№ 69166
гр. София, 29.07.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 160 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети юли през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ
като разгледа докладваното от СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ Частно
гражданско дело № 20221110132365 по описа за 2022 година
Производството е образувано по заявление на „Кредито“ ЕООД за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК спрямо длъжника ПЛ. ИВ.
СТ., ЕГН ********** за парични вземания, както следва: 1/ сумата от 645,26
лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №
OL00026654/31.08.2020 г., сключен между Кредито ООД /понастоящем
Кредито ЕООД/, в качеството на заемодател и ПЛ. ИВ. СТ., в качеството на
заемополучател; 2/ сумата от 36,55 лева, представляваща лихва за периода
30.09.2020 г. – 13.06.2022 г.; 3/ сумата от 198,25 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение; 4/
сумата от 40,72 лева, представляваща разходи „за ангажиране на човешки
ресурси за извънсъдебно и съдебно събиране на вземането по чл. 13 от
договора“ и 5/ сумата от 132,18 лева, представляваща такса „Експресно
разглеждане“.
За претендираните суми за главница и лихва, следва да бъде издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Заявлението, в частта за сумите, както следва: 1/ сумата от 198,25 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение; 2/ сумата от 40,72 лева, представляваща разходи „за ангажиране
на човешки ресурси за извънсъдебно и съдебно събиране на вземането по чл.
13 от договора“ и 3/ сумата от 132,18 лева, представляваща такса „Експресно
разглеждане“, следва да се отхвърли.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а съгласно чл. 411,
ал. 2, т. 3 ГПК съдът отказва издаването на заповед за изпълнение, когато
искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, или е налице обоснована вероятност за това.
Претендираното вземане за сумата от 198,25 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение,
почива на клаузата на чл. 26, ал. 2 от договора, в която е предвидено
1
задължението на заемателя в срок до три дни от сключване на договора да
предостави на заемодателя следното обезпечение: две физически лица –
солидарни длъжници, всяко от които да отговаря на редица изисквания за
трудова ангажираност, месечен доход, липса на задължения и т. н. При
неизпълнение на това задължение дължи неустойка в размер на 247,82 лева
съгласно т. 5 на лист едно от договора.
Съдът намира така уговорената клауза за неустойка за нищожна.
Сключеният между заемодателя и заемателя договор за заем има
характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9
ЗПК, поради което в отношенията между страните приложение намират
нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй като ответникът има качеството на потребител.
Тази клауза изпълва характеристиките на неравноправна такава по смисъла на
чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие в
правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение да
заплати необосновано висока неустойка. Уговореното задължение на
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или
банкова гаранция има за цел кредиторът да получи допълнително
възнаграждение върху стойността на отпуснатия заем, което представлява
заобикаляне изискванията на (ЗПК) и води до нейната нищожност, съгласно
чл. 21, ал. 1. Кредиторът е длъжен преди сключване на договора за кредит да
оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, разполага с възможността да откаже предоставянето на
заемните средства. На практика тази клауза прехвърля риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция (вменени й с нормата на чл. 16
ЗПК) за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води само до допълнително увеличаване на размера на
задълженията по договора. Наред с това, неустойката е договорена за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на потребителя за
връщане на заетата сума, а размерът й се доближава до размера на
предоставената сума. Уговорена по този начин и в този размер, неустойката
очевидно излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции
и цели само и единствено постигане на неоснователно обогатяване за
кредитора, поради което същата се явява нищожна и поради противоречието
й с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Клаузите въз основа на които заявителят черпи правото си на вземане за
сумата от 40,72 лева, представляваща разходи „за ангажиране на човешки
ресурси за извънсъдебно и съдебно събиране на вземането по чл. 13 от
договора“, са уговорени в нарушение на императивното изискване на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, което не допуска кредиторът да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Събирането на вземането по кредита представлява част от неговото
управление. Също така, разноски за адвокатско възнаграждение се дължат в
2
съдебното производство и то при уважаване на исковата претенция. Всякакви
извънсъдебни разноски заплатени за консултации, съвети, писма, покани и
т.н. остават за сметка на лицето, което ги е направило. Освен това, по
същността си тази клауза има характеристиките на неустойка за неизпълнение
на задължението за плащане на вноските в срок. С така уговорената клауза се
цели заобикаляне на нормативно установеното в ЗПК ограничение относно
максимално допустимия размер на обезщетението за забава спрямо
потребителя. Изпадането на длъжника в забава обуславя правото на кредитора
да търси единствено мораторна лихва за периода съизмерима само с
лимитирания размер на законната лихва, като всякакви други договорни
клаузи, уговарящи допълнителни задължения, независимо от тяхното
наименование като „такси“, „разходи“ „разноски“ и др., които по същността
си имат за цел обезщетяване на същата вреда за кредитора от настъпилата
забава, са нищожни съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК и като такива не пораждат
действие.
Клаузите въз основа на които заявителят черпи правото си на вземане за
сумата от 132,18 лева, представляваща такса „Експресно разглеждане“, също
са уговорени в нарушение на императивното изискване на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
което не допуска кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В договора е
уговорено, че кредитополучателят дължи и такса за експресно разглеждане в
размер от 165,22 лева. Същата включва разглеждане на искането за кредит в
ускорени срокове. Същата се явява нищожна поради прякото й противоречие
със забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която не се допуска начисляване
на разходи за усвояване на кредита (вкл. за по-бързото му предоставяне на
потребителя). Отделно от това, обосновано може да се допусне, че тази
клауза цели единствено да доведе до значително увеличаване на цената на
кредита (на възнаграждението на кредитодателя), прикривайки го под
формата на т. нар. „допълнителни услуги“. От съдържанието на клаузата е
видно, че е средство за съществено увеличаване на цената на кредитирането,
като по същество предлагането й като предимство от доставчика води по
скрит за потребителя начин до увеличаване размера на дължимите разходи по
кредита и се заобикаля забраната, предвидена в чл. 19, ал. 4 ЗПК във връзка с
установения максимален размер на годишния процент на разходите по
кредита, който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
Постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно
нормата на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този нормативен акт,
е нищожна. Тоест с тези клаузи се цели именно заобикаляне на императивни
правни норми на ЗПК. Законът задължава съда да не издава заповеди за
изпълнение за задължения, които се намират в противоречие с императивни
правни норми (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК), като такива са и правилата,
забраняващи спрямо потребителя да се прилагат неравноправни клаузи (чл.
143 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП). В посочения смисъл е и съдебната практика –
Определение от 06.07.2020г. по ч. гр. д. № 6027/2020г. на СГС, Определение
3
от 30.07.2020г. по ч.г р. д.№ 6094/2020г. на СГС и други.
По изложените съображения, съдът приема, че заявлението следва да
бъде отхвърлено за посочените суми.
Заявлението следва да се отхвърли и в частта за разноските, съразмерно
на отхвърлената част от сумите по същото, като същевременно не следва да
се присъжда претендираното от името на заявителя адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лева, доколкото по делото не са
ангажирани доказателства за извършването на така претендираните разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение. Сългасно задължителните за
съдилищата тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение
№ 6/2012 г. от 06.11.2013 г., постановено по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС само, когато е доказано извършването на разноски в производството,
те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за
правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата
на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен
начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е
договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със
съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този
случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В настоящия
случай не са представени доказателства, че заявителят действително е
извършил разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер,
респективно, такива и не следва да му се присъждат.
Воден от горното, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление вх. № 123338 от 15.06.2022 г., подадено от името
на „Кредито“ ЕООД, ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ПЛ. ИВ. СТ., ЕГН **********,
в частта за сумите, както следва: 1/ сумата от 198,25 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение; 2/
сумата от 40,72 лева, представляваща разходи „за ангажиране на човешки
ресурси за извънсъдебно и съдебно събиране на вземането по чл. 13 от
договора“ и 3/ сумата от 132,18 лева, представляваща такса „Експресно
разглеждане“, както и в частта за разноските, както следва: за разликата над
16,19 лева до 25,00 лева – държавна такса и за сумата от 300,00 лева –
адвокатско възнаграждение.
УКАЗВА на заявителя, че може да предяви осъдителен иск относно
вземанията, за които е отхвърлено заявлението, в едномесечен срок от
влизане в сила на настоящото разпореждането, като довнесе дължимата
държавна такса. Ако искът не бъде предявен в посочения едномесечен срок
страната губи възможността да приспадне внесената по настоящото дело
4
държавна такса.
Разпореждането подлежи на обжалване в едноседмичен срок от
връчването му на заявителя пред Софийски градски съд.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя, което обстоятелство
изрично да се удостовери в отрязъка от съобщението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5