№ 18481
гр. София, 10.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цв. М.
при участието на секретаря Т. Ц.
като разгледа докладваното от Цв. М. Гражданско дело № 20221110116408
по описа за 2022 година
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за признаване за
установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва:
1 000,00 лв., представляваща главница по договор за кредит max_500022359 от 16.10.2019 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.01.2021
г. до окончателното плащане, както и 169,96 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 10.11.2019 г. до 10.09.2020 г., за които суми по ч. гр.
дело № 2232/2021 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 10.02.2021 г.
Ищецът „.... твърди, че между него и ответника Я. М. Г. е сключен договор за кредит
max_500022359 от 16.10.2019 г., по силата на който му е отпусната заемната сума от 1
000,00 лв., която е следвало да бъде върната чрез 11 броя погасителни вноски всяка в размер
от по 183,64 лв., включваща главница и възнаградителна лихва, при падеж на първата
погасителна вноска – 10.11.2019 г. и падеж на последната погасителна вноска – 10.09.2020
г., съгласно погасителен план, представляващ неразделна част от същия. Поддържа, че от
страна на ответника не са извършвани никакви плащания по договора, като размерът на
общо дължимите по него суми възлиза на 2 180,04 лв., от която претендира сумата от 1
000,00 лв. – главница и 169,96 лв. – договорна възнаградителна лихва. Претендира и
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Я. М. Г., чрез назначения по реда на чл. 47,
ал. 6 ГПК особен представител – адв. В. К., е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете при твърдението, че не е доказано реалното предоставяне на заемната
сума, респ. възникването на облигационно правоотношение между него и ищеца. Поддържа,
че договорът за кредит е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй
като не е изготвен с еднакъв по вид формат и размер шрифта – не по-малък от 12. Навежда
довод за недействителност и на клаузите от договора, уреждащи размера на ГПР, поради
противоречието им с чл. 19, ал. 4 ЗПК. В тази връзка посочва, че част от задълженията по
договора са таксата за бързо разглеждане по чл. 9, ал. 1 в размер на 350,11 лв., както и
таксата динамично плащане по чл. 9, ал. 2, които обаче не са взети предвид при изчисляване
1
на ГПР-то, независимо, че се дължат като част от всяка отделна вноска по погасителния
план, с което се цели заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага и допълнителни основания за
недействителност на самия договор поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, поради което счита, че
сумите по него са недължими. С тези съображения отправя искане за отхвърляне на
предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По установителните искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.
Основателността на исковете се обуславя от установяване от ищеца наличието на
следните предпоставки: 1/ възникването на облигационно правоотношение между него и
ответника по силата на валиден договор за кредит max_500022359 от 16.10.2019 г. с
твърдяното съдържание; 2/ изпълнение на задължението си за предоставяне на заемната
сума, предмет на договора, в полза на ответника; 3/ валидно постигната уговорка за връщане
на кредита с надбавка лихва; 4/ настъпване на изискуемостта на вземанията; 5/ размера на
претендираните суми.
По делото се установява сключването между „...., като кредитодател, и Я. М. Г., като
кредитополучател, на договор за кредит max_500022359 от 16.10.2019 г., по силата на който
кредитодателят се задължава да предостави на кредитополучателя потребителски кредит в
размер на 1 000,00 лв., която последният се задължава да върне при условията на договора и
Общите условия, явяващи се неразделна част към него. В чл. 4, ал. 2 е предвидено, че
заемната сума се предоставя по един от следните начини: 1/ в брой, веднага след подписване
на договора за кредит и 2/ по банков път, веднага след подписване на договора за кредит и
декларирано желание от страна на кредитополучателя по посочена от него банкова сметка.
Факта на сключване на договора за кредит се предхожда от подаването от страна на
кредитополучателя Я. М. Г. на стандартен европейски формуляр (СЕФ) от 16.10.2019 г., в
който са отразени конкретните параметри на кредита, а именно: размер на отпуснатия заем –
1 000,00 лв., начина на усвояване (в брой или по банков път веднага след сключване на
договора за кредит), срока на договора - 11 месеца, общата сума, която следва да се заплати
– 1 169,96 лв., фиксиран лихвен процент – 32,55 %, годишен процент на разходите – 39,29 %
и др. В случая, от страна на ответника липсва оспорване относно авторството на
положените от негово име подписи върху процесния договор за кредит max_500022359 от
16.10.2019 г. и стандартен европейски формуляр (СЕФ) от 16.10.2019 г., поради което съдът
приема, че съдържащите се в него изявления изхождат от него, поради което го обвързват. В
същото време обаче, доколкото се касае за реален договор, то неговото действие е
обусловено не само от постигането на съгласие между страните, но също така и от реалното
предаване на кредитополучателя на сумата, предмет на договора. В случая, съдът приема, че
сами по себе си ангажираните по делото и обсъдени по-горе писмени доказателства не са
годни да установят факта на реално предаване на заемната сума в размер на 1 000,00 лв.,
предмет на на договора за кредит, от кредитодателя в полза на кредитополучателя. Това е
така, доколкото от клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора стават ясни единствено възможните
начини за усвояване на същата, а именно: в брой или по банков път, без обаче да се
установява каква е била конкретната уговорка в тази насока. Нещо повече, от съдържанието
на самия договор не може да се извлече наличието на изрична клауза, удостоверяваща
предаването на замената сума в брой, в който случай би могло да се направи извод, че в тази
част същият има характер на разписка. Отделно от посоченото, по делото не са ангажирани
и никакви доказателства относно постъпването на заемната сума от 1 000,00 лв. по избрана
от ответника банкова сметка в случай, че се приеме, че същият е предпочел именно този
начин за получаване на същата. Нещо повече, такъв извод не следва и от съдържанието на
2
представения стандартен европейски формуляр, в който също се съдържа изброяване на
възможните начини за предаване на заемната сума, но не изрично отбелязване кой от тях
страните са избрали, а още по-малко и, че това действително е било сторено. Както вече се
посочи по-горе, пораждането на действието на договора за кредит е обусловено от
наличието на данни за реално предаване на кредитополучателя на сумата, предмет на
същия, а по делото не са ангажирани доказателства в тази насока, установяващи посоченото
обстоятелство при условията на пълно и главно доказване. Следва да се отбележи, че с
доклада по делото от 13.07.2023 г. съдът е указал на ищеца, че не сочи доказателства
относно реалното усвояване на заемната сума, както и относно размера на исковите суми, но
въпреки това до приключване на съдебното дирене той не е предприел активни процесуални
действия в тази насока. При наличието на изрично заявено оспорване от страна на ответника
относно факта на усвояване на заемната сума, в тежест на ищеца е било да ангажира годни
доказателства в процеса, установяващи така твърдяното от него обстоятелство,
съставляващо един от елементите от фактическия състав на сключване на процесния
договор за кредит, което обуславя извод, че същият не е доказал пораждането на действието
на същия. Нещо повече, такъв извод не може да се направи и с оглед наличието на данни по
делото за евентуално направени от страна на ответника плащания по договора, доколкото
сам ищецът не твърди, а и не доказва такива изобщо да са били извършвани.
Изложеното обосновава извод, че предявените от ищеца кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2
ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло, без да бъдат
обсъждани останалите изложени от ответника доводи за недължимост на исковите суми.
По отговорността за разноски:
Предвид изхода на спора – цялостна неоснователност на предявените искове, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответникът, който обаче не претендира, а
и не доказва извършването на такива. Сторените от ищеца разноски следва да останат за
негова сметка.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „...., ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: ....
срещу Я. М. Г., ЕГН **********, с адрес: .... кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК за признаване за установено съществуването на парични задължения в размер на
сумите, както следва: 1 000,00 лв., представляваща главница по договор за кредит
max_500022359 от 16.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 15.01.2021 г. до окончателното плащане, както и 169,96 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 10.11.2019 г. до 10.09.2020
г., за които суми по ч. гр. дело № 2232/2021 г. по описа на СРС, 79 състав, е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.02.2021 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3