Р Е Ш Е Н И Е
№V-82 Година 2019,15. 10 град
Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ-ро
Гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На шестнадесети септември, две
хиляди и деветнадесета година,
В публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА
мл.с.Ваня ВАНЕВА
Секретар Таня Михова
като разгледа докладваното от
съдията В.Камбурова
въззивно гражданско дело номер 792 по описа за 2019
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по
реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба вх.№17704/22.04.2019г., подадена от ,,БОГОРОДИЦА“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Бургас, ул.,,Морска“№16,
представлявано от управителя Мария Георгиева Инджова, чрез адв.А.Т.- БАК, със
съдебен адрес:г***, срещу Решение №724 от 29.03.2019г. по описа на Районен съд-
БУРГАС, в частта, в която е прието
за установено в отношенията между страните, че ,,БОГОРОДИЦА“ ООД
дължи на ,,ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:гр.София 1766, район
Витоша, ул.,,Околовръстен път“ №260,
представлявано от Димитър Шумаров и Милена Ванева, сумата от 9672.51 лв.,
представляваща дължима главница по Договор за банков кредит, продукт ,,Бизнес
револвираща линия“, № BL21484/12.08.2008г., както и сумата от 230.40 лв. нотариални такси и
направените по делото съдебно- деловодни разноски.
С
посоченото решение, съдът е уважил предявеният от
ищеца иск за признаване на установено в отношенията между страните, че ,,БОГОРОДИЦА“ ООД дължи на ,,ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД сумата от 9672.51 лв., представляваща дължима
главница по Договор за банков кредит, продукт ,,Бизнес револвираща линия“, № BL21484/12.08.2008г., както и сумата
от 230.40лв.- нотариални такси, като е отхвърлил
иска за сумата от 144.88 лв., представляваща договорна възнаградителна
лихва върху главницата за периода от 05.09.2009г. до 20.01.2016г., сумата от
273.77лв., представляваща такси за периода от 16.12.2009г. до 04.02.2018г., от
които: 3.77лв- комисионна за ангажимент по кредита, 270 лева- такса за
администриране на неподновен револвиращ кредит за периода от 16.09.2009г. до
04.02.2018г., както за сума в размер на 272 лв., представляваща разликата от
уважения размер на претендираните нотариални такси -230.40лв. до пълния
претендиран размер от 502.40лв., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК№542/08.02.2018г.
по ч.гр.д.№1010/2018г. по описа на Районен съд- Бургас. Ответникът е осъден за разноски по делото.
С въззивната жалба
се изразява несъгласие с решението в частта, в която исковите претенции са
уважени и се присъждат разноски в тежест на ответното дружество.
Жалбоподателят намира решението на
първоинстанционния съд в обжалваната част за неправилно. Излага аргументи за отмяна на атакувания
съдебен акт.
На първо място навежда
доводи във връзка с изложеното в мотивите на първоинстанционното решение относно поръчителството по договора за банков кредит.
Намира за неправилен извода на съда, че за да е налице договор за
поръчителство, била необходима изрична конкретизация на качеството на поемащото
солидарна отговорност лице. Развива съображения в тази насока, цитирайки
разпоредбата на чл.138, ал.1 от ЗЗД.
Посочва се във въззивната жалба, че
наличието на информираност (,,ясно съзнание“) относно обема на задълженията и
условията, при които се поемат, не можело да бъде критерий за преценка
съдържанието на един договор.
Жалбоподателят твърди, че в процесния договор и общите
условия към него, се използвали различни термини, които внасяли по-скоро
объркване, отколкото яснота (,,съдлъжник“, ,,солидарен длъжник“, ,,встъпване в
дълг“). Заявява, че качеството на ответното
дружество като съдлъжник не следвало от обстоятелството, че е
съкредитополучател. Посочва, че кредитополучател по договора за кредит бил
единствено ,,ТИР“ ЕООД. Въззивникът не получил никакви суми от банката по
договора за кредит, като всички отпуснати средства били преведени по посочената
в чл.27,ал.2 от договора банкова сметка (***я- чл.17).
Във въззивната жалба се излага
становище, че районният съд формирал
крайните си изводи, базирайки се на използвания в договора термин
,,съдлъжник“, обозначаващ родово понятие, като тълкувал неправилно отделните договорни клаузи.
Намира за необосновано, изложеното
в мотивите на съда, че с процесния договор за кредит не можели да се уреждат отношения на
поръчителство и ответникът встъпвал в дълга по кредита. Подчертава, че
договорът за поръчителство с третото за спора лице-Тодор Инджов, бил сключен на
30.04.2009г., т.е. почти година след сключването на договора за кредит.
Жалбоподателят твърди, че съгласно
общите условия, обезпечението на вземанията по кредити на корпоративни клиенти
се извършвало с поръчителство, залог и застраховка, като встъпването в дълг не
било предвидено като способ. Счита, че
тълкувайки отделните договорните клаузи, съдът не съобразил тяхната
взаимовръзка, както и правната специфика, присъща на договора за поръчителство
и договора за встъпване в дълг.
Навежда доводи, че за да е налице встъпване в дълг,
следвало да съществуват две отделни съглашения- едното между кредитора и
първоначалния длъжник и второто (последващо), с което третото за първоначалното
правоотношение лице, встъпвало във вече възникналото задължение, поемайки
възникнал и съществуващ дълг.Развива съображения относно правната природа на
този вид договори.
Жалбоподателят счита, че в
конкретния случай не се касаело за два отделни договора, а за един, при който
задължението на ,,Богородица“ ООД възниквало едновременно със задължението на
кредитополучателя ,,ТИР“ ООД(12.08.2008г.).
Пояснява, че по силата на
чл.1,ал.2 от договора за кредит,
задължението на банката да открие заемна сметка на кредитополучателя и
да преведе по нея отпуснатите по кредита средства, възниквало след извършване
на определени правни действия от страна на въззивното дружество(ответник),
посочени в специалните условия. Навежда аргументи относно задължението по чл.7
от договора, посочвайки, че Мария
Инджова не била страна по договора за кредит, поради което горецитираната
разпоредба следвало да се тълкува като обещание за действието на трето лице по
чл.23 от ЗЗД.
Въззивникът отбелязва, че в
чл.1,ал.3 от договора за кредит, се предвиждала възможност, при определени
обстоятелства, банката едностранно да променя договорните условия, като в този
случай следвало да уведоми единствено кредитополучателя, но не и съдлъжника.
Навеждайки горните доводи, заявява, че въззвиното дружество(ответник) имало
качеството само на поръчител.
Жалбоподателят излага аргументи, че
тъй като шестмесечния срок по чл.147 от ЗЗД, за предявяване на иск от кредитора
бил изтекъл, поръчителят не носел отговорност за задълженията на кредитополучателя по договора за кредит.
Излага се становище във въззивната
жалба, че районният съд неправилно се произнесъл по направените възражения за
изтекла погасителна давност. В тази връзка, въззивникът подчертава, че страните
уговорили конкретни срокове на дължимите частични плащания(21-во число на всеки
месец). Твърди, че от датата на първата забава на длъжника до датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, изминали повече
от девет години, поради което по- голяма част от дължимите вноски били погасени по давност.
Жалбоподателят намира за неправилни
изводите на районния съд, че давността започвала да тече от датата на обявяване
на кредита за предсрочно изискуем.
Развива подробни съображения в тази насока.
Навеждат се доводи за нередовност
на банковото счетоводство(извлеченията от счетоводни книги) и недоказаност на
точния размер на дължимото задължение, за което ищецът в първоинстанционното
производство следвало да проведе пълно и главно доказване.
Моли за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част, както и за присъждане на
направените по делото съдебно- деловодни
разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
на въззивната жалба, с който същата се оспорва изцяло. Въззиваемото дружество
намира атакуваният съдебен акт за правилен,
обоснован и постановен в съответствие с материалния и процесуален закон,
както и със съдопроизводствените правила.
Излага
становище във връзка с твърденията на
въззивника за наличие на поръчителство. Посочва, че в договора за банков
кредит, сключен на 12.08.2008г.(продукт ,,Бизнес револвираща линия“№BL21484), волята на
страните била ясно изразена и не следвало да се тълкуват отделните клаузи.
Съгласно договореното в чл.8а, ал.1, ответното дружество встъпвало като
съдлъжник в задълженията на кредитополучателя ,,ТИР“ЕООД, при условията на
чл.101 от ЗЗД.
Въззиваемият
счита, че в конкретния случай били налице всички предпоставки за възникване на
солидарна отговорност.
Навежда
доводи относно възраженията на въззивника за изтекла погасителна давност.
Посочва, че предсрочната изискуемост по договора за кредит била обявена от банката с изрична нотариална покана, връчена
лично на управителя на ,,Богородица“ООД на 07.03.2016г.
Излага
аргументи, че съгласно чл.179, ал.1 от ГПК, официалните документи, издадени от
длъжностно лице в кръга на службата му, по установените форма и ред,
съставлявали доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и
пред него действия.
Оспорва
наведените във въззивната жалба твърдения за настъпил падеж на кредита на
05.09.2009г. Подчертава, че в настоящия
случай, кредитът падежирал на 13.08.2018г., като вземането
било изцяло ликвидно и изискуемо.
Въззиваемият
заявява, че за да е налице предсрочна изискуемост, следвало да е осъществен
обективният факт на преустановяване на плащанията, както и изявление на
кредитора, достигнало до знанието на длъжника(от който момент имала действие).
В подкрепа
на изложеното, цитира т.9 от ТР №4 /2013г. от 18.06.2014г. на ВКС.
Моли за потвърждаване решението на Районен съд –Бургас и присъждане
на направените във въззивното производство
разноски.
В
с.з. дружеството-въззивник се
представлява от управителя Мария Инджова и адв. Т.. Поддържат подадената
въззивна жалба.
Въззиваемата странат не се явява и не изпраща представител в с.з.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок от надлежно упълномощен представител на страна, която
има правен интерес от обжалването. Жалбата отговоря на изискванията на чл.260 и
чл.261 от ГПК и е допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания
за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно
и допустимо. Като взе
пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като
съобрази Закона намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените
искове е с правно основание чл.430 ТЗ,
вр.чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86
от ЗЗД.
Ищцът
претендира да се приеме за установено по отношение на ответника, че за банката
съществува вземане против ответника за сумата от общо 15 701,62 лева, представляваща
сбор от следните вземания: главница в размер на 9 672,51 лева, ведно
със законната лихва върху главницата от 9672,51 лева, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане, лихви за периода от 05.09.2009 до
04.02.2018 г. в размер на 5 252,94 лева, от които възнаградителна лихва за
периода от 05.09.2009 г. до 20.010.2016 г. в размер на 144,88 лева и мораторна
лихва за периода от 05.09.2009 г. до 04.02.2018 г. в размер на 5 108,06
лева, такси за периода от 16.12.2009 г.да 04.02.2018 г. в размер на 273,77
лева, както и нотариални такси в размер на 502,40 лева, които вземания
произтичат от договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ с № BL 21484.
Ищцовото
дружество е подало заявление по чл. 417 от ГПК, по което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 542 от 08.02.2018 г.
Заповедта е
връчена на длъжника на основание чл.47,ал.7 ГПК, който в законоустановения срок
е подал възражение против заповедта. Поради изложеното и на основание чл. 415 ГПК, съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на
вземането си.
В изпълнение на дадените указания, ищецът е
предяви настоящия иск, с който заявява, че
вземането му произтича от сключен
Договор за банков кредит продукт “Бизнес револвираща линия” с №
BL21484/12.08.2008 г., съгласно който ищеца е предоставил на “Тир” ЕООД, ЕИК
********* кредит във формата на револвираща кредитна линия в размер на
10 000 лева за посрещане на краткосрочни оборотни нужди, като ответникът
“Богородица” ООД се задължил по посочения договор като съдлъжник. Твърди се, че кредитополучателят е преустановил изплащането на вноските по
кредита и е изпаднал в просрочие на 05.09.2009 г. В тази връзка, банката предприела
действия за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Настъпилата предсрочна
изискуемост била надлежно съобщена на ответника с нотариална покана, която била
връчена лично на управителя на дружеството на 07.03.2016 г., от която дата
кредитът се считал за изцяло предсрочно изискуем.
Ответникът “Богородица” ООД оспорва предявения
иск по основание и размер. Твърди, че има качеството на поръчител, а не на
солидарен длъжник по договора. В тази връзка прави възражение, че правото на
иск на ищеца спрямо него е погасено, тъй като банката не е упражнила правата си
срещу кредитополучателя преди изтичане на преклузивния срок по чл.
147 от ЗЗД. Позовава се и на изтекла погасителна давност, както по отношение на
главницата, така и по отношение на претендираните такси и лихви. На следващо място
релевира доводи и за изтекла погасителна давност и по отношение на правото на
кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Оспорва се претенцията на
кредитора по отношение и на претендираните нотариални такси, като се заявява,
че те нямат връзка с поетите от него задължения по договора. Заявява се, че
банката води нередовно счетоводство, поради което се оспорват представените
счетоводни документи.
И двете страни в производството са представили
писмени доказателства в подкрепа на
заявената от тях позиция. По делото е назначена и извършена съдебно –
счетоводна експертиза, която е установила размера на вземането на ищеца, която
експертиза не е оспорена от страните.
Фактическата обстановка по делото е изяснена. Налице е сключен договор Договор за банков кредит продукт “Бизнес
револвираща линия” с № BL21484/12.08.2008 г., съгласно който ищецът е
предоставил на “Тир” ЕООД, кредит във формата на револвираща кредитна линия в
размер на 10 000 лева за посрещане на краткосрочни оборотни нужди. В
посоченият договор, ответникът “Богородица” ООД е посочен като съдлъжник на кредитополучателя и е поел
задължението да отговаря пред кредитора като солидарен длъжник. Не се спори и
по отношение на факта, че кредитополучателя “Тир” ЕООД е преустановил
плащанията по кредита и банката с нотариална покана е уведомила ответника, че
счита кредита за предсрочно изискуем. Нотариалната покана е получена лично от
управителя на ответното дружество на 07.03.2016 г.
Обжалваното
решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено, като въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съд - съгласно процесуалната
възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във вр. с чл.235 от ГПК.
В
допълнение към тях и в отговор на доводите на жалбоподателя, въззивният съд
намира за необходимо да изложи следното:
Спорните по
делото въпроси заявени от въззивника в подадената от
него въззивна жалба против първоинстанционното решение, са относно характера на възникналото между него и банката
правоотношение, наличието на изтекла погасителна давност за правото на банката
да обяви кредита за предсрочно изискуем, както и за част от вземанията, което
според него влече недоказаност на претенцията и по размер.
Настоящият
състав намира за необосновани доводите, наведени във въззивната жалба,
че ответникът има качеството на поръчител по процесния договор. При спор за смисъла на договорни клаузи, съгласно
които трето лице встъпва в дълг за определено вземане, действителната воля на
страните следва да бъде преценява в контекста на целия договор. Уговорката
следва да бъде преценявана с оглед характера на задължението, целта, мотивирала
страните да постигнат споразумението за встъпване в дълг и всички
обстоятелства, имащи отношение към произхода на задължението и правната му
характеристика. В настоящия случай, договорът за банков кредит с № BL21484/12.08.2008 г., е сключен между
банката-ищец, “Тир” ЕООД като
кредитополучател, и ответника “Богородица” ООД,
наричан в договора съдлъжник. Раздел IV от процесния
договор „Специални условия по договора“
се отнася изцяло до ответника. В чл. 8а, изрично и ясно е изразена волята на
ответното дружество да встъпи в дълга на кредитополучателя, т.е. да се задължи
заедно и наред с него към банката, на основание чл. 101 ЗЗД. С ал. 2 от същата
разпоредба, ответникът изразява съгласие с всички условия на договора за
кредит, от които произтичат задълженията, в които встъпва. По силата на чл. 8б
от договора кредитополучателят и съдлъжникът
се задължили да отговарят солидарно за изпълняване на задълженията по
договора като солидарни длъжници. При наличието на тези договорки, съдът
приема, че между банката и ответника не е сключен договор за поръчителство по
смисъла на чл. 138 и сл. ЗЗД с присъщите му обект и съдържание на престациите.
Съдлъжникът е встъпил в дълга на кредитополучателя на основание чл. 101 ЗЗД и
отговарят солидарно с него за задълженията към банката. И при поръчителството,
и при встъпването в дълг отговорността към кредитора е солидарна. Отликите
между встъпването в дълг и поръчителството се свеждат до това, че встъпилият в
дълг отговаря на същото правно основание, по което дължи първоначалният
длъжник, а поръчителят отговаря на собствено основание, като отговорността му е
гаранционно-обезпечителна, като и че задължението на поръчителя е винаги
акцесорно по отношение на главното задължение и е за чужд дълг. В случая
договорът за кредит не съдържа изрични клаузи за това, че ответника – солидарен
длъжник поема задължения като поръчител, а и по същество липсват уговорките,
характерни за договор за поръчителство. Изразена е ясно воля ответника да встъпи
в дълга на кредитополучателя и да се задължи заедно и наред с него към банката,
на осн. чл. 101 ЗЗД. При това положение правилото на чл. 147 ЗЗД е неприложимо.
В процесния договор съществуват две отделни съглашения- едното между кредитора
и кредитополучателя, и второ, с което ответника е встъпил по възникналото задължение,
поемайки възникнал и съществуващ дълг. Изложеното се потвърждава и от
приложението към договора, с което страните удостоверяват, че на 13.08.2008 г.
е открита заемната сметка по него. Видно от посоченото приложение, страни по
него са не само банката и кредитополучателя, но и ответника „Богородица“ ЕООД.
Същото се отнася и до Анекс № 1 от 30.04.2009 г., с който е направено
допълнение в клаузите на договора. Видно е, договора е изменен и допълнен със
съгласието на всички страни по него, включително ответника, а не само по
съгласие на банката и „Тир“ ЕООД. Съдът намира за несъстоятелни
и наведените от въззивника доводи, че заетата от ищеца сума е постъпила по
сметка на „Тир“ ЕООД, поради което той не се явява съдлъжник по договора. При
солидарната отговорност не е налице разграничение, относно това каква част от задължението поема всеки
от съдлъжниците, съответно е без значение и факта на кое от тези лица е предадена фактически заетата сума.
Неоснователни са и възраженията, изложени във
въззивната жалба, че не е налице встъпване в дълг, тъй като дългът на
кредитополучателя не е съществувал преди сключване на договора за кредит. Предвид консенсуалния характер на
договора за банков кредит съгласно чл. 430
от ТЗ, за кредитополучателя
е възникнал дълг със самото сключване на договора, поради което подписването на
договора за кредит от ответника едновременно с кредитополучателя, е довело до
последиците по чл. 101 от ЗЗД, а именно – извършено е встъпване
в дълга по договора. В случая е безспорно
кумулативното поемане на солидарен дълг от третото задължено лице, идентичен по
съдържание с дълга на кредитополучателя по силата на изрична клауза в договора
регламентираща, че конституираната като съдлъжник страна, отговаря солидарно с
кредитополучателя. Видно е, че по
договореност между страните възниква солидарна отговорност, която се урежда по
общите правила - чл. 122 и следващите от ЗЗД.
Не могат да бъдат
споделени и възраженията на въззивника за
наличие на изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на банката по
процесния договор за кредит. Договорът за кредит, аналогично на договора за
заем, има за предмет възмездно предоставяне на определена сума, за определен
срок. Връщането й на части не променя предмета на договора в такъв за множество
еднородни престации, с еднакъв произход, дължими през определен интервал от
време, независимо от различието в продължителността на интервалите и в размера
на отделните плащания. В случая не се касае за периодични платежи, а за
разсрочено издължаване на отпусната в заем сума, което е уговорено в интерес на
длъжника, поради което е приложим общия пет годишен давност срок. В сключения
между страните договор за банков кредит от 12.08.2008г. е предвидена
възможност, при настъпването на определени обстоятелства кредита да бъде
превърнат от банката в предсрочно изискуем. Обстоятелството, че банката не е
обявила кредита за предсрочно изискуем в продължение на повече от пет години,
не освобождава длъжника от задължението да плаща погасителни вноски на
съответните им падежи, тъй като крайния срок за ползване и погасяване на
кредита е 12.08.2018 год. Съгласно т.18 на ТР № 4/2014 год. на ОСГТК на ВКС, в
хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК
вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става предсрочно изискуемо изцяло, ако кредиторът е упражнил
правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост настъпва от
получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно
изискуем, ако са налице уговорените в договора за банков кредите предпоставки,
обуславящи настъпването й. При неизпълнение на задължението за внасяне на
дължимата вноска по главница и/или лихва, както и при неизпълнение на което и
да е задължение по договора (съгласно чл. 24, б. „г“ от договора), банката има право да обяви целия кредит за
предсрочно изискуем (В този смисъл Решение № 161 от
08.02.2016 г. на ВКС по т.д. № 1153/2014 г., II т.о., ТК) . В случая
давностния срок е започнал да тече от датата на надлежното обявяване на кредита
за предсрочно изискуем, преди настъпване на крайния срок за ползването и
погасяването му. По изложените съображение, неоснователни се явяват твърденията
на въззивника за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията на
банката за главница по процесния кредит, както и за недоказаност на
претендирания размер, който е установен включително и с неоспореното от
страните заключение по изслушаната съдебно – счетоводна експертиза.
По изложените съображения въззивната
жалба е неоснователна и обжалваното
решение следва да бъде потвърдено
в обжалваната част.
По
разноските:
Предвид
изхода от делото в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК.
Мотивиран от горното Бургаският
окръжен съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната
част Решение
№ 724/29.03.2019г., постановено по гр.д.№ 4922/2018г. по описа на РС-Бургас.
ОСЪЖДА „Боргородица“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:гр.Бургас,
ул.,,Морска“№16, представлявано от управителя Мария Георгиева Инджова да заплати на ,,ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:гр.София 1766, район Витоша,
ул.,,Околовръстен път“ №260, представлявано от Димитър Шумаров и Милена
Ванева сумата от 100 лева /сто
лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3, т.1 ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: