РЕШЕНИЕ
№ 1483
гр. Пловдив, 08.08.2023 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ІІ
отделение, ХХІХ състав, в открито
заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и трета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря П. Ц. и с участието на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив Г. Л., като
разгледа докладваното от
съдията административно дело № 985
по описа на съда за 2023 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл.285, ал.1 от Закона за изпълнение на
наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е по искова молба на В.К.П., ЕГН **********, към момента на
депозирането ѝ изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора град
Пловдив, подадена чрез пълномощника на ищеца адв. А.К.,
срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - град София.
С исковата молба са предявени две искови претенции,
всяка от които за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за
неимуществени вреди, причинени му по време на задържането по изпълнение на
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив, които се твърди да са настъпили като резултат
от нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, извършени чрез бездействие от страна на
администрацията на затвора.
Неимуществените вреди са определени
от ищеца като болки и страдания, изразяващи се в здравословни проблеми като
главоболие и чести респираторни заболявания, обида, възмущение, стрес,
притеснения, психологичен дискомфорт, огорчение,
внушаване на чувство за малоценност. Първата от исковите претенции е за период
на престой на ищеца в Затвора Пловдив от 01.04.2017 г. до 31.06.2018 г., като
се претендира обезщетение от 8 000 лева. Налице е и съединена с посочената
претенция такава за присъждане на мораторна лихва за
периода от преустановяване на незаконосъобразните бездействия 31.06.2018 г. до
12.04.2023 г. в размер на 3882,22 лева. Втората искова претенция е за периода от 01.01.2023 г. до 12.04.2023 г. и е
с размер на претендираното обезщетение от 2 000
лева. Налице са и предявени акцесорни претенции за присъждане на законна лихва върху
всяка от претендираните суми на обезщетение, считано
от датата на предявяване на иска в съда 12.04.2023 г. до окончателното
изплащане.
Нарушенията, които се твърди да са били
допуснати от затворническата администрация и за двата искови периода са се
изразили според ищеца в следното: в пренаселеност на помещенията по
настаняване на ищеца, като се излагат твърдения, че жилищната площ не е
надвишавала 3 кв.м.; липса на каквато и да било вентилация за пречистване на въздуха и липса на
достатъчно свеж въздух в помещенията по настаняване на ищеца; лоши битови
условия – неработещи казанчета в тоалетна, липса на работещи чешми и умивалници,
липса на прегради и шумоизолация на тоалетната, което
лишавало затворника от уединение, като същият оставал постоянно видим за
останалите лишени от свобода в килията; лошо състояние на банята – недостатъчен брой работещи душове, от които
тече или само гореща или само ледено студена вода, която е с лошо качество и не
става за пиене; принуждаване на лишените от свобода при ползване на банята да
преминават през открита площ по хавлия, респективно да се връщат мокри в
спалните помещения, което през зимния сезон водело до различни заболявания;
наличие само на един прозорец с недостатъчна големина, вследствие на което
липса на достатъчно светлина и приток на свеж въздух, което създавало на ищеца
дихателни проблеми, кашлица и предразположеност към респираторни заболявания;
липса на вътрешна и външна изолация на стените, което водело до затруднено
отопление през зимата; непредоставяне на достатъчно дебели завивки и получавани
откази на молби към администрацията за предоставяне на такива, което водело до
преживяване на студ; рядка смяна на спалното и постелъчно
бельо, което създавало предпоставки за развъждане на дървеници и бълхи в
леглата на затворниците; непредоставяне на препарати за почистване на тоалетните
и спалните помещения; липса на водена корекционна
работа с ищеца и непредоставена възможност за участие в програми за въздействие
с индивидуална и групова работа, довело до поведенческа и личностна криза;
липса на достатъчно мебели и принуждаване на затворниците да ползват общи
шкафове за бельото и посудата, както и наличие на
изпочупени и изтърбушени мебели.
В съдебно заседание ищецът лично и
чрез пълномощника си адв. К. поддържа исковите
претенции. Моли се съобразяване от съда на съдържанието на докладите на Омбудсмана относно състоянието в Затвора Пловдив, както и
практиката на ЕСПЧ. Прави се искане за присъждане на адвокатско възнаграждение
по реда на чл.38, т.2 от Закона за адвокатурата.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
възражение за изтекла петгодишна погасителна давност за правото на обезщетение,
както и становище за неоснователност на исковите претенции. В съдебно заседание
се заявява неоснователност и недоказаност на исковите претенции и се поддържа
представения отговор. Претендира се присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Задължително участващият по реда на
чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор Лазарова заявява становище относно недоказаност
на исковите претенции за пълния предявен размер на исканите обезщетения, като в
тази връзка излага подробно становище.
Пловдивският административен съд, на
първо място, намира, че исковете са
допустими. С оглед на съдържанието на всяка от двете отделни искови
претенции се касае до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284,
ал.1 от ЗИНЗС, доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на
задържан от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения по чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът П. претендира вреди от посочени нарушения за
два отделни периода на задържането му в Затвора Пловдив.
Исковете са предявени от надлежна
страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение, доколкото за
ищеца са налице данни да е бил действително задържан в посоченото място за
лишаване от свобода. Същите са предявени и против надлежен ответник, доколкото,
съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК,
а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК, искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, със седалище в град София, съгласно чл.12, ал.2 от ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на
правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на
местата за лишаване от свобода и пробационните
служби. В случая се претендират обезщетения за извършени нарушения на
специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода,
каквото е Затвора Пловдив, а съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и
областните служби „Изпълнение на наказанията“ са териториални служби на ГДИН.
Затова и за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или
бездействия на специализираната администрация в затвора следва да отговаря
именно юридическото лице Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, което
има, както процесуална, така и материалноправна
легитимация да отговаря по предявените искове.
По същество исковата молба е частично
основателна.
От събраните по делото доказателства
се установява от фактическа страна,
че ищецът В.К.П. *** още от 01.03.2017 г. за изтърпяване на наказание лишаване
от свобода. От 01.03.2017 г. до 27.04.2017 г.
ищецът пребивавал в стая 72; от
28.04.2017 г. до 18.01.2018 г. П. е пребивавал в стая 13; от 19.01.2018 г. до
12.06.2018 г. – в стая 37 и от 13.06.2018 до 30.11.2018 г. – в стая 39, като
липсват запазени данни с колко други лишени от свобода е пребивавал ищецът в
посочените помещения, предвид съхраняването на информацията за три години
съгласно „Номенклатура на делата със срокове за съхраняване на ГДИН и
териториалните ѝ поделения“ – ТС-НО-5, утвърдена със Заповед №
Л-42/02.01.2020 г. на Главния директор на ГДИН и от Държавната агенция
„Архиви“. Спално помещение с № 72 било с площ от 25,73 кв. м. и разполагало с
два отваряеми прозореца с размери от 1,00 х 1,17 м и
0,45 х 1,17 м. В спалното помещение имало изграден санитарен възел също с отваряем прозорец, като за всеки лишен от свобода имало
осигурено легло и шкаф. Стая с № 13 била с площ от 27,44 кв. метра, разполагала
с отделен санитарен възел с течаща студена вода. В спалното помещение имало
прозорци два на брой, които се отваряли и били с размери 0,45м х 1,10м и 1,00 м
х 1,00 м. В санитарния възел също имало един отварящ се прозорец. Стаи с № 37 и
с № 39, в които ищецът пребивавал последователно и до края на заявения първи
исков период също разполагали с обособени санитарни възли. Не се посочва от
страна на затворническата администрация конкретна площ на двете спални помещения,
но се установява, че са били налице във всяко помещение по два отваряеми прозореца, които са: - за спално помещение № 39 с
размери 1,20 х 1,20 м; 0,60 х 1,20 м, а за спално помещение № 37 - 1,20 х 1,20 м. и 0,40 х 1,20 м. През 2017 г.
било извършено боядисване на общите помещения за лишените от свобода в Затвора
Пловдив, като дограмата била заменена с нова ПВЦ – дограма, поставил се гранитогрес в общите умивални. През този период отоплението
в Затвора Пловдив се осъществявало чрез централно парно, а проветряването на
стаите - по желание на лишените от
свобода чрез отваряне на прозорците. Хигиената на спалните помещения била
възложена на лишените от свобода, като за целта на лишените от свобода се
предоставяли съответните прибори, както и такива можели да се закупят от
лавката на затвора, или да се предоставят от близките им, като по график
ежемесечно се раздавали перилни и почистващи препарати. По време на първия
заявен исков период в Затвора Пловдив имало обособено помещение баня, в което
лишените от свобода можели да ползват течаща топла вода по график два пъти
седмично, а работещите и ежедневно след работа. Помещението баня също се
почиствало и дезинфекцирало от лишени от свобода, като разполагало със
съблекалня. Спално бельо се предоставяло от домакина, като при желание същият
осигурявал на лишения от свобода колкото комплекта са му необходими. Прането на
спалното бельо ставало по усмотрение на лишения от свобода, като можело да се
осъществява ръчно, както и в пералнята на затвора по график, или чрез изнасяне
за хигиенизиране от близките на затворника.
За времето на заявения първи исков
период с начало от 01.04.2017 г., ищецът бил устроен на работа в обособено
производство на доброволен труд, с цел обучение, за срок от 1 месец при
6-дневна работна седмица, 8-часов работен ден, а след този срок, срещу
заплащане, в зависимост от изработката, със заповед № 535/11.04.2017 г., като
имал отработени общо 84 дни. През този период ищецът не бил награждаван.
Поведението му било отчетено като деструктивно – наказван бил общо четири пъти
за различни по характер прояви – притежания на непозволени вещи, употреба на
наркотици, притежание на кафяво прахообразно вещество, реагиращо на хероин,
нерегламентирана сделка. В периода на този престой на територията на затвора
имало действаща библиотека, която можела да се ползва по график, както и
обособена спортна зала.
Касателно втория заявен исков период от
доказателствата се установява, че ищецът П. е постъпил реално в Затвора Пловдив
на 29.03.2023 г., като е бил преведен там от следствения арест, като за времето
от 29.03.2023 г. до 03.04.2023 г. е бил
настанен в стая РЦ в Приемно отделение, която била с площ от 27,04 кв.м. и
разполагала с прозорец с размери 0,49 м х 1,2 м и втори такъв с размери от 1,00
м х 1,2 м. В това помещение ищецът пребивавал заедно с най-много още седмина
лишени от свобода и най-малко с още трима. Стаята в приемно отделение разполагала с
обособен санитарен възел с отделна врата, с
течаща студена вода, в който санитарен възел също имало прозорец,
самостоятелно осветление и възможност за вентилация. Самата стая била снабдена
с осветителни тела и с достатъчно проникваща дневна светлина. За периода му на
престой в Приемно отделение ищецът П. не бил подавал молби и жалби свързани с лоши битови условия или други
форми на причиняван му дискомфорт. От 04.04.2023 г. и
до края на заявения исков период 12.04.2023 г. П. пребивавал в помещение № 65, което е с площ от
27,24 кв. м., без площта на санитарния възел, с два отваряеми
прозореца с размери 0,99 х 1,17 м. и 0.50 х 1,17 м. и самостоятелен санитарен
възел с площ от 2,65 кв. м. с един отваряем прозорец
с размери 0,34 х 1,17 м. В тази стая П. пребивавал за посоченото време заедно с
още най-много четирима лишени от свобода.
И през втория заявен исков период в
санитарните възли имало течаща студена вода, банята, както и пералнята, се
ползвали по установения график, а на лишените от свобода се раздавало
необходимо спално бельо, каквото същите можели да ползват и чрез получаването
му от свои близки. Отоплението се осъществявало посредством централно парно. След
заявения край на исковия период 12.04.2023 г. ищецът, който продължил да
пребивава в Затвора Пловдив, постъпил на работа по негова молба от 22.05.2023
г. в „Обособено производство“.
По време на всеки от престоите на
ищеца в Затвора Пловдив за всеки лишен от свобода, включително и за ищеца,
имало осигурено легло, като след ремонта на пети пост, където е преминал част
от престоя на ищеца, били подменени изцяло подови настилки, поставили се нова
боя и дограма в спалните помещения и стаите били оборудвани с нови легла,
шкафове, маси и столове, но, в нарушение на задължението да се грижат за
опазване на имуществото, лишените от свобода постепенно увредили или напълно
унищожили мебелите, което наложило извършване на допълнителни ремонтни
дейности. През периодите и на двата на престоя на ищеца такива текущи ремонтни
дейности се извършвали за смяна на течащи кранчета, отстраняване на течове,
смяна на осветителни тела, подмяна на счупени прозорци и пр. В санитарните
помещения, с които разполагали всички стаи по настаняване на П., лишените от
свобода можели да ползват освен течаща студена вода, също така и топла вода,
тъй като имали право да притежават нагреватели за затопляне на водата. Всички
санитарни помещения били обособени такива към всяко от спалните помещения и с
отделен вход /врата/. Топла вода лишените от свобода можели да ползват в банята
на затвора, съгласно утвърдени графици за използването ѝ по два пъти седмично,
съобразно с настаняването на лишените от свобода на конкретните постове в
затвора. Всички работещи лишени от свобода имали осигурена възможност след
приключването на всеки работен ден да използват банята, като по време на първия
от описаните престои на ищеца в Затвора Пловдив, както се посочи, същият бил
назначен на работа и имал отработени 84 дни през първия период. При ползване на
банята, която се намирала извън сградите със спалните помещения, лишените от
свобода можели да ползват изградената към банята съблекалня, където да се
съблекат преди ползване на банята и след това да се облекат за прибиране по
съответните постове. Спалните помещения в затвора и по-конкретно тези, в които
бил настанен ищецът по време на всеки от двата му престоя там, разполагали с по
два отваряеми прозореца с размери, предоставящи
възможност за проникване на дневна светлина, като в килиите имало монтирано и
изкуствено осветление. В затвора Пловдив липсвала изградена вентилационна
система, но всички прозорци били отваряеми, като
проветряването на стаите ставало по желание на лишените от свобода. Хигиената в
спалните помещения се осъществявала също от лишените от свобода, които за целта
те получавали съответните прибори, вкл. и препарати, като можели и да ги
закупуват от лавката на Затвора Пловдив, или такива да им бъдат донасяни от
близките им, съгласно списък на разрешените вещи, предмети и хранителни
продукти, които лишените от свобода могат да получават, ползват и държат при
себе си. При престоите си в Затвора Пловдив ищецът П. разполагал винаги с комплект
спално бельо и завивки, като при нужда домакинът осигурявал допълнително
колкото комплекта са необходими. По време на изтърпяване на наказанията
лишаване от свобода и при двата процесни престоя
ищецът не бил депозирал молби за допълнително осигуряване от затвора на завивки
през зимата, когато отоплението в затвора се извършвало посредством изграденото
парно, както и други жалби, свързани с лоши битови условия. Прането на дрехите
и смяната на спално бельо се осъществявали по усмотрение на самия лишен от
свобода ръчно, или чрез изнасяне за
пране от близките, или в пералнята при затвора Пловдив, за което бил изготвен
седмичен график за ползването ѝ, включващ и два дни в седмицата, в които
пералнята се ползва именно за пране на спално бельо на лишените от свобода. По
време и на двата периода на престой на ищеца в Затвора Пловдив на територията
на пенитенциарното заведение били осъществявани
дейности по ДДД обработка, съгласно сключени договори за дезинсекция и дератизация със специализирани фирми. За 2017 г., 2018 г., както
и 2023 г. била извършвана редовна дезинсекция и дератизация
на различните помещения на затвора по график, включително и спалните такива,
съставляваща химична обработка на помещенията против мишки, хлебарки, мравки,
дървеници, бълхи и мухи, каквито дейности били документирани с протоколи.
За времето на установения първи
престой на ищеца в Затвора Пловдив, освен оформения здравен картон, в който
било отразено като заболяване само, че е с хероинова
зависимост и че няма оплаквания или предходни заболявания, а също и записаните
извършвани му тестове за употреба на наркотични вещества, не била съхранена
друга медицинска документация. За втория от престоите на ищеца също бил оформен
медицински картон, извършен подробен медицински преглед и назначени лабораторни
изследвания, без констатирани оплаквания и със заключение, че е клинично здрав.
Посоченото от фактическа страна се
установява от приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от
разпита на свидетеля М., чиито показания съдът кредитира, но само отчасти и то
само доколкото са съответни на приетите и кредитирани от съда писмени
доказателства. Отделно от посоченото, съдът разглежда и критично показанията на
разпитания свидетел, доколкото му е и служебно известно, че същият е ищец по
дело против ГДИН със същата правна квалификация, поради което и с личен интерес
от излагане на конкретни обстоятелства досежно
условията в Затвора Пловдив.
На базата на установените факти и
анализа на доказателствата, от правна страна, съдът намери следното:
Неоснователно се явява възражението
на ответника относно наличие на изтекла петгодишна погасителна давност по
отношение на всяка от исковите претенции. В тази насока и съдът се позовава на задължителното за съдилищата ТР №
3/2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК относно началния момент на
погасителната давност за предявяване на иска за обезщетяване на вреди,
произтекли от незаконни действия и бездействия на администрацията, а именно –
от преустановяването им. В случая, предвид обстоятелството, че са налице две
отделни искови претенции за два отделни периода от време, всеки с посочен
начален и краен момент, то доколкото всяка отделна искова претенция за
обезщетение на неимуществени вреди се характеризира принципно, както с посочен
размер на иска, така и с конкретен период, в който се твърди да са причинени
вредите, подлежащи на установяване, с начало и край на претърпяването им, то
съгласно общата разпоредба на чл.110 от ЗЗД по отношение на всеки от исковите
периоди давностният срок за предявяване на иска
следва да се отчита от датата на посоченото от ищеца преустановяване на твърдяното бездействие на ответника, сиреч
края на всеки заявен исков период. С оглед датата на депозиране на исковата
молба – 12.04.2023 г., очевидно е, че петгодишният давностен
срок за предявяване на всяка от исковите претенции не е бил изтекъл към този
момент.
По отношение на първата от исковите претенции,
установява се категорично от приетите писмени доказателства, че ищецът е
пребивавал в Затвора Пловдив от посочения в исковата му молба начален момент
01.04.2017 г. и до 30.06.2018 г., тъй като се установи безспорно, че в рамките
на посочения период ищецът е бил задържан в Затвора Пловдив, а е ноторно известно, че месец юни има 30, а не 31 дни. Затова
този иск е неоснователен за частта от периода, включваща дата 31.06.2018 г.
По отношение на втория от исковете,
както става ясно от писмените доказателства, ищецът П. *** на 29.03.2023 г.,
поради което и претенцията му с включени оплаквания от неблагоприятни условия
по престоя му в Затвора Пловдив от началото на исковия период, който е заявен -
01.01.2023 г., се явява частично неоснователна, доколкото не се установява
изобщо в периода 01.01.2023 г. – 28.03.2023
г. включително ищецът да е бил задържан в Затвора Пловдив. Напротив става ясно,
че е бил преведен там едва на 29.03.2023 г. след престояване в Ареста Пловдив.
Ето защо, този втори иск ще следва да се отхвърли по отношение на посочената
част от исковия период от 01.01.2023 г. до 28.03.2023 г. като неоснователен.
Следва, с оглед на изложеното и да се
разгледат по същество оплакванията на ищеца конкретно за времето, за което се
установява действително и реално същият да е пребивавал в Затвора Пловдив, а
именно от 01.04.2017 г. до 30.06.2018 г. /за 31.06.2018 г. претенцията е
неоснователна, доколкото липсва такъв ден/ и от 29.03.2023 г. до 12.04.2023 г.,
включително и с оглед установеното по отношение наличието или липсата на всяко
от тях, съдът да осъществи и преценката си за евентуалното кумулативно
въздействие върху ищеца на условията, в които е бил лишен от свобода, като
вземе предвид и продължителността на всеки от престоите му в място за лишаване
от свобода, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното
решаване на спора, което пък е предвидено в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите
жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие.
Посочената разпоредба е в съответствие и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС,
съдържаща изискване осъдените и задържаните под стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която пък
възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от ЕКПЧОС основно човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, в редакцията ѝ в сила от
07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на
ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода,
причинени от действия, бездействия или обстоятелства, са неизчерпателно
изброени. С оглед на прякото приложение на чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от
КРБ, държавата, чрез нейната администрация е задължена да гарантира, че
задържането в местата за лишаване от свобода ще е при условия, които са
съвместими с опазване на човешкото достойнство и че начинът и методът на
изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки или изпитания,
надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради това и
независимо от факта дали в съответното законодателство са били въведени
конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за
специализираната администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при
установяване нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко
право, ще са налице и основания за търсене отговорност от държавата.
При наличие на посочената нормативна
уредба и с оглед на конкретните доказателства по делото, съдът намери, че само отчасти е основателна и доказана първата от
исковите претенции, а втората е изцяло неоснователна и недоказана. В тази
връзка и по-надолу в мотивите на съдебното решение, ще се разгледат поотделно
всяко от оплакванията на ищеца, формулирани иначе общо и за двата искови
периода, като се вземат предвид условията в рамките на действително установения
престой на ищеца при двете му отделни задържания в Затвора Пловдив.
Конкретно досежно
оплакването за пренаселеност на
килиите по настаняването на ищеца П. и при двата от престоите му в затвора, то
следва да се има предвид общо, че според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не
може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание. В насока тълкуването на тази разпоредба, относима
към изтърпяващите наказание лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в
редица решения на ЕСПЧ, като напр. делото „Ананиев срещу България“, както и
„Нешков и др. срещу България“, за това, че независимо, че желателният стандарт,
а в България и вече нормативно установен такъв, е четири квадратни метра
жилищна площ на човек, то ако задържаните лица имат на разположение по-малко от
три квадратни метра жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от Конвенцията, а недостигът на пространството може да се
утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и
пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си
нарушение на чл.3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на
тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане, като
например: липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация,
липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо
отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на страдание,
надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani
and Others). От
това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на
чл.3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се
вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има
индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко
три квадратни метра жилищна площ; (в) размера на килията трябва да дава
възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите, като
липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение,
че условията на задържане са в нарушение на този член.
На първо място, що се касае до
първия от предявените искове, за времето на първия установен престой на ищеца в
затвора Пловдив от 01.04.2017 г. до 30.06.2018 г. вкл., то по делото, от страна
на ответника, чиято е доказателствената тежест да
установи конкретните условия на задържане и тя му е била надлежно указана,
действително не са представени конкретни доказателства за броя настанени лишени
от свобода нито в приемно отделение,
нито в стая № 72, в стая № 13, стая № 37 и стая № 39, където най-дълго е
пребивавал ищецът. Администрацията на Затвора Пловдив изрично е била задължена с
определение на съда от 29.05.2023 г. по реда на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС, но не
представена пълна информация касателно конкретни
условия по настаняването на ищеца там за интересуващия съда период, а именно
такава, от която да се прецени налице ли е била пренаселеност на помещенията по задържане. При това положение,
независимо от обстоятелството, че на практика не се установява отказ от
предоставяне на изисканата информация, доколкото съдът е уведомен, че предвид
установената номенклатура за съхранение в архив на делата за срок от три годни,
не е налице пълна такава, а при непредоставяне на информация, съгласно чл.284,
ал.3, пр.2 от ЗИНЗС съдът не е длъжен, но може да приеме за доказани
съответните факти, съдът намира, че, в случая, следва по отношение оплакването
от пренаселеност за периода, за който няма представена конкретна информация от 01.04.2017
г. до 30.06.2018 г. вкл., да се приложи хипотезата на посочената разпоредба.
Вярно е в тази насока, както се каза, че съдът е уведомен, че делата за
разпределение и движение на лишените от свобода не се съхраняват поради
утвърдения кратък срок за това, но факт е и че ответникът е бездействал в хода
на производството и не е ангажирал каквито и да било други доказателства,
каквито не е бил ограничен и би могъл да представи, като се има предвид, че е
юридическо лице към Министерството на правосъдието и в тази насока би следвало
да разполага дори с обобщена информация за капацитета на затвора Пловдив и
неговото запълване за посочените периоди. В тази насока, освен прилагане на
законовата фикция по чл.284, ал.3, пр.2 от ЗИНЗС, то съдът взема предвид и
публично оповестената информация, съдържаща се в докладите на Омбудсмана по Националния превантивен механизъм /НПМ/ от
извършвани проверки на място в места за лишаване от свобода. Такива доклади,
които може да се вземат предвид в случая са този за 2016 г. и този за 2018 г.,
отнасящи се до Затвора Пловдив, които съответно предхождат и следват периода на
престой на ищеца там. В доклада за 2016 г., при който проверката е от септември
2016 г., е посочено, че капацитетът
е повишен от 405 на 505 бр. лишени от свобода при последното замерване през
2015 г., а са били реално настанени 460 лица, сиреч значително над капацитета и
е налице видима пренаселеност. В доклада за 2018
г. се сочи, че „предоставената нова информация е за капацитет на корпуса
358 лица при полагаеми 4 кв. метра. Към 18.06.2018 г. в корпуса е имало 391
лица, а към 26.09.2018 г. – 414 лица“.
Тоест установено е и че преди датата на постъпване на ищеца, и след нея,
реално е била установена обща пренаселеност в затвора Пловдив, което е индиция и по отношение на налична пренаселеност и по
времето на неговия престой. С оглед на
изложеното и съобразно с нормата на чл.284, ал.3 от ЗИНЗС съдът намира, че
следва да приеме за установени твърденията на ищеца касателно
посочените от него неблагоприятни условия по изтърпяване на наказание лишаване
от свобода, свързани с пренаселеност за времето, за което не е представена
конкретна информация, а именно за периода от 01.04.2017 г. до 30.06.2018 г.
включително, или за общо 456 дни.
Не така стои въпросът по отношение
на твърдението за пренаселеност в установеното време на престой на ищеца от 29.03.2023
г. до 12.04.2023 г. в Затвора Пловдив. От представената от администрацията
справка става ясно, че за посочения период от време ищецът е бил настанен
първоначално за пет дни в приемно отделение и след това в помещение № 65 до
края на периода, като по отношение на това помещение изобщо не е бил надвишаван
капацитетът на стаята, съобразяващ изискуемата разполагаема площ на един лишен
от свобода от 4 кв.м. Установява се, че в стая РЦ в приемно отделение за дните
29 и 30.03.2023 г., когато там са били настанени общо осем лишени от свобода,
разполагаемата площ на всеки е възлизала на 3,38 кв.м. При това положение се
констатира, че в рамките установеното време на действително задържане на ищеца,
съставляващо част от втория заявен исков период само за два дни е установена
пренаселеност.
Иначе, както от писмените
доказателства, така и гласните такива, по отношение на останалите оплаквания,
разгледани общо и за двата периода на престой на ищеца в затвора Пловдив се
установява категорично следното:
Недоказани според съда са изцяло оплакванията
на ищеца и за двата искови периода, свързани с неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация в местата за лишаване от свобода. Действително, не са
налице доказателства в Затвора Пловдив да е била изградена специална
вентилационна система. Установява се категорично обаче, че всички помещения по
настаняването на ищеца са разполагали с прозорци и то поне по два с оглед на
квадратурата на помещенията, а не, както твърди ищецът – само по един, от които
е била налице възможност за проникване на свеж въздух, както и на дневна
светлина, предвид размерите им. Установено е, че в спалните помещения е имало
поне по два прозореца, както се каза и по един прозорец в самото санитарно
помещение, които прозорци се отварят и поради това е налице възможност за
непрекъснато проветрение и то по желание на
настанените там лица. Установено е също, че в помещенията по настаняване на
ищеца в Затвора Пловдив е било осигурено и необходимото допълнително изкуствено
осветление. В тази насока конкретно по отношение на помещения № 72, №13, № 37 и
№ 39 в Затвора Пловдив, в които ищецът е пребивавал през първия от
разглежданите периоди на престой в корпуса на затвора се установява също от
писмените доказателства, че е имало по два прозореца, при това с подменена
дограма от ПВЦ, което значително се разминава с показанията на свид. М., според когото прозорците, нито през лятото, нито
през зимата се затваряли, имали дупки отстрани и повечето били разбити. Действително, с оглед размера на всяка от
стаите, съпоставен с размерите на прозорците, може да се направи извод, че е
налице известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти, касателно нивото на проникване на дневна светлина в
помещенията, но следва да се има предвид и типа на сградата, която не е
типичната жилищна сграда, а такава, при която е нужно да бъдат спазени и
конкретни стандарти за сигурност и поради това и изискванията относно
осветеността, утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се
прилагат безусловно. Във връзка с оплакването относно липсата на вентилация, се
установява от доказателствата, че такава практически се е осъществявала по
възможните начини чрез отваряне на прозорците, за проникване на свеж въздух
отвън, като в тази насока отново са налице и свидетелски показания. Установява
се също така, че през първия период на престой в Затвора Пловдив, за част от периода от времето П. е бил устроен на
работа, което е индиция, че в по-голямата част от деня той е бил извън спалните
помещения. Поради това и според съда, дори и да се приеме, че проникването на
дневна светлина в спалните помещения и на свеж въздух не е било достатъчно,
което не е доказано категорично, то като се вземе предвид и факта, че за ищеца
практически е била налице възможност да е извън тези помещения през по-голямата
част от деня, не може да се счете, че са настъпили твърдените от него
неимуществени вреди, като дори и разпитаният по негово искане свидетел не е дал
показания в такава насока. Поради това и тези оплаквания и за двата установени
периода на престой в пенитенциарното заведение, съдът
намира за недоказани. Не се установява впрочем, нито от представените писмени,
нито от гласните доказателства, ищецът
да е страдал от кашлица, или да е имал други дихателни проблеми, както
твърди, при това именно вследствие на липсата на въздух, както се сочи в
исковата молба, като за подобни негови оплаквания изобщо липсват ангажирани от
негова страна доказателства и не се установяват отразявани такива в медицинска
документация, нито пък са налице свидетелски показания в такава насока.
Както от писмените доказателства, така и
гласните такива, се установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив в
разглежданите периоди на задържане на ищеца, са били изградени и са
съществували санитарни възли с осигурена
течаща студена вода, като лишените от свобода са можели да ползват по
определен график и баня с осигурена топла вода поне два пъти седмично.
Установено е, според съда, поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Нещо повече,
както става ясно от писмените доказателства, налице е била и възможност за
ползване на топла вода и в самите спални помещения, която е била загрявана с
разрешени за ползване нагреватели. Не се установява, нито от гласните, нито от
писмените доказателства, в някое от помещенията по настаняване на ищеца, по
време и на двата му престоя, да не е бил изграден самостоятелен санитарен
възел.
Установява
се от писмените доказателства, че санитарните възли, прилежащи към всяко спално
помещение, са били отделени от спалното помещение, като на практика са отделни
помещения, разполагащи и със собствени врати и прозорци, поради което и
твърденията на ищеца за липса на уединение при ползване на тоалетната, не са
изобщо доказани, включително и не се потвърждават от показанията на разпитания
свидетел. В тази насока и показанията на свидетеля М. относно това, че вратите на повечето тоалетни
са счупени, съпоставени с данните от представените справки, че причинените
повреди се ремонтират периодично, не могат да доведат до различен извод.
От приложените справки се
установява, че при наличие на повреди
се е осъществявала и своевременна смяна на кранчета, отстраняване на течове,
смяна на осветителни тела и пр., като поради това и оплакването за претърпени
вреди от наличие на сочените обстоятелства на повреди, които обичайно се
появяват, не се доказва изобщо.
Не е
доказано и твърдението относно липсата на възможност да се ползва топла вода и съответно
за лоши условия
за ползване банята при затвора Пловдив, доколкото се установява, че на място е бил въведен график
за използването ѝ, което е направено именно с оглед съобразяване факта на ползването ѝ от значителен брой
лица. Сиреч, налице са били активни действия
по въвеждане на съответна организация
при ползването на банята, което
да не позволява
едновременно струпване на лишени от
свобода от различните отделения и групи. Отделно, от показанията на свидетеля става ясно,
че лишените от свобода реално
са можели да ползват банята
именно по предназначение и не се установява да
не е имало вода в банята, или тя да
не е била годна за ползване
именно с оглед хигиенните нужди на лишените от
свобода – за къпане, което предполага
и наличие на смесителни батерии на душовете, което пък е стандарт за страната. Предвид това, не е налице нарушение на изискването по чл.151, ал.1, т.3 от ЗИНЗС и не е установена трайна невъзможност за ползване на банята. Нещо повече, предвид
трудовата заетост на лишения от
свобода П. през част от разглеждания
първи период на престой, същият е имал възможност да ползва банята
всеки ден след работа, съгласно
утвърдените за това графици. Това, че банята следва да се ползва експедитивно, предвид броя на лишените
от свобода, за което свидетелства М., не може да се определи като изискване на
администрацията, което да води до причиняване на твърдените неимуществени
вреди, доколкото е свързано именно с необходимостта от организация и ред в
място за изтърпяване на наказание при осъществяване правото на лишените от
свобода да използват баня с топла вода. Както се установява от доказателствата,
лишените от свобода не са били принудени да преминават мокри или необлечени
през двора на затвора, за да достигнат до банята, доколкото същата е
разполагала със съблекалня.
Твърденията на ищеца в исковата му
молба, че водата в банята не ставала за
пиене, също не могат да бъдат отчетени като основателни изобщо в насока
преценка наличието или липсата на причинна връзка между поведението на
специализираната администрация и твърдените неимуществени вреди за ищеца. На
първо място, не ГДИН е органът, на когото с нормативен акт са вменени
отговорности за качеството на подаваната и то за къпане вода, а не се
установява изобщо ползваната от Затвора Пловдив вода да е от отделен и
независим водоизточник, сиреч водоподаването с
питейна вода, която се ползва и за хигиенни нужди в града, да е отделно от
мрежата на населеното място. На следващо място, както е известно, към Затвора
Пловдив има изграден магазин за лишени от свобода – лавка, като лишените от
свобода, както става ясно от писмените и гласните доказателства, са имали
възможност да закупуват продукти от лавката в затвора, както и да се снабдяват
с такива от близките си, което безспорно се отнася и за питейна вода. В тази
насока и по никакъв начин не се установява поведение на специализираната
затворническа администрация, което да е от такова естество, че ищецът да е бил
принуден да пие вода, която не му харесва, или да не може да пие вода, която
смята, че е чиста и с добри качества. Установява се от писмените доказателства,
че в затвора Пловдив е имало назначено медицинско лице, на което именно е
възложено да следи и за качеството на водата за питейно-битови нужди, съгласно
чл.150, ал.1 от ЗИНЗС.
Не е основателно и оплакването на
ищеца за липса на достатъчни мебели и
лошото им състояние, като в тази насока от писмените доказателства се
установява конкретно, че освен легло, за всеки лишен от свобода, също така е
имало осигурен и шкаф, а в стаите е имало маси и столове. Фактът, изтъкнат от
ищеца, че шкафовете били недостатъчни и всеки лишен от свобода ползвал общ
такъв за бельо и посуда, според съда, дори и да бъде
установен, не би могъл да доведе до извод за отношение на администрацията на
затвора, което поставя лишения от свобода в унизително положение, като се имат
предвид и усилията на администрацията да оборудва помещенията с необходимите
мебели и установеното несъответното поведение на лишените от свобода по
увреждане и унищожаване на този инвентар. Следва да се има предвид, че през двата
периода на престой на ищеца е констатирано изпълнение на изискването по чл.21,
ал.1 от ППЗИНЗС. В тази насока съдът взема предвид също и че освен, че се дължи
на злоумишлени вредоносни действия на лишени от свобода, липсата на
допълнителна мебелировка е била обусловена и от самата площ на помещенията и необходимостта
да има достатъчно разполагаема такава за извършване свободни движения за
задоволяване на битовите нужди на лишените от свобода. Поради това и според
съда, не може да се счете за доказана и причинна връзка между наличието на
по-малко мебели в помещенията и причиняването на неимуществени вреди на ищеца,
като в тази насока не са налице и ангажирани конкретни доказателства за търпени
конкретно от ищеца неимуществени вреди, нито в какво са се изразили те.
Очевидна е, от писмените доказателства, които са представени, активната позиция
на специализираната администрация към оборудване на помещенията с необходимите
мебели, което води на извод за липса на незаконосъобразно бездействие като
източник на вреди. Безотговорното и незаконосъобразно поведение на лишените от
свобода по неопазване и унищожаване на имуществото в тази насока е факт, за
който не може да бъде държана отговорна администрацията на затвора.
Оплакването на ищеца относно липсата на изолация на стените конкретно на корпуса на
затвора и преживени от него неблагоприятни усещания на студ, поради отказ да му бъдат предоставени завивки от
администрацията също са неоснователни. На първо място, установява се от
представените от ответника писмени доказателства, а това е потвърдено и от
гласните доказателства, че в корпуса на затвора отоплението през зимата се
осъществява посредством изградено парно, работещо по график през отоплителния
период. Установено е, че стените на затвора не са с поставена изолация, но
следва да се има предвид, че поставянето на такава не е нормативно установено
задължение на ответника. Освен това, налице са данни, че в корпуса на затвора
през 2017 г. е била подменена дограмата на прозорците, като е поставена нова
ПВЦ дограма, както се посочи по-горе, което в значителна степен има отношение
към запазване на вътрешната температура и изобщо изолацията на помещенията,
респективно, подобряване на условията на престой.
Недоказани са твърденията на ищеца, че не са му били предоставени завивки и
поради това е изпитвал студ. От писмените доказателства се установява, че няма
данни П. да е отправял изобщо искания до затворническата администрация за
допълнително предоставяне на завивки, още по-малко, да не се е възползвал от
нормативно установената възможност да се снабди със собствени завивки, внесени
отвън, които спадат към разрешените вещи за притежание в затвора. Ищецът не е
ангажирал доказателства за установяване на това си твърдение. Поради това и
общите твърдения, че през зимата е студено, като се има предвид, че се касае до
характерни температурни стойности за съответния сезон и съответното географско
място, не може да бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения на
администрацията на Затвора Пловдив, която осигурява при желание комплект
завивки и постелъчен спален комплект и при нужда
съответният домакин може да предостави допълнително такива. В тази насока
твърденията на ищеца не съставляват обстоятелство, обуславящо отговорност за
вреди от незаконосъобразно бездействие, защото такова не е установено.
Що се касае до оплакването за лоша хигиена,
обусловено конкретно от твърдението за
наличие на дървеници и бълхи в помещенията и по-конкретно в леглата на
лишените от свобода, то от доказателствата по делото се установява, че и за двата
периода на престой на ищеца в място за лишаване от свобода са били създадени
условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността за
това обаче, е била на самите лишени от свобода, на които се предоставят и препарати и пособия за почистване, конкретно и на
назначените лишени от свобода отговарящи за хигиената, за което свидетелства и М.,
макар и да твърди, че такива не били предоставяни скоро. Свидетелят не е
посочил за наличие на бълхи, като показанията му са в насока за наличие на
хлебарки и дървеници. Установява се от представените и приети писмени
доказателства и за двата периода, че ежегодно по няколко пъти са се извършвали
дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията
на Затвора Пловдив, включително и спалните такива, което е доказано от
приложените протоколи, в част от които, включително с отразяване и че след
извършване на обработката не е установено наличието на вредители. Очевидно,
въпреки положените в тази насока усилия, паразитни насекоми – дървеници и хлебарки,
за които е свидетелствал М. - не са изчезнали. Това обаче, не се дължи на
незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода за посочените искови периоди. Освен това, както става ясно
от приложените по делото справки, честотата на смяна на спалното бельо се
определя от страна на самия лишен от свобода и това не е задължение на
администрацията на затвора, доколкото това е място за лишаване от свобода, а не
туристически обект за настаняване. Налице
са доказателства за утвърден график за изпиране на спалното бельо в служебна
пералня в корпуса на затвора Пловдив, а при неговото изхабяване и възможност
лишеният от свобода да подаде молба за замяната му с ново. Затова и въпреки, че
принципно наличието на инсекти в спалните помещения е
от естество да води до неприятни усещания, то същото не може да се приеме за
пряка последица от незаконосъобразно поведение на ответника за двата посочени
периода, доколкото се установява същият да е положил необходимата и дължима
грижа за справяне с този проблем, който е трудно и бавно отстраним и извън
условията на затвора.
Що се касае до оплакването на ищеца
относно това, че спрямо него не е била
извършвана индивидуална и групова възпитателно - корекционна
работа, то съдът намира и него за неоснователно касателно
и двата периода на установен престой в място за лишаване от свобода. Както се
посочи и по-горе, от доказателствата по делото е категорично установено, че в
първия от исковите периоди ищецът е полагал труд, като следва да се има предвид тук, че трудовите
мероприятия съставляват част от социално-възпитателната работа при изпълнение
на присъдата, съобразно с указаното в чл.129 от ППЗИНЗС, а прилагането на
наказания на ищеца, за които са налице данни, са форми на възпитателната и корекционна работа. По отношение на втория от разглежданите
периоди, който включва последните три дни на месец март 2023 г. и дванадесет
дни от април 2023 г., от доказателствата не е видно да са прилагани конкретни
възпитателни мерки спрямо ищеца, но става ясно, че от май 2023 г. /следващ
заявения исков период/ същият отново е бил устроен на работа, което предполага
наличието на извършвана с него индивидуална работа по мотивирането му към
трудова дейност, съответно разглеждане и уважаване на по-рано подадена от него
молба за устройване на работа. Следва да се има предвид и че включването в
съответни програми се осъществява по искане на лишения от свобода като липсват
данни такова искане да е било правено и да не е било удовлетворено. Затова и в
случая, според съда, са били изпълнени изискванията по чл.154 - чл.156 от ЗИНЗС, като, освен изложеното, видно от приложените графици на разпределение на
времето е било предвидено изрично време за посещение на библиотеката в Затвора
Пловдив, което пък е в изпълнение на изискването на разпоредбата на чл.165 от ЗИНЗС, находяща се също в Глава 11 от ЗИНЗС
озаглавена „Социална дейност и възпитателна работа“. Налице са писмени
доказателства и за наличието на осигурено помещение за спорт. Ето защо и съдът
намира, че в случая не е установено противоправно
бездействие на ГДИН, което да е елемент от отговорността по чл.284 от ЗИНЗС.
Отделно от това, по делото, от страна на ищеца, не са били ангажирани и каквито
и да било доказателства за реално претърпени вреди, каквито се претендират,
изразили се в твърдяната от него поведенческа и личностова
криза при доказателствена тежест за ищеца.
С оглед изложеното по-горе по
отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца П., то съдът счита, че следва
изцяло да отхвърли втория от предявените искове, отнасящ се до престоя на ищеца
в Затвора Пловдив в периода 29.03.2023 г. – 12.04.2023 г., както и че
отговорността на ответника ГДИН София следва да бъде ангажирана само по
отношение на установеното незаконосъобразно бездействие, свързано с поставяне
на ищеца в помещения за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в Затвора
Пловдив през периода 01.04.2017 – 30.06.2018 г., които не са отговаряли на
възведените стандарти относно разполагаема площ на един лишен от свобода в
рамките на установеното време на престой по първия от исковите периоди,
доколкото е установено това бездействие да е било в по-продължителен период –
за 456 дни. По останалите оплаквания, съдът счита, че не следва да уважава тези
два иска, предвид недоказаност на същите. Не следва да се уважава вторият от
предявените искове, независимо от установените два дни на пренаселеност,
доколкото първо, тя не е била особено съществена по смисъла на това понятие,
вложен в практиката на ЕСПЧ / делото „Нешков и др. срещу България“/, тъй като
разполагаемата площ не е била под 3 кв.м., но напротив повече от 3 квадратни
метра, противно на изложеното в исковата молба и понеже това неблагоприятно
условие не е било съчетано с каквито и да било други такива, свързани с условията
на пребиваване, а се касае и само до два дни на претърпяването му. Затова и
според съда, независимо от така установеното нарушение за два дни през втория
период, то в случая то не може да бъде определено като такова, което само по
себе си да води до настъпване на описаните вреди.
Отговорността на държавата в лицето на
специализираните органи по изпълнение на наказанията във връзка с нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена след
2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по поставяне
в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е в
съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено поведение
не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват нечовешко или
унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, посочените като установени
условия, свързани с пренаселеност на помещения по настаняване на ищеца при първия
му престой в корпуса на Затвора Пловдив, съдът счита, че съставляват нарушение
по чл.3 от ЗИНЗС. При наличието на така установените по-горе неблагоприятни
условия, при които ищецът П. е следвало да търпи наказание лишаване от свобода
в Затвора Пловдив през първия установен период от време, при прилагане на
подхода за оценка на въздействието им върху психическото и физическото
състояние на задържаното лице, съобразно с периода, за който се установява по
категоричен начин такова нарушение 456 дни, който надвишава сборно една година,
като взе предвид и възрастта на ищеца, а също и предвид разпоредбата на чл.284,
ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че, в случая, действително е налице доказано
причиняване на неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие
на администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за
изтърпяване на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по
чл.3 от ЗИНЗС. В случая, налице е поставяне в неблагоприятни условия на ищеца П.,
над нормално присъщите на лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда се установява
твърдението за причинени неимуществени вреди в резултат от престоя му в пенитеницарно заведение при условията на пренаселеност,
защото посочените неблагоприятни условия, макар да не е доказано да са в
кумулативна съвкупност и с другите твърдени такива по исковата молба, сами по
себе си са от естество да причинят описаното от ищеца чувство на поставяне в
унизително положение, като се има предвид общия брой на дните от посочения първи
период на престой в корпуса на затвора Пловдив, за който се установява ищецът
да е търпял подобно неблагоприятно битово условие. Пренаселеността в
помещенията по престояване на ищеца е такова обстоятелство, което и обективно
води до извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се
отразява върху човешкото достойнство. В тази връзка и описаното от ищеца като
претърпяно усещане е реална последица от посочените неблагоприятни условия,
макар да не се установява в резултат на същото той да е имал и описаните
соматични оплаквания от кашлица, дихателни проблеми и респираторни заболявания.
В тази насока съдът взема предвид и факта, че съгласно пилотното решение на
ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото „Нешков и др. срещу България“, не е необходимо
доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или унизителни
условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, настъпването на
неимуществените вреди се предполага до доказване на противното. От страна на
ответника не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се касае до интензитета на търпените неимуществени вреди за първия от приетите
периоди на престой, то съдът го определя като сравнително висок, като взема
предвид факта, че за този установен период на престой в корпуса на затвора на
практика се приема налична пренаселеност за цялото време. От друга страна,
съдът взема предвид и факта, че значителният престой на ищеца в място за
лишаване от свобода е бил предпоставен от негово
предходно поведение по осъществяване на престъпления, за което същият е получил
и осъдителни присъди и то при условие, че вече е пребивавал в затвора и би
следвало да му е известно какви са условията там. При това положение и съдът
намери, че справедливо и отговарящо на действителния интензитет на търпените от
страна на ищеца П. неимуществени вреди, като резултат от незаконосъобразно
бездействие, осъществило нарушения по чл.3 от ЗИНЗС от специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода по отношение на първия от
исковете ще е такова от 3000 лева. В тази насока и съдът се съобразява и с
разрешението на ЕСПЧ касателно размерите на
присъжданото обезщетение, посочен в приложение към Решение „И. и др. срещу
България“, както и „Й. и Дж. срещу България“, „И.
срещу България“ и др. и взема предвид като основа за преценката си и
присъдените по тях обезщетения от ЕСПЧ, а също и съобразява обстоятелството, че
по отношение на лицата, за които са присъдени обезщетения от ЕСПЧ по тези дела,
са установени и значително по-голям брой и по-сериозни оплаквания по условията
в местата за лишаване от свобода, отколкото по настоящото дело. Затова и като
взе предвид като ориентир и размера на минималната пенсия и минималната работна
заплата за страната, както и размера на месечен размер на гарантирания
минимален доход, който служи като база за определяне на социалните помощи в
страната за процесния период, за който е доказано
оплакването, предвид посоченото и от ЕСПЧ по дела с установено нарушение по чл.
3 от ЕКПЧОС, че определянето на адекватен размер на обезщетение се извършва
като се съобразят и съответната правна система и традиции и като се вземе
предвид и жизненият стандарт в държавата, дори ако това би довело до присъждане
на суми, които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по
дело Domjan v. Hungary/,
съдът намери, че размерът на обезщетението по първия иск от 3000 лева, което ще
присъди, ще съответства на установения принцип за обезщетяване на
неимуществените вреди по справедливост. В тази връзка и се взе предвид и че в
редица решения ЕСПЧ вече е имал възможност последователно да затвърди
становището си, че с оглед различията в жизнения стандарт в различните държави,
то присъждане на обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което този съд
е определил, би било достатъчно и справедливо / Решение Bizjak
v. Slovenia; Решение Stella
and others v. Italy и др./.
Затова и съдът счете, че следва да
уважи отчасти само първия от исковете за неимуществени вреди до посочения
размер от 3000 лева, като го отхвърли до пълния предявен такъв от 8 000 лева като
недоказан. Само отчасти е основателна и претенцията на ищеца за
присъждане на мораторна лихва, който самостоятелен
иск се предявява за сумата от 3882,22 лева, изчислена с лихвен калкулатор за
период от 31.06.2018 г. до 12.04.2023 г. В тази насока, като се съобрази
нормата на чл.86 от ЗЗД и като се има предвид, че по т.4 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК е прието, че
началният момент на забавата и съответно дължимостта
на законната лихва върху сумата на обезщетението при незаконни действия и
бездействия на администрацията е моментът на преустановяването им, то съдът
намери, че за първия процесен период, мораторна лихва следва да бъде присъдена от датата, на
която незаконните действия и бездействия са посочени от самия ищец да са били
преустановени – 30.06.2018 г. / тъй като месец юни няма 31 дни/ и същата следва
да се присъди до датата, предхождаща тази на депозиране на исковата молба и
върху размера на присъжданото обезщетение от 3000 лева. Така изчислена с лихвен
калкулатор същата възлиза на 1467,76 лева. Предвид уважаване на главната
претенция за обезщетение, ще следва да се уважи и акцесорната
такава за присъждане на законна лихва върху обезщетението от датата на
завеждане на иска 12.04.2023 г. до окончателното изплащане на обезщетението.
По отношение на втория иск за обезщетение от
2000 лева, съдът, както стана ясно, намира, че следва да бъде отхвърлен изцяло
като неоснователен и недоказан. Предвид
неоснователността на втория от исковете и неприсъждане на обезщетение по него,
съдът намира, че акцесорната претенция за присъждане и на законна лихва, не следва
да се уважава.
При този изход от производството и
съобразно разпоредбата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС, ответникът принципно следва да
бъде осъден да заплати на ищеца разноски за държавната такса за образуване на
производството, както и възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената
част от исковите претенции. Ищецът претендира единствено разноски за адвокатско
възнаграждение, което да бъде присъдено съобразно с чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата. От приложения договор за правна защита и съдействие се
установява, че адвокатът К., упълномощен от ищеца за представителство по
делото, е следвало да представлява последния безплатно като лице, което е
материално затруднено, сиреч на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Съгласно ЗА,
при такава хипотеза, съдът е този, който определя размера на възнаграждението
за адвокат, съобразно с предвиденото в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Ето защо и предвид основанията на чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата, на адв. А.К. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение от съда в размер, определен съгласно Наредбата
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случая, съобразно с
нормата на чл.8, ал.1, вр. с чл.7, ал.2, т.3 от
Наредбата, което, с оглед на това, че следва да се присъди съразмерно на
уважената част от исковите претенции, така изчислено по съразмерност възлиза на
сумата от 530,83 лева.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото
не може да бъде уважено, защото независимо от това, че е налице частично по
отношение на първата искова претенция и
съединен с нея иск за мораторна лихва отхвърляне и
изцяло отхвърляне на втория иск, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират
общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК, съгласно което, ответникът също има право да иска
заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от
иска. Ето защо, въпреки неоснователността на втората и само частичната
основателност на първата искова претенция и тази за мораторната
лихва, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение не може да бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава
възможност. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда
отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско
възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска му,
означава, че такова не се дължи.
С оглед така изложените мотиви, Съдът
РЕШИ:
I. ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, да
заплати на В.К.П. с ЕГН **********,***, сумата
от 3000 лв. /три хиляди лева/, съставляваща обезщетение за причинени му неимуществени
вреди в рамките на периода на престой на ищеца в корпуса на Затвора Пловдив
от 01.04.2017 г. до 30.06.2018 г. включително, в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, както и мораторна лихва за периода от
30.06.2018 г. до 11.04.2023 г. в размер на
1467,76 лева / хиляда четиристотин шестдесет и седем лева и седемдесет и шест
стотинки/, а така също и законната лихва върху размера на обезщетението от
датата на предявяване на исковата молба 12.04.2023 г. до окончателното му
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за обезщетение за
неимуществени вреди разликата до пълния ѝ предявен размер от 8000 лева,
както и по отношение на частта от заявения исков период за датата 31.06.2018 г.
и претенцията за мораторната лихва за разликата до
пълния ѝ предявен размер от 3882,22 лева, като неоснователни и недоказани.
II. ОТХВЪРЛЯ предявения от В.К.П.,***, с
ЕГН **********, иск против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“- София с
правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, за обезщетение за причинени му
неимуществени вреди в размер на 2 000 лева, ведно със законна лихва от 12.04.2023
г. до окончателното изплащане, като резултат от бездействия на администрацията
на Затвора Пловдив, довели до нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, за периода от 01.01.2023
г. до 12.04.2023 г., като неоснователен
и недоказан.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр. София да заплати на адв. А.В.К. ***
със служебен адрес гр. ***, ул. ***, сумата от 530,83 лв. / петстотин и
тридесет лева и осемдесет и три стотинки/,
съставляваща размер на адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл.38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, съразмерно на уважената част от исковите претенции.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок от
съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: