№ 13336
гр. София, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 81 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА
при участието на секретаря НАТАША П. МЕРЕВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА ХР. ПЕТКОВА Гражданско дело
№ 20241110126871 по описа за 2024 година
Производството е образувано е по искова молба, предявена от „Изи Финанс“
ЕООД, ЕИК *********, срещу Т. Р. Г., ЕГН **********, с която са предявени
обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР, чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца суми, както следва: 1/ сумата от 1000 лева
представляваща главница по договор за кредит № 410241/07.11.2022г. между Изи
Финанс ЕООД, в качеството на заемодател и Т. Р. Г., в качеството на заемополучател,
ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 21.11.2023г. до
изплащане на вземането; 2/ сумата от 251,69 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 07.11.2022г. до 03.09.2023г., за които суми на 19.12.2023г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по
ч.гр.д. № 63660/2023г. по описа на СРС, 81 състав.
Ищецът „Изи Финанс“ ЕООД твърди, че с посочения договор кредит №
410241/07.11.2022г. е предоставил на ответника Т. Р. Г. заем в размер на 1000 лева,
който следвало да бъде върнат на 19 ежемесечни вноски, вносими в периода
07.12.2022г. – 30.05.2024г. Поддържа, че освен главницата, ответникът дължи и
уговорената между страните по договора възнаградителна лихва, която е фиксирана в
договора и е в размер на 40,15 %. Посочва, че ответникът не е заплатил нито една от
вноските по процесното договорно правоотношение. Поддържа се, че към датата на
депозиране на исковата молба в съда, ответникът дължи в полза на ищцовото
1
дружество сумата от 1000 лева представляваща главница по договор за кредит
410241/07.11.2022г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от
21.11.2023г. до изплащане на вземането, както и сумата от 251,69 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 07.11.2022г. до 03.09.2023г. Предвид гореизложеното,
моли, за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че
ответникът дължи на ищеца горепосочените суми. Претендират се разноски в
исковото и заповедното производство.
Ответникът Т. Р. Г. е депозирала отговор в законоустановения срок по чл.131,
ал.1 ГПК, чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, с който
оспорва исковете по основание и размер. Противопоставя се по отношение
твърдението за наличие на договорни отношения между страните. Твърди, че не се
установява спазване изискванията на чл. 18 ЗПФУР. Излага съображения, че не е
доказано реалното получаване на претендираната главница от страна на ответника.
Позовава се на нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Моли за отхвърляне
на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9
ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване
наличието на валиден договор за потребителски кредит, сключен чрез средствата за
комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР /предоставил
е информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора/; предаването на сумата на ответната страна
(т.е. усвояването на заема от ответника в претендирания от ищеца размер) и
изискуемостта на претендираните вземания и техния размер.
При доказване на горните факти, в тежест на ответната страна е да установи
погасяване на паричното си задължение.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.)
- чл. 9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
2
период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл.
10, ал. 1 ЗПК - на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два
екземпляра - по един за всяка от страните по договора (дефиниция на понятието
"траен носител" се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин,
който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за
които е предназначена информацията, и който позволява непромененото
възпроизвеждане на съхранената информация). Законът за потребителският кредит
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави
на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според
чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по
инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от
разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР), което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на
хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 (при използването на
телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние), кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за предоставяне на
финансови услуги от разстояние са регламентирани в ЗПФУР, като според чл. 6
договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средство за комуникация - едно или повече.
Дефиниция на понятието "финансова услуга" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране,
застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски,
инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
"средство за комуникация от разстояние" - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в който е
посочено, че това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на
услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на
доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1
изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2 спазил
сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3 получил съгласието на потребителя за сключването
3
на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който
потребителят има право да се откаже от сключения договор.
За доказване на електронни изявления се прилага Законът за електронния
документ и електронния подпис - ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена
сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях - чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което
може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за
подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от закона – за електронен подпис се счита
всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на
подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП), но също така допуска
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП). Когато посочените
предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата
доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3
ЗПФУР, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. В конкретния случай, видно от чл. 4а, ал. 2 от договора
е, че страните ще признават електронния подпис, положен по реда на договора и
общите условия към него, със стойността на саморъчен подпис в отношенията
помежду си.
Сключване на процесния договор за кредит изрично е оспорено от ответницата
и по делото е изслушана съдебно – техническа експертиза. От заключението по СТЕ,
прието без възражение, което се кредитира от съда, се установява, че в
централизираната информационна система на ищцовото дружество с платформа
www.minizaem.bg e създадена профил, при който са въведени личните данни на
ответницата, изпратен е код за потвърждение „6782“ чрез смс на мобилния телефон,
който е бил предоставен при регистрацията. Съхранени са данни за кандидатстване за
отпускане на кредит, попълване на въпросник и отбелязване на поле „Съгласен съм с
общите условия“ и изпращане на предоставения имейл адрес на договора и общите
условия за писмено потвърждение. Съхранени са и данни за успешна процедура по
одобрение за отпускане на искания кредит и изпращане на потвърждаваща процедура
за сключване на договор за кредит №
410241/07.11.2022г.
4
С оглед така приетото заключение по съдебно – техническата експертиза се
установява, че с изпращането на заявката от страна на ответницата за отпускане на
кредит чрез посочения интернет сайт е отправено предложение до ищеца за сключване
на договор за кредит. С изпращането на договора за кредит на адреса на електронната
поща на ответницата кредитодателят (ищец) е предложил сключването на договор за
кредит с посочените него параметри, което предложение е прието от ответницата с
изпращането на потвърждението за сключване на договора за кредит. В допълнение
към това, по делото е приета разписка № 0700017073319623 от 07.11.2022г., издадена
от „Изипей” АД от съдържанието на която се установява, че на 07.11.2022г. Т. Р. Г. е
получила сума с наредител "Изи Финанс" ЕООД, и отразено основание "договор
410241, в размер на 1000 лева. Посоченият документ съдържа собственоръчно
изписване имената на ответницата, както и полагане подписа на същата,
обстоятелства, които не са оспорени в хода на настоящото производство, поради което
и представлява извънсъдебно признание за неизгодни за страната обстоятелства, а
именно – сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние №
410241/07.11.2022г. между страните със съдържанието и уговорките в представения
договор за потребителски кредит от ищеца.
Предвид горното съдът приема за установено, че между страните е налице
облигационно правоотношение с източник договор за потребителски кредит №
410241/07.11.2022г. под формата на заем по смисъла на чл.9, ал.1
ЗПК.
От съдържанието на процесния договор се установява, че страните са уговорили
отпуснатият в полза на ответника кредит в размер на 1000 лева да бъде върнат заедно
с договорна лихва при уговорен между страните годишен лихвен процент от 40,15% и
годишен процент на разходите (ГПР) от 48,44 %. Съгласно чл. 2, т. 5 годишният
процент на разходите по кредита е 48,44 %, като са взети предвид следните
допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени
разходи за събиране на лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Посочено е, че
методиката на изчисление на ГПР е законово уредена като се намира в ЗПК,
Приложение 1 към чл. 19, ал. 2 от него, въведен с изменение на ПЗР към Закон за
изменение и допълнение на закона за кредитните институции, обн. с ДВ, бр. 41 от
2018 г. в сила от 01.07.2018 г., както и че единственият показател, включващ се при
изчисление на ГПР е възнаградителната лихва по т. 3. Уточнено е, че размерът на ГПР
е изчислен от съответен софтуер, като при изчисление на размера на ГПР е спазена
посочената законово регламентирана формула.
В чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено, че потребителят се задължава в срок до
три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на кредитора едно
5
от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция в полза на кредитора за сумата по чл. 2,
ал. 1, т. 4 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията
по настоящия договор или 2/ две физически лица – поръчители, които да отговарят на
следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, като нетният им осигурителен доход е в размер над 1000
лева; да работят по трудов договор без определен срок; да не са потребители или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Финанс“ ЕООД; да
нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към
други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат
договор за поръчителство.
В чл. 3, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението
да предостави обезпечение в срока по предходната алинея, потребителят дължи на
кредитора неустойка в размер на 546,84 лева. Неустойката се заплаща от потребителя
разсрочено, заедно с погасителните вноски, като в погасителния план, обективиран в
договора за кредит /чл. 4, ал. 3, т. 2/ е посочено, че се дължи неустойка при заплащане
на първите шест вноски всяка в размер на 91,14 лева.
Доколкото страна по процесния договор, в качеството си на кредитополучател, е
физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя
професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая
договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на
чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими не само специалните изисквания
към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната
защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП.
Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, като
наред с нея законът урежда и специфични изисквания към вида и размера на шрифта
на който е написан – всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Съгласно императивната норма на чл. 22
ЗПК, договорът за потребителски кредит, сключен в нарушение на тези изисквания, е
недействителен.
При извършване на преценка на действителността на процесния договор за
потребителски кредит се налага извод, че в разглеждания случай при сключване на
процесния договор за кредит са нарушени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, което обуславя и извод за недействителност на същия. Съображенията за
това са следните:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
6
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към
07.04.2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В
разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката, уговорена в чл. 3 от процесния договор. Това е така, тъй
като изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция съдържа множество ограничения и конкретно определени параметри, които
предвид характера, броя и изключително краткия срок за предоставяне, правят
задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно изпълнимо.
Предвиденият тридневен срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък
и това създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на
обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието
изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на
официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от
кредитна институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако
7
предостави обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок.
Напротив, тридневният срок е уреден като краен и преклузивен и с неговото изтичане
се поражда задължението на потребителя за плащане на неустойката, независимо от
неговите последващи действия. Следователно от значение за интереса на кредитора
при определяне на неустойката не е обезпечаването на кредита, а спазването на
краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по
договора /да върне заетата сума/ и се дължи независимо от това, дали заемателят
плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението
на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща
задълженията си. В случая обаче неустойката изначално не е обвързана с настъпването
на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от това дали такива
биха могли реално да настъпят или не. Така в чл. 3, ал. 2, изр. 3 от договора е
посочено, че при предсрочно погасяване на договора за кредит начислената неустойка
се редуцира съобразно договорната лихва. В чл. 6.1, ал. 1, изр. 3 от ОУ е посочено, че
при предсрочно погасяване се включва съразмерно намален спрямо датата на
предсрочно погасяване размер на неустойката по чл. 3, ал. 2 от договора.
Следователно дори в случай, че потребителят погаси изцяло предсрочно
задълженията си по договора за кредит, с което свое действие лиши кредитора изобщо
от обезпечителна нужда, неустойката остава дължима. Следва да бъде взето предвид и
обстоятелството, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение
е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля размера на заетата сума. Касае
се за вземане, което ако беше включено в размера на годишния процент на разходите,
последният при всяко положение би надхвърлил законоустановения размер от 50%.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно
неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката. От
съвкупната преценка на всичко изложено по-горе се налага извод, че с предвиждане на
въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се
прибавя към погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за
неустойка, с цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита,
респективно в годишния процент на разходите. Следователно процесната неустойка
има характера на „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
8
на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото
съгласно посоченото неустойката представлява сигурно възнаграждение за
заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем,
то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му
по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,44 % годишно. При това положение
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР, който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва
да намери нормата на чл. 22 ЗПК. Предвид гореизложеното, процесният договор за
кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В
този смисъл е и практиката на съдилищата, обективирана в Решение № 2643 от
22.05.2023 г. по гр. дело № 5772/2022 г., по описа на СГС, IV-A въззивен състав;
Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г., по описа на ВКС, I ТО;
Решение № 2199 от 11.08.2022 г. по гр. дело № 12160/2021 г., по описа на СГС, IV-Б
въззивен състав; Решение № 3869 от 13.07.2023 г. по гр. дело № 8634/2022 г., по описа
на СГС, II-Е въззивен състав; Решение № 1749 от 05.04.2023 г. по гр. дело №
12443/2021 г., по описа на СГС, II-Е въззивен състав и др.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК при недействителност на договора,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по
предявен иск по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата
сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-
горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство - по
предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
9
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл и
Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по т. д. 3855/2021 г., по описа на ВКС, IV ГO,
Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. 1023/2020 г., по описа на ВКС, I TO, Решение
№ 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г., по описа на ВКС, III ГО, и Решение
№ 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г., по описа на ВКС, I TO, Определение №
50508 от 18.10.2023 г. по т. д. № 1950/2022 г., по описа на ВКС, II ТО, Определение №
298 от 12.02.2024 г. по т. д. № 630/2023 г., по описа на ВКС, I ТО.
Поради гореизложеното и предвид установената недействителност на процесния
договор за кредит на основание чл. 23 ЗПК съдът следва да определи размера на
чистата стойност на кредита. В конкретния случай това е сумата от 1000 лева, като при
липса на твърдения и доказателства за извършени плащания от страна на потребителя,
искът за главница се явява основателен и доказан, съответно следва да бъде уважен в
пълния заявен размер.
Искът с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата 251,69 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 07.11.2022г. до 03.09.2023г., следва да се
отхвърли.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора право на разноски в настоящото производство имат и
двете страни.
От името на ищеца своевременно е направено искане за присъждане на
разноски в настоящото производство, като са представени и доказателства за
извършването на такива, а именно за заплатена държавна такса в размер на 71,50 лева,
за заплатен депозит за вещо лице по допуснатата в производството съдебно-
техническа експертиза в размер на 400 лева, депозит за особен представител в размер
на 425 лева, като се претендира и юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя в размер на 100, 00 лева. Предвид гореизложеното, с оглед изхода на спора и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на
ищеца сумата от 797,20 лева, представляваща разноски в исковото производство пред
СРС, съразмерно на уважената част от исковете.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното производството. Предвид
горното съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на ищеца сумата от 62,44 лева, представляваща разноски в
заповедното производство пред СРС, съразмерно на уважената част от исковете.
Ответникът е защитаван от назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен
10
представите, поради което разноски не следва да му бъдат
присъждани.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ГПК, че Т. Р. Г., ЕГН
********** ДЪЛЖИ НА „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, на основание чл. 9
ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР, чл. 240, ал. 2 ЗЗД
сумата 1000 лева, представляваща главница по договор за кредит №
410241/07.11.2022г. между „Изи Финанс” ЕООД, в качеството на заемодател и Т. Р. Г., в
качеството на заемополучател, ведно със законна лихва върху горепосочената сума,
считано от 21.11.2023г. до изплащане на вземането, за която сума на 19.12.2023г. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
производството по ч.гр.д. № 63660/2023г. по описа на СРС, 81 състав, като
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР
вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата 251,69 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 07.11.2022г. до 03.09.2023г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Т. Р. Г., ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТИ на „Изи Финанс“ ЕООД, ЕИК *********, сумата 797,20 лева, разноски за
държавна такса, депозит за СТЕ, депозит за особен представител и юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство и сумата 62,44 лева, разноски за държавна
такса и възнаграждение за юрисконсулт в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11