РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
ПЛОВДИВ
Р
Е Ш Е Н И Е
№ 1373
гр. Пловдив, 27 юли 2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХVІІ
състав, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди и
двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Б.К. и участието на прокурора ВЛАДИМИР ВЪЛЕВ, като разгледа докладваното
от председателя ТАТЯНА ПЕТРОВА
административно дело № 708 по описа
за 2020 год. на Пловдивския
административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2
от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Ищецът „ГЛОБЪЛ ФАН“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
от управителя В.М.М., чрез процесуалния си
представител адвокат И.Н., иска
ответникът Комисия за защита на личните данни (КЗЛД) да бъде осъдена да заплати сумата от 696 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в
заплащане на адвокатско възнаграждение по АНД № 3217/2018 г. по описа на
Районен съд (РС) гр. София, както и сумата от 696 лв., представляваща обезщетение за претърпени от
ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско
възнаграждение по КАНД № 4380/2019 г. по описа на Административен съд (АдмС) –
София-град, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно
постановление (НП) № 15/14.12.2017 г., издадено от Председателя на КЗЛД гр.
София, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване
на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. Претендират се и направените разноски по настоящото дело.
Ответникът КЗЛД, чрез
процесуалния си представител, прави възражение за прекомерност на претендираните обезщетения, изразяващи
се в заплащане на адвокатски възнаграждения за двете съдебни инстанции при
обжалване на процесното НП и счита, че размерите на обезщетенията следва да бъдат
намалени до минималните такива предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. в
редакцията й към настоящия момент. Подробни съображения се излагат в писмен
отговор на исковата молба, постъпил с вх. № 8364/12.06.2020 г. по описа на
съда. Претендират се присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив
застъпва становище, че исковата молба е неоснователна.
Пловдивският Административен Съд – седемнадесети състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства и
доводите на страните, намира за установено следното:
От данните по делото се установява, че на „ГЛОБЪЛ ФАН“ ООД е издадено НП № 15/14.12.2017 г., от Председателя на КЗЛД
гр. София, с което на дружеството, на основание чл. 42, ал. 9 от Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) са наложени имуществена
санкция в размер на 1500 лв. за нарушение на
чл. 18, ал. 3, вр. ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗЗЛД и имуществена санкция в размер на 2500 лв. също за нарушение на чл. 18, ал. 3, вр. ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗЗЛД.
Посоченото НП е
обжалвано от „ГЛОБЪЛ ФАН“ ООД пред Районен съд (РС) - София, за което е образувано АНД № 3217 по описа за 2018 г. на същия съд (приложено
по настоящото дело). По това дело е постановено Решение от 11.02.2019 г., с
което процесното НП е изменено. Последното (решение на РС - София) е обжалвано от
страна на „ГЛОБЪЛ ФАН“ ООД пред Административен съд – София-град, който с Решение № 929/14.02.2020 г. постановено по КАНД
№ 4380/2019 г. е отменил решението на РС – София и процесното НП.
Пред двете
съдебни инстанции „ГЛОБЪЛ ФАН“ ООД е представлявано от адвокат И.Н.Н. - пред РС-София съгласно пълномощно
от 22.01.2018 г. и Договор за правна защита и съдействие от
23.01.2018 г., съответно пред Административен съд – София-град съгласно Договор за
правна защита и съдействие от 21.06.2019 г. От съдържанието на
цитираните договори се установява, че дружеството е заплатило в брой
уговореното в договора от 23.01.2018 г. адвокатско възнаграждение в размер на 696 лева, както и уговореното в договора от 21.06.2019
г. адвокатско възнаграждение в размер на
696 лева.
След
анализа на изложените фактически обстоятелства, Съдът съобрази следното от правна
страна:
На първо място следва да бъде
съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС.
Според висшите магистрати,
дейността по административно наказване по естеството си е правораздавателна
дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор,
възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на състезателно
производство в условията на независимост и самостоятелност на решаването. Тя е
свързана със защитата на реда в областта на държавното управление по аргумент
от чл. 6 от Закона за административните нарушения и наказания и представлява
санкционираща управленска дейност. Наред с другите правни форми на изпълнителна
дейност - правотворческа, правоприлагаща
и договорно-правна, класифицирани според предметно им съдържание и цел, тя
представлява форма на административна /изпълнителна/ дейност, извършва се по
административен ред чрез властнически метод, въз основа на законово
предоставена административнонаказателна компетентност. Наказателното
постановление, като резултат от упражнената дейност по административно
наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, той не се издава
по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21 АПК. Въпреки това, основният вид на дейността по налагане на
административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка
с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните
наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат
изключени от предметния обхват на закона. За квалифициране на иска като такъв
по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а
основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното
постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на
чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ,
е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява
властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни
последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото
издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения,
упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на
органите в рамките на административната им правосубектност,
което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност.
Законодателят не предвижда ред за присъждане на разноски в производствата по
ЗАНН. Доколкото искът по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е за обезщетение за вреди,
настъпили вследствие незаконосъобразно наказателно постановление, действия или
бездействия в рамките на административно наказване, то и исканията за
обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване подлежат на
разглеждане по същия ред.
При това
положение и с оглед задължителния характер на тълкувателните постановления
съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт са задължителни, се налага
извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за
вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда
на чл. 203 и сл. АПК, отмененото като
незаконосъобразно наказателно постановление следва да се преценява като отменен
незаконосъобразен административен акт, постановен от административен орган /или
длъжностно лице/ при изпълнение на административна дейност. Както са приели
висшите по степен магистрати, макар наказателното постановление, с което се
налага административно наказание, да не е индивидуален административен акт по
определението на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди
по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен
орган, представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща
административна дейност.
На следващо място следва да бъде
съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк.
д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Изложеното до тук съотнесено към
конкретиката на настоящия казус налага да се приеме следното:
Съгласно чл.
203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава
единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат
разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл.
1 ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени
на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на
Административнопроцесуалния кодекс.
За да възникне правото на иск за
обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко, кумулативно
определени предпоставки, а именно: причинена вреда - имуществена или
неимуществена; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на
орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт,
действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на
административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между
незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При
липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да
се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният акт да бъде
отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като
незаконосъобразно наказателно постановление, каза се следва да се преценява
като отменен незаконосъобразен административен акт). В този смисъл предявените
от ищеца искове се явяват допустими, доколкото няма спор, че НП № 15/14.12.2017 г., издадено от Председателя
на КЗЛД гр. София, е отменено по съответния ред (с
Решение № 929/14.02.2020 г., постановено по КАНД № 4380/2019 г. по описа на АдмС
– София-град, влязло в законна сила на 14.02.2020 г.).
От материалите по приложеното КАНД
№ 4380 по описа за 2019 г. на АдмС София-град и според
констатациите на решаващия съд изложени в отменителното решение, процесното НП
е издадено в нарушение на закона и като такова се явява незаконосъобразно.
Решението на съда (№ 929/14.02.2020
г.) е влязло в законна сила на 14.02.2020 г., т.е. налице е първият елемент от фактическия състав на иска за
обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от
страна на ответника, изразяващо в издаването на незаконосъобразен акт.
Тук
именно следва да се посочи, че според чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато в закон или
указ е предвиден специален ред на обезщетяване, този закон не се прилага. Тази
разпоредба обаче е неприложима към настоящия случай, тъй като към датата на
провеждане на последните пред РС-София и Административен съд София-град съдебни
заседания – съответно на 01.10.2018 г. и 21.06.2019 г., не е налице специален
закон, който да предвижда обезщетяване за вреди, представляващи разноски за
осъществена адвокатска защита в рамките на воденото административнонаказателно
производство. С плащането на уговорения адвокатски хонорар е настъпила вреда в
патримониума на ищеца, която е в пряка причинна връзка с издаденото
незаконосъобразно НП, тъй като същият е упражнил законното си право да ползва
адвокатска защита в административнонаказателния процес. Освен това нито ЗАНН в
приложимата редакция, нито субсидиарно приложимият НПК, предвиждат ред, по
който направените разноски в рамките на съдебното производство за осъществена
адвокатска защита да бъдат възстановени на жалбоподателя в случай, че
издаденият срещу него акт (НП или ЕФ) бъде отменен като незаконосъобразен. Нещо
повече в тази връзка изрично е постановено и ТР № 2/03.06.2009 г. на ВАС -
ОСС от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно дело № 7/2008
г., според което административните съдилища не присъждат разноски в производствата
по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по
административнонаказателни дела. Следователно, тъй като съдебните разноски
не подлежат на присъждане в рамките на административнонаказателното
производство до настъпилата законодателна промяна
на чл. 63 от ЗАНН (ДВ бр. 64 от 29.11.2019 г.), в сила от 03.12.2019 г., за жалбоподателя не съществува
друг правен способ да претендира същите, освен по исков ред.
Няма съмнение и спор, че от
издаването на обсъждания противоправен акт, за ищеца са настъпили имуществени
вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на процесното НП. В случая ищецът, не би
заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би представлявало
вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща дейност
длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за налагане на
административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка
между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда, поради което и
ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му имуществени
вреди в резултат от незаконосъобразно издаденото НП.
Относно размера на претендираното обезщетение, е
необходимо да се посочи следното:
В мотивите на цитираното по-горе
Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. на ВАС, е отбелязано, че съдът,
спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само
и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.
36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) - да е "обоснован и
справедлив", тоест да е съразмерен на извършената правна защита и
съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от
причиненото от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да
облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. В чл.
18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в приложимата към
процесния период редакция, е предвидено, че за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни постановления,
в които административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция
и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението се определя по
правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно
обезщетението, но не по-малко от 300 лв. Само за пълнота следва да се посочи,
че минималният размер на адвокатските възнаграждения е само долна граница, под
която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях
правна помощ, а самият размер (на
адвокатското възнаграждение) се определя по свободно договаряне въз основа на
писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният минимален размер (на адвокатското
възнаграждение) не е
равнозначен на "обоснован и справедлив" размер по смисъл на чл. 36,
ал. 2 от ЗА.
В случая, с процесното НП на ищеца са
наложени две административни наказания – имуществена
санкция в размер на 1500 лв., за
която минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено по
правилата на чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. в приложимата към процесния период
редакция, възлиза на 335 лв. и имуществена санкция в размер на 2500 лв., за
която минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено по същия
ред, възлиза на 405 лв. Това от своя
страна обосновава договаряне дори на по-висок размер на адвокатско
възнаграждение, от договорения между страните (за една съдебна инстанция), който очевидно е под минимално
определения такъв в Наредба № 1 от 9.07.2004 г., за този вид работа (335 лв. + 405 лв. =
740 лв., а договореният и заплатен между страните хонорар за една съдебна
инстанция е в размер на 696 лв.).
Ето защо, в процесния случай
уговореният и заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който
каза се е в размер на 696 лв., за всяка съдебна инстанция, следва да се
определи като съразмерен и съответстващ на критериите на чл. 36, ал. 2 от
Закона за адвокатурата - "справедлив и обоснован".
Тези съображения обосновават извода на
съда, че от издаването на незаконосъобразното НП (отменено по съответния ред), за ищеца са настъпили претендираните
имуществени вреди. Казано с други думи, искът е доказан по основание и размер и
като такъв ще следва да бъде уважен.
Само за пълнота, във връзка с
възражението на ответника за липса на регистрация по ЗДДС на адвокат Н., макар
че не са ангажирани никакви доказателства, е необходимо да се посочи, че според
чл. 67, ал. 2 от ЗДДС, когато при договаряне на доставката не е изрично
посочено, че данъкът се дължи отделно, приема се, че той е включен в
договорената цена. Следователно, дали в договора за правна защита и съдействие
ще пише, че договореното и платено адвокатско възнаграждение е с ДДС или не, е
ирелевантно за неговия размер. А липсата на регистрация по ЗДДС, означава само
едно, а именно, че лицето, доставчик на услугата не дължи внасяне в държания
бюджет на включения в цената (която получава за извършената услуга) ДДС.
Основателна при това положение се явява и
претенцията на ищеца обезщетенията, да се присъдят ведно със законната лихва,
считано от 12.03.2020 г. - датата на
подаване на исковата молба, до окончателното им изплащане.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 10, ал. 3
от ЗОДОВ, на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството
разноски. Те се констатираха в размер на 565 лв. – заплатените
държавна такса (25 лв.) и адвокатско възнаграждение (540 лв.).
Така мотивиран, Пловдивският Административен съд,
ХVІІ състав,
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Комисия
за защита на личните данни - София, да заплати на „ГЛОБЪЛ ФАН“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
от управителя В.М.М., обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, изразяващи
се в заплащане на адвокатско възнаграждение по АНД № 3217/2018 г. по описа на
Районен съд гр. София, както и сумата от 696 лв., представляваща обезщетение за претърпени от
ищеца имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатско
възнаграждение по КАНД № 4380/2019 г. по описа на Административен съд –
София-град, в резултат на отмяната по съдебен ред на Наказателно
постановление № 15/14.12.2017 г., издадено от Председателя на КЗЛД гр. София,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 12.03.2020 г. до
окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА Комисия
за защита на личните данни - София, да заплати на „ГЛОБЪЛ ФАН“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от управителя В.М.М., сумата в размер на 565 лв., представляваща направените по делото разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение и
държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: