№ 1242
гр. Варна, 18.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20223100501248 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 291331/17.06.2021 г. , от „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД,
(с предходно наименование „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ ЕАД), ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК „Младост 4“, Бизнес Парк
София, сграда 6 срещу Решение № 947/06.04.2022 г., постановено по гр. д. №
11042/2021 г., на ВРС, XLVIII с., в частта с която са отхвърлени
предявените обективно кумулативно съединени искове за приемане за
установено, че С. И. Х., ЕГН **********, с местожителство в
**************, дължи: - разликата над присъдените 12.59 лв. до
претендираните 117.03 лв., представляваща дължими лизингови вноски за
отчетен период 20.04.2019 г. – 19.09.2019 г., дължими по Договор за лизинг от
15.03.2018 г., - сумата 62.46 лв., неустойка, на осн. р. IV, т. 4 от
Допълнително споразумение от 15.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги
с предпочетен номер ++359*********, обективирана във фактура №
**********/20.09.2019 г. и – сумата 45.74 лв., представляваща разлика
между цената на устройство NOKIA 5 Black, без отстъпка и
преференциалната лизингова цена, обективирана във фактура №
**********/20.09.2019 г., на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, за които суми е
издадена Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. № 6794/2021 г., на ВРС,
XLVIII с.
Въззивникът счита решението в атакуваната му част за неправилно,
несъобразено с доказателствения материал по делото и заключението на
вещото лице по ССЕ, както и с фактическите твърдения на ищеца и
1
константната съдебна практика. По отношение на отхвърлените лизингови
вноски за разликата над 12.59 лв. до 117.03 лв. намира, че е налице пълен
противовес между приетото от съда за безспорно обстоятелство за наличието
на задължение по процесния договор за лизинг и неговата изискуемост и
установеното в обжалваното решение. Счита, че претенцията за дължимите и
неплатени лизингови вноски напълно съответства на заключението по ССЕ,
като намира за нелогичен изводът на ВРС, че искът се явява основателен само
за една лизингова вноска. Подчертава, че не фактурите, в които са начислени
лизинговите вноски, а Договорът за лизинг се явява основание за тяхното
плащане, като те са изискуеми поради изтичане срока на договора на
15.02.2020 г.. В тази връзка сочи като ирелевантно обстоятелството, че
фактурите обхващат отчетен период 20.04.2019 г. – 19.09.2019 г., но дори да
се приеме, че лизинговите вноски са дължими единствено за този период, то
съдът е следвало да ги присъди за пет месеца. По отношение отхвърлената
неустойка от 62.46 лв. посочва, че в договора е предвидено, че тя не може да
надхвърля трикратния размер на стандартните месечни абонаменти и като
такава тя не е неравноправна по смисъла на ЗЗП. Посочва, че тя е била
предварително определяема и базата за нейното изчисление е стандартния
месечен абонамент, който е индивидуално договорен и избран от
потребителя. Относно претенцията за разликата в цената на мобилното
устройство сочи, че потребителят е бил запознат с тези стойности при
сключване на допълнителното споразумение. Потребителят е получил
устройството на преференциална цена, много под пазарната като не е
изпълнил задълженията си по споразумението и не е върнал устройството, се
е обогатил неоснователно. Подчертава, че при определяне размера на
претендираната сума е отчетен периодът, през който С. Х. е изпълнявала
задълженията си. Моли за отмяна на първостепенния акт в обжалваните части
и за присъждане на съдебно-деловодни разноски. В с.з. не изпраща
представител, поддържа въззивната жалба чрез писмено становище.
В границите на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна С.
И. Х., чрез назначения особен представител, депозира писмен отговор, в
който оспорва доводите изложени във въззивната жалба и счита същата за
неоснователна. Сочи, че постановеното решение не страда от твърдяните
пороци, поради което отправя искане за оставянето му в сила. В с.з., чрез
особения представител, поддържа отговора на въззивната жалба.
Варненски Окръжен Съд по предмета на спора, съобрази следното:
Пред ВРС са предявени обективно кумулативно съединени искове от
„Теленор България“ ЕАД, (с ново наименование „Йеттел България“ ЕАД),
ЕИК *********, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 342 и сл. ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за приемане за установено, че С. И. Х.,
ЕГН **********, дължи следните суми: - 78.34 лв., неплатени абонаментни
такси и ползвани услуги за отчетен период 20.04.2019 г. - 19.07.2019 г.,
обективирани във фактури №№ **********/20.05.2019 г.,
**********/20.06.2019 г., **********/20.07.2019 г.; - 62.46 лв., неустойка за
неизпълнение в размер на три месечни абонаментни такси, на осн. р. IV, т. 4
от Допълнително споразумение от 15.03.2018 г. към Договор за мобилни
услуги с предпочетен номер ++359*********, обективирана във фактура №
**********/20.09.2019 г.; - 117.03 лв., лизингови вноски за отчетен период
20.04.2019 г. - 19.09.2019 г., дължими по Договор за лизинг от 15.03.2018 г,
обективирани във фактури №№ **********/20.05.2019 г.,
2
**********/20.06.2019 г., **********/20.07.2019 г., **********/20.08.2019 г.,
**********/20.09.2019 г.;.- 45.74 лв., представляваща разлика между цената
на предоставено устройство Nokia 5 Black, без абонамент и заплатената при
предоставянето му преференциална цена, на осн. р. IV, т. 4 от Допълнително
споразумение от 15.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен
номер ++359*********, обективирана във фактура № **********/20.09.2019
г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване
на заявлението в съда - 17.05.2021 г. до окончателното погасяване на
задължението, за които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК, по ч.гр.д. №
6794/2021 г., на ВРС, XLVIII с.
Ищецът твърди, че 15.03.2018 г. с ответника е сключено Допълнително
споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер ******,
за срок от 24 месеца с абонаментен план „Тотал 24.99 с допълнителни 5000
МВ“, със стандартен месечен абонамент в размер на 24.99 лв. На същата дата
бил сключен и Договор за лизинг, по силата на който било предоставено и
устройство Nokia 5 Black, с обща лизингова цена в размер на 289.57 лв.,
дължима на 23 вноски, всяка в размер на 12.59 лв. В срока на действие на
договорите, ищецът издал процесните фактури, остойностяващи цена на
потребени мобилни услуги и лизингови вноски като поетите задължение за
заплащане на потребените услуги не били изпълнени. Неизпълнението на
задълженията на ответника по договорите, от своя страна породило и правото
на ищеца, на основание чл. 11 от договорите, да начисли и неустойка за
неизпълнение съобразно уговореното между страните като били начислени
три стандартни месечни абонаментни такси, без вкл. ДДС. Предвид изтичане
срока на лизинговия договор, за дължимите вноски за предоставеното
мобилно устройство били издадени процесните фактури. Ответникът
следвало да заплати още и разликата между стандартната цена на
устройството без абонамент и преференциалната цена, на която е
предоставено. Изложеното мотивирало ищеца да инициира заповедно
производство. По същество отправя искане за уважаване на предявените
искове.
В границите на срока по чл. 131 ГПК, ответникът, чрез особен
представител, депозира отговор, в който твърди, че от представените писмени
доказателства е невъзможно да бъде установен механизма на начисляване на
претендираните суми, а по отношение на претенцията за разлика в цената на
мобилно устройство – е невъзможно да се изведе цената преди отстъпката. По
същество отправя искане за отхвърляне на предявените искове.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Предмет на въззивна проверка e частта от решението, с която
първоинстанционния съд се е произнесъл по предявените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342 и
сл. ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД и ги е отхвърлил в частта за сумите: - разликата
над присъдените 12.59 лв. до претендираните 117.03 лв., представляваща
дължими лизингови вноски за отчетен период 20.04.2019 г. – 19.09.2019 г.,
- 62.46 лв., неустойка, на осн. р. IV, т. 4 от Допълнително споразумение
от 15.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер
++359********* и – 45.74 лв., представляваща разлика между цената на
устройство NOKIA 5 Black, без отстъпка и преференциалната лизингова
3
цена.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на ВОС
съобрази следното: Решението е постановено от състав на ВРС, в границите
на правораздавателната му компетентност и от законен състав, поради което
решението е валидно. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
79, ал. 1 ГПК, е предявен в границите на предвидения в закона преклузивен
едномесечен срок и при наличието на останалите предпоставки предвидени в
разпоредбата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. №
6794/2021 г., на ВРС, XLVIII с. Произнасянето на ВРС съответства на
заявената за разглеждане претенция, поради което обжалваното решение е и
допустимо.
По оплакванията във въззивната жалба, касателно обжалваната
част:
С част от атакуваното решение, първоинстанционният съд е отхвърли
предявения иск за разликата над сумата 12.59 лв. до претендираните 117.03
лв., представляваща дължими лизингови вноски за отчетен период 20.04.2019
г. – 19.09.2019 г., по силата на Договор за лизинг от 15.03.2018 г. Видно е от
сключеният между страните Договор за лизинг от 15.03.2018 г. е, че на
ответницата като лизингополучател е предоставено, за временно и възмездно
ползване, устройство – Nokia 5 Black, срещу задължението й да заплати обща
лизингова цена от 289.58, ДДС, платима на 23 бр. месечни вноски от по 12.59
лв. (чл. 1, ал. 1, чл. 3 и чл. 5). Придобиването на собствеността върху
устройството е уговорено да се извърши срещу заплащане на остатъчна
стойност от 12.59 лв. Срокът на договора е 23 месеца и е влязъл в сила от
датата на подписването му – 15.03.2018 г. Следователно крайният срок на
договора е изтекъл с настъпване на падежа на последната лизингова вноска –
15.02.2020 г. и изискуеми са всички неплатени на падежа лизингови вноски за
устройството, в т.ч. и уговорената между страните сума за придобиване на
собствеността върху него. Видно от исковата молба е, че предмет на
претенцията са 9 бр. лизингови вноски и дължима сума по чл. 1, ал. 3 от
Договора за лизинг – неустойка за невръщане на полученото устройство.
Вярно е, че начисляването им е извършено в период предхождащ крайния
срок на договора, а именно 20.04.2019 г. – 19.09.2019 г., което предполага
предсрочното прекратяване на договорната връзка между страните, а такива
твърдения от страна на ищеца не са изложени. Доколкото обаче
произнасянето на съда е извършено при настъпил краен падеж на договора, то
това обстоятелство е следвало да бъде съобразено. По делото не са налице
твърдения от страна на ответницата, надлежно доказани с кореспондиращи
им доказателства за изпълнение точно и в срок на задълженията на
лизингополучателя по сключения договор или за връщане на полученото
устройство. Поради което и дължима се явява разликата над присъдените от
ВРС 12.59 лв., до претендираните 117.03 лв.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск за неустойка за
неизпълнение в размер на три месечни абонаментни такси, дължима по силата
4
на р. IV, т. 4 от сключеното Допълнително споразумение от 15.03.2018 г. към
Договор за мобилни услуги от 16.02.2009 г. като е изложил мотиви за
неравноправност на клаузата, доколкото дължимата неустойка се формира от
месечните абонаментни такси до изтичане на крайния срок на договора.
Коментираната неустоечна клауза предвиждат в случай на прекратяване на
договора преди изтичане на срока му, по вина или инициатива на потребителя
или при нарушение на задълженията по него, последния дължи неустойка в
размер на всички стандартни абонаментни такси за периода от прекратяване
на договора до неговия краен срок като максималния размер на тази
неустойка не може да надвишава трикратния размер на месечните такси.
Следователно в така цитираната клауза изрично е предвиден краен предел на
неустойката, с който са съобразени и исковите претенции предявени на това
основание. Не се твърди, а и не се претендира стойност на неустойката
формирана от абонаментните такси за целия оставащ срок на договора. Така
формулирана неустоечната клауза и при съобразяване на общия срок на
договора - две години, се налага извода, че клаузата за дължимост на
трикратен абонамент не създават неравновесие в правата и задълженията на
потребителя и мобилния оператор, по смисъла на чл. 143 ЗЗП и не излизат
извън обезщетителната си функция, поради което въззивният състав намира,
че в тази част на иска липсват отрицателните предпоставки, които да
обуславят отхвърлянето му. Така, трикратния размер на месечната
абонаментна такса, без ДДС, възлиза на сумата 62.46 лв. Искът подлежи на
уважаване като доказан по основание и размер до размера, до който е
предявен 62.46 лв.
По отношение на сумата 45.74 лв., представляваща разлика между
цената на предоставено устройство Nokia 5 Black, без абонамент и
преференциалната обща лизингова цена, съставът на въззивния съд намира,
че изводът на ВРС за недължимост на тази сума следва да бъде споделен.
На първо място следва да бъде посочено, че тази претенция се основава
на част от същата т. 4, от р. IV от сключеното Допълнително споразумение
към Договора за мобилни услуги и то в частта следваща разгледаната по-горе
претенция за неустойка. Макар и да е посочено, че ценовата разлика се дължи
в допълнение към неустойката в размер на три месечни абонаментни такси,
това не променя извода, че по съществото си и това плащане има неустоечен
характер.
Размерът на общата лизингова цена на устройството е виден от
сключеният договор, видна е и цената за придобиване собствеността върху
него. В договорът обаче не е посочен нито размерът на ползваната от абоната
отстъпка, нито стандартната цена на устройството. Отделно от посоченото за
неизпълнение на задълженията си по сключеният Договор за мобилни услуги,
потребителят вече е санкциониран с неустойката в размер на 3 месечни
абонаментни такси, а за неизпълнение на задълженията си по сключеният
Договор за лизинг, потребителят е санкциониран с претендираната неустойка
по чл. 1, ал. 3 от него. Налага се извода, че разликата в цената на
устройството, претендирана под формата на допълнителна неустойка по
Договора за мобилни услуги, води до задължаване на потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка, по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и противоречи на добрите нрави,
излизайки извън обезщетителната функция на неустойката, като постига и
заобикаляне на първоначално обявената и договорена с потребителя цена на
5
вещта. Поради което предявеният иск за сумата 45.74 лв. като неоснователен
и недоказан ще следва да бъде отхвърлен.
Поради частично несъвпадане изводите на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която са
отхвърлени предявените искове за разликата над присъдените от ВРС 12.59
лв., до претендираните 117.03 лв., дължими лизингови вноски за отчетен
период 20.04.2019 г. – 19.09.2019 г., и неустойка по чл. 1, ал. 3 от Договор за
лизинг от 15.03.2018 г., сумата 62.46 лв., неустойка за неизпълнение в размер
на три месечни абонаментни такси, на р. IV, т. 4 от сключеното
Допълнително споразумение от 15.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги
от 16.02.2009 г. и вместо него бъде постановено друго, с което исковете в тази
част бъдат уважени. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено в
останалата обжалвана част.
По разноските. Предвид изхода от спора, на ревизиране, съобразно
уважената част от иска подлежат разноските в заповедното производство. От
претендираните от ищеца, в общ размер 385.00 лв., дължими са 326.99 лв., до
който размер следва да бъде постановено осъждането на ответника, на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК.
За първоинстанционното разглеждане на делото, съразмерно с
уважената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца от претендираните
800.00 лв., на присъждане подлежат 697.46 лв.
За въззивна инстанция на въззивника, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК,
съобразно обжалваемия интерес и уважената част от въззивната жалба, от
претендираните разноски 475.00 лв., дължима се явява сумата 372.82 лв.
Мотивиран от изложеното, въззивният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение № 947/06.04.2022 г., постановено по гр. д. №
11042/2021 г., на ВРС, XLVIII с., в частта, с която е отхвърлен предявения
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342 и
сл. ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за приемане за установено, че С. И. Х., ЕГН
********** дължи на „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, (с предходно
наименование „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ ЕАД), ЕИК *********, разликата
над присъдените 12.59 лв. до претендираните 117.03 лв. , представляваща
дължими лизингови вноски за отчетен период 20.04.2019 г. – 19.09.2019 г. и
неустойка по чл. 1, ал. 3, дължими по Договор за лизинг от 15.03.2018 г., -
сумата 62.46 лв., неустойка, на осн. р. IV, т. 4 от Допълнително
споразумение от 15.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен
номер ++359*********, обективирана във фактура № **********/20.09.2019 г.
и в частта за разноските, и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че С. И. Х., ЕГН **********, с
местожителство в ************** ДЪЛЖИ НА „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕАД, (с предходно наименование „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ ЕАД), ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ЖК „Младост 4“,
Бизнес Парк София, сграда 6, разликата над присъдените 12.59 лв. до
претендираните 117.03 лв., представляваща дължими лизингови вноски за
6
отчетен период 20.04.2019 г. – 19.09.2019 г. и неустойка по чл. 1, ал. 3,
дължими по Договор за лизинг от 15.03.2018 г., обективирани във фактури
№№ **********/20.05.2019 г., **********/20.06.2019 г.,
**********/20.07.2019 г., **********/20.08.2019 г., **********/20.09.2019 г.
и сумата 62.46 лв., неустойка, на осн. р. IV, т. 4 от Допълнително
споразумение от 15.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен
номер ++359*********, обективирана във фактура № **********/20.09.2019
г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване
на заявлението в съда - 17.05.2021 г., до окончателното изплащане на
задълженията, на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342 и сл.
ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по чл. 410 ГПК, по
ч.гр.д. № 6794/2021 г., на ВРС, XLVIII с.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 947/06.04.2022 г., постановено по гр. д.
№ 11042/2021 г., на ВРС, XLVIII с., в останалата му обжалвана част.
В необжалваните му части решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА С. И. Х., ЕГН **********, с местожителство в
************** да заплати на „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, (с предходно
наименование „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ ЕАД), ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ЖК „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда
6, сумата 326.99 лв., представляваща разноски за заповедно производство,
сумата 697.46 лв., разноски за първа инстанция и сумата 372.82 лв., разноски
за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7