Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 12.08.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и втори май
през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Силвана Гълъбова
ЧЛЕНОВЕ: Красимир Мазгалов
Боряна
Воденичарова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №12420
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №118518
от 14.05.2017год., постановено по гр.дело №6095/2016год. по описа на СРС, ГО, 82
с-в, са отхвърлени предявените от „Т.С.”ЕАД срещу Ж.И.Т. искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 1468,20
лева главница за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот- апартамент №19
в гр.София, ж.к.“***********за периода от м.10.2012г. до м.04.2015г. ведно със
законната лихва от 21.10.2015г. до окончателното изплащане, сумата от 159,88
лева- мораторна лихва за периода от 30.11.2012г. до 13.10.2015г., сумата от
30,12 лева- сума за разпределение на топлинна енергия за периода от м.10.2012г.
до м.04.2015г. ведно със законната лихва от
21.10.2015г. до окончателното изплащане, сумата 4,34 лева мораторна лихва за
периода от 30.11.2012г. до 13.10.2015г.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.” ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия в процесния имот, тъй
като не е установено да е собственик на същия. Твърди, че правото на
собственост на ответника е установено. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено, а исковете- уважени изцяло. Претендира разноски и присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът Ж.И.Т.
моли решението на СРС да бъде потвърдено, тъй като от събраните по делото
доказателства не се установявало да е собственик на имота. Претендира разноски
за адвокатско възнаграждение.
Третото
лице-помагач „Н.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
С постановеното в
първата инстанция определение от 03.08.2017г. по реда на чл.140 от ГПК съдът е
разпределил доказателствената тежест като е указал на ищеца, че следва да
установи фактите, на които основава наличието на облигационна връзка между него
и ответника по доставка на топлинна енергия, включително правото на собственост
или ограничено вещно право на ползване на ответника върху процесния
топлоснабден имот. Въззивникът- ищец нито в първоинстанционното производство,
нито с въззивната жалба е представил достатъчно доказателства относно правото
на собственост на ответника върху процесния имот. Представените в тази връзка
документи представляват индиция за такова право, но не са годни при условията
на пълно и главно доказване да установят съществуването му през процесния
период. При това положение правилно първоинстанционният съд е приел, че не е
установено от представените по делото доказателства, че именно ответникът е
потребил топлоенергията, чиято цена се претендира, в процесния имот и за
процесния период.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС–
потвърдено като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски. На ответника по жалбата следва да
се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер от 350
лева. Възражението за прекомерност в тази връзка е неоснователно, доколкото
договореното възнаграждение е към минимално регламентираното.
На основание чл.280,
ал. 2 ГПК настоящето решение е окончателно.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№118518 от 14.05.2017год., постановено по гр.дело №6095/2016год. по описа на
СРС, ГО, 82 с-в.
ОСЪЖДА „Т.-С.“ЕАД с ЕИК:******** да заплати на Ж.И.Т. с
ЕГН:********** сумата от 350 (триста и петдесет) лева- разноски за адвокатско възнаграждение в производството
пред въззивната инстанция.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/