ПРОТОКОЛ
№ 810
гр. Смолян, 17.09.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на десети септември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Райна Русева
при участието на секретаря Татяна Кишанова
Сложи за разглеждане докладваното от Райна Русева Гражданско дело №
20255440100056 по описа за 2025 година.
На именното повикване в 11:20 часа се явиха:
ИЩЕЦЪТ Н. Н. В., редовно призован, не се явява. За него
процесуалния му представител адв. О..
ЗА ОТВЕТНИКА *** АД, редовно призован, не се явява процесуален
представител в съдебно заседание. Чрез юриск. Н. е постъпила молба с вх. №
5317/17.06.2025 г. с приложен договор за заем и счетоводна справка.
ЗА ОТВЕТНИКА ** ЕООД, редовно призован, не се явява процесуален
представител в съдебно заседание. Чрез юриск. З. е постъпила молба с вх. №
5320/17.06.2025 г. с приложен договор за поръчителство.
АДВ. О. – Да се даде ход на делото.
Съдът намира, че няма процесуални пречки за даване ход на делото,
поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
АДВ. О. – Поддържам предявените искове, оспорвам отговорите на
исковата молба.
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА се делото.
Предявен е иск от Н. Н. В. срещу ответниците *** АД и ** ЕООД, с който се
1
иска да бъде осъдено дружеството „***" АД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление: ***, представлявано от Г.Т.Т. и А. В. М., да заплати на Н. Н. В., ЕПН
**********, с адрес град **, община Смолян, сумата от 32,94 лева, представляваща
недължимо заплатена възнаградителна лихва по Договор за паричен заем №
4291975/20.10.2021г., както и да бъде осъдено дружеството „**" ЕООД, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление: ***, представлявано от управителя П.Б.Д., да заплати
на Н. Н. В., ЕГН **********, с адрес град **, община Смолян, сумата от 60,00 лева,
представляваща недължимо платено възнаграждение по Договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство от 20.10.2021г. Исковете са с правното основание на чл.55,
ал.1, предл.първо от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 20.10.2021 година между ищеца и първия
ответник по делото е сключен договор за паричен заем № 4291975, в изпълнение на
който ответникът „***" АД в качеството му на кредитор е предоставил на ищеца заем
в размер на 300,00 (триста) лева, който е трябвало да бъде върнат на 5 равни месечни
погасителни вноски по 103,00 лева.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния Закон за потребителския
кредит.
В същия ден между втория ответник и ищеца е сключен договор за
предоставяне на гаранция, по който ищецът е поел задължение да заплати на „**"
ЕООД възнаграждение за поръчителство.
Договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
При сключването му е нарушена е разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, според която
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване е скрепено с
недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за
гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по
своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано
от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в
2
неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.
Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната
от законодателя цел е потребителят да не бъде поставен в положение, при което
договорът се явява свръх обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в
защита на обществен интерес.
Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е
икономически по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите
от договора. Ето защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която
предвижда, че разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички
останали разходи ще надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на
кредита. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е
съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход,
който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Действителният размер на ГПР надвишава 50%, което води и до недействителност на
договора.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения
по сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните
сделки. Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до
задължението за връщане на дадената в заем/кредит сума. Потребителската защита е
насочена към ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска
печалба, а не към ликвидиране на главното задължение за връщане на главницата по
кредита.
Освен това, сключеният между ищеца и „**" ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство е нищожен поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1,
предл. III ЗЗД. В разглежданата хипотеза ищецът-потребител е бил поставен в
положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването
на възмезден обезпечителен договор с икономически свързано със заемодателя лице,
посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен, в деня на
отпускане на кредита, с юридическо лице-търговец, което по занятие сключва
възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност,
запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на
гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по
договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради
накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само
привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения,
срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е
3
за самия него. Единствена правна последица е нарастване в размера на общото
задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника. Така в разрез
с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза
на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. С решение № 165/02.12.2016
г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по
принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при
осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала,
установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата
на членовете на общност.
Нищожност поради противоречие с добрите е налице при съществена
нееквивалентност на престациите, каквато е налице в случая.
Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на
гаранция формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са
функционално свързани, защото договорът за гаранция е във връзка с договора за
кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице,
одобрено от него, според текста на самия договор. Затова договорът за гаранция има
акцесорен характер. От тук не само няма пречка, но и при необходимост е съдът
трябва да вземе отношение по договора за кредит и неговите пороци, ако и
заемодателят да е трето за делото лице, тъй като действието на този договор за кредит
има съществено значение и за договора за гаранция. В тази връзка следва да се обърне
внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на кредитора по
договора за заем и се изплаща на последния ведно с вноските по кредита. Отчитайки
свързаността между заемодателя и дружеството-гарант, се налага изводът, че това е
сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗЗПотр, като формално бъде
посочен ГПР под 50 %. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено
възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част от
разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр, поради което
реалният ГПР по договора многократно надхвърля позволения от закона процент.
Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПКр,потребителят бива и
въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори
по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПКр. Стига
се и до нарушение във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като се касае за
необосновано високо и скрито оскъпяване на кредита.
Така създадената обща конструкция от два договора с потребителя - за кредит и
за гаранция, като на насрещната на потребителя страна и по двата от тях стоят две
свързани лица, на практика съставлява разделяне на приходите от кредита чрез тези
два свързани стопански субекта с цел да се заобиколят законовите норми за защита на
4
потребителите и да се натовари заемополучателят с допълнителни и чрезмерни
плащания. При факта, че учредяването на обезпечението е предвидено изначално като
последващо договора за кредит, то е ясно, че неговата единствена цел е да изиска от
потребителя още едно плащане, при това в немалък размер, съпоставен с главницата
по кредита. Така биват нарушени и принципите на добросъвестността и
справедливостта, като се стига до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
Затова и договорът за предоставяне на гаранция е сключен в условията на
неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗПотр, което го прави и нищожен поради
заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на добрите нрави, на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗПотр, чл. 24 ЗПКр и чл. 26 ЗЗД.
В изпълнение на договор за паричен заем № 4291975/20.10.2021г. ищецът е
заплатил на „***" АД, ЕИК ** сумата от 332,94 лева. Поради недействителността на
договора за кредит за него е възникнало задължение за връщане само на чистата
стойност на кредита, а именно - главницата от 300,00 лева. Поради това разликата в
размер на 32,94 лева се явява платена при липса на основание и подлежи на връщане
от заемодателя на заемополучателя.
В изпълнение на договора за предоставяне на гаранция от 21.10.2021г. ищецът е
заплатил на „**" ЕООД сумата от 60,00 лева. Доколкото възнаграждението от 60,00
лева е заплатено по нищожен договор, същото подлежи на връщане (ПП 1/1979г., т. 1).
Сумите са заплатени посредством следните плащания:
1. На 26.10.2021Г. с Разписка № 0100014173755075 - 142,00 лева
2. На 01.12.2021г. в брой в офис на първия ответник - 3,78 лева
3. На 01.12.2021 г. по банкова сметка - 247,16 лева.
С пресмятания чрез онлайн калкулатор се установява, че при предоставен заем
в размер на 300,00 лева, със срок за връщане 5 месеца, с обща сума за връщане 515,00
лева, годишният лихвен процент (ГЛП) възлиза на 254,54%, а годишният процент на
разходите (ГПР) - на 905,82 %.
При това положение договорката за заплащане на законна лихва е нищожна
като противоречаща на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва.
Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, като на основание чл.19 ал.5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
С постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба от ** ЕООД ,
5
се твърди, че Претенциите на ищеца към дружеството-ответник и договора за
предоставяне на гаранция са напълно неоснователни, видно и от аргументацията,
която се основава на неверни твърдения, инсинуации и оценъчни съждения на ищеца.
Полученото възнаграждение от ответника е получено на валидно правно основание -
като възнаграждение срещу предоставена услуга по действителен договор за
предоставяне на гаранция.
Ищецът основава съображенията си за нищожност на за предоставяне на
гаранция на погрешното схващане, че процесният договор е част от договора за
паричен заем, че към процесния договор са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и пр. идеи, които не засягат действителността на договора за
предоставяне на гаранция.
Договорът за паричен заем е сключен с „***“ АД, а не с ответника - „**“ ЕООД.
Договорът за предоставяне на гаранция, сключен с „**“ ЕООД или отделни негови
клаузи не са част от договора за паричен заем, сключен с „***“ АД. Поемането в
договор за потребителски заем на акцесорното задължение от заемателя да осигури
обезпечение не лишава договора за предоставяне на гаранция от основен предмет със
страни поръчителя и длъжника. Основният предмет на договора за предоставяне на
гаранция не става част от съдържанието на договора за потребителски кредит. Част от
съдържанието на договора за потребителски кредит е единствено акцесорното
задължение на заемателя да осигури обезпечение.
Договорът за предоставяне на гаранция, сключен между Н. Н. В. и „**“ ЕООД,
урежда отношенията между страните по договора - възложител и гарант. По силата на
договора за предоставяне на гаранция, едната страна - „**“ ЕООД се задължава да
издаде гаранция за плащане в полза на „***“ АД с наредител Н. Н. В., с цел
гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно
договор за паричен заем, а другата страна - Н. Н. В., се задължава да заплати
уговореното за тази услуга възнаграждение. Сключеният между ищеца и „**“ ЕООД
договор е с характер на двустранен договор - **“ ЕООД предоставя услуга, а
потребителят следва да заплати възнаграждение за услугата.
Уговореното между „**“ ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу поетото задължение за
обезпечаване на задълженията на ищеца по кредит. Дружеството сключва гаранционни
сделки по занятие. **“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на
БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност:
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество - на
търговец, Дружеството сключва гаранционни сделки (поръчителство) - обезпечава
изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение. Дружеството отговаря на
изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да предоставят
6
гаранционни сделки по занятие. Дружеството, сключва договори за предоставяне на
гаранция в рамките на дейността, за която е регистрирано.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция,
като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на
задълженията по договор за кредит, не противоречи или нарушава законови
разпоредби или добрите нрави. Следва да се има предвид, че договора за предоставяне
на гаранция е сключен само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то
само при условие, че ще получим уговореното възнаграждение. Дружеството,
изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни
сделки.
Твърденията на ищеца за заобикаляне или противоречие с разпоредби на Закона
за потребителския кредит е напълно неотносимо към този тип договори, поради факта,
че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците от неспазването
им са относими единствено и само за договори за потребителски кредит, каквито
договорът за предоставяне на гаранция категорично не е. за предоставяне на гаранция,
очевидно, е извън приложното поле на Закона за потребителския кредит, определено
чрез разпоредбите на чл. 14 ЗПК. В тази връзка, всякакви твърдения за нищожност на
основание разпоредби на Закона за потребителския кредит са напълно ирелевантни.
Ирелевантни са и хипотетичните твърдения за евентуални нарушения на Закона
за потребителския кредит при сключване на договор за потребителски заем.
Свързаността между „**“ ЕООД и „***“ АД не променя приложното поле на Закона за
потребителския кредит. Свързаността между „**“ ЕООД и „***“ АД не основание
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция да се включва при
изчисляване на годишния процент на разходите по договора за паричен кредит.
Определящо за това кои разходи се приемат за общ разход по кредита е връзката с
предмета, а не връзката между субектите.
Следва да се подчертае, че договорът за предоставяне на гаранция е подписан
след сключване на договора за паричен заем и получаване на заемната сума. В
договора за предоставяне на гаранция е уговорено, че той влиза в сила, ако в
тридневен срок от сключване на договора за паричен заем потребителят не представи
друго обезпечение на кредитора. С оглед на това обстоятелство, считаме, че
дружеството-кредитор не би могло, а и няма основание да включва възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на размера на ГПР по
договора за кредит. Както се вижда от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10, ГПР се
изчислява с оглед на реалните разходи, към момента на сключване на договора за
кредит. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма
задължение да предвижда и допуска възможни разходи, за да ги включи при
изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за
7
паричен заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал.
2 ЗПК допускания. Заемодателят няма задължение при промяна на условията по
договора да изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат
предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят
нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите
разходи за кредита или когато се променят съответните договорни условия.
Твърденията на ищеца за допълнително оскъпяване на договора за кредит, за
допълнително възнаграждение за кредитодателя и пр. са несъстоятелни и ирелевантни.
Както беше пояснено, възнаграждението по договорите за предоставяне на гаранция,
които „**“ ЕООД сключва със своите клиенти е насрещната престация срещу поето
задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството сключва гаранционни сделки по
занятие. Като всяка стопанска/ търговска дейност, същата се осъществява с цел
положителен финансов резултат. Но какъв е резултатът от извършваната от
дружеството стопанска дейност, дали е положителен или отрицателен и как се
разпределя след приключване на финансовата година е ирелевантно в процесния
случай. Разпределението на евентуалния положителен резултат от стопанската дейност
на дружеството по никакъв начин не се отразява на действителността на договора за
поръчителство, поне според действащото в страната и в ЕС законодателство.
Твърденията на ищеца за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК също
е несъстоятелно що се отнася до ответното дружество и договора за кредит. Договорът
за предоставяне на гаранция е сключен по инициатива на ищеца. Ищецът се е обърнал
към дружеството-ответник с оглед изпълнение на поето от него задължение при
наличието на няколко алтернативни възможности. С оглед на това обстоятелство,
инсинуациите на ищеца за заобикаляне на Закона за потребителския кредит от страна
на дружеството-ответник са несъстоятелни. Ако ищецът, сключвайки договор за
предоставяне на гаранция, е целял да заобиколи посочената разпоредба на Закона за
потребителския кредит, то ответното дружество не е знаело за тези цели и намерения
на ищеца. „**“ ЕООД сключва гаранционни сделки по занятие.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради
нарушаване на добрите нрави е неоснователно. Договорът за предоставяне на
гаранция/поръчителство не нарушава нито изрично формулиран правен принцип, нито
правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби.
Договорът за поръчителство е сключен в съответствие с принципите на
добросъвестността и справедливостта.
Принцип на справедливостта и не/еквивалентност на престациите
Както вече беше посочено, дружеството-ответник е вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен
предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това
8
си качество - на търговец, дружеството следва да получава съответно възнаграждение
по всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране
изпълнението на всички парични задължения на Потребителя, възникнали съгласно
Договор за паричен заем. Уговореното между „**“ ЕООД и ищеца възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу поетото
задължение за издаване на гаранция. Възнаграждението по договора за предоставяне
на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу задължението за
обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи
или нарушава законови разпоредби или добрите нрави.
Процесуално представляваното от мен дружество, задължавайки се да издаде
гаранция в за плащане в полза на кредитора, не получава нещо в повече, от това което
предоставя, а дори напротив. Разбира се, като при всеки алеаторен договор,
престацията по договора за предоставяне на гаранция на пръв поглед изглежда
нееквивалентна. Но дължимото ни се възнаграждението по Договор за предоставяне
на гаранция/поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако
насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила
договора. Както споменах в началото на отговора, към момента на сключване на
договора, по времето на неговото изпълнение/действие и до приключването му спор
между страните не е съществувал. Съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр.
д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на престациите не води до
нищожност на договора. Когато страните са договорили неравностойни насрещни
престации, заинтересованата страна може в едногодишен срок да иска унищожаване
на договора, ако той е сключен поради крайна нужда. “
Принцип на добросъвестността
При сключване на договора, процесуално представляваното от мен дружество е
действало добросъвестно. Клаузите в договора за предоставяне на гаранция са
формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител -
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл
да прецени икономическите последици от сключване на договора. Нещо повече, в
договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че той влиза в сила само, ако
заемополучателят не представи на кредитното дружество обезпечение под формата на
поръчителство от физически лица или банкова гаранция.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД е също неоснователно и
неаргументирано. В обстоятелствената част на исковата молба липсват фактически
твърдения във връзка с тезата на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция е
сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което го прави
и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на
9
добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД. Във връзка с
тази теза на ищеца, следва да се обърне внимание, че както чл. 143 ЗЗП, така и чл. 146,
ал. 1 ЗЗП визират „клаузи“, а не „договори“.
Съгласно чл. 4 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, клаузите, определящи основния предмет на договора и
възнаграждението/цената, както и съответствието между възнаграждението/цената и
доставената стока или услуга не подлежат на преценка за неравноправност, ако са
изразени по ясен и разбираем начин. Разпоредбата е транспонирана в чл. 145, ал. 2 от
Закона за защита на потребителите, съгласно която „Преценяването на
неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет,
както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката
и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при
условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. (чл. 145, ал. 2 ЗЗП)
В множество решения СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от Директива
93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по същество на
неравноправни клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на
потребителите, при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Преценка
за неравноправност на клаузи от основния предмет на договора се прави само в
случай, че те са неясни и неразбираеми /решение по дело С-186/16, т.1, изр.2 от
диспозитива; решение по дело С-484/08, Е^С:2010:309, т.32; решение по дело С-26/13,
т.68/ (Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105 / 2020 г. на ВКС, 1-во тър.
отделение)
В договора за предоставяне на гаранция ясно и разбираемо е написано, че „**“
ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „***“ АД с наредител Н.
Н. В., а Н. Н. В. се задължава да заплати на „**“ ЕООД посоченото в договора
възнаграждение. Всеки потребител - относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите
икономически последици за него. Икономическите последици са се равнявали на
сумата, която потребителят е трябвало да заплати.
В този смисъл, твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е
сключен в условията на неравнопоставеност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, което го прави
и нищожен поради заобикаляне на и противоречие със закона и в нарушение на
добрите нрави, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 24 ЗПК и чл. 26 ЗЗД е
несъстоятелно.
С постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба от
*** АД Предявеният иск е допустим, но претенциите на ищеца към дружеството-
кредитор и към договора за паричен заем са неоснователни, както като основание, така
и като размер.
10
Договор за паричен заем № 4291975 е действителен и е в съответствие с
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за
потребителския кредит. Договорът не страда от визираните исковата молба пороци,
респективно тези пороци не водят до недействителност на договора.
Преди всичко трябва да се обърне внимание, че съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен само и единствено в
случаите, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от закона. Както може да се види от съдържанието на
цитираните разпоредби, те установяват минимално изискуемото съдържание на
договора за потребителски кредит - информацията, която трябва да се съдържа в
договора. Във всички останали случаи и в Закона за потребителския кредит и в Закона
за защита на потребителите се визират нищожни клаузи, които не се отразяват
непосредствено на действителността на договора за потребителски кредит.
Както се вижда от разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от Закона за потребителския
кредит надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на
разходите, не води до недействителност на договора за кредит. Съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите, надвишаващи
максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се
приспада при последващи плащания по кредита Законът за потребителския кредит не
предвижда в подобни случаи да се обяви целият договор за недействителен, както се
вижда и от разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит не въвежда
забрана ГПР по договора да не надвишава 50 % или разходите по договора да не
надвишават 50 % на годишна база от стойността на кредита, както е посочил ищецът.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Твърденията на ищеца, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
са неоснователни.
Договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11,
ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК в процесния договор са
посочени годишният процент на разходите и общата сума дължима от потребителя ,
взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора: “договорът ще е валиден за срока,
11
за който е бил сключен, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията
си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и
неустойки за изпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, както и
други разходи, освен посочените в настоящия договор“).
В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима сума и
годишният процент на разходите са изчислени към момента на сключване на
договора.Както се вижда от разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, релевантен за
изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за кредит. При изчисление
на ГПР се вземат предвид известните към момента на сключване на договора разходи.
Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да
предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването
на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се
използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК
допускания.
Общата дължима сума, посочена в договора, представлява сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, съобразно
разпоредбата на т. 2, § 1 от Допълнителните разпоредби към закона. Възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не е част от общия разход по
кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за
потребителя“, дадена в т. 1, § 1 ДР ЗПК.
Съгласно § 1.т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита са всички разходи по
кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.
Както обърнахме внимание и по-горе към релевантния момент за Заемателят не са
известни разходите, които потребителят евентуално ще плати към трети лица, за да
изпълни задълженията си. Считаме, че ищецът неправилно тълкува приложимата
разпоредба. Тя следва да бъде разглеждана в посока, че общия разход по кредита са
разходите по кредита, тоест, всеки определен по размера си неизбежен разход, в пряка
връзка с договора за кредит.( в този смисъл Решение № 599 от 19.02.2020 г. на РС -
Пловдив по гр. д. № 6730/2019 г.) Само такива разходи вземат участие в определянето
на общата дължима сума и ГПР.
Предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от
заемодателя, а следвало заемополучателят да предостави обезпечение, единствено за
да изпълни задълженията си по закон и за да избегне неблагоприятните последици от
неизпълнението (разваляне на договор или дължимо на Заемодателя обезщетение за
неизпъленние). Сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с
трето лице не се явява необходимо условие за сключването на договора за кредит.
Отделно от това възнагражданието по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не е безусловно
дължимо, а е от значение дали гаранцията на **“ ЕООД ще бъде активирана или не, от
12
действията на заемателя.
От така изложеното може да се направи еднозначен извод, и с оглед посочените
в Договора за заем допускания, че разходи за обезпечаване на вземането са изключени,
тъй като те нито са известни на Заемодателя към момента на сключване на договора за
заем, нито са в определен към този момент размер, нито са неизбежен разход, тъй като
може да бъде предоставено и безвъзмездно поръчителство.
Годишният процент на разходите по договора включва всички разходи по
кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите по
договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е
в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ГПР е изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския
кредит начин, като са използвани договорените условия - размер на усвоена сума,
размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима
сума и пр..
Както вече беше посочено, релевантен за изчислението на ГПР е момента на
сключване на договора за паричен заем. При изчисление на ГПР се вземат предвид
съществуващите към момента на сключване на договора за паричен заем ангажименти.
Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да
предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на
ГПР.
Заемодателят няма задължение при промяна на условията по договора да
изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид
разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР,
когато има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи за
кредита или когато се променят съответните договорни условия. Същият извод се
потвърждава и от мотивите по дела С-714/22, С-453/10 и С-448/17, ...ГПР трябва да се
изчисли, в момента, в който кредитният договор е сключен“ (т. 64, С-448/17)
кредиторът следва да посочи, не очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на
уточнение след отпускането на кредита (т. 54, С-714/22), а ГПР по договора за кредит
към момента на неговото сключване.
Заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията, чрез гаранция, издадена
от дружество-гарант, договаря с него съответните приложими в отношенията им
условия. Ищецът по собствена воля е избрал да обезпечи задължението си по договора
за заем чрез гаранция от дружество-гарант, имайки на свое разположение три
алтернативни начина за обезпечаване, оглед на което твърдението за подвеждаща
информация и неяснота е неоснователно.
Ако бъде приета логиката на ищеца, следва, че цената на услугата, която
заемателят избере да ползва, за да обезпечи вземанията по Договора за заем, било то
към банка за предоставяне на банкова гаранция или възнаграждение на двамата
13
поръчители или на дружество, предоставящо гаранционни сделки, трябва да бъде
винаги допускана при изчисленията. От това следва, че всяко уговорено от заемателя
възнаграждение или разход ще следва да бъде включвано в общите разходи по кредита
за потребителя, независимо към кого се дължи или в какъв размер е то. Тези външни за
Заемодателя уговорки за обезпечаване, между заемателя и трето лице, ще обвързват
дружеството в изпълнението на законово определените му задължения и могат да
доведат до ГПР в много големи размери, което да надхвърля размерът предвиден в чл.
19 ал. 4 ЗПК. Ако това бъде допуснато, то заемателят може по своя преценка да
уговаря възнаграждения и разходи към трети лица, които да бъдат включени в ГПР, а
това може да доведе до умишлено надвишаване на предвиденият в ЗПК максимален
размер, т.е. договорът ще бъде недействителен по волята на заемателя. Недопустимо е
заемателят едностранно да може да довежда до недействителност сключени договора,
като с това се заплашват, а дори могат да се нарушат, принципите на добросъвестност
в договорните отношения, както и заемателят би останал без печалба, което пък
противоречи на пазарната икономика в страната. По този начин потребител, с
действията и решенията си, които са външни за Заемодателят, но пък в същия момент
го обвързват при посочване на ГПР, може да спекулира и злоупотреби с правата,
предоставени му дадени от закона.
Договорът не само формално покрива минимално изискуемите реквизити на чл.
11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни. При договорения размер на заемна
сума и лихвен процент, брой, размер и периодичност на вноските, посоченият в
договора ГПР е коректно изчислен.
Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември
2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/,
с оглед на което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК.
Твърденията на ищеца, че потребителят е поставен в неравностойно положение и не е
можел да влияе на клаузите от договора за паричен заем са неоснователни.
Важно е да се подчертае, че необходимият размер на заемната сума, предпочитаният
срок за погасяване, предпочитаният размер на погасителните вноски, падежи и т.н.
зависят от предпочитанията и исканията на потребителя, а размерът на лихвеното
задължение, общата дължима сума и ГПР се изчисляват въз основа на тези параметри
или условия на кредита.
Ищецът се е обърнал към дружеството с искане за кредитиране. Съобразно
изразените от него предпочитания - размер на търсена заемна сума, срок за погасяване,
14
предпочитан размер на погасителната вноска, предпочитана периодичност на
погасяване на задълженията и т.н., и въз основа на предлаганите от дружеството
условия, Дружеството- ответник е предоставило на ищеца предложение за кредит
(Стандартен европейски формуляр), в който параметрите на съответния кредит са
изрично посочени - общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се заплати,
лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения и срока за
представяне на избраното от ищеца обезпечение и пр. Преди ищецът да е бил обвързан
от договор за потребителски кредит, дружеството е предоставило цялата необходима и
изискуема информация за вземане на информирано решение.
След като ищецът, предварително запознат със съществените условия на
кредита кредита (общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се заплати,
лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения и пр.) е
изразил съгласие за сключване на договор, то съгласно практиката на ВКС, това
съгласие и последващото подписване на договора следва да се приема, като изразяване
на становище по предложените условия, частен случай на индивидуално уговорена
клауза. „Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в
потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или
доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да
изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран
избор, я е приел. “ Решение № 60058 от 04.11.2021 г. по т. д. № 2702 / 2019 г. на ВКС, 1
-во тър. Отделение; Определение № 305 от 15.05.2018 г. по т. д. № 2604 / 2017 г. на
Върховен касационен съд, 2-ро тър. Отделение; Решение № 231 от 02.03.2018 г. по т. д.
№ 875 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1 -во тър. Отделение и др.
Потребителите, преди да са обвързани от договора, имат цялата необходима
информация, за да вземат решение дали да сключат договор за кредит при тези
условия или не, съответно дали разполагат с възможност да осигурят необходимото
обезпечение, както и кое обезпечение да предоставят. Съответно, имат достатъчно
време още със сключването на договора да предоставят обезпечение, а ако преценят,
че не могат да осигурят такова, изобщо да не пристъпват към подписване на договор
или да се откажат от него в законоустановения 14-дневен срок.
Заемателят, уведомен предварително за условията по кредита и решил да
сключи договор за заем при тези условия, със сключване на договора е поел
задължение да представи избраното от него обезпечение в тридневен срок. Както
сключването на договора за паричен заем при посочените условия, така и избора на
обезпечение и неговото представяне в срок зависят изцяло от волята на потребителите.
Твърдението на ищеца, че договорът за паричен заем е недействителен, тъй
като ГПР по договора вследствие на сключения договор за предоставяне на гаранция
надвишава ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, е неоснователно.
Както вече беше пояснено, надвишаването на максимално допустимия размер
15
на годишния процент на разходите, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК, не води до
недействителност на договора за кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 5, клаузи
в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, а съгласно ал. 6,
при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5,
надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по
кредита. Видно от тези разпоредби, нищожността обхваща само клаузите в частта им, с
която „надвишават“ максималния размер ГПР и на връщане подлежат само
„надвзетите“ суми, които са платени по тези нищожни клаузи. Законът за
потребителския кредит не предвижда в тези случаи да се обяви целият договор за
нищожен, както се вижда и от разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Твърденията на ищеца, че е заплатил възнаградителна лихва в размер на 32,94 лв.
е неоснователно.
Размерът на договореното лихвено задължение, съгласно процесния договор за
паричен заем е 30,65 лв. Предсрочното погасяване на задълженията по кредита е
довело до редуциране на лихвеното задължение и то е било заплатено в размер на
13,25 лв.
Следва да се обърне внимание, че представените към исковата молба документи
- извлечения и разписки не доказват нито плащания по процесния договор, нито
плащания към дружеството-ответник „***“ АД.
Твърдението на ищеца, че договорката за заплащане на законна лихва е
нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния
размер на законната лихва е неоснователно.
Преди всичко следва да се обърне внимание, че разпоредбите на Закона за
потребителския кредит са специални по отношение на разпоредбите на Закона за
защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите. В закона
изчерпателно са изброени основанията за недействителност на договорите за
потребителски кредит (чл. 22 ЗПК), посочени са и основанията за нищожност на
отделни договорни клаузи, а именно такива имащи за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на този закон (чл. 21 ЗПК). Във връзка с нищожността на отделни клаузи
от договорите за паричен заем, чл. 24 ЗПК препраща към разпоредбите на чл. 143 - 146
от Закона за защита на потребителя. В Закона за потребителския кредит не фигурира
основание за нищожност/ недействителност „противоречие с добрите нрави“, в закона
липсва и препратка към съответните разпоредби на Закона за задълженията и
договорите.
Законът за потребителския кредит като цяло и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в частност
не въвеждат изискване за съответствие на размера на възнаградителната лихва по
договорите за кредит с добрите нрави. Единственото ограничение на размера на
възнаградителната лихва с оглед разпоредбите на закона, по-специално чл. 19, ал. 1
16
ЗПК, е размерът на годишния процент на разходите. Размерът на договорената лихва
по договора, като елемент на годишния процент на разходите, както и годишният
процент на разходите по договора са по- ниски от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
При наличието на нормативно установена горна граница на разходите по
договорите за потребителски кредит (чл. 19, ал. 4 ЗПК), част от които е лихвеното
задължение, съдебната практика приемала за валидна, като непротиворечаща на
добрите нрави, уговорката, при която договорната лихва не надвишава двукратния,
респ. трикратния размер на законната лихва е неактуална и неприложима. Изводът,
който следва от действащата законодателна уредба е, че кредитополучателят заплаща
лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти
законната лихва. В този смисъл са мотивите в Определение № 2446 от 24.09.2024 г. на
ВКС по т. д. № 2071/2023 г., в Решение № 179 от 20.11.2023 г. по гр. д. № 519 / 2023 г.
на ВКС, Решение № 222 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 589 / 2023 г. на ВКС
„Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19,
ал. 1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези
разходи се включват лихвите ( §1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от
потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите
разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК.... Изводът, който
следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и
извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната
лихва.“ Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027 / 2022 г., ВКС.
Размерът на лихвеният процент по договора за паричен заем е в съответствие с
изискванията на Закона за потребителския кредит.
Размерът на лихвения процент по договора, като елемент на годишния процент
на разходите (чл. 19, ал. 1 ЗПК), е в рамките на ограничението, предвидено в чл. 19,
ал. 4 ЗПК. В Закона за потребителския кредит не е предвидено изрично ограничение
на размера на годишния лихвен процент (възнаградителна лихва). Размерът на
годишния лихвен процент/възнаградителната лихва/ лихвата по кредита се регулира
чрез разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. А в годишния процент на разходите,
съгласно чл. 19, ал. 1, се включва и лихвата по кредита.
Договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК. Съгласно, чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в договора трябва да има информация
за лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, ако лихвеният процент
не е фиксиран, в договора трябва да има информация и за индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички приложими лихвени проценти.
17
Лихвеният процент по процесния договор е фиксиран и е ясно посочен в чл. 2, т.
6 от договора. Условията за прилагането на лихвения процент също са записани в
договора.
Съгласно чл. 2, т. 6.1 от договора, „Лихвеният процент е валиден за целия срок на
договора, фиксиран и не подлежи на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържа
главница и лихва. С всяка вноска се погасява част от главницата и начислената
възнаградителна лихва върху остатъчната съобразно погасителния план главница за
съответния период в зависимост от периодичността на вноските.“
Под лихвен процент по кредита разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК визира не
възнаграждението на кредитора, каквито са инсинуациите на ищцовата страна, а
лихвеният процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения
кредит. Съгласно § 1., т. 4 ДР ЗПК - „Лихвен процент по кредита" е лихвеният
процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на
годишна основа към сумата на усвоения кредит.“
Задълженията на кредитополучателя по процесния договор за паричен заем са
коректно изчислени при прилагането на договорения между страните фиксиран лихвен
процент.
Тежестта на доказванепо предявените осъдштелни искове от ищците пада върху
всеки от тях относнсооснованието за заплащането им, както и техния размер.
АДВ. О. – Във връзка с направените плащания моля да допуснете изменение на
предявените искове, като иска срещу „***“ АД се счита предявен за сумата от 13,25
лева, вместо първоначално заявения размер от 32,94 лева, а иска срещу „**“ ЕООД за
сумата от 79,69 лева, вместо първоначално предявения в размер на 60,00 лева.
Съдът намира, че няма пречка да се допусне искането изменение на
претенциите, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА изменение на предявените искове от Н. Н. В. срещу „***“ АД, като
иска се счита предявен за сумата от 13,25 лева, вместо първоначално заявения размер
от 32,94 лева, както и на иска срещу „**“ ЕООД, като същият се счита за предявен за
сумата от 79,69 лева, вместо първоначално предявения в размер на 60,00 лева.
АДВ. О. – Считам делото за изяснено от фактическа страна. Представям списък
с разноски.
Съдът намира делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ.
ДАВА ХОД ПО СЪЩЕСТВО.
АДВ. О. – Моля да уважите иска като основателен и доказан, като присъдите
18
разноските по представения списък и определите и присъдите адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Съдът обяви, че ще се произнесе с Решение на 10.10.2025 г.
Протоколът изготвен в съдебно заседание, закрито в 11,30 часа.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
Секретар: _______________________
19