№ 124
гр. Пловдив , 23.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и седми май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно гражданско дело
№ 20215300501128 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК: *********, подадена чрез пълномощника му юрисконсулт П.,
против Решение № 260439 от 12.02.2021 г., постановено по гр. дело № 3982
по описа на РС – Пловдив за 2020 г., с което е признато за установено в
отношенията между жалбоподателя и Н. П. ХР., ЕГН: **********, че
сключеният между тях Договор за потребителски кредит № ********** от
19.09.2018 г. е недействителен.
Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за
неправилност на атакуваното решение. Оспорва се изводът на районния съд
за недействителност на сключения между страните по делото договор.
Отправя се искане до въззивния съд за отмяна на обжалвания съдебен акт и
постановяване на друг по съществото на спора, с който предявените искове да
бъдат отхвърлени.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия Н. П. ХР., подаден чрез пълномощника му адв. Иванова, в
който жалбата се оспорва като неоснователна и се отправя молба за
потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и
законосъобразно.
1
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск на Н. П. ХР. против „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за прогласяване нищожността на сключен
между страните по делото договор за потребителски кредит поради
противоречие на същия с добрите нрави и императивните разпоредби на ЗПК,
както и с предявен в условията на евентуалност иск за прогласяване
нищожността на клаузите в договора, предвиждащи заплащане на такса по
пакет за допълнителни услуги.
С обжалваното решение съдът е уважил главния иск, като е приел,
че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
поради което е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД. В мотивите си съдът е приел още, че доколкото не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск, не
дължи произнасяне по него.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК въззивният съд намери, че същото е
валидно и допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата,
като се следи служебно и за спазването на императивните материалноправни
норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ВКС.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и посочените предели на въззивната проверка,
съдът приема за установено следното:
По делото не е спорно, а и от събраните по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № ********** от 19.09.2018 г., по силата на който
ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1000 лв. със задължението на
последния да я върне на 24 месечни вноски при годишен лихвен процент от
41,17 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 49,89 % или общата
дължима сума по кредита възлиза на 1483,68 лв. В договора е уговорено и
сключването на споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги на стойност 1200,48 лв.
Основният спор между страните е правен и се концентрира върху въпроса
действителен ли е процесният договор за кредит. Тъй като възникналото
между страните правоотношение е такова между търговец и потребител, в
случая приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. Съгласно разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
2
т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит
е недействителен. В чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено изискването
договорът да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на неговото сключване, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Процесният договор за кредит формално отговаря на посочените изисквания,
доколкото в него са посочени ГПР и общата сума, дължима от потребителя, а
в общите условия към договора, представляващи негова неразделна част, са
отразени взетите предвид допускания при определяне на ГПР. Въззивният
съд намира обаче, че размерите на посочените величини не съответстват на
действителните такива. Констатираното несъответствие се дължи на това, че
при изчисляването им в тях не са включени разходите за заплащане на
възнаграждението на заемодателя за закупения пакет допълнителни услуги,
чийто размер от 1200,48 лв., следва да се отбележи, надвишава размера на
отпуснатия кредит. Посоченият пакет от услуги включва приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане
на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж;
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата
на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Законът обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл.
10а, ал. 2 ЗПК. Настоящият състав на съда намира за правилен извода на
първоинстанционния съд, че посочените по-горе услуги са именно такива по
усвояване и управление на кредита. Същите не представляват същински
допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Несъстоятелни се
явяват доводите на ответника, че дължимото за предоставянето им
възнаграждение е отделно и независимо от цената на кредита. От
съдържанието на споразумението е видно, че включените в него услуги са
тясно обвързани с отпускането и изпълнението на договора. Предвиждането
на възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги всъщност
осигурява на кредитора едно допълнително възнаграждение за предоставяне
на заетата сума по кредита (т.нар. скрита възнаградителна лихва). Това
възнаграждение е следвало да се включи в ГПР, тъй като за потребителя то
представлява разход по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК.
В случая това не е сторено и така е направен опит за заобикаляне на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния
размер на ГПР до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. От заключението на вещото лице по
приетата в хода на първоинстанционното производство съдебносчетоводна
3
експертиза се установява, че като разход в ГПР е включена само договорната
лихва, а годишният процент, с който се оскъпява кредита с договорната лихва
и възнаграждението за пакет от допълнителни услуги, е 84,208 %. Така, като
не е включил задължението за заплащане на посоченото възнаграждение в
ГПР и в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е нарушил
изискванията на закона за точно, ясно и разбираемо посочване на
финансовата тежест на кредита, въвел е потребителят в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати, и е ограничил
възможността му да прецени икономическите последици от сключването на
договора. По тази причина нищожни се явяват клаузите от договора,
отнасящи се до общата сума за погасяване и ГПР. Това, от своя страна, налага
извода, че в настоящия случай не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК влече след себе си недействителност на
целия договор за потребителски кредит.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира
въззивната жалба за неоснователна, поради което първоинстанционното
решение следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора направените от жалбоподателя разноски следва
да останат в негова тежест. В полза на процесуалния представител на
въззиваемия – адвокат Е.И., на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от
Закона за адвокатурата следва да се присъди адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция в размер на 417 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260439 от 12.02.2021 г., постановено по
гр. дело № 3982 по описа на РС – Пловдив за 2020 г.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, да
заплати на адвокат Е.И., АК – Пловдив, личен № **********, със служебен
адрес – гр. Пловдив, ул. Хан Кубрат № 2, сумата от 417 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4
5