Решение по адм. дело №957/2025 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл.268 от ДОПК.

Образувано е по жалба, подадена от И. Н. Н., с [ЕГН], от гр. Айтос, ул. „Станционна“ №59, против решение №30/17.04.2025г., издадено от директора на ТД на НАП- Бургас.

С решението е оставена без уважение жалбата на И. Н. против разпореждане изх.№ С250002-137-0002377/02.04.2025г., издадено от Д. С., главен публичен изпълнител при ТД на НАП гр.Бургас, по повод подадена от Н. молба/възражение вх.№250002-000-0192683/31.03.2025г., като с разпореждането е отказано прекратяване поради изтекла погасителна давност на събирането на публични задължения по изпълнително дело №**********/2013г.

Жалбоподателят иска отмяна на оспорения акт и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне. Твърди, че в периода от образуване на изпълнителното дело през 2013г. до настоящия момент публичният изпълнител не е предприел никакви действия по обезпечаване на вземанията и по принудителното им събиране, което евентуално би довело до спиране/прекъсване на давността по реда на чл.172 от ДОПК. Позовавайки се на Тълкувателно решение №7/15.04.2021г. по т.д. №8/2019г. на ВАС, счита, че давността би била прекъсната с предприемане на принудителни действия само в случай, че същите са били надлежно съобщени на длъжника, което в случая не било сторено, доколкото на жалбоподателя не му бил връчен нито един акт, издаден в хода на изпълнителното дело. След като не били налице предпоставките на чл.172, ал.1 и 2 от ДОПК се твърди, че по отношение задълженията за осигурителни вноски за периода 2013-2018г. погасителната давност е изтекла на 01.02.2025г. и същите не могат да бъдат събирани по принудителен ред. Наред с това, визира наличие на порока несъответствие с целта на закона, тъй като наложените от публичния изпълнител обезпечение и разпореждане за изпълнение били формални, целят единствено спиране на давността и не били насочени към реално събиране на публичните задължения. Претендира присъждане на направените разноски.

В съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. М. Г., поддържа жалбата и исканията, направени с нея.

Ответникът – директор на ТД на НАП Бургас, редовно призован, не се явява и не се представлява. Не изразява становище по жалбата.

Съдът намира жалбата за допустима. Подадена е от лице с доказан правен интерес от оспорването и в срока по чл.268, ал.1 АПК, предвид липсата на доказателства за редовно съобщаване на акта.

І. ФАКТИТЕ:

В ТД на НАП Бургас било образувано изпълнително дело №**********/2013г. против И. Н. Н. за неплатени от него публични задължения.

Със съобщение за доброволно изпълнение изх.№ 1969- 000020/01.10.2013г., на осн. чл.221 от ДОПК, жалбоподателят бил уведомен за образуваното изпълнително дело и бил поканен в 7-дневен срок от получаване на съобщението доброволно да плати натрупаните задължения за осигурителни вноски, които възлизали в размери, както следва: главница – 2 242,34 лева; лихва – 2 718,43 лева; нелихв. част – 400 лева (л.27-29).

Съобщението било връчено на Р. С. Б. на 14.10.2013г., според приложеното известие за доставяне (л.30-31).

На 31.01.2014г. до жалбоподателя била изпратена покана за доброволно изпълнение на осн. чл.182, ал.1 от ДОПК, с изх.№ 94-00- 238-1/31.01.2014г. (л.32-35). С нея Н. бил поканен да заплати доброволно задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски, в т.ч. към фонд ДЗПО, ведно с лихвите към тях, възлизащи към 31.01.2014г., в общ размер от 1 769,84 лева, от които главница – 1 329,87 лева и лихва – 439,97 лева.

Посочената покана била връчена лично на Н. на 11.02.2014г. (л.36). На 28.04.2014г. до него била изпратена нова покана за доброволно изпълнение на осн. чл.182, ал.1 от ДОПК, с изх.№ 94-00- 959-1/28.04.2014г., с която бил поканен да заплати доброволно задълженията за осигурителни вноски в общ размер на 19 150,66 лева, от които главница от 10 629,04 лева и лихва 8 521,62 лева (л.38-48).

Според известието за доставяне тази покана била връчена на жалбоподателя Н. на 14.05.2014г. (л.49).

С постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх.№ С190002-022-0005025/06.02.2019г. (л.56), М. Ч., публичен изпълнител при ТД на НАП Бургас, на осн. чл.200 и чл.205, във вр. чл.195, ал.1-3 от ДОПК, след като преценила, че ще се затрудни събиране на установеното и изискуемо публично вземане по изп. дело №1969/2013г. в размер на 28 319,54 лева, наложила възбрана върху недвижим имот с адрес в гр. Айтос, ул. „Стефан Караджа“, бл.4, вх.2, ет.4, придобит от жалбоподателя с [нотариален акт], дело №290/1985г.

Наложената възбрана била вписана в Служба по вписванията гр. Айтос на 12.02.2019г.

На 31.03.2025г. Н. подал възражение с вх.№ 54-02-2118 до директора на ТД на НАП – Бургас, като посочил, че на осн. чл.171 от ДОПК задълженията за ЗОВ по декл. обр.6 за периода 01.01.2014г. – 31.12.2018г., за част от които има образувано изп. дело №1969/2013г., били погасени по давност (л.24-26). Поради това поискал посочените във възражението задължения да бъдат отписани от данъчно-осигурителната му сметка.

В отговор на възражението, от Д. С., публичен изпълнител в ТД на НАП – Бургас било издадено разпореждане с изх.№С250002-137-0002377/02.04.2025г. (л.19-22), в което било прието, че давностните срокове за задълженията за осигурителни вноски в общ размер 27 720,44 лева не били изтекли, поради което на осн. чл.266, ал.1 от ДОПК било отказано прекратяване на изпълнителното дело.

В мотивите на разпореждането е посочено, че в случая е налице условието на чл.172 от ДОПК за спиране на давността, тъй като с постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С190002-022-0005025/06.02.2019г. била наложена възбрана върху недвижим имот, а с постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№ С230002-022-0023865/06.04.2023г. бил наложен запор на банкови сметки.

Посочено е още, че давността се смята прекъсната с разпореждане за изпълнение до ТБ „Уникредит Булбанк“ с №С240002-029-0022806/03.06.2024г., като от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която на осн.172, ал.1 от ДОПК спира с налагането на запор на банкови сметки с ПНОМ №С250002-022-0033429/27.03.2025г.

С оглед §52 от ПЗР на ЗМДВИП било прието, че от 24.03.2020г. до края на обявеното извънредно положение срокът по чл.171, ал.2 от ДОПК не тече, респ. неизтеклият към датата на влизане в сила на §29, т.1 от ПЗР на ЗМДВИП срок се удължава с периода от влизането в сила до прекратяване на извънредното положение. Давността спира да тече от 24.03.2020г., като неизтеклата до момента на спирането част от давностния срок продължава да тече след изтичане на 7-дневния срок от обнародването на ЗИД на ЗЗ в „Държавен вестник“.

Разпореждането било връчено по електронен път на жалбоподателя на 03.04.2025г. (л.23).

Недоволен от постановения отказ, на 10.04.2025г. Н. подал жалба с вх.№ Ж-02-66 (л.16-17) до директора на ТД на НАП – Бургас против разпореждането на публичния изпълнител.

В жалбата били изложени твърдения за липса на предприети от публичния изпълнител валидни действия по принудителното изпълнение, считано от образуване на изпълнителното дело. Поканата за доброволно изпълнение не му била връчена, а за наложените обезпечения разбрал едва сега.

По повод постъпилата жалба от публичния изпълнител било представено становище с изх.№ С250002-180-0000996/11.04.2025г. (л.14-15) до директора на ТД на НАП – Бургас. В становището са изложени твърдения за наличие на условията по чл.172 ДОПК за спиране на давността, както и за нейното прекъсване, респ. формиран бил извод за това, че давностните срокове за посочените във възражението задължения не са изтекли към момента.

На 17.04.2025г. директорът на ТД на НАП – Бургас издал оспореното решение №30, с което намерил жалбата против разпореждането на публичния изпълнител за неоснователна (л.10-13).

В мотивите на решението е посочено, че предмет на обжалваното разпореждане са вземания за задължителни осигурителни вноски, които представляват публични държавни вземания, погасяващи се с изтичане на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, според нормата на чл.171, ал.1 от ДОПК.

Прието е, че по отношение задълженията на жалбоподателя за 2014г., със срок за доброволно изпълнение – 2015г., давността е започнала да тече от 01.01.2016г. и изтича на 01.01.2021г. По отношение задълженията за 2015г., имащи срок за доброволно изпълнение през 2016г., давността е започнала да тече от 01.01.2017г.

По идентичен начин в решението са направени съответните изчисления за начало на давностните срокове, както следва: за задълженията за 2016г., със срок за доброволно изпълнение – 2017г., давността е започнала да тече от 01.01.2018г.; за задълженията за 2017г. – давността е започнала да тече от 01.01.2019г.; за задълженията за 2018г. – давността е започнала да тече от 01.01.2020г.; за задълженията за 2019г. – давността е започнала да тече от 01.01.2021г.; за задълженията за 2020г. – давността е започнала да тече от 01.01.2022г.; за задълженията за 2021г. – давността е започнала да тече от 01.01.2023г.; за задълженията за 2022г. – давността е започнала да тече от 01.01.2024г.; за задълженията за 2023г. – давността е започнала да тече от 01.01.2025г.

Посочено е, че с налагането на възбрана на недвижимия имот с ПНОМ от 06.02.2019г., вписана в Служба по вписванията Айтос на 12.02.2019г, на осн. чл.172, ал.1, т.5 ДОПК давностните срокове за процесните публични вземания за периода 2014-2017г. са спрели да текат.

С налагането на обезпечителната мярка – запор на банкови сметки на жалбоподателя в изпълнителното производство с ПНОМ от 06.04.2023г., са спрели да текат давностните срокове за задълженията, дължими за 2021г. вкл.

При спиране на давността в тези хипотези, давността се счита за спряна до отпадане на основанието за спиране, което към момента на постановяване на решението не било сторено, видно от копието от вписаното постановление и справката от имотния регистър.

Взето е предвид, че до ТБ „Уникредит Булбанк“ е издадено разпореждане за изпълнение от 03.06.2024г., което на основание чл.172, ал.2, предл. второ от ДОПК прекъсвало давността.

Прието е, че не е изтекъл и срокът на абсолютната 10-годишна давност по чл.171, ал.2 от ДОПК за задълженията на жалбоподателя.

По отношение приложимостта на §29, т.1 от ПЗР на ЗМДВИПП (според който текст „до отмяна на извънредното положение срокът по чл.171, ал.2 от ДОПК не се прилага“) било посочено, че според съдебната практика тази разпоредба не удължава и не спира срока на абсолютната давност, за което свидетелствала разликата при формулиране на т.1, 3 и 7 от §29 от ПЗР на ЗМДВИПП.

II. ПРАВОТО:

Обжалваното решение е издадено от компетентен орган, овластен с нормата на чл.266, ал.1 от ДОПК, в кръга на неговите правомощия.

Издадено е в изискуемата писмена форма и при спазване на административнопроизводствените правила.

По делото няма спор, че всяко от вземанията, по отношение на които се претендира да е изтекла погасителната давност, представлява публично държавно вземане по смисъла на чл.162, ал. 1, т.1 и т.9 от ДОПК. Безспорно е и че за непогасените от Н. задължения за задължителни осигурителни вноски е образувано изпълнително дело №**********/2013г. по опис на ТД на НАП Бургас.

Съдът намира, че в случая материалният закон е приложен правилно.

Съгласно чл.171, ал.1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.

Според ал.2 на същата разпоредба с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника.

Съгласно чл.172, ал.1 от ДОПК давността спира: 1) когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2)когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3) когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4)когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5)с налагането на обезпечителни мерки; 6) когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.

А..2 на същия текст регламентира, че давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът за установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната.

Чл. 172, ал. 3 от ДОПК изрично предвижда последиците от прекъсването на давността - започва да тече нова давност.

В настоящия случай основният правен спор касае спирането или прекъсването на давността при прилагане на обезпечителните мерки възбрана и запор върху банкови сметки, за които от административния орган е прието, че пораждат последици и без длъжникът да е узнал за тяхното налагане.

Относно прилагане разпоредбата на чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК следва да бъде съобразена трайната съдебна практика, според която налагането на обезпечителната мярка изисква осъществяване на всички елементи от фактическия състав на нормата, а именно - мярката е наложена, когато има издадено постановление за налагане на обезпечителни мерки от компетентен орган; запорно съобщение, изпратено във връзка с постановлението; изпратеното запорно съобщение е получено от органа/лицето, отговорен за изпълнението на наложената обезпечителна мярка.

Връчването на ПНОМ на задълженото лице обаче не е елемент от този фактически състав. Достатъчно е мерките реално да са наложени.

Налагането на възбрана върху недвижим имот и на запор върху банкови сметки на длъжника безспорно представляват обезпечителни мерки съгласно чл.198, ал.1, т.1 и 3 от ДОПК. Връчването на актовете, с които се налагат тези мерки (постановленията), има значение единствено за началото на срока на тяхното обжалване.

Действието на ПНОМ започва от момента на връчването на запорното съобщение на кредитните институции, респ. от вписване на възбраната. От този момент се поражда правното действие на обезпечителните мерки, което съгласно чл.172, ал.1, т.5 ДОПК се изразява в спиране на 5-годишната погасителна давност, както е в случая.

В тази хипотеза законодателят не е фиксирал изричен срок, в който давността се счита за спряна, поради което следва да се приеме, че давността е спряна до отпадане на основанието за спиране, т.е. до вдигането, респ. до отмяната на обезпечителните мерки.

По делото няма данни, а и не се твърди, отмяна на наложените обезпечителни мерки, с оглед на което следва да се приеме, че към настоящия момент не е отпаднало основанието за спиране на давността.

Съдът не споделя аргументите на жалбоподателя за приложимостта на Тълкувателно решение №7/15.04.2021г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело №8/2019г.

Същото предвижда, че образуването на изпълнително дело по реда на чл.220, ал.1 от ДОПК не прекъсва давността и второ, че съобщението по чл.221, ал.1 от ДОПК не прекъсват давността. В мотивите на тълкувателния акт е прието, че „не може да бъде прекъсната давността, без длъжникът реално да е узнал за това“.

Тези въпроси обаче не са относими към предмета на настоящия спор.

Както се посочи, в случая не е възникнала хипотезата на прекъсване на давността. Тя не е прекъсвана нито с издаване на ПНОМ изх.№С190002-022-0005025/06.02.2019г. за налагане на възбрана върху недвижими имоти, нито с изпращането на ПНОМ изх.№ С230002-022-0023865/06.04.2023г. за налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. Тези постановления са породили друго правно действие – те са спрели относителната петгодишна давност.

При това положение, доколкото първите задължения, по отношение на които се претендира от страна на жалбоподателя да е настъпило погасяване по давност (за 2014г.), са с начален срок на течение на давността от 01.01.2016г., то по отношение на тях не е изтекла относителната погасителна давност, тъй като в този период давността е спряна за срока на действие на обезпечителните мерки.

Това се отнася и за останалите задължения на Н. за периода от 2015г. до 2023г., по отношение на които също са наложени обезпечителните мерки, породили ефекта да спрат 5-годишната погасителна давност.

Съдът отбелязва, че в случая не е настъпила и абсолютната десетгодишна давност, установена в нормата на чл.171, ал.2 от ДОПК. За задълженията за 2014г. давностният срок е започнал да тече на 01.01.2016г. и би трябвало да изтече на 01.01.2026г.

Тук следва да се има предвид, че давността е спряла да тече за още 58 дни във връзка с обявеното извънредно положение и обнародвания на 24.03.2020г. Закон за мерките и действията по време на извънредното положение /ЗМДВИП/.

Съгласно §29, т.1 от ПРЗ на ЗМДВИП срокът по чл.171, ал.2 от ДОПК не се прилага до отмяната на извънредното положение. Съгласно §13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето, сроковете, които са спрели да текат по време на извънредното положение, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на закона в „Държавен вестник“, т.е. от 21.05.2020г. Следователно срокът по чл.171, ал.2 от ДОПК следва да се удължи с 58 дни.

Изложеното предпоставя извод за липса на основания за погасяване по давност на процесните публични задължения, респ. за отписването им съгласно нормата на чл.173, ал.1 от ДОПК.

Възражението на жалбоподателя за несъразмерност на наложените обезпечителни мерки не подлежи на обсъждане в настоящото производство, тъй като същото касае законосъобразността на наложените обезпечителни мерки. Произнасяне по него ще е дължимо само в производството по оспорване на тази законосъобразност.

Предвид изложеното, съдът намира, че като е оставил без уважение жалбата на Н. против разпореждането на публичния изпълнител за отказ за прекратяване на изпълнителното дело поради изтекла погасителна давност, решаващият орган е постановил акт, съобразен с материалните и процесуални разпоредби.

По изложените съображения и на основание чл.268, ал.2 от ДОПК, Административен съд - град Бургас, четвърти състав,

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на И. Н. Н., с [ЕГН], от гр. Айтос, ул. „Станционна“ №59, против решение №30/17.04.2025г., издадено от директора на ТД на НАП-Бургас, с което е оставена без уважение жалбата на Н. против разпореждане изх.№ С250002-137-0002377/02.04.2025г., издадено от Д. С., главен публичен изпълнител при ТД на НАП гр.Бургас, по повод подадена от Н. молба/възражение вх.№250002-000-0192683/31.03.2025г., като с разпореждането е отказано прекратяване поради изтекла погасителна давност на събирането на публични задължения по изпълнително дело №**********/2013г.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.