок, при неспазването на който ще е налице
пълно неизпълнение. С клаузата на чл.8.2. от договорите, страните са
уговорили минимален срок, в който следва да бъде представено възражение
срещу автоматичното продължване на действието им и този срок не е „фикс-
срок“.
Тезата на въззивника е, че е допуснато нарушение на материалния закон
чрез неправилно тълкуване на договорната клауза по чл. 9 и чл. 20 ЗЗД в
изводите на районния съд, тъй като се касае за „фикс срок“, уговорен в полза и
на двете страни, съответно правото на прекратяване на договора следва да
бъде упражнено точно в определения 30-дневен срок преди изтичане на срока
на действие на договора.
От своя страна, въззиваемите настояват, че не се касае за фикс – срок и
подаденото от тях заявление на 09.09.2021г. надлежно е произвело действие за
прекратяване на договорната връзка.
Съставът на въззивния съд изцяло споделя изводите на
първоинстанционния съдебен състав.
Самият въззивник признава и е безспорно по делото, че срокът на
сключените процесни договори за поддръжка и управление е изтичал на
13.10.2021г. Безспорно е и че изявлението на въззиваемите за прекратяване на
договорите е подадено и достигнало до въззивното дружество на 09.09.2021г.
Клаузата в договорите е формулирана по следния начин: „В случай, че
тридесет дни преди изтичане срока на действие на договора никоя от страните
не възрази изрично до другата страна, настоящият договор се счита
автоматично продължен при същите условия за нов срок от 1г.“.
При така постигнатата уговорка, последната е правилно тълкувана от
първоинстанционния съд. Срокът е фиксиран само като краен момент за
отправяне на възражение за продължаване на действието на договора. Срокът
е уговорен в полза и на двете страни. Клаузата ясно сочи, че възражението за
продължаване на действието на договора от която и да е от страните, следва да
се направи най-късно 30 дни преди изтичане на срока на договора, а не точно
в рамките на тези тридесет дни. Както се посочи, в случая въззиваемите са
възразили надлежно преди да са започнали да текат тези 30 дни и заявлението
им е породило целения правен ефект за прекратяване на облигационната
връзка с въззивника, при което задълженията им по договора са отпаднали
занапред и за периодите, за които се претендира заплащане на суми.
4
Така мотивиран, въззивният състав намира наведените във въззивната
жалба оплаквания за неоснователни, главните и акцесорни искове се явяват
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Поради съвпадане правните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По правилата на чл.78 ГПК, разноски в полза на въззивника не се дължат.
От въззиваемите страни не са отправени искания за разноски за въззивното
производство, поради което и съдът не присъжда такива.
Воден от горното, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 773/05.03.2025 г., постановено по гр. д.
№ 1507/2024 г. по описа на Районен съд - Варна.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5