Р Е Ш Е
Н И Е
№ 02.05.2023
год. град Стара Загора
Старозагорският
административен съд, VІ състав, в закрито
съдебно заседание на втори май две хиляди двадесет и трета година, в състав:
СЪДИЯ:
МИХАИЛ Р.
като
разгледа докладваното от съдия М. Р. административно дело №80 по описа за 2022 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е образувано по молба вх.№2068/07.04.2023
год. на Директора на НПМ“Шипка Бузлуджа“, с която е
направено искане за допълване на решение №435/14.11.2022 год., постановено по
адм. дело №80/2022 год. по описа на Административен съд – Стара Загора. В
молбата се твърди, че в решението липсва диспозитив по оспорване истинността на
представените от ответника документи.
Заинтересованите страни в лицето на Началника на
СГКК Стара Загора /ответник по делото/ и „Електроразпределение север“АД, не
изразяват становище по подадената молба.
Молбата за допълване на постановеното по делото
решение е подадена в преклузивния едномесечен срок по чл. 176 от АПК от
връчване на решението и от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна,
като съображенията за това са следните:
Съгласно нормата на чл.176, ал.1 от АПК, когато не
се е произнесъл по цялото оспорване, съдът по свой почин или по искане на
страна по делото, предявено в едномесечен срок, постановява допълнително
решение. От цитираната разпоредба следва, че постановяване на допълнително
решение е възможно тогава, когато съдът е пропуснал да обективира част от
формираната воля относно предмета на делото. В разглеждания случай са налице
необходимите предпоставките за постановяване на допълнително решение.
Според правната теория непълно е решението, когато
липсва формирана воля на съда относно част от спорното право или по един от
предметите на иска, или по допълнителни искания, свързани с главния спорен
предмет. В настоящия случай съдът е разгледал целия предмет на спора и се е
произнесъл по пълния, очертан от жалбоподателя предмет и съгласно разпоредбата
на чл.160, ал.1 от ДОПК.
При непълното решение законът има предвид
абсолютната липса на формирана в диспозитива на съдебния акт воля на съда
относно целия спорен предмет, въведен с фактите и обстоятелствата, посочени в
основанието на жалбата и от съдържанието на претендираното право. За да е
налице хипотеза на непълно решение, е необходимо съдът да не се е произнесъл по
цялото направено искане с което е бил сезиран. Постановяването на допълнително
решение предпоставя такава непълнота, която може да се отстрани, без да се
променя постановения вече правен резултат. Не е налице непълно решение, когато
съдът е отразил напълно формираната своя воля.
Според чл.193, ал.1 и 2 от ГПК заинтересованата
страна може да оспори истинността на документ най-късно с отговора на
съдопроизводственото действие, с което той е представен, като съдът постановява
да се извърши проверка на истинността на документа, ако другата страна заяви,
че желае да се ползва от него. Разпоредбата на чл.194, ал.2 и 3 от ГПК
предвижда, че след проверката съдът с определение признава или че оспорването
не е доказано, или че документът е неистински, а може да се произнесе по
оспорването на документа и с решението по делото.
От съдържанието на цитираните норми следва, че
оспорването на документ по реда на чл. 93 от ГПК наподобява по съществото си на
инцидентен установителен иск по чл. 24, ал.
от ГПК, но не представлява самостоятелна искова претенция, респ. не се
дължи произнасяне по оспорването в отделен диспозитив на съдебното решение.
Целта на производството не е да се установи със сила на пресъдено нещо
истинността на документа, а да се определи дали същият следва да се обсъжда при
формиране на фактическите и правни изводи на решаващия съд по висящ процес (в
който някоя от страните желае да се ползва от оспорения документ), или следва
да се изключи от доказателствения материал. Затова и според чл.194, ал.2 от ГПК
съдът се произнася по оспорването с определение, което касае доказването. Само
в случай, че е пропуснал да стори това преди даване ход на устните състезания,
съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, но заключението му не
намира отражение в диспозитива на акта по същество.
Този извод следва, освен от тълкуването на чл. 94,
ал.3, във вр. ал.2 от ГПК и систематичното място на тези разпоредби в Глава
Четиринадесета ГПК „Доказателства“ (а не в следващата глава от процесуалния
закон, уреждаща отклоненията във връзка с предмета на делото), още и от
разпоредбата на чл.236, ал.1 от ГПК, видно от която в съдържанието на съдебното
решение (диспозитива му) не намират място определенията, свързани с преценка на
доказателствата, а последните се отразяват в мотивите – арг. от чл.236, ал.2 от ГПК. В този смисъл е налице и съдебна практика, която настоящият съдебен състав
напълно споделя – решение №270 от 19.02.2015 год. на ВКС по гр. д. № 7175/2013
год., IV г. о., определение №215 от 13.03.2018 год. на ВКС по гр. д. №
2585/2017 год. на ВКС, IV г. о., определение №528/09.11.2017 год. по ч. гр. д.
№ 2877/2017 год. на ВКС, IV г. о. и др., като следва да се отбележи, че
мотивите на ТР № 5/2012 год., ОСГТК на ВКС, не съдържат задължителни указания.
Оспорването на писмен документ по чл. 193 от ГПК
прилича по съществото си на инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, но не е самостоятелна искова претенция.
Целта на това производство е, във висящ процес, да
се определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при
изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде
изключено, като неистинско от доказателствения материал.
Уредбата на установителния иск по чл.124, ал.1 от ГПК е аналогична с тази на
установителния иск по чл.128, ал.2 от АПК, но последният е насочен към
разрешаване на административен спор със сила на присъдено нещо, като бъде
признато по съдебен ред съществуването или несъществуването на едно
административно право или административно правоотношение и е подсъден на
административните съдилища, за разлика от искът по чл.124, ал.1 от ГПК, който е
подсъден на гражданският съд.
В разглеждания случай, действително не е постановено
изрично определение по чл.194, ал.2 от ГПК по оспорените от жалбоподателя
документи, за които е открито производство по чл.193 от ГПК. Налице се изложени
мотиви в решението, че представените писмени доказателства и оспорени такива,
съответстват на другите доказателства и се подкрепят от назначената
съдебно-техническа експертиза /лист осем от решението, последен абзац/.
При това положение молбата се явява неоснователна и
следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горните мотиви и на основание чл.176 от АПК, Старозагорският административен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на
Директора на НПМ“Шипка Бузлуджа“, за допълване на решение №435/14.11.2022 год.,
постановено по адм. дело №80/2022 год. по описа на Административен съд – Стара
Загора.
Решението подлежи на обжалване в 14 дневен срок от
съобщаването му на страните пред Върховния административен съд на Република
България.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: