Решение по дело №14060/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261183
Дата: 22 февруари 2021 г. (в сила от 22 февруари 2021 г.)
Съдия: Здравка Ангелова Иванова
Дело: 20191100514060
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 октомври 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

        Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е     №……

                                         Гр. София, 22.02.2021 г.

 

 

                             В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и двадесета година в следния състав :

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                              ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                            Мл. съдия : Мария Малоселска

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 14060 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 135661/07.06.2019 г., на 151с - в, СРС, по гр. д. № 83897/2017 г. е признато за установено, по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, че Н.В.Т., ЕГН **********, дължи на „Е.М.“ ЕООД ЕИК *****сумата от 2 812, 02 лв. - главница по договор за потребителски кредит ПЛЮС - 10293690 от 09.08.2013 г., ведно със законна лихва за периода от 24.08.2017 г. (подаване на заявлението) до изплащане на вземането и договорна лихва в размер на 900 лв. за периода от 18.08.2014 г. до 18.08.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение от 08.09.2017 г. по гр. д. № 58177/2017 г. по описа на СРС, 151 с - в. Ответникът е осъден за разноски в исковото и заповедното производства.

  Решението се обжалва от ответника Н.В.Т. с доводи, че е неправилно. Основно се поддържа, че е подписал договор за кредит с „Джет кредит“, преименувано в „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, без да знае, че лихвата е много висока. Въпреки, че е пожелал да се прекрати договора, му е било отказано. Излага доводи, че не може да заплаща високите вноски, понеже е на социална инвалидна пенсия, без чужда помощ. Поддържа и възражение за изтекла давност за вземането. Поради това моли да се отмени решението изцяло.

Ищецът „Е.М.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, е оспорил жалбата в отговор по реда на чл. 263 ГПК. Излага доводи, че решението е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуален  закон. По делото е установено, че ищецът е придобил качеството кредитор спрямо ответника от предходният му кредитор - „БНП П.П.Ф.“ ЕАД след прехвърляне на вземането по договор за цесия. Установено е безспорно, че е налице неизпълнение на задълженията по основния договор за кредит от страна на ответника. Основателно СРС е приел, че възражението на ответника за погасяване по давност е преклудирано, защото е заявено след срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК. Твърди, че по същество възражението е  неоснователно, тъй като последната вноска по договора за кредит е с падеж 18.08.2017 г. а заявлението е депозирано на 24.08.2017 г., поради което погасителната давност за вземането по чл. 110 ЗЗД не е изтекла. Моли да се потвърди решението. Не претендира разноски за тази инстанция. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК, но с молба, депозирана след приключване на съдебното заседание на тази инстанция.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

Районният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото вземанията, чиято дължимост се иска за бъде установена произтичат от договор за цесия, по които е прехвърлено вземане по договор за потребителски кредит.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и без довод от страната за нарушения на императивните материалноправни норми.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено. Настоящият състав намира, че делото е решено при установена от СРС фактическа обстановка и след обсъждане на представените от страните доказателства.

Във връзка с доводите по въззивната жалба за неправилност на съдебното решение, въззивният съд намира следното :

Както е приел и СРС с доклада по делото при разпределяна на доказателствената тежест в процеса, по правилата на чл. 154 ГПК ищцовото дружество е следвало да установи - пълно и главно, че спорното право е възникнало - т. е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на потребителски кредит на ответника, по който той не е изпълнил в цялост задълженията си за плащане на дължимите суми към цедента, размера на тези вземания, както и валидното прехвърляне на задължението (като стойност) към ищеца посредством договор за цесия. От своя страна ответникът е следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващи или правопогасяващи си възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.

Ответникът не е оспорвал и от представените пред СРС писмени доказателства се установява, че е сключил договор за потребителски кредит кредит PLUS - 10293690 от 09.08.2013 г. с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД с краен срок 20.08.2017 г., по който е усвоил сумата от 4 000 лв., както и че останалите непогасени  вземания по договора са цедирани по протокол от 12.08.2016 г. към рамков договор за цесия на ищеца. С доклада по делото тези факти са отделени като безспорни.

Установява се, че въз основа на рамков договор за цесия от 02.06.2015 г., сключен между ищеца - като цесионер и „БНП П.П.Ф.“ ЕАД като цедент, е прехвърлено останалото непогасено задължение на ответника по договора за потребителски кредит PLUS – 10293690 от 09.08.2013 г.

Длъжникът е уведомен за цесията с писмо изх. № 471/20.07.2017 г., получено от него на 25.07.2017 г. по пощата, с обратна разписка.

Според приетата пред СРС ССчЕ, която не е оспорена от страните и съдът кредитира, изготвена след справка в счетоводството на цедента и цесионера и отчитане на всички представени пред СРС от ответника платежни документи за извършени погасявания на задълженията, за периода след подписване на договора ответникът е внасял редовно на падежа вноските до вноска № 22 от 19.06.2015 г., след която дата са извършени 19 вноски по 10 лв., общо 190 лв., с които са погасени лихвите по кредита. След отчитане на извършените от ответника плащания е останала незаплатена главница в размер на 2 812, 02 лв. и договорна лихва в размер на 1 134, 70 лв.

Предвид така установените факти, СРС е направил обоснован извод, че е доказано съществуването на задължение на ответника по договора за кредит в претендирания размер, което не е в погасено в определения в договора за потребителски кредит срок - крайният падеж по кредита е 18.08.2017 г.

Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗПК кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът за кредит предвижда такава възможност. В процесният договор изрично е предвидена възможност за прехвърляне на правата по него на трето лице - чл. 18.

 Следва да се отбележи, че с договора за цесия се отстъпва едно вземане от досегашния му носител на трето лице. Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо. Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента върху цесионера. Към този момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера.

От доказателствата по делото се установява, че с рамков договор за прехвърляне на вземания от 02.06.2015 г. кредиторът - цедент „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е прехвърлил вземанията си по договора за потребителски кредит на ищеца – цесионера  Е.М.“ ЕООД. Размерите и вида на вземанията са индивидуализирани съгласно таблици (Анекс 1 А ) и CD (Анекс 1 В), неделима част от Протокол № 15 от 12.08.2016 г., приети като доказателства пред СРС. Съгласно таблицата по Анекс А 1, прехвърлените на ищеца вземания към ответника са, както следва : главница в размер на 2 812, 02 лв., договорна лихва в размер на 1 134, 70 лв. и неустойка за забава в размер на 278, 41 лв. Този размер на задълженията се установява и от заключението на ССчЕ.

За да породи действие спрямо длъжника, цесията следва да му се съобщи от цедента - според изискването на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че длъжникът не участвува в цесионния договор и съответно не е обвързан от него, поради което преди нотификацията, той може да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на цесионерачл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Относно уведомяване на длъжника за извършеното прехвърляне, пред СРС е представено е пълномощно, по силата на което ищецът - цесионер е упълномощен да уведоми длъжника за сключения договор за цесия вместо цедента. Такова уведомяване е извършено от името на цедента с писмо обратна разписка и е получено от длъжника на 25.07.2017 г.

Освен това и съгласно трайната практика по въпроса, предвид липсата на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента, цесията следва да се приема за надлежно съобщена на длъжника и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иск за вземането. Като факт настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаване на делотоарг. от чл. 235, ал. 3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., в което него се приема, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. С това прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. (така в решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС).

Като се съобрази посочената последователна практика на ВКС по въпроса за уведомяването на длъжника за цесията следва, че дори длъжникът да не е получил уведомлението за прехвърляне на вземането с писмото обратна разписка, следва да се приеме, че е уведомен за цесията с получаване на уведомлението с преписа от исковата молба, както приема и СРС.

По изложените съображения въззивният съд намира за съобразен с процесуалният и материален закон извода на СРС, че исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са основателни и доказани в установените от ССчЕ размери.

На следващо място, възражението на ответника за погасяване на вземанията по давност е било несвоевременно заявено, с молба от 13.11.2018 г., след изтичане на отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и основателно е прието за преклудирано от СРС. Дори възражението да беше своевременно направено, по същество то е неоснователно, тъй като с цесията са прехвърлени вземанията по договора за кредит станали изискуеми след 20.06.2015 г., а заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК е подадено на 24.08.2017 г. - т. е. давностните срокове за предявяване на вземането не са изтекли. Възраженията за невъзможност за погасяване на вземането от ответника поради липса на средства не засягат тяхната дължимост - по арг. от чл. 81, ал. 2 ЗЗД.  

Доколкото мотивите на настоящият състав съвпадат като цяло с тези на СРС, оспореното решение, с което исковете са уважени следва да се потвърди, както е постановено. Този извод се отнася и до решението в частта по присъдените в полза на ищеца разноски.

По разноските пред СГС:

С оглед изхода на спора и направеното искане, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът има право на разноски пред СГС. Доколкото той не претендира разноски за това производство, такива не се присъждат в негова полза.

Така мотивиран, съдът

                                                        

         Р   Е  Ш  И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА изцяло № 135661/07.06.2019 г., на 151с - в, СРС, по гр. д. № 83897/2017 г., включително по разноските.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                2.