Решение по адм. дело №1474/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.172, ал.5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ вр. чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по подадена жалба от Г. Г. Ф., чрез адвокат М. Д., ВАК срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 25-4411-000002/27.06.2025г. издадена от Началник група към РДГП Бургас, ГПУ Каварна, упълномощен със заповед № 3282з-2725/03.06.2025г.

В жалбата се сочи, че заповедта е неправилна, незаконосъобразна и постановена при множество съществени нарушения допуснати в производството по издаването й. Жалбоподателят сочи, че в мотивите на заповедта е констатирано, че на датата на извършването на нарушението лично г-н Ф. е управлявал собственият на „Технокар“ ЕООД сметоиззвозвощ автомобил. Намира, че неправилно ПАМ е наложена на жалбоподателя, т.к. собственикът на дружеството е „Технокар“ ЕООД, а г-н Ф. е негов управител. Сочи, че не притежава лаборатория, в която да анализира истинността на представеното от назначенията за работник СУМПС, издадено в Украйна. Намира, че приложената ПАМ е непропорционална на преследваната от закона цел. Моли за отмяната на оспорената заповед.

Ответникът не изразява становище по жалбата.

Съдът, като съобрази твърденията в жалбата, доказателствата събрани в хода на административното производство и при съдебното обжалване, самостоятелно и в тяхната съвкупност, съдържанието на административните актове, относимата нормативна уредба и чл.168 от АПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена от лице с активна процесуална легитимация, в предвидените форма и срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Предмет на проверка в настоящото производство е Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-4411-000002/27.06.2025г. издадена от Началник група към РДГП Бургас, ГПУ Каварна, упълномощен със заповед № 3282з-2725/03.06.2025г.

Оспореният акт е издаден от компетентен орган в предвидените форма и срок и е годен за съдебна проверка.

За да издаде оспорената заповед, административният орган е констатирал следното: съставен е АУАН № [рег. номер]/26.06.2025г. против Г. Г. Ф., който се води на отчет в ОДМВР Варна, затова, че на 26.06.2025г. около 14.25ч., като водач на МПС управлява Хюндай ХД65 (специален автомобил) с рег. №[рег. номер], държава България, в община Балчик на път №DOB1149 на около километър от кръговото движение на КК „А.“ в посока гр. Балчик, като същият е неправоспособен и не притежава свидетелство за управление на МПС. МПС е собственост на „Технокар“ ЕООД.

От констатираните факти е изведен извод, че г-н Ф. виновно е нарушил чл.150 от ЗДвП. Нарушението е – управлява ППС без да е правоспособен водач.

На този извод и на основание чл.22 от ЗАНН е наложена на г-н Ф. принудителна административна мярка по чл.171, т.2а, б.А ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца.

Заповедта е издадена в деня, следващ деня на извършването на проверката на водача на МПС.

Горните факти, съдът възприема, като установени от приетите по делото доказателства.

Констатираните в заповедта факти относно извършването на проверката се оспорват от жалбоподателя.

Спорът се свежда до това: законосъобразно ли е издадена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 25-4411-000002/27.06.2025г. от Началник група към РДГП Бургас, ГПУ Каварна, упълномощен със заповед № 3282з-2725/03.06.2025г., с която на основание чл.22 от ЗАНН е наложена на Г. Г. Ф. принудителна административна мярка по чл.171, т.2а, б.а ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца.

За да отговори на спорния въпрос, Съдът намира, че следва:

първо, да направи анализ на съдържанието на заповедта, като провери наличието на фактическите основания за издаването й и

второ, да направи анализ на чл.22 от ЗАНН и чл. 171, т.2а, б.а ЗДвП, в аспекта на относимите разпоредби от Конституцията на Република България, като за яснота на изложението и целта на нормативния анализ в следващото изложение възпроизвежда разпоредбите от относимото законодателство в цялост.

В жалбата е релевирано твърдение, поддържано от процесуалният представител на жалбоподателя в открито съдебно заседание, че водачът на МПС, установен да го управлява по времето на извършване на проверката е друго лице, а именно шофьор назначен в „Технокар“ ЕООД.

Твърдението на жалбоподателя е основателно. Видно от съдържанието на АУАН № [рег. номер]/26.06.2025г. съставен от старши полицай в ГПУ Каварна, водачът на МПС по времето на извършването на проверката е О. К. – шофьор в „Технокар“ ЕООД. Относно г-н Куделя е установено обстоятелството, че е неправоспособен и не притежава свидетелство за управление на МПС.

На представеното от г-н Куделя свидетелство за управление на МПС е извършена експертиза, в резултат на която е установено, че не е редовно издаден документ.

Видно от съдържанието на АУАН № [рег. номер]/26.06.2025г. съставен от старши полицай в ГПУ Каварна, посочен в обстоятелствената част на оспорената заповед, като актът във връзка със съставянето, на който и на основание установените факти в който е издадена заповедта, водачът на МПС е различен от лицето, посочено като водач на МПС в оспорената заповед. Водач на МПС, съгласно обстоятелствената част на АУАН № [рег. номер]/26.06.2025г. съставен от старши полицай в ГПУ Каварна е О. К., а в разглежданата в настоящото производство заповед е посочен като водач на МПС - Г. Г. Ф., за който няма данни да е присъствал по време на проверката.

Налага се извод, че ПАМ е издадена при неизяснени факти относно обстоятелството – кое е лицето водач на МПС по време на проверката и кое е лицето водач на МПС, което го управлява, без да е правоспособен водач.

В случая, предвид вида на акта, а именно – индивидуален административен акт е неприложима презумпцията на чл.188, ал.2 от ЗДвП, т.к. същата намира приложение само при реализирането на административнонаказателната отговорност на юридическите лица.

Налага се извод за издаване на оспорената заповед, при установена в последната фактическа обстановка, която не се обосновава от представените към административната преписка доказателства.

Съгласно чл.22 от ЗАНН „За предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях могат да се прилагат принудителни административни мерки.“

В чл. 171, т.2а, б.а от ЗДвП е разписано, че принудителната административна мярка прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство се прилага на собственик, който управлява моторно превозно средство: „без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл.171, т.1 или 4 или по реда на чл.69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година;“.

От съдържанието и систематичното място на чл. 171, т.2а, б.а от ЗДвП в Глава шеста именувана „Принудителни административни мерки“ се извлича извод, че предвиденото в цитираната разпоредба „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ представлява по правната си същност прилагане на принудителна административна мярка, чиято „цел е осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения“. Като принудителна административна мярка разписаната в чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП следва да бъде съобразена с изискванията към този вид административна принуда заложени в общите разпоредби на чл.22 и чл.23 от ЗАНН.

В националната доктрина (напр. но не изчерпателно: Д., Д., Административно право, Обща част, Сиби, София – 1993г., стр.197, абз. 6; Л., К. Актуални трудове. Принудителни административни мерки. Недействителност на административните актове. Обвързана компетентност и оперативна самостоятелност, Сиела Норма АД, София, 2017г. стр.стр.82 -85; М., Ж. в Д., Д., М., Ж. и Д., Д., Административно право и процес, Издателство „Наука и икономика“ Икономически университет – Варна, Варна, 2020, стр.стр.94 -97) и съдебната практика /напр. но не изчерпателно: Решение № 3182 от 27.03.2023 г. на ВАС по адм. д. № 454/2023 г., VI о., докладчик председателят Л. Г. („Принудителните административни мерки са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения чрез налагане на държавната принуда. Дефиницията на понятието се съдържа в чл.22 от ЗАНН. ПАМ се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. С оглед спазване принципа на законност, трябва да бъде прилагана само онази принудителна административна мярка, която по вид е точно определена в правната норма.“) и Решение № 8956 от 7.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7745/2019 г., VI о., докладчик председателят Р. П. (Принудителните административни мерки са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения чрез налагане на държавната принуда. Дефиницията на понятието се съдържа в чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Принудителни административни мерки (ПАМ) се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях. Чрез прилагане на принудителни административни мерки се защитава определена правна норма чрез привеждането в съответствие с диспозицията й на поведението на конкретен правен субект, което се отклонява или се е отклонило от предписаното. Основание за прилагане на принудителни административни мерки е налице и в случаите на неотстранено и продължаващо правонарушение, като целта е то да се преустанови, да се предотвратят и да се отстранят вредните последици от него. Съгласно чл.23 от ЗАНН случаите, когато могат да се прилагат принудителни административни мерки, техният вид, органите, които ги прилагат, и начинът за тяхното приложение, както и редът за тяхното обжалване се уреждат в съответния закон или указ.)/ принудителните административни мерки се разглеждат като вид административна принуда, която няма санкционен характер. Целта на прилагането на мерките не е да накаже, а да предотврати, преустанови нарушенията или да предотврати и отстрани вредните последици от тях.

Принудителните административни мерки се прилагат чрез издаването на административен акт, поради което към тях намират приложение императивно заложените изисквания на АПК за индивидуалните административни актове. В този аспект към принудителните административни мерки е приложим принципът на съразмерност обективиран в чл.6 от АПК, съгласно който: „(1) Административните органи упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. (2) Административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. (3) Когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона. (4) От две или повече законосъобразни възможности органът е длъжен при спазване на ал. 1, 2 и 3 да избере тази възможност, която е осъществима най-икономично и е най-благоприятна за държавата и обществото. (5) Административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел.“

Видно от формулираното в чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП правило, административният орган действа при обвързана компетентност, като при наличието на фактите предвидени в хипотезата на разпоредбата, а именно - установен собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл.171, т.1 или 4 или по реда на чл.69 от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства, административният орган е длъжен при условията на обвързана компетентност да издаде заповед за прилагане на ПАМ, с която да прекрати регистрацията на ППС за срок от 6 месеца.

Срокът е фиксиран от закона и на административният орган не е дадена възможност да приложи по отношение на собственика на МПС, водача с оглед личността му, данните за напр. липсата или наличието на предходни данни за същото нарушение от собственика на МПС или водача и информация, че собственикът на МПС е знаел за тази нарушения или спецификата на нарушението, а именно, че същото се установява с експертна справка, различен срок на прилагането на мярката. Чрез формулирането на това правило в ЗДвП е нарушен принципа за съразмерност заложен в АПК.

От формулировката на чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП, предвид начина на прилагането на принудителните административни мерки, срока на прилагането им, ограниченията, които представляват, може да се изведе извод, че мерките по чл. чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП са форма на налагане на наказание по административен ред (т.41 и т.42 от Решение на Съда (първи състав) от 4 май 2023 г. по дело, C-97/21, MV – 98, ECLI:EU:C:2023:371), което лицето изтърпява, преди изясняване на наличието на нарушение и на вината на нарушителя и дори при факти, като разглежданите в настоящото производство – липсата на каквато и да е възможност да установи, че представеното пред него, в качеството му на работодател удостоверение за правоуправление не е издадено по надлежния ред.

От изпълнението на мярката за собственикът на МПС, произтича невъзможност да ползва МПС за извършването на основната икономическа дейност.

Това, че предвидената в чл. чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП принуда, в частта на определения в разпоредбата срок на приложение на мерките, не попада в обхвата на понятието „принудителни административни мерки“ се установява и от анализа на мерките по чл. чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП в аспекта на дадената в чл.22 от ЗАНН дефиниция.

Видно от чл. чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП мерките се прилагат за срок – „6 месеца“. ПАМ по чл.22 от ЗАНН се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, т.е. прилагането на мерките по чл.22 от ЗАНН не са обвързани с „конкретно установен в закона срок, напр. 6 месеца“, тяхното предназначение е друго – да предотвратят и преустановят нарушението или да предотвратят и отстранят последиците от административното нарушение, след което отпада необходимостта от прилагането им. В хипотезата на чл.22 от ЗАНН ПАМ са ограничени по време и отговарят на изискването за съразмерност в темпорален аспект. Това ограничение и предвидената цел определят ПАМ по чл.22 от ЗАНН като вид административна принуда, но не и като наказание.

Налага се извод, че в частта на установения в разпоредбата на чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП срок на принудителната административна мярка, нормата противоречи на заложената в чл. 19, ал.3 от Конституцията на Република България закрила, съгласно която „Инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона.“, т.к. препятства възможността на дружеството собственик на МПС да използва последното в икономическата си дейност.

Съгласно чл. 4, ал.1 вр. ал.2 от Конституцията на Република България, „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.“ и „Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.“ Правилата заложени в чл.5, ал.1 и ал.2 от Конституцията на Република България гласят съответно: „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат.“ и „Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие.“

Съдът предвид нормите на чл.5, ал. 1 и ал.2 от Конституцията на Република България при констатираното противоречие на чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП с цитираните по- горе норми от Конституцията на Република България, и при констатирана несъразмерност на срока на наложената мярка към установеното нарушение, намира, че не следва да приложи разпоредбата на чл.171, т.2а, б.а от ЗДвП, в частта й относно регламентираният срок към установените факти в Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 25-4411-000002/27.06.2025г. издадена от Началник група към РДГП Бургас, ГПУ Каварна, упълномощен със заповед № 3282з-2725/03.06.2025г.

От данните по административната преписка и представените в хода на съдебното производство доказателства не се констатира и необходимост от прилагане на ПАМ по отношение на Г. Г. Ф. за предотвратяване и преустановяване на административно нарушение, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от него. Налага се извод за незаконосъобразност на оспорената заповед, поради което същата следва да бъде отменена.

Направено е искане от процесуалният представител на жалбоподателя за присъждане на сторените по делото разноски, които са пл.д.т. в размер на 50лв. и възнаграждението за адвокат, което предвид наличието на представен договор за правна помощ и съдействие, с посочена в него като заплатена сума в размер на 1150лв., следва да бъде уважено в общ размер на 2000лв..

Водим от горното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ по оспорването по жалбата на Г. Г. Ф. Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 25-4411-000002/27.06.2025г. издадена от Началник група към РДГП Бургас, ГПУ Каварна, упълномощен със заповед № 3282з-2725/03.06.2025г.

ОСЪЖДА ОД МВР Бургас да заплати на Г. Г. Ф. разноските за воденето на делото в общ размер на 2000 (две хиляди лв.) лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Препис от решението да се връчи на страните.