Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 4.10.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори декември през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия А.
Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 12722 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 28.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 65968/ 2019 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 156 състав, са отхвърлени предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД- *** /ЕИК ********/ срещу Р.В.Ш.
/ЕГН **********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр.
чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че
Р.В.Ш.
/ЕГН **********/ дължи
н.
„А.з.с.н.в.“
ЕАД /ЕИК ********/ сумата
10 962.17 лева, представляваща
предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски кредит № PLUS-14411042/ 18.01.2017 г. за периода 5.04.2018 г.- 5.02.2024 г.,
сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са цедирани н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
със сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 27.07.2017 г. и Приложение № 1/ 13.09.2018 г. към Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения от 27.07.2017 г.; сумата 1 773.95 лева,
представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода 5.04.2018 г.- 05.04.2019 г.; и сумата 1 322.01 лева,
представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 06.05.2018 г.
до 03.05.2019 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 13.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 24563/ 2019 г. на CPC, II ГО, 156 състав. Със
същото решение е отхвърлен и предявеният от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД /ЕИК ********/ срещу
Р.В.Ш.
/ЕГН **********/ иск по чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9, ал.1 ЗПК
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 4 137.74 лева,
представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 06.04.2019 г. до 5.02.2024 г. по
Договор за потребителски кредит № PLUS-14411042/ 18.01.2017 г. за периода 5.04.2018 г.- 5.02.2024 г.,
сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, вземанията по който са цедирани н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
със сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения от 27.07.2017 г. и Приложение № 1/ 13.09.2018 г. към Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения от 27.07.2017 г.
Постъпила
е въззивна жалба от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД- *** /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за уважаване на предявените срещу Р.Ш.
установителни искове по чл.422 ГПК и осъдителен иск по чл.415, ал.1, т.3 ГПК за
горепосочените суми, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна Р.В.Ш. /ответница по делото/ оспорва жалбата на
ищеца и моли постановеното от СРС отхвърлително решение като правилно да бъде
потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и осъдителен иск по чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр. чл.99 ЗЗД
вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По
същество решението на СРС е частично неправилно и следва да бъде отменено в
частта, в която са отхвърлени предявените от „А.з.с.н.в.” ЕАД установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86,
ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумите 10 457.04 лв.- неплатена падежирала главница, включваща и
възнаградителна лихва /8 683.09 лв. + 1 773.95 лв./, дължима по договор за
потребителски кредит от 18.01.2017 г., считано до
2.12.2021 г. /дата на приключване на устните състезания пред въззивния съд/, и 154.55 лв.- лихви за забава, дължими за периода 6.05.2018 г.- 3.05.2019 г.
В останалата част, в която са отхвърлени установителните искове н. „А.з.с.н.в.”
ЕАД по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 2 279.08 лв.,
представляваща горница над сумата 8 683.09 лв. /10 457.04 - 1 773.95 = 8 683.09
лв./ до пълния предявен размер от 10 962.17 лв., и за сумата 1 167.46 лв.- лихви за забава,
представлява горница над сумата 154.55 лв. до пълния предявен размер от
1 322.01 лв., и е отхвърлен осъдителният иск по чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр.
чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 4 137.74
лв.- договорна /възнаградителна/ лихва /предсрочно изискуема/, обжалваното
решение като правилно следва да бъде потвърдено.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че ответницата Р.В.Ш. и третото за спора лице „БНП П.П.Ф.“ ЕАД
/праводател на ищеца/ са били обвързани от валидно договорно право-отношение,
възникнало по силата на сключен на 18.01.2017 г. договор за потребителски
кредит- под № PLUS-14411042/ 18.01.2017 г., представляващ по същество договор за заем
/чл.240 ЗЗД/, регламентиран от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от
12.05.2010 г./. По силата на този договор дружеството- заемодател предоставило
на ответницата- заемател паричен заем в размер на 12 000 лв. срещу задължение
на последната да върне заемната сума, ведно с възнаградителна лихва, на 84 равни
месечни вноски от по 237.66 лв. всяка, с крайна падежна дата- 5.02.2024 г.
Уговорени са между страните по договора фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/
от 15.64 % и годишен процент на разходите /ГПР/- в размер на 18.24 %, като
общият размер на дълга, включващ договорната /възнаградителна/ лихва и „такса ангажимент“
от 420 лв., е определен на 19 963.44 лв.
От
страна на ответницата не е заявено оспорване на процесния кредитен договор,
ведно с погасителен план и условия към договора, датиращи от 18.01.2017 г.
/автентичността им не е оспорена/, нито че е получила заемната сума от 12 000
лв.
Предвид
сключването на договора в изискуемите от чл.9, чл.10 и чл.11 ЗПК форма /писмена
форма/ и съдържание, и тъй като е установено по делото, че заемната сума е
получена от заемателя /ответницата не оспорва това обстоятелство/, договорът е
породил съответни правни последици и задължение на последния да върне заемната
сума. Клаузите относно основното съдържание на договора съдържат ясна воля на
страните и конкретен фиксиран размер на лихвата и ГПР, като потребителят се е
съгласил с тях при подписване на договора. Спазено е изискването на чл.10, ал.1 ЗПК, според който договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт- не
по- малък от 12, относно което е установено по делото- въз основа неоспореното
заключение на съдебно- графическа експертиза, че Договор за потребителски
кредит № PLUS-14411042 е изписан със стандартен, серифен шрифт „Garamond“, с
размер на кегела 12, т.е. с размер шрифта, не по- малък от 12 . Уговореният
годишен процент на разходите /ГПР/ не противоречи на чл.19, ал.4 ЗПК /норма от
императивен порядък/, тъй като не надвишава петкратния размер на законната
лихва, поради което и в тази част не е налице недействителност на договора.
Не
е налице основание за приемането и на извод за нищожност на договорната клауза
относно лихвената конвенция между страните, за която съдът следи служебно, тъй
като договореният годишен лихвен процент /ГЛП/ на възнаградителната лихва е в
размер 15.64 % и не надвишава трикратния размер на законната лихва /към датата
на сключване на процесния договор- общо 30 %/, представляващ приложим критерий
за необезпечените кредити. Клаузата за възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави и не се явява нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Не се касае и
за искане, основаващо се на неравноправна клауза, за наличието на каквато при
договори за потребителски кредит, включени в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен
също да следи служебно /за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а,
чл.22 и чл.33 ЗПК/, който принцип е въздигнат и в основен принцип на
гражданския процес, съобразно изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК /нова- ДВ,
бр.100/ 20.12.2019 г./.
При
това положение задължението на ответницата- кредитополучател да погасява
вноските по сключения с кредитодателя договор за потребителски кредит от 18.01.2017
г. безспорно е възникнало.
Анализът
на събраните в процеса доказателства налага приемането на извод, че ответницата
Ш. е неизправна страна по сключения с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД договор за потребителски
кредит и дължи плащане на неизплатената част от дълга по кредита, възлизаща на 10 457.04
лв. общо, включваща падежирала главница и възнаградителна лихва, определени към
датата на приключване на устните състезания във въззивното производство /ТР № 8
от 2.04.2019 г. по тълк. дело № 8/ 2017 г. на ВКС, ОСГТК- т.1/. Ответницата,
чиято е доказателствената тежест за установяване изпълнението на договора, не е
навела фактически твърдения, нито е установила в процеса, че е погасила посочената
част от претендирания по делото дълг както преди подаване на заявлението по
чл.410 ГПК, така и в хода на делото, поради което и следва да бъде признато, че
дължи посочената сума на основание чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД.
Ищецът
претендира горепосочената главница, позовавайки се предсрочна изискуемост на
целия дълг по кредита, като твърди, че ответницата /длъжник/ била уведомена за
обявяване на предсрочната изискуемост преди подаване на исковата молба /с писмо
№ УПЦ/УПИ-С/ PLUS- 14411042/ 25.10.2019
г./, а в случай, че не се установи това обстоятелство по делото, поддържа, че
уведомяването за предсрочната изискуемост е осъществено чрез връчване на препис
от исковата молба, ведно с приложенията /вкл. писмо- уведомление за предсрочна
изискуемост/, на ответницата.
Съгласно
даденото в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/ 2014 г.
на ВКС- ОСГТК- т.18, тълкувателно разрешение, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора,
което настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното наличие
на две предпоставки: обективният факт на неплащане на дължими суми по кредита и
упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на
кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за
предсрочно изискуеми, включително
и за вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване на
изявлението от длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Предсрочната изискуемост не би могла да настъпи като последица
единствено от забавата в плащанията на дължимите суми по кредита, ако не е
изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя.
В случая не са ангажирани безспорни доказателства,
че след като е констатирало преустановяване плащането на две последователни погасителни
вноски дружеството- кредитор е изпратило нарочно уведомление до ответницата-
кредитополучател, че поради неплащането на същите счита целия кредит за предсрочно изискуем.
Предсрочната
изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит,
уредена в нормите на чл.71 ЗЗД и чл.432 ТЗ, представлява преобразуващо право на
кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл.20а,
ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението
следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото
поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната
изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона.
Договорът
се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на
предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. При
настъпване на предсрочна изискуемост отпада занапред действието на погасителния
план, ако страните са уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски.
Такива
последици, според настоящия въззивен съдебен състав, не са настъпили преди
образуване на делото, тъй като, независимо, че изхожда от кредитора „БНП П.П.Ф.
С.А.“ и е адресирано до длъжника Р.Ш., приложеното към исковата молба писмо-
уведомление № УПЦ/УПИ-С/ PLUS- 14411042/ 25.10.2019
г. съдържа само уведомление за извършената в полза на ищеца „АСВ“ АД цесия, но
не и изявление на кредитодателя за обявяване предсрочната изискуемост на целия
дълг по кредита.
Според приетите в практиката на ВКС относно
предсрочната изискуемост на кредитите разрешения обявяването на кредита за
предсрочно изискуем може да стане с исковата молба /Решение № 161/ 8.02.2016 г.
по гр.д.№ 1153/ 2014 г. на ВКС, ТК, II ТО; Решение № 114/ 7.09.2016 г. по т.д.№
362/ 2015 г. на ВКС, II ТО; Решение № 139/ 5.11.2014 г. по т.д.№ 57/ 2012 г. на
ВКС, ТК, І ТО; Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д.№ 193/ 2018 г. на ВКС, I
ТО, и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/, което разрешение, обаче, е неприложимо
в настоящия случай. Последиците от обявяване на кредита за предсрочно изискуем
по отношение на ответницата Ш. в случая не са възникнали, тъй като
потестативното право да обяви кредита за предсрочно изискуем принадлежи на
кредитора и то не може да бъде делегирано на цесионера, от когото е подадена
исковата молба по делото. Упълномощаването на цесионера да уведоми длъжника за
извършената цесия не променя горния извод, поради което и тъй като кредитодателят
не е упражнил потестативното си право да направи целия дълг по кредита
предсрочно изискуем, като не е уведомил длъжника за настъпването на тази
промяна в договорното правоотношение, а в случая такива последици чрез
връчването на препис от исковата молба по делото не са настъпили, се налага
приемането на извод, че ищецът- цесионер се легитимира като носител само на падежиралите
до приключване на устните състезания по делото- 2.12.2021 г., вземания /вноски
по кредита/, поради което и е активно легитимиран за претендира именно тази
сума на основание чл.99 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.
Според
даденото с Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. дело № 8/ 2017 г.
на ВКС, ОСГТК- т.1, тълкувателно разрешение, допустимо е предявеният по реда на
чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков
кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил
падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ. Предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск за установяване дължимост
на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл.417 ГПК. Посоченото тълкувателно разрешение- според
наличната съдебна практика на ВКС, е приложимо и в случаите, при които е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, какъвто е настоящият случай,
поради което за дължими от ответницата на ищеца следва да бъдат признати
падежиралите до датата на приключване на устните състезания във въззивното
производство /2.12.2021 г./ суми.
Тъй
като част от претендираното по делото главнично вземане- до размер на сумата 10 457.04
лв. общо /включваща и възнаградителна лихва/, към посочения релевантен момент /определен
съобразно ТР № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. дело № 8/ 2017 г. на ВКС, ОСГТК- т.1/
е ликвидно и изискуемо, следва да бъде признато з.дължимо с настоящото въззивно
решение.
Предвид
сключения на 27.07.2017 г. между кредитодателя „БНП П.П.Ф.“ ЕАД и ищеца „А.за с.н.в.“
ЕАД /“АСВ“ ЕАД/ рамков договор за цесия и двустранно подписаното в последствие
Приложение № 1 от 13.09.2018 г. към него, по силата на които първият прехвърлил
на последния вземанията по договора за заем с ответницата, възлизащи на 17 271.30
лв. общо към датата на цесията, от които: 10 962.17 лв.- остатък от
главница, 5 911.69 лв.- „остатък договорна лихва към 13.09.2018 г.“, и
397.44 лв.- „остатък лихва за просрочие към 13.09.2018 г.“, легитимацията на
ищеца като кредитор по вземанията е установена по делото.
Не
могат да бъдат споделени от въззивния съд приетите от първо-инстанционния съд
изводи, обосновали отхвърляне на предявените от „АСВ“ ЕАД установителни искове,
че Приложение № 1 /л.20- 22 в кориците на делото/ няма необходимата
доказателствена стойност да установи идентичността на претендираните вземания,
доколкото очевидно не съвпадат с претенцията на ищеца- по размер, като в случая
е приложимо и правилото на чл.178, ал.2, изр.1 ГПК, че съдът оценява
доказателствената сила на документа, в който има зачерквания, изтривания,
добавки между редовете и други външни недостатъци, с оглед на всички
обстоятелства по делото. Според настоящия въззивен състав приложеното по делото
извлечение от приложение към рамков договор за цесия- под № 1/ 13.09.2018 г.,
няма визираните в нормата на чл.178, ал.2, изр.1 ГПК зачерквания, изтривания,
добавки между редовете и други външни недостатъци, занижаващи доказателствената
му стойност, като представянето му в неговата цялост- 12 страници /с 495
позиции/, между които само стр.№ 2 съдържа релевантни за предмета на спора
факти и обстоятелства, ненужно би утежнило преценката на доказателствения
материал по делото. Прехвърлените вземания по процесния кредитен договор са
индвидуализирани в достатъчна степен в него, като независимо от бланкетно
заявеното от ответницата оспорване /без да е оспорена автентичността му/,
доказателствената му сила следва да бъде зачетена в настоящия случай. Макар въз
основа на цитирания рамков договор за цесия от 27.07.2017 г. да не е бил
сключен в последствие и индивидуален договор за прехвърляне на вземания,
процесното Приложение, представляващо „неразделна част“ от сключения на 27.07.2017
г. рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/- съгласно & 9,
ал.6 от Заключителни разпоредби на рамковия договор, което е и подписано от
представители на дружествата- цедент и цесионер, по съществото си е частен
диспозитивен документ, който не се ползва с материална доказателствена сила и
има достоверна дата спрямо трети лица само при условията на чл.181 ГПК.
Оспорването му не се извършва по реда на чл.193 ГПК, а съдът го преценява като
писмено доказателство съобразно регламентираните в чл.178- чл.189 ГПК правила,
като гради фактическите изводи по вътрешно убеждение и при съвкупна преценка на
всички доказателства по делото /в този смисъл: Решение № 315 от
09.11.2011 г. по гр. дело № 1216/ 2010 г. на ВКС, І ГО; Решение № 44 от
13.05.2014 г. по т.д.№ 4696/ 2013 г. на ВКС, ТК, I ТО, постановени по реда на
чл.290 ГПК/.
Съобразно
установената по приложението на чл.193 ГПК практика на ВКС тежестта за
доказване неистинността на документа носи страната, която го е оспорила, ако
той е подписан от нея, което правило се извежда от презумпцията за истинност на
подписания документ по чл.193, ал.3, изр.2 ГПК /в този смисъл: Решение № 254/
14.07.2011 г. по гр.д.№ 569/ 2010 г.
на ВКС, IV ГО; Решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр.д.№ 5960/ 2014 г. на ВКС, ІV
ГО, и др./. Поради това и при оспорване доказателствената сила на частен
диспозитивен документ, изходящ от оспорващия го, при приложение правилата на
чл.193, ал.3 ГПК доказателствената тежест за установяване неавтентичността на
договора принадлежи на страната, оспорваща сключването му, а не на страната,
която черпи права от него. Частният /диспозитивен или свидетелстващ/ документ
се ползва с формална доказателствена сила, т.е. той доказва както факта на
писменото изявление, така и неговото авторство, но доказателствената му сила
отпада при успешно оспорване на истинността му, за което доказателствената
тежест е на страната, която оспорва верността на направеното изявление.
Същевременно, доколкото оспорването по реда на чл.193 ГПК на верността на
документ е средство за защита срещу обвързващата доказателствена сила на
последния, то влиза в действие само срещу материалната доказателствена сила на
официалните документи, а относно частните документи преценката на съда е по
вътрешно убеждение, съобразно всички останали данни по делото, без да е налице
обвързаност от материалната им доказателствена сила.
В
случая автентичността на процесното приложение към договор /имащо договорно
съдържание/, подписано от представители на цедента и цесионера, не е оспорена
от ответницата, поради което и същото се ползва с формална доказателствена
сила. Наведеният от ответницата довод срещу доказателствената стойност на този
документ, по преценка на въззивния съд, е неоснователен.
Въз
основа на дадено от цедента на цесионера "АСВ" ЕАД пълномощно за
уведомяване на длъжника за така извършената цесия и връчване на препис от
исковата молба и приложеното към нея уведомление за прехвърляне на процесните
вземания са настъпили последиците по чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което и в
качеството на кредитор ищецът е материалноправно легитимиран да търси
изпълнение на същите от длъжника- ответник по делото.
Съгласно
направеното от заявителя- ищец по делото признание на факти и заключението на
изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза,
прието като неоспорено от страните, ответницата е извършила плащания по
договора в общ размер на 3 089.58 лв., с които са погасени задължения за
главница в размер на 1037.83 лв. и задължения за договорна /възнаградителна
лихва/ от 2 051.75 лв. Сумата 3 089.58 лв. е съответна на сбора от 13
погасителни вноски по договора за кредит /13 х 237.66 = 3 089.58 лв./,
поради което и останалата част от главницата, чиято изискуемост е настъпила до
2.12.2021 г., възлиз.на 10 457.04 лв. общо, която сума включва
падежиралите до посочената релевантна дата погасителни вноски /главница и
възнаградителна лихва/- от 14- та до 57- ма вкл., или 44 вноски по 237.66 лв. =
10 457.04 лв. За тази сума предявеният от „А.за с.н.в.“ ЕАД установителен
иск по чл.422 ГПК е основателен и доказан и следва да бъде уважен, а решението
на СРС в тази обжалвана от ищеца част следва да бъде отменено и вместо това да
бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочената сума-
главница, включваща и възнаградителна лихва, ведно със законната лихва от
завеждане на делото до окончателното й изплащане.
Доколкото
посочената по- горе сума от 10 457.04
лв. включва падежиралите до 2.12.2021 г. общо 44 погасителни вноски по кредита
/от 14- та до 57- ма вкл./, самостоятелното признаване на дължимостта на сумата
1 773.95 лв.- възнаградителна лихва, включена в падежиралата към 2.12.2021
г. главница /възнаградителната лихва е част от главничното вземане/, води до
уважаване на самостоятелния установителен иск „за главница“ до размер на сумата
8 683.09 лв. /10 457.04 - 1 773.95 = 8 683.09 лв./, поради
което и установителните искове на „АСВ“ ЕАД за сумите 8 683.09 лв.
/главница/ и 1 773.95 лв.- възнаградителна лихва, следва да бъдат уважени, а в
останалата част до пълния предявен размер от 10962.17 лв.- „главница“, искът по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД като неоснователен следва да бъде отхвърлен,
респ. обжалваното решение, имащо същия краен резултат, потвърдено.
Частично основателна е претенцията на
ищеца за признаване дължимостта на лихви за забава върху главницата,
претендирани за периода 6.05.2018 г.- 3.05.2019 г., предмет на извършената на
13.09.2018 г. в полза на ищеца цесия, тъй като ответницата е била в забава при
плащане на падежиралите до 3.05.2019 г. погасителни вноски по кредита /от 14-
та до 26- та вноски/, възлизащи на общо 2 851.92 лв. Определен с помощта
на компютърен лихвен калкулатор, общият размер на дължимите за периода
6.05.2018 г.- 3.05.2019 г. /посочен в заявлението по чл.410 ГПК/ лихви за
забава върху падежиралите до 3.05.2019 г. вноски по кредита възлиза на 154.55 лв.,
която сума следва да бъде призната за дължима на основание чл.422 ГПК вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД с настоящото въззивно решение. За останалата част до пълния
предявен размер от 1 322.01 лв. /или за сумата 1 167.46 лв./
установителният иск на „АСВ“ ЕАД по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.86, ал.1 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
С
оглед горното, тъй като ответницата е неизправна страна по сключения с
кредитодателя /цедент/ заемен договор, а в резултат на валидно извършената
цесия- задължено към ищеца- цесионер лице, исковете по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД
вр. чл.9 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за горе-посочените суми като основателни и
доказани следва да бъдат уважени.
Неоснователен, по изложените по-
горе съображения, е осъдителният иск по чл.415,
ал.1, т.3 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.79, ал.1
ЗЗД
за присъждане на сумата 4 137.74 лева- възнаградителна лихва з.периода
от 06.04.2019 г. до 5.02.2024 г., тъй като не се установява от доказателствата
по делото да е настъпила предсрочна изискуемост на целия дълг по кредита, а
падежиралите до 2.12.2021 г. вноски по кредита, включващи и възнаградителна
лихва, са обхванати от установителното решение по иска по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД /арг. ТР № 8 от 2.04.2019 г. по тълк. дело № 8/ 2017 г. на ВКС, ОСГТК-
т.1/.
При
тези съображения, поради частично несъвпадане на приетите от двете съдебни
инстанции изводи по съществото на спора обжалваното първоинстанционно решение следва
да бъде отменено в частта, в която предявените от „А.за с.н.в.” ЕАД
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени за сумата 10 457.04 лв.- неплатена падежирала главница, включваща и
възнаградителна лихва /8 683.09 лв. + 1 773.95 лв./, дължима по договор за
потребителски кредит от 18.01.2017 г., считано до
2.12.2021 г. /дата на приключване на устните състезания във въззивното
производство/, и за сумата 154.55 лв.- лихви за забава, дължими з.периода
6.05.2018 г.- 3.05.2019 г. В останалата част, в която са отхвърлени
установителните искове н. „А.за с.н.в.” ЕАД по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр.
чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 2 279.08 лв., представляваща горница над сумата 8 683.09
лв. /10457.04 - 1 773.95 = 8 683.09 лв./ до пълния предявен размер от
10 962.17 лв., и за сумата 1 167.46
лв.- лихви за забава, представляваща горница над сумата 154.55 лв. до
пълния предявен размер от 1 322.01 лв., и в частта, в която е отхвърлен
осъдителният иск по чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 4 137.74 лв.- договорна /възнаградителна/
лихва /предсрочно изискуема/, обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
При този изход на
спора на основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата дължи да заплати на ищеца сумата
550.40 лв.- разноски за първо-инстанционното производство /за държ. такса-
443.76 лв., юриск. възнаграждение в размер на 100 лв., и 400 лв.- възнаграждения
на вещи лица/, и сумата 193.12 лв.- разноски за заповедното производство
/281.16 лв.- държ. такса, и 50 лв.- юриск. възнаграждение/, съразмерно на
уважената част от исковете. Искане за присъждането на разноски е заявено и от
страна на ответницата, но доказателства същата да е сторила разноски за
първоинстанционното производство по делото не са представени, поради което и такива
с настоящото решение не следва да й бъдат присъдени. Според приложения бланков
договор за правна защита и съдействие от 26.02.2020 г. договореното между
ответницата Ш. и адв. В. адвокатско възнаграждение е в размер на 1 200
лв., за които е посочено, че не са заплатени при сключване на договора, като не
са представени доказателства за плащането на тази сума до приключване както на
първо-инстанционното, така и на въззивното производство.
На основание чл.273
вр. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, съразмерно на уважената, респ. отхвърлената част от
въззивната жалба, въззиваемата страна дължи да заплати на въззивника сумата 270.55
лв.- разноски за въззивното производство /363.92 лв.- държ. такса, и 100 лв.-
за юриск. възнаграждение/, а дружеството- въззивник дължи да заплати на
въззиваемата страна сумата 312.60 лв.- разноски з.въззивното производство,
представляващи съразмерна на отхвърлената част от въззивната жалба част от
частично заплатеното от последната адвокатско възнаграждение- в размер на 750
лв.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от
28.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 65968/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 156 състав, в частта, в която са
отхвърлени предявените от „А.за с.н.в.“ ЕАД- *** /ЕИК ********/ срещу Р.В.Ш.
/ЕГН **********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр.
чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване з.установено,
че
Р.В.Ш.
/ЕГН **********/ дължи
н.
„А.за
с.н.в.“ ЕАД /ЕИК ********/ сумата 8 683.09 лева,
представляваща
изискуема главница, и сумата 1 773.95 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва, по Договор з.потребителски кредит № PLUS-14411042/ 18.01.2017 г., сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, чийто падеж е
настъпил през периода 5.04.2018 г.- 2.12.2021 г., които вземания са цедирани н.
„А.за с.н.в.“ ЕАД със сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения от 27.07.2017 г. и Приложение № 1/ 13.09.2018 г. към него,
и сумата 154.55 лв., представляваща лихви за забава върху падежиралите през
периода до 3.05.2019 г. погасителни вноски по договора за кредит от 18.01.2017 г., дължими за
периода от 6.05.2018 г. до 3.05.2019 г., за които вземания е издадена Заповед з.изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 13.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 24563/ 2019 г.
на CPC,
II ГО,
156 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по предявените от „А.за с.н.в.“
ЕАД- *** /ЕИК
********/ срещу Р.В.Ш. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, че Р.В.Ш. /ЕГН **********/ дължи н. „А.З.С.Н.В.“
ЕАД- *** /ЕИК
********/ сумата 8683.09
лева /осем
хиляди шестстотин осемдесет и три лева и 09 ст./,
представляваща
изискуема главница, и сумата 1 773.95
лв.
/хиляда седемстотин седемдесет и три лева и 95 ст./,
представляваща
изискуема възнаградителна лихва, по Договор з.потребителски кредит № PLUS-14411042/ 18.01.2017 г., сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, чийто падеж е
настъпил през периода 5.04.2018 г.- 2.12.2021 г., които вземания са цедирани н.
„А.за с.н.в.“ ЕАД със сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД Рамков договор за прехвърляне
на парични задължения от 27.07.2017 г. и Приложение № 1/ 13.09.2018 г. към
него, ведно със законната лихва върху сумата 8 683.09 лева- главница, считано от
3.05.2019 г. /дата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното й
изплащане, и сумата 154.55 лв. /сто петдесет и
четири лева и 55 ст./, представляваща лихви за забава върху падежиралите през
периода до 3.05.2019 г. погасителни вноски по договора за кредит от 18.01.2017 г., дължими за
периода от 6.05.2018 г. до 3.05.2019 г., за които суми е издадена Заповед з.изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 13.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 24563/ 2019 г.
на CPC,
II ГО,
156 състав.
ОСЪЖДА Р.В.Ш. /ЕГН **********/
да заплати н. „А.за с.н.в.“ ЕАД- ***
/ЕИК ********/ сумата 550.40 лв. /петстотин
петдесет лева и 40 ст./- разноски за
първоинстанционното производство, и
сумата 193.12 лв. /сто деветдесет и три лева и 12 ст./- разноски за заповедното производство
/ч.гр.д.№ 24563/ 2019 г. на CPC, II ГО, 156 състав/, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
28.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 65968/ 2019 г. на Софийски районен съд, ІІ
ГО, 156 състав, в останалата част, а
именно:
- в частта, в която е отхвърлен
предявеният от „А.З.С.Н.В.“
ЕАД- *** /ЕИК
********/ срещу Р.В.Ш. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване з.установено,
че
Р.В.Ш.
/ЕГН **********/ дължи
н.
„А.за
с.н.в.“ ЕАД /ЕИК ********/ сумата 2 279.08
лв., претендирана като част от предсрочно изискуема главница, горница над
сумата 8 683.09 лв. /10 457.04 - 1 773.95 = 8 683.09 лв./ до пълния
предявен размер от 10 962.17 лв., по Договор за потребителски кредит № PLUS-14411042/ 18.01.2017 г., сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, определена з.периода
до 5.02.2024 г., което вземане е цедирано н. „А.за с.н.в.“ ЕАД със сключен с
„БНП П.П.Ф.“ ЕАД Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от
27.07.2017 г. и Приложение № 1/ 13.09.2018 г. към него, за която сума е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
13.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 24563/ 2019 г. на CPC, II ГО, 156 състав;
- в частта, в която е отхвърлен
предявеният от „А.З.С.Н.В.“
ЕАД- *** /ЕИК
********/ срещу Р.В.Ш. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване з.установено,
че
Р.В.Ш.
/ЕГН **********/ дължи
н.
„А.за
с.н.в.“ ЕАД /ЕИК ********/ сумата 1 167.46
лв.- лихви за забава за периода 6.05.2018 г.- 3.05.2019 г., представляваща
горница над сумата 154.55 лв. до пълния предявен размер от 1 322.01 лв.,
за
която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
от 13.06.2019 г. по ч.гр.д. № 24563/ 2019 г. на CPC, II ГО, 156 състав; и
-
в частта, в която е отхвърлен
предявеният от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД /ЕИК ********/ срещу Р.В.Ш. /ЕГН **********/
иск по чл.415, ал.1, т.3 ГПК вр.
чл.99 ЗЗД вр. чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за присъждане на сумата 4 137.74
лева,
представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода от 06.04.2019 г. до 5.02.2024 г. по
Договор з.потребителски кредит № PLUS-14411042/ 18.01.2017 г., сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, вземанията по
който са цедирани н. „А.за с.н.в.“ ЕАД със сключен с „БНП П.П.Ф.“ ЕАД Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 27.07.2017 г. и Приложение № 1/
13.09.2018 г. към него, за която сума е отказано издаването на заповед з.изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 24563/ 2019 г. на CPC, II ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА Р.В.Ш. /ЕГН **********/
да заплати н. „А.за с.н.в.“ ЕАД- ***
/ЕИК ********/ сумата 270.55 лв. /двеста и седемдесет лева и 55
ст./- разноски з.въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „А.за с.н.в.“ ЕАД- ***
/ЕИК ********/ да заплати на Р.В.Ш.
/ЕГН **********/ сумата 312.60 лв. /триста и дванадесет лева и 60
ст./- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.