№ 20803
гр. С, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20241110170899 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от М. С. Н. с ЕГН **********, с адрес:
гр. С, ж. к. „Л“, бл. 618, вх. В, ет. 6, ап. 43 срещу „ПКБ“ ЕООД с ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление: гр. С, ж. к. „М“, бул. „Б“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, с която е предявен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, в условията на евентуалност
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване недействителността на
Договор за потребителски кредит „ПКБС“ № ****** от 27.02.2020 г., поради противоречието
му със закона, евентуално като накърняващ добрите нрави.
В исковата молба се твърди, че ищцата сключила с ответника Договор за
потребителски кредит „ПКБС“ № ****** от 27.02.2020 г., по силата на който дружеството
кредитодател предоставило на ищцата като кредитополучател сумата от 4000 лв., при обща
месечна погасителна вноска от 190.95 лева за срок от 36 месеца, при ГПР от 49.02 %, лихвен
процент на ден от 0.11 % и ГЛП от 41 %. Предвидено било ищцата да заплати на ответното
дружество възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1000 лева и
допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2800 лева, поради което месечната вноска
възлизала в размер на 296.51 лева, а общата дължима от ищцата сума по кредита възлизала
на 10672.18 лева. Поддържа, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не било спазено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, доколкото липсвало ясно разписана методика за формиране на ГПР по кредита
и кои компоненти са включени в ГПР от 49.02 %. Счита, че уговорката за заплащане на
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размер на 3800 лева е нищожна като заобикаляща
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като същите не били включени в размера на ГПР,
предвид че по своята същност тези услуги представлявали такси за усвояване и управление
1
на кредита. Счита, че посоченият в договора за кредит размер на ГПР от 49.02 % не
отговарял на действителният такъв, съответно посочването на по-нисък от действителния
ГПР представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП вр. 68д, ал. 1 ЗЗП, както
и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. В тази връзка твърди, че била
поставена в невъзможност да разбере реалния размер на оскъпяване на ползвания от нея
финансов продукт. На следващо място счита, че уговорените клаузи за заплащане на
допълнителни услуги в размер на 2800 лева са нищожни като противоречащи на добрите
нрави и нормите на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. При тези твърдения и
останалите подробно изложени такива в исковата молба предявява настоящите искове.
Претендира съдебни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Ответникът поддържа становище, че
оспорените разпоредби на процесния договор за кредит са уговорени в съответствие с
действащите правни норми и същият отговаря на формалните изисквания за действителност,
установени в ЗПК, като подробно излага съображения в тази насока. Посочва, че в чл. 4 и
чл. 5 от Общите условия, представляващи неразделна част от процесния договор за кредит и
подписани от ищцата, ясно и недвусмислено било посочено какво представлява
договореното възнаграждение по кредита, какви са условията за прилагане на договорения
лихвен процент и как е изчислен ГПР. Поддържа, че в договора са посочени всички
необходими параметри по същия, включително какви са дължимите от ищцата суми по него
в общ размер и разбити по вид и размер. Сочи, че в процесния договор е уговорен фиксиран,
а не референтен лихвен процент, поради което в случая разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК била неприложима. Твърди, че допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ били
предоставени по искане на ищцата и не са били задължително условие за сключване на
договора за кредит. Поддържа, че дължимото по процесните допълнителни услуги
възнаграждение се дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия
кредит, не представлява разход по смисъла на ЗПК, респективно не следва да се включва
при изчислението на ГПР. По тези и останалите подробно изложени аргументи моли съда да
отхвърли исковете и да му присъди направените разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, приема от фактическа и правна страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се
установява, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит „ПКБС“ № ****** от
27.02.2020 г, по силата на който дружеството кредитодател предоставило на ищеца като
кредитополучател сумата от 4000 лв., която ищецът се задължил да върне за срок от 36
месеца при ГЛП от 41%. Посочен е ГПР – 49,02 %. Видно от договора уговорено е
възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 1000 лева и за допълнителна
услуга Флекси в размер на 2800 лева, които следвало да бъдат заплатени на вноски заедно с
месечните погасителни вноски за връщане на получената в заем сума и дължимата
2
договорна възнаградителна лихва. Предвид посочените уговорки общият размер на
задълженията на ищеца по договора възлиза на 10672,18 лева.
Съдържанието на процесния договор за заем, преценено с оглед предмета, страните и
уговорените правата и задълженията, обуславя извод, че същият съставлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Ищецът - кредитополучател е физическо
лице, на което е предоставен заем, който не се установява да е предназначен за извършването
на търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответното дружество – кредитодател е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Доколкото не са налице изключенията по чл.
4 ЗПК, то за валидността на договора за заем приложение намират изискванията, закрепени
в императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 15.1 от Общите условия към договора за потребителски кредит
допълнителната услуга „Фаст“ представлява предоставяне на приоритетно разглеждане на
искането на потребителя за отпускане на потребителски кредит преди клиенти без закупена
такава услуга. Приоритетно разглеждане и изплащане на кредита по своята същност е
дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредит. По-бързото
разглеждане на искането за кредита, по-бързото отпускане на исканата сума, по-бързото
оформяне на съответните документи са все действия, които са част от дейността по
кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл,
това не е допълнителна услуга, както формално е посочено в договора, а представлява
действия, които са присъщи на дейността по отпускането на всеки един кредит - разглеждане
на искането и изплащане на съответната сума.
Съгласно чл. 15.2 допълнителната услуга „Флекси“ е право на клиента да променя
погасителния си план при изпълнение на специфичните изисквания, описани в чл. 15.2.1 и
чл. 15.2.2 и чл. 15.2.3. На клиента е предоставена възможност да поиска промяна на
погасителния план (отлагане, разсрочване на вноски и др. опции) с оглед положението си
(доходи, финансово състояние, конкретна нужда и т. н.). Това обаче са действия, свързани с
управление на кредита, изискващи съответно поведение и на двете страни по договора, а не
допълнителна услуга, без наличието на която длъжникът да няма право да поиска да
предоговаря условията по кредита си, в частност касаещи вноските по погасителния план.
Разпоредбата на чл.10а от ЗПК предвижда, че кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита
(ал.2) и не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие
(ал.3). Следователно, законът не допуска възникване в полза на кредитора на вземания за
допълнителните такси за разглеждане на искането за кредит и за управлението му, поради
което и уговарянето на възнаграждения за такива, дори и формално непосочени като такси, а
като възнаграждения за допълнителни услуги, е в пряко противоречие с императивна правна
норма и е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
От друга страна когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
3
облигационните отношения. Съдът намира, че уговарянето на възнаграждение за всяка от
услугите, съответно за Фаст - 25 %, а за Флекси - 70 % от заетата сума, дори и да се приеме
за допустимо съгласно ЗПК, се явява явно нееквивалетно на насрещната престация на
заемодателя. Посочените клаузи за уговаряне на възнаграждение за допълнителни услуги
драстично нарушават принципа на справедливост и създават условия за неоснователно
обогатяване на заемодателя. Резултатът от прилагане на всяка от посочените договорни
клаузи не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Поради изложеното, съдът
счита, че уговорките за посочените възнаграждения освен, че противоречат на чл. 10а ЗПК,
накърняват и добрите нрави, поради което са нищожни и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
ЗЗД.
Следва да се обърне внимание и на обстоятелството, че е предвидено цената за
допълнителнта услуга „Флекси“ да се дължи независимо от това дали са ползвани
уговорените възможности. Това поставя кредитополучателя в неравноправното положение
да дължи цена за услуги, които не ползва, на което съответства и реципрочното право на
кредитора да събира цена за непредоставени услуги. С тази клауза се въвежда на практика
задължение на едната страна да заплати за правото да поиска изменение на договора, с което
право тя разполага и без да заплаща за това цена в размер на повече от половината от
главницата по кредита. За реалното изменение на условията по издължаване се изисква
действие на кредитора /т.е. съгласие с оглед предвиденото подписване на анекс по чл.
15.2.1.2, чл. 15.2.2.1 от ОУ/, което означава, че потребителят следва да плати предварително
за възможност, която изцяло зависи от волята на кредитора което води до неравноправност
на уговорката по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗЗП и следователно нищожност на основание
чл. 146 ЗЗП, доколкото не се установява клаузите да са индивидуално уговорени.
На следващо място клаузите се явяват и пряко насочени към заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като добавянето на разходите за
посочените услуги би формирало краен размер на ГПР, по-висок от петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република Б. При тези съображения и на това
самостоятелно основание нищожна е уговорката за всяка от посочените допълнителните
услуги.
Общата преценката на процесните клаузи и изложените съображения налага извод и че
същите са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като съставляват по
същество уговорка във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, тъй като са ясно непропорционални спрямо размера на отпуснатия
заем.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
4
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита съгл. чл. 19, ал. 1 ЗПК
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република Б. С посочената уредба е въведено императивно
изискване на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, в какъвто смисъл е и изискването на чл.
10, пар. 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В случая формално в договора е посочен ГПР, но освен цифрово посочване на ГПР
договорът не съдържа взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му и
допълнителна информация относно начина на формирането на посочения процент на
разходите, както и какво е взето предвид при формирането му. Смисълът на изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК налага при посочване на ГПР в договора за кредит по ясен и
разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Поради това и посоченото
в т. 5.2 от Общите условия пресъздаване на съдържанието т.3 от Приложение №1 от ПЗР на
ЗПК не съставлява ясно и разбираемо за потребителя посочване на информация за начина на
формиране на ГПР по конкретния договор.
На следващо място, видно от твърденията в отговора на исковата молба, а и от
съпоставка между размерите на ГПР и ГЛП, в изчислението на ГПР е взета предвид като
разход по кредита единствено възнаградителната лихва, но не и възнагражденията за
допълнителни услуги. Преценката на уговореното съдържание на тези услуги обаче води до
очевиден извод, че възнаграждението за същите съставлява по своята същност общ разход
по кредита, подлежащ съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и пар. 1, т. 1 ДР ЗПК на съобразяване и
включване в изчислението на ГПР. В случая преценката на цялостното съдържание на
подписаните от ищеца документи в кредитното досие, уговорените насрещни престации на
кредитора, изначалното уговаряне на услугите и включването на възнагражденията за тях в
месечните погасителни вноски води до извод, че обвързването на потребителя със
заплащането им съставлява задължителна и съществена част от основното съдържание на
кредитното правоотношение. От друга страна по гореизложените съображения липсата на
еквивалентна услуга на практика води до извод, че възнагражденията съставляват реално
увеличаване на възнаграждението на кредитодателя за изпълнение на основното му
5
задължение по договора – да предостави на потребителя сума за определен срок.
Предвид изложеното следва извод, че възнагражденията, уговорени за допълнителни
услуги „Фаст“ и „Флекси“, съставляват общ разход по кредита, който не е включен в
компонентите на ГПР и следователно посоченият в договора ГПР не отговаря на
действителния такъв, което води до нарушение на императивното изискване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното посочване на ГПР е равнозначно
на непосочен ГПР. Макар да е без значение дали с включване на непосочените компоненти
ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,жал. 4 ГПК или ще го надвишава, следва да се
посочи че в случая действителният ГПР очевидно съществено надвишава петкратния
размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР съставлява неизпълнение на
изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не изпълнява нейната
цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита и да направи осъзнат избор
да сключи договора с ответника на фона на предлаганите от други финансови институции
условия. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС
(девети състав) /с участието именно на ответното дружество/ разбиране, че посочването на
ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. С посоченото решение е разяснено и чл. 10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от
страна на съответния потребител единствено на предоставената в заем главница.
По изложените мотиви процесният договор за заем е нищожен на основание – чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
относимо към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на действителния
годишен процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на
договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Предвид изложеното съдът не дължи произнасяне по останалите наведени от ищеца
възражения за недействителност на договора.
По отговорността на страните за разноски:
Ответникът следва да заплати на ищеца разноските за държавна такса в размер на
274,89 лева, както и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, намалено
по възражение за прекомертност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК поради прекомерност от
общо 720 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие. При
намаляване на адвокатското възнаграждение съдът не дължи съблюдаване минималните
размери по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с
оглед приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 на СЕС. С
посоченото решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с член 4, параграф
3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
6
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се отчете като
ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената разпоредба от
ДФЕС. Следователно размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното
възнаграждение подлежи на преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството
на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, от
каквато настоящото на практика е лишено предвид трайно установената практика по
подобни съглашения и водените от адвоката множество дела с аналогичен предмет, част от
които са и служебно известни на съда.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иск на М. С. Н. с ЕГН **********, с адрес: гр. С, ж. к. „Л“, бл. 618,
вх. В, ет. 6, ап. 43 срещу „ПКБ“ ЕАД с ЕИК ****** и адрес на управление: гр. С, бул. Б №
49, бл. 53Е, вх. В на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 22 ЗПК нищожността на Договор за
потребителски кредит „ПКБС“ № ****** от 27.02.2020 г., сключен между М. С. Н. с ЕГН
********** и „ПКБ“ ЕАД с ЕИК ******.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ПКБ“ ЕАД с ЕИК ****** и адрес на
управление: гр. С ул. Б № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7 да заплати на М. С. Н. с ЕГН **********, с
адрес: гр. С, ж. к. „Л“, бл. 618, вх. В, ет. 6, ап. 43 сумата 574,89 лева – разноски по делото за
държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7