О П
Р Е Д
Е Л Е Н
И Е № 260348
10.02.2021г.,
гр.Пловдив
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско
отделение, девети граждански състав, в закрито заседание на десети февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове: Фаня Рабчева
Костадин Иванов
като
разгледа докладваното от съдията Рабчева в.ч.гр.д.№ 151/ 2021г по описа на ПОС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.413, ал.2 във вр. с
чл.275, ал.1 ГПК.
Постъпила е частна
жалба от “Профи Кредит България” ЕООД - гр.София, чрез пълномощника си Р.И.
против Определение № 9332 от 16.12.2020г. постановено по ч.гр.д.№
20205330116873/ 2020г. по описа на Пловдивски районен съд – ХIII гр.с., с което
е оставено без уважение искането на жалбоподателя издване на ЗИ против А. Д. К.-Н.
от гр………….. по чл.410 ГПК за сумата 197,73 лв, от които 120,59 лв главница, 5
лв договорно възнаграждение за периода 20.11.2019г – 20.12.2019г., 72,14 лв
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, 0,84 лв законна лихва за
периода 20.12.2019г. – 14.12.2020г., законна лихва от подаване на заявлението
до изплащането и разноски. По
изложени доводи в частната жалба се иска отмяна на обжалваното разпореждане и
уважаване на заявлението за издаване на ЗИ.
Пловдивски
окръжен съд като взе предвид представените доказателства, намери следното:
Частната
жалба изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.275, ал.1 ГПК
едноседмичен срок, като процесуално допустима подлежи на разглеждане по
същество.
С разпореждането в
обжалваната част въз основа на разпоредбата на чл.411, ал.1 т.3 / в ред. й, ДВ,
бр.100 от 2019г., в сила от 24.12.2019г. /, съдът е мотивирал, че в настоящото
производство не е възможно да се извърши преценка относно това дали е налице
хипотезата на чл.22 ЗПК, но констатацията на съда за евентуална неравноправност
на дадена клауза е достатъчно основание за съда да откаже издаването на ЗИ и
отхвърли заявлението. Конкретно по отношение на прететндираните суми за възнаграждение
за допълнителни услуги, като предоставените за посочената цена услуги, които
увеличават размера на претендираните суми, всяка от тези уговорки противоречи
на добрите нрави, не само с оглед установената съдебна практика, преди
изменението в ЗПК, но с оглед изискванията за справедливост. Добрите нрави са
такива критерии за норми на поведение, които не позволяват по никакъв начин
неравноправното третиране на икономически по-слабите страни участници в оборота
и използването на недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг / Решение № 1270/ 09.01.2009г. постановено по гр.д.№
5093/ 2007г. на ВКС – IV ГО и др./ В този смисъл е прието наличието на обосновава
вероятност за неравноправна клауза в договора, сключен с потребител.
С депозираната частна жалба се формулират
възраженията: заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от
производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят
черпи права, което възражение се основава на съдебна практика на ОС – Габрово /
Определение от 09.05.2019гпо в.ч.гр.д.№
145/2019г. и Определение от 21.05.2019г. по в.ч.гр.д.№ 171/2019г/; отчита се от
жалбоподателя актуалната редакция на нормата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК / обн.,
ДВ, бр.100 от 2019г./ , независимо от което се счита, че заповедният съд не
следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит
или отделни негови клаузи на основание нарушение на Закона или на добрите
нрави, поради което заповедният съд се намира да е превишил двоите правомощия и
нарушил съдопроизводствените правила.
Пак изхождайки от разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК се сочи
възражението, че независимо от правомощието заповедният съд да преценява дали
искането се основава на неравноправна клауза в потребителския договор или има
обоснована вероятност за това, то за обективиране на първата хипотеза клаузата следва да е обявена за неравноправна
по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящия; счита се, че
заповедният съд е длъжен да изследва не само представените доказателства, но и
да ги подведе под нормата на чл.143 ЗЗП, за да направи извод за обоснована
вероятност за неравноправна клауза, което заповедният съд не бил сторил.
На следващо място излагат се съображения по същество на искането относно отхвърленото заявление за договорното
възнаграждение , свързани с предоставените на ответника Стандартен европейски
формуляр по искането за отпускане на ПК, като дружеството е предоставило
преддоговорна информация на длъжника с
посочени параметри, включени в ДПК, същият декларирал неговото получаване,
изготвен бил погасителен план, като процесният договор отговаря на всички
законови изисквания, а запознавайки се с договора длъжникът не е обективирал
желание да се откаже от сключения договор, каквато възможност му дава Закона и
ОУ към договора; оспорват се изводите на съда относно несъответствие на
уговорените клаузи с добрите нрави с довода относно действащия в ЗЗД принцип на
свободно договаряне/ чл.9 от ЗЗД/; счита се, че в процесния договор ясно е
посочена методиката на формиране на годишния процент на разходите, като в
случая била спазена разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК , като такова изискване
кредиторът има само при наличието на референтен лихвен процент по арг. от
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК по отношение на възнаграждението по сключено между
страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се счита,
че се касае за услуга по смисъла на чл.14 ДР на ЗЗП, както и се извършва
позоваване на пар.1 ДР на ЗПК с довода, че сключването на споразумение за
допълнителни услуги не е задължително условие за получаването на кредита или за
получаването му при предлаганите условия.
Жалбата е неоснователна.
Преценката на съда за наличие на визираните в чл.410, ал.1 ГПК основания
за издаване на исканата ЗИ се основава вкл. на представени към заявлението
приложения към заявлението, съобразно изискването на чл.410, ал.3 ГПК. С
действащата към момента на постановяване на обжалваното разпореждане разпоредба на чл.411, ал.2 , т.2 и т.3/ нова
– ДВ, бр.100 от 2019г., в сила от 24.12.2019г./ изрично е уредено правомощието
на заповедния съд да откаже издаването на ЗИ, ако искането е в противоречие със
закона или с добрите нрави или ако искането се основава на неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
В тази насока принципно е неоснователно е възражението на жалбоподателя,
че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да
се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права,
каквито правомощия с посочената разпоредба законодателят е обвързал съда със
задължението за извършване на служебна проверка и преценка относно наличието на
клаузи, противоречащи на Закона или добрите нрави, както и ако искането се
основава на неравноправна клауза в договора, когато е сключен с потребител,
какъвто безспорно е настоящия случай, вкл. и в случаите на обоснована
вероятност за това. Възражението на жалбоподателя се основава на съдебна
практика - на ОС – Габрово /
Определение от 09.05.2019г и Определение
от 21.05.2019г./, видно от датите на които съдебни актове разпоредбата на
чл.411, ал.2, т.3 ГПК нова , в сила от 24.12.2019г./ не е действаща. За това и
правилно е отчетено от жалбоподателя, че към момента на постановяване на
разпореждането на заповедния съд е действаща актуалната редакция на нормата на
чл.411, ал.2, т.3 ГПК / обн., ДВ, бр.100 от 2019г./ , затова заповедният съд е
обвързан от задължението да извършва преценка за валидност на договора за
потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на Закона
или на добрите нрави и поради което заповедният съд не е превишил своите
правомощия и нарушил съдопроизводствените правила. Преценката на заповедния
съд в производството по чл.410 ГПК не
изключва преценката на гражданския съд , ако претенцията на кредитора е предявена по общия исков ред, в каквато
насока са следващите възражения на жалбоподателя във връзка с процесуалния ред
за разглеждане и обявяване на определени клаузи в договора за неравноправни.
Независимо от това обаче, както се посочи по-горе, с изричната и специална
разпоредба по чл.411, ал.2, т.3 ГПК заповедният съд основава преценката относно
основателността или неоснователността на заявлението на кредитора в заповедното
производство въз основа на проверката в посочената от нормата насока.
На следващо място във връзка със съображенията на жалбоподателя
по същество на искането относно
отхвърленото заявление за договорното възнаграждение. Обстоятелствата, свързани от жалбоподателя в насока на това,
че на длъжника са предоставени Стандартен европейски формуляр по искането за
отпускане на ПК, като дружеството е предоставило преддоговорна информация на
длъжника с посочени параметри, включени
в ДПК, ответникът декларирал неговото получаване, изготвен бил погасителен
план, а запознавайки се с договора длъжникът не е обективирал желание да се
откаже от сключения договор, каквато възможност му дава Закона и ОУ към
договора, са непряко относими към законово изрично уреденото задължение на съда за извършване
на преценката налице ли е противоречие на клаузи от
договора със Закона или добрите нрави или налице ли е неравноправна клауза или обоснована
вероятност за това. В тази насока следва
да се има предвид наличието на условие за приложението на разпоредбата на
чл.143 ЗЗП.
А за пълнота на изложението следва да се
посочи, че с разпоредбата на чл.143 ЗЗП, към който изрично и пряко препраща
чл.24 ЗПК, е уредена т.нар.генерална / обща/ клауза за неравноправност на
уговорките в потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит.
Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1/ всяка
неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2/ не отговаря на
изискването за добросъвестност и 3/ води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
кумулативно проявление на тези предпоставки. Клаузите не са индивидуално
определени когато те са предварително изготвени от търговеца, расп.
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им / арг.чл.146,
алл.2 ЗЗП/; уговорени са във вреда на потребителя, а именно накърняват се
уредени в закона права на потребителя, респ. увреждат се негови законни
интереси/ арг.чл.20 ЗПК/; не отговарят на изискванията за добросъвестност,
респ. на добросъвестната търговска практика. В ЗЗП и ЗПК не е налице законово
определение на понятието “добросъвестност”, но от общите правила на
гражданското право, уреждаща изискванията за добросъвестност в преддоговорните
отношения / чл.12 ЗЗД/ , тълкуването на действителната обща воля на страните
при породено договорно правоотношение/ чл.20 ЗЗД/ и при изпълнение на
действително възникнало договорно задължение / арг. Чл.63, ал.1 ЗЗД/ , може да
се изведе дефиниция за използвания в ЗЗП термин “добросъвестност”, на чието
изискване следва да отговарят уговорките в договорите за потребление. Те трябва
да са съответни на установената и наложила се в в съвременното общество
нравствена норма на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския и
търговския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, като
чрез техните проявни форми се изгражда понятието за добросъвестната търговска
практика – съвкупност от правила , определящи пазарнато поведение, които
произтичат от законите и обичаните търговски отношения и не нарушават добрите
нрави, не създават опасност за изменение на икономическото поведение на средния
потребител и са в противовес на наложилите се нелоялни търговски практики/
които са забранени от закона / чл.68вЗПК/.; уговорката да води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като тази
несъразмерност е значителна, когато е налице съществено несъответствие в
насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната
нееквивалентност, както и в несъответствие във възможността им да упражнят
своите права за защита по договора. В този смисъл за да се обезпечат
субективните права и законни интереси на икономически по-слабата страна “
цената” на услугата, вкл. по договора за кредит относно възнаградителната лихва
и другите разходи, трябва последните да са уговорени ясно и разбираемо за
средния потребител, съгласно чл.147, ал.1 ЗЗП, чрез тяхната детайлизация в
договора. Действително разпоредбата на
чл.19, ал.1 ЗПК определя съдържанието на годишния процент на разходите по кредита
да изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/
лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително на
следващо място съгласно чл.19, ал.4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България. В случая
към момента на сключване на договора / 06.12.2018г./ е действащо Постановление
№ 426 на МС от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени задължения / ДВ, бр.106 от 23.12.2014г., в сила от 01.01.2015г./,
съобразно което би могло да се приеме, че
така определеният с договора годишен процент на разходите / 34,89 %/
формално не надвишава петкратния размер на законната лихва, при уговорен
годишен лихвен процент по заема в размер на 33,00 %. Действително не са налице
императивни разпоредби в Закона по отношение размера на възнаградителната
лихва. В случая обаче е налице потребителски договор по своята характеристика,
ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно се приема от съдебната
практика, че максималният размер на лихвата/ възнаградителна или такава за
забава/ следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва/ а за обезпечени кредити –
двукратния размер на законната лихва/, противоречи на добрите нрави. / Решение
№ 906/ 30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/
18.05.2006г. по гр.д.№ 315/ 2005г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009г.
по гр.д.№ 5093/ 2007г. на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015г. по
гр.д.№ 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО./ Въззивният съд споделя мотивираното
становище в така посочената съдебна практика като съответстващо на целта на
специалния ЗЗП е въз основа на тези
съображения се намира, че се явяват налице отрицателните процесуално правни
предпоставки по смисъла на чл.411, ал.2, т.2 и т.3, пр.II ГПК за отказ за
издаване на ЗИ по чл.410 ГПК в обжалваната част на разпореждането . По
отношение на допълнителния пакет услуги
като действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита,
въззивният състав поддържа изразеното становище до момента, че същите не
съставляват допълнителни услуги по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК и са договорени
в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. При заобикаляне на Закона определянето на
допълнително възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 331,59
лв реално води до увеличаване на годишния процент на разходите и оскъпяване
цената на предлаганата/ предоставена финансова услуга, съотнасяйки дължимата сума по срочния кредит
в размер на 439,64 лв, с прибавянето към която на цената на пакета от допълнителни услуги / 331,59 лева/
, общото задължение извън размера на отпуснатия кредит от 400 лева възлиза на
771.23 лева.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.I във връзка с чл.278,
ал.4 ГПК, въззивният съд
О
П Р Е
Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Определение № 9332 от 16.12.2020г. постановено по ч.гр.д.№ 20205330116873/
2020г. по описа на Пловдивски районен съд – ХIII гр.с., с което е оставено без
уважение искането на “Профи Кредит България” ЕООД - гр.София издаване на ЗИ на
основание чл.410 ГПК против А. Д. К.-Н. от гр…………. по чл.410 ГПК за сумата
197,73 лв, от които 120,59 лв главница, 5,00 лв договорно възнаграждение за
периода 20.11.2019г – 20.12.2019г., 72,14 лв възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги, 0,84 лв законна лихва за периода 20.12.2019г. –
14.12.2020г., законна лихва от подаване на заявлението до изплащането и разноски.
Определението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: