РЕШЕНИЕ
№ 140
гр. Ихтиман, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Радослава М. Й.
при участието на секретаря Лиана Цв. Тенекева
като разгледа докладваното от Радослава М. Й. Гражданско дело №
20241840101228 по описа за 2024 година
М. А. В. ЕГН ********** е предявила иск срещу “ВИВА КРЕДИТ“ АД ЕИК *********
за установяване на обстоятелството, че сключеният между страните договор за паричен заем
„Standart 14“ на 20.10.2023 г. е нищожен, тъй като противоречи на закона и на добрите
нрави.
Ищцата твърди, че на 20.10.2023г. е сключила с ответника Договор за паричен заем
„Standart 14” № 5970201, по силата на който „Вива Кредит” АД е предоставил сумата от
1600.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент 40.32%, ГПР - 49.35% и срок за
погасяване на заема 60 седмици. В чл.1. ал.З от договора е предвидено заемателят да дължи
такса за експресно разглеждане на документи и отпускане на паричен заем в размер на
1006.50 лева. Съгласно чл.4 от договора, заемателят следвало да осигури в срок до 3 дни,
считано от датата на сключване на процесния договор, едно от двете предвидени
обезпечения: поръчител, отговарящ на условията, подробно описани в договора или банкова
гаранция, като при неизпълнение се дължи неустойка в размер на 670.80 лева. Таксата за
експресно разглеждане и уговорената неустойка ищцата е следвало да престара разсрочено
заедно с погасителната вноска, към която се кумулират, с което погасителната вноска е
нараснала на 123.01 лева. Твърди, че размерът на уговорената лихва противоречи на добрите
нрави, уговорената неустойка е неравноправна, а таксата за експресно разглеждане нарушава
повелителни норми на закона, поради което и договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1
пр. 1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество оспорва изцяло предявения иск, като
твърди, че по договора не е начислявана неустойка и такса за експресно разглеждане. Сочи
се, че при сключване на договора са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, т. 10, 11 и 12 ЗПК.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства,
съобразно с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема следното от фактическа страна:
1
Страните не спорят, а и от представения по делото Договор за паричен заем „Standart
14” № 5970201, сключен на 20.10.2023 г. се установява, че помежду им е имало сключен
договор за заем, по силата на който ответникът е предоставило на ищцата парична сума в
размер на 1600,00 лева, която е следвало да бъде върната на 30 вноски за срок от 60 седмици
при възнаградителна лихва от 40,32 % и ГПР от 49,35 %. В чл. 1, ал. 3 е уговорена такса за
експресно разглеждане на документи по отпускане на паричен заем в размер на 1006,50
лева. Освен това в чл. 4 от договора се съдържа клауза, съгласно която заемателят следва да
осигури в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на процесния договор, едно от
двете предвидени обезпечения: 1. поръчител, който е навършил 21 години, работещ по
безсрочен трудов договор, имащ стаж при настоящия работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход от 1000 лева, през последните 5 години да няма кредитна история в
Централния кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статут „Период на
просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма
сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; 2. банкова гаранция, която е
издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение на заемателя,
валидна 30 дни след падежа на плащане на договора, като при неизпълнение се дължи
неустойка в размер на 670.80 лева.
Видно от приложения по делото погасителен план таксата за експресно разглеждане на
документи и неустойката са включени в погасителния план, като са дължими на равни
месечни вноски наред с главницата и договорната лихва.
Съгласно представената от ответника и неоспорена от ищцата справка към 04.12.2024
г. заемателят е погасил суманв размер на 872,04 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск за установяване на нищожност на договор за паричен заем поради
противоречие на закона и с добрите нрави и поради наличие на неравноправни клаузи.
Съгласно общата разпоредба на чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожни са договорите, които
противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите
нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.
Противоречие със закона е налице, когато има обективно несъответствие на договора с
повелителна правна разпоредба от кодекс, закон или подзаконов нормативен акт, както и от
международните договори, ратифицирани по конституционен ред и обнародвани и влезли в
сила за Република България. От своя страна, добрите нрави са неписани общовалидни
морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са
критерии за оценка на сделките.
В хода на производството се установи, че страните са били обвързани от договор за
кредит. При сключване на договора ищецът е действал в качеството на физическо лице, а
ответникът в рамките на своята търговска дейност като небанкова финансова институция,
като в този случай е бил приложим Закона за потребителския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и
съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК. В чл. 21,
ал. 1 ЗПК е предвидено, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а съгласно чл. 22 ЗПК
договорът е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.
2
Тези разпоредби са приети в защита на обществения интерес в съответствие с
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.06.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и са с императивен характер.
Сключеният между страните договор за паричен заем съдържа минимално изискуемото
от ЗПК съдържание - размер на заема и валута, в която се предоставя, срок на издължаване,
погасителен план, възнаградителна лихва, както и годишен процент на разходите.
Освен тези клаузи обаче договорът съдържа и допълнителна уговорка за заплащане на
такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на кредит и на неустойка при
неизпълнение на поетото от заемополучателя задължение за обезпечаване на заема. Като се
вземат предвид тези клаузи настоящият състав приема, че процесният договор за паричен
заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която договорът трябва
да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Това е така, защото според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният лихвен процент изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Годишният процент на разходите се изчислява по определена в
закона формула, чрез която се осигурява информация на потребителя как е образуван
размерът му и каква е общо дължимата сума по договора. В него трябва да са включени
всички разходи на кредитополучателя, пряко свързани с кредитното правоотношение.
В приетия по делото договор обаче са посочени единствено абсолютните стойности на
годишния лихвен процент и годишния процент на разходите. Липсва ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Не се съдържа
информация и за начина на изчисление на фиксирания годишен лихвен процент и
отношението му към годишния процент на разходите. По този начин потребителят е
поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания
от него финансов продукт.
Нещо повече – в уговорения ГПР от 49,35 % не са включени задълженията за
заплащане на такса за експресно разглеждане на документи и неустойката, поради което и
общия размер на плащанията от потребителя в размер на 3690,30 лева според погасителния
план надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
което противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Според т. 55 на Решение по дело С-714/22 на СЕС от 21.03.2024 г. неточното
посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на всички компоненти, които се
изискват, се приравнява на непосочването на ГПР в договора за кредит, защото лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на задължението. Следователно и липсата
на посочен ГПР, и неправилното изчисляване на ГПР означава, че не са изпълнени
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК води до
недействителност на целия договор за кредит.
Съдът намира за уместно да отбележи, че клаузата за неустойка сама по себе си е
нищожна, тъй като противоречи на чл. 21, ал. 1, вр. чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от Закона за
потребителския кредит В случая от представения договор е видно, че страните са уговорили
задължение на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение – банкова гаранция или
поръчител, като при неизпълнението на това задължение страните са уговорили неустойка,
3
чийто размер е определен на 670,80 лева.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Затова и според
настоящия състав по съществото си така уговорената неустойка представлява добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора, поради което е и нищожна.
Освен това клаузата за неустойка по договора противоречи и на добрите нрави.
Съгласно ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката е
нищожна противоречие с добрите нрави, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Така, както е уговорена, неустойката
е предназначена да санкционира заемополучателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на задължението в съответствие с договора и общите
условия. Следва да се има предвид и че непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемополучателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Таксата за експресно разглеждане на документи също сама по себе си е нищожна, тъй
като не отговаря на изискванията за добросъвестност, тъй като е налице явна
нееквивалентност на престациите. Неравновесието между правата на търговеца и тези на
потребителя в случая се изразява в това, че за ползването на една сума, потребителят трябва
да заплати веднъж възнаграждение под формата на договорна лихва, втори път –
обезщетение за забавеното плащане и трети път – такса за експресно разглеждане на
документи, чийто размер от 1006,50 лева се доближава до размера на отпуснатата в заем
сума. Освен това тази такса е свързана с усвояване на кредита, поради което на основание
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът няма право да претендира заплащането й, а клаузата с която
е договорено това право е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Предвид всичко изложено съдът приема, че договорът за паричен заем е нищожен
поради противоречие със закона, поради което и предявеният иск следва да бъде уважен.
Относно разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ответника следва да бъдат
възложени сторените от ищеца разноски, които включват заплатените държавна такса в
размер на 64 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 460 лева.
Воден от горното, С Ъ Д Ъ Т
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договор за паричен заем „Standart 14“ № 5970201 от 20.10.2023 г,
сключен между М. А. В. ЕГН ********** и “ВИВА КРЕДИТ“ АД ЕИК *********, седалище
и адрес на управление гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис
73Г.
ОСЪЖДА “ВИВА КРЕДИТ“ АД ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.
София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 73Г да заплати на М. А.
В. ЕГН ********** сумата от 524,00 лв. (петстотин двадесет и четири лева) разноски в
производството.
4
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Ихтиман: _______________________
5