Р Е Ш Е Н
И Е
Гр.София, 02 . 03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното заседание на седемнадесети февруари
през две хиляди двадесет и първа година
в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
При
секретаря Кристина Първанова сложи за
разглеждане
докладваното
от съдия Маркова в.гр.д.№ 5186 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца пред СРС – Х.Л.К. срещу решение № 4305/08.01.2020
г., постановено по гр. д. № 23562/2019 г. на СРС, 42 състав.
Решението се обжалва частта, в която претенциите на
ищеца въззивник по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ са
били отхвърлени за разликата над 3 000 /три хиляди/ лева до пълния предявен размер от 16 000
/шестнадесет хиляди/ лева, като се излагат доводи за нарушение принципа по чл.
52 от ЗЗД. СРС бил занижил интензитета и
продължителността на преживените неимуществени вреди. Счита, че претенцията му
е доказана в пълен размер. СРС не бил взел предвид, че ищецът изпитвал
терзания, че е провалил очакванията на родителите си – двама лекари, вложили много
в неговото развитие. Неправилен бил изводът на СРС, че живота на ищеца не се
бил променил след проведените 23 съдебни заседания. СРС бил елиминирал
усещането на ищеца за безнадеждност и обреченост. В хода на досъдебното
производство ищецът имал негативни преживявания от усещането за игнориране на
правни искания, които в крайна сметка били прието от съда като решаващ орган за
значими, макар и късно реализирани. Ищецът изпитвал чувство на безпомощност и
липса на възможност за защита. Неправилно СРС бил приел, че ищецът не бил
принуден от факта на висящото дело и незаконното си обвинение да промени целите
си и ежедневието. Никой не бил твърдял, че ищецът е кандидатствал икономика.
Ищецът бил принуден да промени плановете си за обучение, тъй като за заемане на
позиция като икономист се изисквало чисто съдебно минало; това следвало да е
известно на съда. Затова ищецът преценил, че няма смисъл да проведе такова
обучение. Освен това ноторен факт било, че за участие
в студентска бригада и получаване на американска виза, също се правело
проучване и било необходимо чисто съдебно минало. Вярно било, че ищецът не бил
кандидатствал за студентска бригада, но и вярно било, че не го направил единствено
и поради висящото си в онзи момент наказателно дело. Подаването на заявление за
виза , при ясното съзнаване на забраната да получи такава, само щяло
допълнително да огласи сред състудентите му факта за все още висящо тогава
срещу него, обвинение, което вярно и правилно СРС бил приел за незаконно.
Иска се решението да бъде отменено в обжалваната част
и претенцията да се уважи в пълен размер. Претендират се разноски при условията
на чл.38 ЗАдв.
От въззиваемия, ответник
пред СРС Прокуратура на Р България не е
постъпил отговор по въззивната жалба. В течение
на въззивното производство се взема становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на
така постановеното от СРС, решение в частта, в която претенцията на ищеца е
била приета за неоснователна. Счита, че определение размер на обезщетението е
правилен.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 27.01.2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 20.02. 2020
г./по пощата/.
Следователно
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице
е правен интерес от обжалване.
Следователно
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
След служебно
извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното
решение е постановено във валиден и допустим
процес.
По доводите във въззивната
жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
счел,че е доказано,че обвинението е незаконно,защото наказателното производство
било приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Наличието на постановена
оправдателна присъда позволявало да бъде възприето,че ищецът К. има право да
претендира обезщетение за възникналите за него вреди вследствие на повдигнатото
и поддържано обвинение за извършено престъпление от общ характер. Същевременно чл.4
от ЗОДОВ предвиждал,че на обезщетяване подлежат тези вреди,които са пряка и
непосредствена последица от повдигнатото обвинение,т.е. само вредите, които са
настъпили и се дължат на наличието на незаконно обвинение и не биха се
проявили,ако такова обвинение липсваше. Затова и исковата претенция подлежала
на уважаване за сумата от 3000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 27.06.2018 г., на която дата била влязла в сила оправдателната
присъда до окончателното изплащане на вземането, а за разликата до пълния претендиран размер от 16000 лева исковата претенция като
недоказана подлежала на отхвърляне. За да счете, че искът следва да бъде уважен
за сумата от 3000 лева, съдът се е позовал на продължителността на
наказателното производство – около осем години, както и на притесненията на
ищеца К. относно изхода от производството, тревогите на ищеца К. относно отправени
от родителите му упреци по повод на наказателното дело, неговата тревожност,че
за обвинението могат да разберат съученици и приятели, в която насока съдът се е
позовал на свидетелските показания на свидетелите С. и Н.. За да определи
обезщетение в размер от 3000 лева, СРС се е позовал освен на продължителността
на производството, но и е посочил, че в рамките на развитие на наказателното
производство начинът на живот на ищеца К. се бил променил несъществено спрямо
обичайния му начин на живот – ищецът имал определена най-леката мярка за
неотклонение „подписка“. СРС е приел също така за недоказани твърденията на
ищеца,че наказателното производство е попречило на желанието му да изучава
икономика и да отиде на студентска бригада в чужбина. Това било така, защото чл.4
от ЗОДОВ предвиждал, че на обезвреда подлежат тези
вреди, които са непосредствена последица от незаконното обвинение. В конкретния
случай в хода на производството не били събрани доказателства ищецът К. да е
предприемал действия по кандидатстване за студентска бригада в чужбина, респективно
не можело да бъде възприето, че неползването на такава възможност се дължи на
наличието на повдигнато обвинение. Съдът е счел за неоснователен и доводът на
ищеца К.,че причина да не изучава икономика е наличието на повдигнато обвинение
срещу него – ищецът не доказвал да е кандидатствал за икономическа специалност
в университет, а пречка за кандидатстване и завършване на икономика за ищеца К.
не е съществувала. Субективната представа на ищеца,че не би могъл да се
реализира като икономист, ако няма чисто съдебно минало, не можела да породи
основание за присъждане на обезщетение в претендирания
с исковата молба, размер, в която насока съществувала презумпция за
невиновност, а от друга страна, забрана за заемане на определени длъжности при
наличието на влязла в сила присъда съществувала, когато е регламентирана в
нормативен акт, но не била налице пречка за предприемаческа дейност независимо
дали срещу съответното лице са водени наказателни производства. С оглед на тези
си мотиви, СРС е приел, че изборът на ищеца К. на специалност, касаеща професионалната му реализация, не давала основание
за присъждане на обезщетение. Затова и исковата претенция следвало да бъде
уважена за сумата от 3000 лева, ведно със законната лихва, считано от
27.06.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, а за разликата до пълния
претендиран размер от 16000 лева искът е бил отхвърлен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното за установено от
фактическа и правна страна на спора:
Съгласно чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани
в случаите на обвинение в извършване на престъпление,
ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че
деянието не е извършено от лицето
или че извършеното
деяние не е престъпление, или поради това, че
наказателното производство
е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или
деянието е амнистирано.
Отговорността за обезщетение съгласно българското гражданско право е ограничена до преките
и непосредствени вреди съгласно чл.4 от ЗОДОВ. Уважаването на предявеният иск, с правно основание чл.2, т.3 от същия закон,
е обусловено от провеждането на пълно и главно доказване по отношение на две
обстоятелства - че са причинени твърдените
вреди и че тези вреди са
възникнали в резултат от необосновано въздействие върху правната сфера на ищеца.
Въззивната инстанция приема, че правилно
СРС е установил конкретната фактическа обстановка по спора.
Мотивите
на СРС се споделят от настоящата инстанция поради което по арг.
от чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето
производство.
Спорно
по делото отговаряли определеното от СРС обезщетение на критериите на чл.52 ЗЗД.
Съгласно трайно установената и задължителна практика на ВКС, така например РЕШЕНИЕ № 11 ОТ 27.01.2014 Г. ПО ГР. Д. №
4158/2013 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, преценката за справедлив размер
на обезщетението за неимуществени вреди при искове
по чл. 2 ЗОДОВ,
се основава на критериите за тежестта на
повдигнатото обвинение, за вида на
фазата - досъдебна или съдебна, и продължителността на наказателното производство, за липса или
взета мярка за неотклонение и нейния вид, субективните
последици за лицето от воденото
наказателно производство - влошено здравословно състояние, публично злепоставяне, отражение върху семейния му живот, професионална реализация, социални контакти, съдебното минало на лицето,
евентуално съпричиняване на вредите.
От
събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е студент по
специалност „мултимедия и компютърна графика“, виж уверение № 45661/18.04.2019
г./л.8 по делото пред СРС/. Липсват каквито и да е доказателства, че ищецът е
бил ограничен в избора си на специалност в резултат на воденето срещу него
наказателно преследване.
Ищецът
не е доказал по делото, че е бил възпрепятстван да кандидатства по
специалността „икономика“.
Наистина
и двамата свидетели С. и Н.твърдят, че ищеца имал намерение да кандидатства
„икономика“, но наред с това свидетелят
Н., който е съученик на ищеца, сочи, че К. „беше добър и много добър ученик,
освен по математика, не беше от най-добрите“.
СвидетелятН.в показанията си сочи, че
ищецът му бил споделил, че му е отказано разрешение да ходи на бригада в
Америка, но това по никакъв начин от ищеца не е доказано - че му е била
отказана виза за пътуване в чужбина, респ. да е бил възпрепятстван да отиде на
студентска бригада в чужбина. Тези обстоятелства могат да се докажат само с
официални писмени документи.
Освен това, както посочихме
по-горе и както СРС се е мотивирал, на обезщетяване подлежат преките и
непосредствени вреди, а не хипотетични такива.
Пряка
причинно-следствена
връзка е налице, когато деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления
причината предшества следствието и го поражда, като вредата
закономерно произтича от деянието (решение
по чл. 290 ГПК,
постановено по гр. д. № 3026/2008 г. на IV ГО
ВКС).
В конкретния случай не се
установи по делото поведението на ответника да е в причинно-следствена връзка с
незаминаването на ищеца на бригада в чужбина.
Липсват данни, а и не се
твърди Прокуратурата да е разпространила информация за воденото срещу ищеца
наказателно производство, съответно за последното да са узнали голям брой хора
или голяма част от съучениците му. Нещо повече, от показанията на свидетеля С.
се установява, че повечето приятели на ищеца са се опитали да не го съдят за
станалото, „знаеха, че не е виновен“. СвидетелятН.също
сочи, че „между съучениците в класа не се е коментирало за делото“; само
приятелката му е знаела. Съучениците му са оправдавали отсъствията по „домашни
причини“.
Спрямо
ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“.
Следва
да се отбележи и факта, че през процесния период е
било водено срещу ищеца и друго наказателно производство. Последното се
установява от представената с отговора по исковата молба справка от Единната
информационна система за противодействие на престъпността /ЕИСПП/, л.127 от
делото пред СРС, т.е не може да се приеме, че търпените от ищеца неимуществени
вреди са в резултат само на процесното наказателно
производство.
Като краен извод се
налага, че в конкретния случай при определяне размера на обезщетението и съобразяване разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 4 ЗОДОВ, първоинстанционният съд е определил справедлив
размер на обезщетението.
Налага
се извод, че в обжалваната си част решението е правилно и като такова ще следва
да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно
и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се
следват.
На адв.Г.
следва да бъде присъдено възнаграждение по чл.38 ЗАдв. за оказаната от нея безплатна правна помощ,
което съдът определя в размер на 300 лв. при съобразяване и с обстоятелството,
че липсва фактическа и правна сложност на спора.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
4305/08.01.2020 г., постановено по гр. д. № 23562/2019 г. на СРС, 42 състав, в частта, в която претенциите на ищеца Х.Л.К.,
по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Р България, са били
отхвърлени за разликата над 3 000 /три хиляди/ лева до пълния предявен размер от 16 000
/шестнадесет хиляди/ лева, както и в
частта за разноските.
ОСЪЖДА
Прокуратурата на Р България,
гр.София, бул.”Витоша” № 2, да заплати
на адв. К. С.а Г.,***, на основание чл. 38 от ЗАдв., сумата от 300
лева – разноски за оказана безплатна правна помощ в производството пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба
при условията на чл.280, ал.1 ГПК пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: