Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ........
гр.Варна, 12.06.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 34-ти състав, в публично съдебно заседание,
проведено на тринадесети май през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА
при участието на секретаря Светлана
Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 18457 по описа за 2018г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са от „К.Б.” ЕООД срещу Р.П.М.,
обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 и чл. 92, ал. 1, вр.
чл. 99 ЗЗД да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца следните суми:
сумата от 350.00 лева,
представляваща главница по договор
за кредит № **********/12.11.2015г., сключен между „4финанс” ЕООД и Р.М.,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца по силата на договор за прехвърляне
на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба – 06.12.2018г. до окончателното изплащане
на задължението, както и сумата от 75.96
лева, представляваща наказателна лихва съгласно т. 13.3 от ОУ на договора
за кредит за периода 13.12.2015г. до 31.01.2018г.
Твърди се в исковата молба, че между
„4финанс“ ЕООД и ответницата е сключен описаният договор за кредит по реда на
чл. 6 ЗПФУР. Р.М. заявила да й бъде отпусната сумата от 350 лева и кредитът бил
отпуснат за период от 30 дни, с падеж 12.12.2015г., а
сумата заплатена на ответника чрез „Изи Пей“ в деня
на сключване на договора. На падежа дължимата сума не била погасена, поради
което и на основание т. 13.3. от Общите условия била начислена наказателна
лихва. От цедента били изпратени три напомнителни писма до ответника, които били таксувани съгласно
ОУ. Ответникът не погасил задълженията. На 01.02.2018г. бил сключен описаният
договор, с който „4финанс“ ЕООД прехвърлило вземанията си към ответника на
дружеството – ищец. Упълномощеният цесионер уведомил
длъжника за прехвърлянето на вземанията. Моли се за уважаване на предявените
искове по тези съображения и присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответната
страна Р.П.М., чрез назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК процесуален
представител, депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за
неоснователност на исковете. Счита, че представените извлечения от договор за
цесия и приложение към него не са от естество да установят надлежно прехвърляне
на вземането по процесния договор за кредит. Отделно
от това оспорва цесията да е съобщена на М., като наред с това се оспорва
същото да изхожда от надлежно упълномощено от „4финанс“ ЕООД лица. Оспорва се и
възникването на твърдяното заемно правоотношение, при липса на ангажирани
доказателства за изразено съгласие от М. по предвидения в ЗПФУР ред. Навежда
доводи за нищожност на договора за кредит, като твърди същият да не отговаря на
изискванията на чл. 10 и 11 ЗПК, а именно същият не е на разбираем език, не е
посочено ясно и разбираемо годишният лихвен процент на кредита и методиката за
изчисляването му, както и годишният процент на разходите, предвид ограниченията
за неговия размер по чл. 19 ЗПК, липсва и информация по чл. 11, ал. 1, т. 15 ЗПК. Оспорва се на следващо място сумата по кредита да е предоставена на М.,
като счита че представената разписка не е годна да докаже този факт. Счита, че
клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка е неравноправна по
смисъла на чл. 143 ЗЗП. По изложените съображения моли за отхвърляне на исковете.
След съвкупна преценка
на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Приобщен към доказателствения материал по делото е договор за кредит №
**********/12.11.2015г., със страни „4финанс“ ЕООД като кредитодател
и Р.П.М., като кредитополучател. Съгласно същия на кредитополучателя се
предоставя кредит в размер на 350 лева, която сума М. е заявила да получи чрез Изипей и се е задължила да върне в срок от 12.12.2015г. Съгласно условията на договора лихва за кредита
не се дължи – посочено е лихвеният процент да е равен на 0%, както и ГПР – 0%.
В чл. 13.3, б. „а“ от договора е посочено, че в случай на забава на плащания по
договора за кредит, кредитополучателят ще дължи надбавка за наказателна лихва,
прибавена към договорния лихвен процент, в размер на законната лихва върху
незаплатената сума за периода на просрочие, като към
датата на сключване на договора е посочено, че възлиза в размер на 10.01%.
Предвидено е, че наказателната лихвена надбавка за просрочие
подлежи на изменение въз основа на изменението на основния лихвен процент,
определен от БНБ.
Представена по
делото е и разписка за извършено плащане, видно от която, че на 12.11.2015г.
кредиторът „4 финанс“ ЕООД е наредило в полза на Р.М.
чрез система за електронни плащания Изипей сума в
размер на 350 лева.
Видно от
приложената на л. 81 от делото оригинал на разписка, че Р.М. на 13.11.2015г. е
получила на каса на Изипей сума в размер на 350 лева,
като основание за превода е посочен ЕГН на ответницата и номера на кредита –
**********.
От приложения на
л. 57-71 договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005 от 01.02.2018г. е видно,
че „4 финанс” ЕООД е прехвърлило на „К.Б.“ ЕООД
вземанията, произтичащи от договори за заем, индивидуализирани в приложение № 1
срещу определена покупна цена. Представено е и приложение № 1, като видно от
същото, че част от документа е вторично заличен по отношение на номерата на
кредити срок за погасяване, краен падеж, имена на кредитополучател и ЕГН, като
са останали видими графично форматираните колони от таблицата и само един пълен
ред от нея. Така под № 32 е посочен номера на договора за кредит –
**********/12.11.2015г., срока за погасяване в дни – 30, падеж – 12.12.2015г., име на кредитополучателя – Р.П.М., неин ЕГН,
отпуснат размер на кредита в лева – 350, отписана главница – 350 лева, отписана
просрочена договорна лихва – 0, отписана просрочена такса – 0, отписана
наказателна лихва към датата на цесията и общ размер на прехвърленото вземане.
Представено
по делото е уведомление, по силата на което ответникът е уведомен за извършеното прехвърляне, представляващо приложение към исковата молба. В
приложеното известие за доставка е отбелязано, че пратката не е потърсена от адресата.
Предвид така установеното от
фактическа страна се налагат следните
правни изводи:
За основателното провеждане на
предявените искове в тежест на ищеца е по пътя на главното и пълно доказване да
установи факта на съществуване на валидно облигационно отношение между цесионера и ответника по договор за кредит, че по него
ответникът е останал задължен за процесната сума в
посочения размер, че между цесионера и ищеца е
сключен валиден договор за цесия, по силата, на който на ищеца е било
прехвърлено вземането по договора за кредит с ответника, че цесията е съобщена
на ответника.
От коментираните по-горе писмени
доказателства, се установява, че ищецът в качеството му на цесионер
и „4финанс” ЕООД в качеството му на цедент, е сключен
договор за прехвърляне на вземания от 01.02.2018г., приложение № 1, с който е
прехвърлено вземането на цедента от ответника по
договор за заем № **********/12.11.2015г. При това съдът намира, че възраженията
на ответника по доказателствената стойност на документите
са неоснователни. На първо място заличаване на данните за други прехвърлени
вземания, не са от естество да разколебаят извода на съда относно волята на
кредитора да се разпореди с вземането си, произтичащо от твърдяния
договор за кредит, която съдът намира за ясно изразена с представянето във
фактическата власт на купувача на списък, съдържащ всички данни за договора с
конкретно физическо лице и изричното потвърждение на цесията /л. 18/. Следва да
се отчете и че прехвърлянето на вземане е принципно неформален акт и
съдържанието на конкретната сделка между кредиторите, извън договорената
промяна на собствеността върху вземането не засяга по никакъв начин длъжника,
поради което и последният не може да си служи с подобни възражения при липса на
твърдения, че е престирал на стария кредитор.
Съобразно разпоредбата на чл. 99, ал.
3 ЗЗД цедентът е длъжен да съобщи на длъжника за
станалото прехвърляне на вземането. Смисълът на това установено от закона
изискване е да гарантира правата на новия приобретател
на вземането. В негов интерес, а и в интерес на третите лица това действие на
цесията е ограничено от разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4, които задължават
стария кредитор да уведоми длъжника за станалото прехвърляне, за да може същият
да знае на кого в бъдеще следва да престира. Преди да
е направено такова уведомление, длъжникът може валидно да погаси задължението
си и чрез плащане на стария кредитор, да новира
същото, то да му бъде опростено и т. н. Липсата на уведомление не прави цесията
недействителна, нито освобождава длъжника от задължението да плати на новия
кредитор. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария
кредитор или на овластено от този кредитор лице до
момента на уведомлението, каквото твърдение не е направено в настоящото
производство. След като бъде известен за цесията, дори и чрез връчване на
исковата молба, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на
уведомяване /решение № 40/13.05.2010 г. по т.д. № 566/
Следващият спорен по делото въпрос е
относно наличието на валидно сключено правоотношение между „4финанс” ЕООД и Р.М..
Представеният по делото
договор е за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6
от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), тъй като
от общите условия към договора за потребителски кредит става ясно, че самата
процедура по кандидатстване и отпускане на парични средства се извършва по
електронен път, като съвкупност от технически операции, базирани на електронна
платформа на отпускащия заема, с регламентирани правила за достъп до системата
и обратна връзка с клиента.
Съгласно чл. 18, ал. 1,
т. 3 и ал. 2 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора. За доказване на изявления, отправени
съгласно закона, се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът
за електронния документ и електронния подпис.
Макар и по делото да
липсват преки доказателства за потвърждението на ответника, което да е
отправено и достигнало до кредитора по предвидения в Общите условия ред, от
представената разписка, в която като основание за получаване на сумата е
посочен процесния договор с № ********** и която е
подписана от ответницата М., съдът намира за установено, че същата се е
съгласила с условията на договора и общите условия към него.
Следващата група
възражения, въведени от процесуалния представител на ответницата, касаят
валидността на договора за кредит, твърдейки същият да не е на разбираем език,
не е посочено ясно и разбираемо годишният лихвен процент на кредита и
методиката за изчисляването му, както и годишният процент на разходите, липсва
и информация по чл. 11, ал. 1, т. 15 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и
20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 ЗПК, изисква договорът за потребителски кредит да съдържа общия
размер на кредита и условията за усвояването му /т. 7/, лихвения процент по
кредита и условията, при който той може да бъде променян /т. 8/, годишният процент
на разходите по кредита /т. 10/, условията за издължаване на кредита,
включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски /т.
11/. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от закона въвежда изискване договорът да е
на разбираем език. В настоящия случай в договора изрично са посочени неговите
условия, общия размер на задължението, условията за неговото издължаване. Ясно
е посочено, че за предоставеният кредитен ресурс не се дължи възнаградителна лихва, респ. нулев е процентът и на годишният
процент на разходите. Ето защо и настоящият състав на съда счита, че
възражението за недействителност на договора за кредит по чл. 22, във вр. чл. 10 и 11 ЗПК е неоснователно.
По изложените по-горе съображения,
съдът намира, че ответницата дължи връщане на предоставения й кредитен ресурс.
В тежест на М. е да установи факта на погасяване на дълга по кредита, като
същата не е ангажирала доказателства в този смисъл, поради което и предявеният
осъдителен иск за сумата от 350.00 лева следва да бъде уважен. Върху тази сума
ответникът дължи лихва за забава от деня на подаване на исковата молба в съда –
06.12.2018г., до окончателното погасяване на задължението.
Следващата претенция е за присъждане
на неустойка по чл. 13.3 от договора. Цитираният текст от договора предвижда
право на кредитора да претендира неустойка за забавено изпълнение на
задължението за връщане на заетата сума, който неустойка в случая се съизмерява с размера на законната лихва. Ответникът
противопоставя възражение за недействителност на клаузата с аргумент същата да
е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
Безспорно, с оглед разпоредбите на §
13, т. 1 и 12 от ДР на ЗЗП нормите на цитирания
закон са приложими и спрямо настоящия договор. Съгласно нормата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като възможните хипотези не са лимитивно
определени от законодателя. Както съдът посочи по-горе уговорената неустойка за
забава се съизмерява със законната лихва и в този
смисъл е съответна установения от самия законодател размер на дължимата лихва
при забавено изпълнение на задълженията по договорите. При това положение и не
може да се приеме, че цитираната клауза води до неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, който и при липса на подобна уговорка,
като последица от забавеното изпълнение на задължението би дължал лихва за
забава в размер на законната такава. Изчислена с помощна на програмен продукт „Апис Финанси“ дължимата лихва върху главницата от 350 лева,
за периода от деня следващ падежа на задължението – 13.12.2015г. до посочения
от ищеца краен момент – 31.01.2018г., възлиза в размер на 75.96 лева. При това
положение и тази претенция като основателно следва да бъде уважена в рамките на
предявения размер.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
направеното от ищеца искане, ответницата Р.П. Милушева следва да бъде осъдена
да заплати на „К.Б.” ЕООД разноски за заплатена държавна такса в размер на 100
лева, депозит за особен представител в размер на 300 лева и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лева, или общо сумата от 550 лева.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА
Р.П.М., ЕГН **********,***,
да заплати на „К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
п.к. 1606, сумата от 350.00 лева /триста
и петдесет лева/, представляваща главница по договор за кредит №
**********/12.11.2015г., сключен между „4финанс” ЕООД и Р.М., вземанията по
който са прехвърлени на ищеца по силата на договор за прехвърляне на вземания №
BGF-2018-005/01.02.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба – 06.12.2018г. до окончателното изплащане на
задължението, както и сумата от 75.96
лева /седемдесет и пет лева и деветдесет и шест стотинки/, представляваща
наказателна лихва съгласно т. 13.3 от ОУ на договора за кредит, начислена за
периода 13.12.2015г. до 31.01.2018г.
ОСЪЖДА
Р.П.М., ЕГН **********,***,
да заплати на „К.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
п.к. 1606, сумата от 550.00 лева /петстотин
и петдесет лева/, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Присъдените
суми могат да бъдат заплатени от ответника в полза на ищеца по посочената в
исковата молба банкова сметка ***
„Банка ДСК“ ЕАД, а именно: IBAN
***.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Варненския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: