РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 30.03.2023
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски
съд, Гражданско отделение, IV-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание
на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
МЛ. С. ГЮЛСЕВЕР САЛИ
при секретаря
Виктория Иванова, като разгледа докладваното от мл. съдия Г. Сали в. гр.
дело № 13679 по описа на Софийския градски съд за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение от 07.10.2020 г., постановено по гр. дело №
8701/2020 г. по описа на Софийския районен съд, са отхвърлени
предявените от ищеца И.Ц. срещу ответника Главна дирекция „П.Б.и З.на Н.“ при
МВР осъдителни искове по чл., 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, вр. чл. 178, ал.1, т. 3 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД за следните суми: 2 339,20 лв., представляваща
възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 07.01.2017 г. до
31.12.2019 г. и сумата от 320,23 лв., представляваща мораторна лихва за периода
от деня, следващ падежа на всяко вземане до 18.02.2020 г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца И.Ц., с
която решението се обжалва в цялост като неправилно. Поддържа се, че непраивлно първоинстанционният съд е приел, че към случая
не следва да намери приложение по аналогия нормативната уредба по Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/, тъй като се касае за
служебно правоотношение. Излага се становище, че в случая се касае за непълнота
в специалния закон за МВР, поради което следва да намери приложение общия закон
и по-конкретно чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, в който е предвидено, че при сумарно
изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат в дневни с
коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на дневното
и нощното работно време, установени за подневното
отчитане на работното време за съответното работно място, т.е. при коефициент
1,143. Предвид изложеното моли да бъде отменено първоинстанционното решение и
да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени предявените искове в пълен
размер. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемия - Главна дирекция „П.Б.и З.на Н.“
при МВР.
Съдът, като прецени
становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема
за установено от фактическа страна следното:
Районният съд е бил сезиран с осъдителни искове по
чл., 187, ал. 5, т. 2 ЗМВР, вр. чл. 178, ал.1, т. 3 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД за
следните суми: 2 339,20 лв., представляваща възнаграждение за положен
извънреден труд в периода от 07.01.2017 г. до 31.12.2019 г. и сумата от 320,23
лв., представляваща мораторна лихва за периода от деня, следващ падежа на всяко
вземане до 18.02.2020 г.
В исковата молба се твърди, че през периода
01.01.2017 г. до 31.12.2019 г. ищецът е полагал труд като „Инспектор IV
степен“ при Столична
дирекция „П.Б.и З.на Н.“ към Главна дирекция „П.Б.и З.на Н.“ приМВР,
като поради естеството на работата си е полагал 24-часови дежурства, които се
отчитали на тримесечие и съгласно чл. 142, ал.1, т. 1 от ЗМВР е имал статут на
държавен служител. Твърди се, че работната заплата на държавните служители,
съгласно чл. 176 ЗМВР се състои от основното месечно възнаграждение и допълнително възнаграждения, като съгласно
чл. 187, ал. 1 ЗМВР нормалната продължителност на работното време е 8 часа
дневно и 40 часа седмично. Позовава се на разпоредбата на чл. 187, ал. 3 от ЗМВР, който гласи, че работното време на държавните служители се изчислява в
работно време подневно, а за работещите на 8, 12 или
24 часови смени – сумарно за тримесечен период, а по т. 2 на същата алинея е
предвидено, че работата извън редовното работно време се компенсира с
възнаграждение за извънреден труд по 70 часа на отчетен периода. Твърди се, че
съгласно чл. 178, ал. 3 ЗМВР към основното месечно възнаграждение на държавния
служител се изплащат допълнителни възнаграждения за извънреден труд, което
според нормата на чл. 187, ал. 9 ЗМВР следва да се уреди с наредба на Министъра
на вътрешните работи. Твърди се, че в процесния период са действали
последователно четири наредби на министъра, съдържащи идентична уредба,
съгласно която при сумарно отчитане на отработено време общият брой часове положен труд между 22:00 и
06:00 часа за отчетния периода се умножава по 0,143 и полученото число се
сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. Посочва се, че в
Наредба № 8121з592/25.05.2015 г. и
следващите е липсвала изрична уредба, съответстваща на така цитираната. Предвид
изложеното се твърди, че основанието за преобразуване на часовете нощен труд в
дневни за периода 12.07.2016 г. до 01.08.2016 г. е нормата а чл. 31, ал. 1 от
Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., а през останалия период е основанието в
субсидиарно приложимата норма на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ. Твърди се, че през
периода 01.01.2017 г. до 31.12.2019 г. ищецът е работил на 24 часови смени
месечно и е положил общо 1680 часа нощен труд, преизчислен с коефициент 1,143 и
възлизащ на 1920 часа, които следва да бъдат компенсирани по 6 лева или ищецът
претендира общо 1440 лв., както и 150 лв. мораторна лихва, считано от
01.05.2017 г.
С протоколно определение от 07.07.2020 г. е допуснато
изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК, като размерът на иска за главница е
увеличен на 2 339,29 лв., а размерът на иска за мораторна
лихва на 320,26 лв.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, който
оспорва иска по основание и размер. Излага становище, че не е налице празнота в
нормативната уредба, а законодателят е предвидил различна времева
продължителност за полагане на нощен труд за служителите на МВР. Поддържа се,
че тази нормативна уредба е обусловена от основните функции на МВР, установени
в чл. 2, ал. 1 ЗМВР, поради което приложение към настоящия случай следва да
намери Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. Според ответника положеният от ищеца
нощен труд няма характер на извънреден труд, какъвто характер има само
работата, положена от служителите извън установеното за тях работно време.
Твърди се, че служителят-ищец е получил компенсация за положения от него нощен
труд с месечните си възнаграждения, съобразно размера, посочен в наредбите.
Предвид изложеното се иска отхвърляне на предявения главен иск, както и на иска
за мораторна лихва, която претенция има акцесорен характер. Претендират се
разноски.
По делото е приложена справка рег. № 561400-59/30.03.2020 г.
относно дадените дежурства от ищеца в периода от 01.01.2017 г. до 31.12.2019 г.
С допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза са
изследвани въпросите относно реално изработените от ищеца часове, в това число
нощния труд; продължителността на работното време на ищеца през отчетния
период, както и платените му възнаграждения за положен извънреден труд.
С оглед
на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в
обжалваната част. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно
и допустимо. По отношение на правилността въззивният съд е ограничен от
изложените оплаквания във въззивната жалба.
Предявени са осъдителни искове с правно основание по чл., 187, ал. 5, т.
2 ЗМВР, вр. чл. 178, ал.1, т. 3 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД за заплащане на следните
суми: 2 339,20 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден
труд в периода от 07.01.2017 г. до 31.12.2019 г. и сумата от 320,23 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от деня, следващ падежа на всяко
вземане до 18.02.2020 г.
По делото са обявени за безспорни обстоятелствата, че в
процесния период между страните е съществувало служебно правоотношение, по
силата на което ищецът е носил служба на 24-часови смени при сумарно отчитане
на работното време при тримесечен отчетен период, както и че ищецът е
изпълнявал точно своите служебни задължения и за ответника е възникнало
задължение да заплати основно месечно възнаграждение за службата. Единственият
спорен въпрос между страните е следва ли при отчитане на извънредния труд,
положен от ищеца в процесния период,да се прилагат
разпоредбите на Кодекса на труда и на НСОРЗ.
По настоящия правен спор е отправено преюдициално запитване
до Съда на Европейския съюз, по което е образувано дело С – 262/2020 г.
Съгласно решение от 24 февруари 2022 на СЕС, член 8 и член 12, б. „а“ от
Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година
относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват
в смисъл, че не налагат да се приема национална правна уредба, която да
предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от
публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-кратка от предвидената за
тях нормална продължителност на труда през деня. При всички случаи в полза на
такива работници трябва да има други мерки за З.под формата на продължителност
на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да
позволяват да се компенсира особената тежест на полагания от тях нощен труд,
както и че членове 20 и 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз
трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на
държава членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за
работниците от частния сектор да не се прилага за работниците от публичния
сектор, включително за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в
третирането се основава на обективен и разумен критерий, тоест е свързана с
допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на тази
цел.
По въпроса бе образувано и тълкувателно дело № 1/2020 г. по
описа на ОСГК на ВКС с решението, по което е прието, че при отчитане и
заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните
работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на
чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на
специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа
на него подзаконови нормативни актове.
Основните аргументи за така приетото становище са, че ЗМВР не
съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в
МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от анализа на чл. 187,
ал. 1 ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на
работното време е 8 часа. По смисъла на чл. 187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“
означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която
работният ден се разполага – през деня, в неговата „светла“ част и през нощта –
в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6.00 12 часа.
Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че
разпоредбите на ЗМВР установяват по – голяма продължителност на работното време
на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите
по трудово правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по
– голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от
МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Приема се на следващо място, че случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни.
Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното
правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т.е. като вид
правоотношения те са различни, а не сходни. Приема се още, че при
разработването и приемането на ЗМВР, законодателя е имал предвид разбирането за
спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред
закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители
на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми - допълнително
възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР, по- голяма
основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при
прекратяване на служебно правоотношение /чл.234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен
режим за заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение
за заплащане на осигурителни вноски и по – благоприятни условия за придобиване
право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория
труд /чл. 69 КСО/ и др.
Предвид така изложеното предявените от ищеца осъдителни
искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Претенцията на ищеца за
мораторна лихва също се явява неоснователна, тъй като за основателността на
иска по чл. 86 ЗЗД е необходимо ищецът да е доказал изискуемост на главното
задължение и изпадане в забава от страна на ответника, което в случая не е
сторено.
При съвпадение на крайните изводи на първата и настоящата
въззивна инстанция, решението, предмет на настоящото въззивно производство,
следва да бъде потвърдено на основание чл. 272 ГПК.
По разноските:
При този изход на делото въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв., съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25 от
Наредбата за заплащането на правната помощ.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 07.10.2020
г., постановено по гр. дело № 8701/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 126
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК И.Т.Ц., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Главна дирекция „П.Б.и
З.на Н.“ при МВР, БУЛСТАТ ******сумата от
100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: