РЕШЕНИЕ № 261129
гр. Пловдив, 08.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание
на двадесет и пети март две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова,
като разгледа докладваното гр. дело № 14974 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от Б.В.Б. против „Вива Кредит“ ООД искове за приемане
за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за
отпускане на кредит и на клаузата за неустойка от договор за паричен заем от
03.03.2020 г. са недействителни.
В исковата
молба се твърди, че между ищеца и „Вива Кредит“ ООД е сключен договор за
паричен заем от 03.03.2020 г. По силата на така сключения договор в полза на
ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 600 лв. В договора било
установено, че годишният лихвен процент е 40, 32 %, а годишният процент на
разходите – 49, 33 %, като не била посочена общата сума за заплащане по
договора. Сочи, че с клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено
задължение за заплащане на такса от 127, 75 лв. за допълнителна услуга по
експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем. С клаузата
на чл. 4 Договора било установено задължение за заплащане на неустойка в размер
на сумата от 85, 19 лв., ако в тридневен срок от подписването му не осигури
обезпечение на задължението чрез поръчител или банкова гаранция. Твърди, че
следвало да погаси задължението си на 14 седмични погасителни вноски, всяка в
размер от 109, 36 лв. за период от 17.03.2020 г. до 09.06.2020 г. Поддържа, че
процесният договор бил недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК.
Твърди, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗЗП, тъй като възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в
който смисъл тази клауза следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на
посочен размер на възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че при
сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
годишният процент на разходите, след включване в последния и на задължението за
заплащане на неустойка, представляваща скрито възнаграждение по договора, е
установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата за
неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите
нрави и поради нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка
противоречи на материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД,
установяваща, че при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата
на срока, като в случая било установено непредставянето на обезпечение да е
свързано с допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че
клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до
нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Излага съображения за
недействителност на клаузата, установяваща задължение за заплащане на такса за
експресно разглеждане, тъй като последната е предвидена в нарушение на чл. 10 а ЗПК. Поддържа, че нищожността на процесните клаузи от договорa произтича както
от обстоятелството, че целият договор е недействителен, така и от
недействителността на самите клаузи. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявения иск.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Вива Кредит“
ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за
нейната неоснователност. Твърди, че между страните е сключен договор за паричен
заем № ***от 03.03.2020 г., сключен от разстояние по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние. Сочи, че срокът на договора е
изтекъл, като кредитополучателя е преустановил плащанията. Твърди, че не е
налице соченото нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ГПК, тъй като в договора
е посочен фиксиран лихвен процент, в който случай съгласно съдебната практика,
на която се позовава, не следва да се посочват условията за прилагането му.
Сочи, че клаузата за възнаградителна лихва не е установена в противоречие с
добрите нрави, тъй като последната представлява цената на предоставената услуга
и е свободно договорена между страните, като годишният лихвен процент е
съобразен със законоустановения максимум на разходите по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди, че в договора е посочен годишният процент на разходите по кредита
съобразно с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че тъй като
таксата за експресно разглеждане представлява допълнителна услуга, годишният
процент на разходите се формира единствено от възнаградителната лихва и
установените в т. 8 допускания. Счита, че задължението за заплащане на
неустойка не следва да се включва в годишния процент на разходите, в който
смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК. Позовава се на
практиката на СЕС, съгласно която годишният процент на разходите се определя в
момента, в който договора за кредит е сключен, а в случая задължението възниква
в тридневен срок от сключване на договора и е разсрочено, за да бъде
икономически по -поносимо за потребителя. Счита, че клаузата за неустойка не
противоречи на добрите нрави, тъй като задължението за заплащането й не би
възникнало при добросъвестно изпълнение на задълженията от страна на потребителя.
Счита, че неустойката е уговорена при
съобразяване с основните й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Твърди, че услугата за експресно разглеждане на документи е доброволна услуга,
която не представлява такса за отпускане на кредита. Експресното разглеждане на
документи не представлявало услуга по усвояване или управление на кредита, тъй
като ги предхожда времево. По така изложените съображения се моли за уважаване
на предявените искове.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК за установяване недействителността на клаузите, установяващи задължение
за заплащане на неустойка и такса за експресно разглеждане на заявка за
отпускане на кредита, поради недействителността на договора за заем на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, както и поради
недействителност на клаузата за неустойка, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави и със закона, и недействителност на клаузата за
такса за експресно разглеждане, поради противоречието й с разпоредбата на чл.
10 а ЗПК.
По
предявените установителни искове съдът дължи произнасяне по релевираните от
ищеца в исковата молба основания за недействителност на договора за
потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, а именно – поради сключването му
в нарушение на изискванията, установени в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 ЗПК, и на неговите клаузи. Това е така, тъй като ищецът по иск за
недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на
договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да
изчерпи всичките си правоизключващи възражения.
От
събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца Б.В.Б. и „Вива
Кредит“ ООД е сключен договор за паричен заем „Standart 14“ № ***г.,
по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 600 лв. срещу
насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне предоставения му за
възмездно ползване финансов ресурс на седем двуседмични погасителни вноски –
всяка в размер на сумата от 109, 36 лв., в която вноска е включено и
задължението за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за
отпускане на кредита от 127, 75 лв. Длъжникът се е задължил да върне заемната
сума, ведно с начислената възнаградителна лихва и такса за експресно
разглеждане на заявката или сумата в общ размер от 765, 52 лв. Установен е
годишен лихвен процент от 40, 32 % и годишен процент на разходите от 49, 33 %.
В клаузата
на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено, че за извършена от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем от 127, 75 лв.
С
разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че
заемополучателят следва в тридневен срок от сключване на договора да обезпечи
задължението си с осигуряване на поне едно от следните обезпечения: поръчител -
физическо лице, което да представи бележка от работодателя си, издадена не
по-рано от 3 дни от деня на предоставяне и да отговаря на следните изисквания:
навършена 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има
минимален стаж при настоящия си работодател от 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер от 1 000 лв., през последните 5 години да няма
кредитната история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период
на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем
и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или
банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните
са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури
посоченото обезпечение, последният следва да заплати неустойка на кредитора в
размер на сумата от 85, 19 лв. Установено е, че неустойката се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като размерът на последната в
този случай е от 121, 53 лв., а общия размер на задължението от 850, 71 лв.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
По своята
правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален
(изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК);
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването
на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Страните са
уговорили, че месечната погасителна вноска е в размер от 109, 36 лв., като е
установен годишен лихвен процент от 40, 32 % и годишен процент на разходите от
49, 33 %. В договора е включен погасителен план с посочени падежни дати на
отделните вноски.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите,
се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
С клаузата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит
следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните са
уговорили, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 49, 33 %,
като последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите
при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане
следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси. По така изложените правни
съображения съдът намира, че при сключване на кредита не е било допуснато
соченото от ответника нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Следователно
според съдът в настоящия съдебен състав намира, че не е налице соченото от
ищеца основание за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит по чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Не се
установи соченото от страна на ищеца нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК. Съдът намира, че клаузата, установяваща задължението за заплащане
на възнаградителна лихва в размер от 37, 77 лв. (определен при съпоставяне на
общото задължение по кредита и размера на чистата стойност, с включена такса за
експресно разглеждане), при фиксиран годишен лихвен процент от 40, 32 %, не е
установена в противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент
съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на главница, и
представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е
съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и
дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
Съдът не възприема цитираната от ищеца, без конкретно посочване на съдебните
актове, на които се позовава, съдебна практика, съгласно която недействителна,
поради противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. В договора е
посочен общият размер на дължимата за срока на договора сума и съотношението й
с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и съответна проверка
дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитодателя.
Налице са
и останалите, установени в закона изисквания за необходимо съдържание на
договора за потребителски кредит - изготвен е погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Предвидена е и възможността на кредитополучателката да се
откаже от кредита в определен срок.
С клаузата
на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено, че за извършена от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем от 127, 75 лв.
Съдът
намира, че таксата за експресно
разглеждане на заявката за отпускане на кредита, представлява установено
задължение на заемополучателя, свързано с усвояване на кредита, поради което
последната е начислена в противоречие с разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК,
която правна норма установява забрана за начисляване на такси и разноски,
свързани с усвояване и управление на кредита. В този смисъл предявеният
установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на
посочената клауза следва да се уважи като основателен.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена
неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение на
договора в размер на сумата от 85, 19 лв., която се заплаща разсрочено, заедно
с всяка от погасителните вноски, чиито размер с добавяне на неустойката е от
121, 53 лв.
По своята правна природа неустойката представлява форма
на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Поначало
функциите на установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието,
че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е
прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Посочено е, че условията
и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат
използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на
парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В
настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за
заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 4,
ал. 1 от договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е
уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за
осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне
предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на
кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира
като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции
за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от
неизпълнение на последното. Освен типичната
обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен
характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя
за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на
обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това
задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното
договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата на неустойка
допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Този извод
на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително
възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено
това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на
вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.
По така
изложените съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на
неустойка, с което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне
на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й
в противоречие с добрите нрави.
Предвид
така установеното от правна страна, съдът намира, че предявеният иск за
установяване недействителността на клаузата за неустойка, поради установяването
й в противоречие с добрите нрави е основателен, поради което не следва да се
пристъпва към разглеждане на останалите посочени от ищеца основания за
недействителност на тази клауза.
При този
изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва
да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 100
лв. за заплатена държавна такса.
В
производството по делото ищецът е бил представляван на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. Съдът определи адвокатското възнаграждение в размер на сумата от 300
лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията й действаща към момента на определяне на възнаграждението от съда,
тъй като при сключване на договора последното не е определено с оглед
приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Възнаграждението следва
да бъде определено за един иск с оглед материалния интерес на правния спор,
като следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата не
следва да се съотнася с определянето на вида и броя на предявените искове,
съобразно правилата, установени в процесуалния закон, а с осъществените
действия от страна на процесуалния представител във връзка с основанието, от
което произтича твърдяното спорно право. В този смисъл съдът съобрази
практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Определение №
366/18.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2443/2016 г., ГК, IV г.о. на ВКС, в което се
приема, следното разрешение във връзка с определяне на минималния размер на
дължимото адвокатско възнаграждение, а именно, че „материалния интерес се
формира от цената на обективно кумулативно съединените искове с правно
основание чл. 439 ГПК.“.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от Б.В.Б., ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен
адрес *** – адв. Б., против „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район Люлин , бул. “Джавахарлал Неру” № 28, ет.
2, офис 73 Г, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
клаузата на чл. 1, ал. 3 от договор за паричен заем „Standart 14“ № ***г. за
заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит,
е недействителна, поради установяването й в противоречие с разпоредбата
на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК.
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по предявения от Б.В.Б., ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен
адрес *** – адв. Б., против „Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, район Люлин , бул. “Джавахарлал Неру” № 28, ет.
2, офис 73 Г, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че
клаузата на чл. 4, ал. 2 ГПК договор за паричен заем „Standart 14“ № ***г. за
заплащане на неустойка е недействителна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Вива
Кредит“ ООД да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на Б.В.Б. сумата от 100 лв. – съдебно-деловодни
разноски в производството по гр.д. № 14974/2020 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Вива
Кредит“ ООД да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл.
7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, на *****“,
БУЛСТАТ *****, с адрес гр. П., ул. “Б. П.” № ***, сумата от 300 лв. –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д.
№ 14974/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с
оригинала! ПК