№ 1384
гр. София, 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20251000502109 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
Срещу решение № 3941 от 23. 06.2025 г. по гр.д.№ 2063 по описа за 2025
г. СГС, ГО, І-18 състав са постъпили въззивни жалби от:
1. Р. С. С., ищец в производството по иска по
чл.2, ал.1 т.3 ЗОДОВ.
Решението се обжалва в частта, в която претенцията му за
обезщетение за неимуществени вреди е била отхвърлена за разликата над 10
хиляди лева до пълния предявен размер от 40 хиляди лева.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.
Счита, че определения от съда размер на обезщетението е несъответен и като
такъв несправедлив на продължителността на воденото срещу него
наказателно производство; не било съобразено, че ищецът бил заплашен от
тежко обвинение, за което се предвиждало наказание лишаване от свобода от 5
до десет години, както и, че съдът можел да постанови и конфискация на
имуществото на дееца. Не била отчетена по съответния начин и наложената
1
мярка за неотклонение „подписка“. Не било взето предвид и задържането за 3
дни от Прокуратурата. В този смисъл не били взети предвид притесненията,
страха и безпокойството на ищеца. Търпеният от ищеца срам, загуба на
достойнство, чест и добро име в обществото. Вследствие на предприетото
наказателно преследване ищецът не могъл да продължи да работи като
бояджия по трудов договор и следвало да работи инцидентно в т.нар. „сив
сектор“. Сочи, че с решението не били обсъдени свидетелските показания във
връзка с „хорското отчуждение“ към ищеца. Неправилен бил извода на СГС,
че делото не е станало достояние на широк кръг лица. Сочи, че в квартал като
„Хаджи Димитър“ на гр.София разгласяването на информацията било бързо.
Не бил отчетен и броят на следствените действия срещу ищеца. Ищецът
изпитвал притеснение за децата и семейството си от евентуалния негативен
развой на образуваното срещу него наказателно дело. Не било взето предвид,
че била налице негативна промяна в отношенията на част от приятелите на
ищеца. Не били отчетени неврологичните симптоми, които се били отключили
вследствие на предприетото наказателно преследване. Счита за несъответен
на правната доктрина метода по който съдът бил определил обезщетението –
на база продължителността на наказателното преследване. СГС не се бил
съобразил с актуалната съдебна практика на ВКС при определяне на
обезщетение за неимуществени вреди при подобни случаи. Счита, че
претенцията му е основателна в пълния предявен размер от 40 000 лв.
Иска се в обжалваната му част решението да бъде отменено и вместо
това постановено друго, с което претенцията да бъде уважена в пълен размер.
Отговор от ответника /пред първата съдебна инстанция/
Прокуратурата на Р България не е постъпил. В течение на въззивното
производство се изразява становище за неоснователност на жалбата.
По допустимостта на жалбата:
Обжалваното решение е връчено на въззивника/ищец на 23.06.2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 26.06.2025 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Съдебният акт подлежи на обжалване; налице е правен интерес от
обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
2
2-Прокуратурата на Р България, ответник в производството по иска по
чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Решението се обжалва в частта, в която претенцията на ищеца срещу
ответника/въззивник за обезщетение за неимуществени вреди е уважена.
Решението се обжалва и в частта за разноските .
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното решение. Счита, че така определеното обезщетение е
завишено, тъй като по делото нямало данни за влошено здравословно
състояние, нито доказателства за сериозно увреждане на психиката. Правилни
били изводите на СГС относно липсата на извършени многобройни и
интензивни процесуални действия; липсвали доказателства за публичност на
процеса. Нямало доказателства процеса да е повлиял на трудовата заетост на
ищеца. Следвало да се вземе предвид, че се касаело до обвинение по чл.252
НК, съдебната практика по което била противоречива във връзка с това кое
поведение е престъпно. Този въпрос бил разрешен с постановеното ТР
№1/2020 от 15.03.2024 г. по тълк.д.№ 1/2020 г. на ОСНК. Счита, че
противоречивата съдебна практика е повлияла на продължителността на
процеса. Следвало да се вземе предвид, че ищеца не е бил предаван на съд,
затова нямало как да е формиран реален страх от осъждане и налагане на
наказание. Това означавало по-нисък интензитет на претърпените болки и
страдания, което било в противоречие с определения от съда, размер на
обезщетението от 10 хиляди лева. Счита, че е нарушено правилото на чл.52
ЗЗД за справедливост. Не следвало присъждането на обезщетение да се
превръща в неоснователно обогатяване.
Иска се в обжалваната му част решението да бъде отменено и вместо
това постановено друго, с което да се определи справедлив размер на
обезщетението.
Отговор от ищеца /пред първата съдебна инстанция/ не е постъпил. В
течение на въззивното производство се изразява становище за
неоснователност на жалбата.
По допустимостта на жалбата:
Обжалваното решение е връчено на въззивника/ответник на 27.06.2025 г.
Въззивната жалба е подадена на 07.07.2025 г.
3
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Съдебният акт подлежи на обжалване; налице е правен интерес от
обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По доводите във въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционните
съд досежно възникването на отговорността на Прокуратурата в
хипотезата на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ е приел, че няма спор между страните по
делото, а посоченото обстоятелство се и установявало от събраните по делото
писмени и гласни доказателства, че срещу ищеца е било повдигнато незаконно
обвинение в извършване на престъпление по досъдебно производство №
51/2018 г. по описа на ГДБОП, пр.пр. № 16988/2022 г. на СГП, което било
прекратено с постановление от 23.11.2023 г. , което е влязло в сила на
08.03.2024 г.
Наказателното производство за ищеца продължило от привличането му
като обвиняем на 18.04.2013 г.(повдигането на обвинението) до 08.03.2024 г.,
т.е период от 10(десет) години 10(десет) месеца и 20(двадесет) дни.
Като се е позовал на практика на ВКС, първоинстанционният съд е
приел, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
се дължи дори и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като било
нормално такива вреди да са търпени. Така в Решение № 427/19.06.2020 г. по
гр.д.0273/2009 г. на ВКС, III г.о., било прието, че фактът на незаконното
обвинение е достатъчен да индицира, че ищецът е претърпял вреди,
рефлектиращи върху неговата чест и достойнство. Налице била човешка
презумпция, че незаконното наказателното преследване създава страх от
неоснователно осъждане, засяга честта и достойнството, води до укор от
4
близките и ограничения в личния и обществен живот.
В процесния случай както от свидетелските показания, така и от
писмените доказателства било безспорно установено, че вследствие на
незаконното обвинение ищецът е претърпял неимуществени вреди, поради
което и съдът е счел, че искът е доказан по своето основание.
Размерът на дължимото обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди следвало да се определи по справедливост съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Постоянната съдебна практика приемала, че при
иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ правнорелевантни
обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени
вреди били: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за
няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения
или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното
производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на
ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по
какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови
преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него
наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние,
семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При съблюдаване на всички тези критерии съдът се е позовал на общият
период, през който ищецът е имал качеството на обвиняем (повече от десет
години), че спрямо ищеца е имало повдигнато обвинение за тежко умишлено
престъпление, което е наказуемо с лишаване от свобода; спрямо ищеца била
постановена мярка за неотклонение "задържане под стража" за 72 часа или три
дни. Следвало да се съобрази още и младата възраст на ищеца, както и
обстоятелството, че повдигането и поддържането на обвинение естествено
води до накърняване честта и доброто име на личността, като последиците на
това отзвучавали дълго.
В същото време не било установено по наказателното производство
спрямо ищеца да са извършвани много на брой и/или интензивни
процесуално- следствени действия. В процесния случай в личен и социален
план, ищецът бил изпитвал обичайните притеснения, страх, потиснатост,
чувство за срам и неудобство от извършваните процесуално следствени
действия и наложената му мярка за процесуална принуда. Ищецът бил търпял
5
ограничение в личната си свобода и правото си на придвижване в
пространството, включително социална изолация. В същото време
наказателното производство не било станало достояние на широк кръг лица.
При определяне на размера на обезщетението следвало да се вземе
предвид съдебната практика, която определяла среден размер на обезщетение
за незаконно обвинение за около 1000 лв. на година. В този смисъл били
Решение № 53 от 7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2018 г., III г. о., ГК.,
Определение № 9 от 10.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1996/2021 г., IV г. о., ГК,
Определение № 619 от 4.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3918/2022 г., III г. о.,
ГК, и др.
При тези си мотиви първоинстанционният съд е достигнал до извода, че
сумата от 10 000,00 лв. най- точно би репарирала претърпените от ищеца
неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение, по смисъла на
чл.52 ЗЗД.
За разликата до пълния претендиран размер на обезщетението за
неимуществени вреди от 40 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен със
следните мотиви:
По делото нямало събрани доказателства за влошено здравословно
състояние на ищеца извън търпените морални болки и страдания. Не били
събрани доказателства да са настъпили трайни, тежки и необратими
увреждания на психиката на ищеца.
Постоянната съдебната практика приемала, че при определени професии
- напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр.,
очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на
законите, били изключително завишени. По общо правило, незаконното
обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на
престъпление, имало по-силно негативно отражение върху неимуществената
им сфера. Казаното било относимо в още по-голяма степен за случаите, когато
обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на
тяхната професионалната реализация. В процесния случай по делото нямало
събрани доказателства за отражение на незаконното обвинение върху
професионалната реализация на ищеца.
Следвало да се отчита и това, че осъждането за заплащане на
6
обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от
което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално
обезщетяване, наред с паричното (Решение № 100 от 08.07.2019 г. по гр. д. №
2682/2018 г., ІV г. о. на ВКС).
На основание чл. 86 ЗЗД е присъдена и законната лихва върху
главницата, считано от датата на исковата молба- 20.02.2025 г. до
окончателното плащане на сумата.
Апелативен съд-София, действащ като въззивна инстанция като взе
предвид доводите и въраженията на страните, както и събраните по делото
/пред първата съдебна инстанция/ докозателства, приема следното:
По въззивната жалба на въззивника/ответник:
Относно отговорността на Прокуратурата:
Предпоставките на чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ са доказани:
Съгласно чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани в случаите на обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от
лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че
наказателното производство е образувано, след като наказателното
преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактическата
обстановка по спора:
От събраните по делото писмени и гласни доказателства по безспорен
начин е установено, че срещу ищеца е било образувано наказателно
производство като му е било повдигнато обвинение в извършване на
престъпление по чл.252, ал.2, вр.ал.1 вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 НК /лихварство/
за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 5 по 10 години и
глоба, като съдът може да постанови и конфискация на имуществото на дееца.
Делото в досъдебната фаза е образувано на 15.03.2011 г. като
първоначално е водено под № 15043/2011 г. по описа на 05 РУ-СДВР, а след
това като досъдебно производство № 51/2018 г. по описа на ГДБОП, пр.пр. №
16988/2022 г. на СГП.
7
С постановление от 23.11.2023 г. на прокурор в СГП е констатирано, че
от събраните доказателства се установявало, че обвиняемите /същите са били
обвинени като организирана престъпна група/ системно са предоставяли
парични заеми срещу лихва. Спорно в съдебната практика било дали
предоставянето на заем срещу уговорена лихва реализира престъпление по
чл.252 НК и доколкото тази дейност може да се счете за банкова дейност, за да
е съставомерно деянието по този текст. За изясняване на този въпрос било
отправено преюдициално запитване като било постановено решение на СЕС
по дело С-427/22/16.11.2023 г. В това решение било прието, че за да е налице
„банкова дейност“ следва да има влогонабиране. По въпроса било образувано
и ТР на ВКС, което било спряно до произнасянето по преюдициалното
запитване. Това налагало производството да бъде прекратено в хипотезата на
чл.24, ал.1, т.1 НПК – извършеното не представлявало престъпление, тъй като
по делото не били събрани доказателства за влогонабиране, с които средства
да са отпускани парични заеми срещу лихва.
Постановлението за прекратяване на наказателното производство е
влязло в сила на 08.03.2024 г.
Спорно по делото е /с оглед доводите и в двете въззивни жалби/е дали
присъденото от първата съдебна инстанция обезщетение за неимуществени
вреди е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД.
Относно търпените от ищеца неимуществени вреди:
Не се спори по делото, а и от представеното досъдебно производство се
установява, че наказателното производство водено срещу ищеца /пред първата
съдебна инстанция/ е продължило в интервала от 18.04.2013 г., когато е било
повдигнато обвинението до 08.03.2024 г., когато постановлението за
прекратяване е влязло в сила, т.е. 10 години, 10 месеца и 20 дни.
Ищецът твърди тази продължителност на наказателното преследване да
не е обусловено от негово недобросъвестно поведение. Твърди да се е
отзовавал на всяка получена призовка макар през 2017 г. да бил работил в
далечен Китай.
Сочи, че воденото срещу него наказателно производство било станало
достояние освен на майката на децата му, така и на самите деца, които по това
време били на 12 и 5 години с оглед извършеното в тяхно присъствие
8
претърсване на дома му, но и на съседи, близки и приятели. Последните дълго
били коментирали случилото се.
Твърди се, че поради висящия наказателен процес за нерегламентирана
лихварска дейност, в продължение на 11 години С. не успял да си намери
постоянна работа, дори в неособено престижни професии, за да се грижи за
семейството си; налагало му се да работи в строителството и то без договор.
Това го принудило през 2016 г. да потърси работи в Дубай, а през следваща
2017 г. в Китай, където работил в продължение на 6 месеца и там не му било
необходимо да представя справка за висящи производства. Твърди към
настоящия момент да бил ангажиран в сферата на строителството и да прави
постъпления за създаване на самостоятелна фирма. Твърди цял живот да бил
изграждал образа на способен, трудолюбив, коректен и честен мъж,
изпълняващ съвестно и отговорно обществените и родителските си
задължения. Повдигнатото обвинение и целия наказателен процес срещу него,
който определя като „абсурден и бутафорен“, му се отразило изключително
негативно, както на психиката му така и на здравословното му състояние. От
жизнен и радващ се на живота човек, станал напрегнат, отчаян и нервен;
избягвал публични изяви. Чувствал се опетнен. Авторитетът му и доброто име
с което се бил ползвал в обществото, в квартала, сред близките и приятелите
бил сринат; част от отношенията „замразени“. Нееднократно трябвало да „се
оправдава“ пред най-близките си, без да бил извършил престъпление.
Разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ предвижда, че на обезщетяване
подлежат тези вреди, които са пряка и непосредствена последица от
повдигнатото обвинение, т.е. само вредите, които са настъпили и се дължат на
наличието на незаконно обвинение и не биха се проявили, ако такова
обвинение липсваше.
Пряка причинно-следствена връзка е налице, когато деянието е
решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата
поредица от явления причината предшества следствието и го поражда, като
вредата закономерно произтича от деянието (решение по чл. 290 ГПК,
постановено по гр. д. № 3026/2008 г. на IV ГО ВКС).
Въззивната инстанция намира за правилни изводите на
първоинстанционният съд досежно наличието на причинно-следствена
връзка между действията на Прокуратурата и търпените от ищеца,
9
неимуществени вреди. Връзката се установява от събраните по делото
писмени и гласни доказателства:
От съдържащите се в преписката по досъдебното производство
документи се установява, че с Постановление от 13.04.2011 г. наблюдаващият
прокурор от СГП е постановила привличане като обвиняем на Р. С., както и се
постановява задържане на същия за срок от 72 часа.
С постановление от 14.04.2011 г. разследващ полицай по делото е
постановил Р. С. да бъде обявен за общодържавно издирване.
С постановление от 01.09.2011 г. за възлагане на действия по
разследването, разследващият полицай е възложил на полицейските органи
при 05 РУ СДВР да установят и задържат обвиняемия Р. С..
Действително, на 12.04.2011 г. в дома на ищеца е извършено
претърсване и изземване. На същият ден е извършено претърсване и на
управлявания от него лек автомобил. При които процесуални действия са били
открити цитираните в постановлението за прекратяване на наказателно
производство документи, вкл. договори за заем.
Основателно, обаче, първоинстанционният съд е приел, че по
досъдебното производство не са извършени голям брой процесуално-
следствени действия с участието на ищеца.
Относно търпените от ищеца неимуществени вреди по делото /пред
първата съдебна инстанция/ е допуснат и разпитан като свидетел С. В. К..
Действително, свидетелят сочи, че разбрал от ищеца, че срещу последния е
повдигнато обвинение за лихварство. Видно, обаче, от горецитираното
досъдебно производство, срещу свидетеля С. В. К. е било повдигнато
обвинение за същото престъпление като част от организираната престъпна
група. При това положение показанията му следва да се ценят в хипотезата на
чл.172 ГПК. Настоящата инстанция констатира, че в показанията си свидетеля
К. твърди, че обвинението било повдигнато на ищеца, когато точно му се било
родило дете /а след това сочи, че детето му било на 1 година/ и затова Р.
/ищеца/ бил притеснен как ще си гледа детето. Видно, обаче, от
обстоятелствената част на исковата молба, самият ищец сочи, че към датата на
която е извършено претърсване на дома му – 12.04.2011 г. децата му са били
съответно на 12 и 5 години /л.4 от първоинстанционното производство/.
10
Свидетелят К. също така в показанията си сочи, че Р. не могъл да си намери
работа, защото бил осъден. Че делото изобщо не е достигнало до съд се
установява от данните по преписката по досъдебното производство и
съответно горекоментираното постановление за прекратяване. При
положение, че ищеца и свидетеля са били обвинени за извършване на
престъпление при условията на организирана престъпна група, то въпроса „за
осъждането на ищеца“ следва да е бил пределно ясен на свидетеля. По
нататък в показанията си свидетелят признава, че и той е бил обвинен заедно с
ищеца, виж л.32 от първоинстанционното производство. Буди недоумение
изнесеното от свидетеля, че не може да отговори на въпроса дали делото е
приключило, виж л.31 от първоинстанционното производство. С оглед на тези
си констатации въззивната инстанция намира, че в тази им част показанията
не следва да бъдат кредитирани; същите противоречат дори на изнесеното от
ищеца в обстоятелствената част на исковата молба. Съдът приема, че
узнаването за повдигнатото на ищеца обвинение от страна на приятелите му е
поради факта, че С. е бил обвинен заедно със същите „като организирана
престъпна група“. Това се потвърждава и от показанията на свидетеля К.,
който сочи другият, който е бил обвинен заедно с тях –П. В. като техен близък
приятел, виж л.31 от делото пред СГС. Работили са заедно в заложна къща
„Монарх“ на пазара в ж.к. „Хаджи Димитър“, където в обвинението се е
твърдяло да са предоставяли заеми срещу лихва.
Установява се от изнесеното в показанията на свидетеля К., че ищецът е
работил като бояджия, автомонтьор в автосервиз.
От страна на ищеца не се ангажират доказателства /документи за
образование, придобити квалификации/, за да можем да достигнем до извода,
че поради незаконното обвинение същият не е могъл да заеме „престижни
професии“.
Самият ищец споделя, че се е реализирал професионално в чужбина-
Дубай и Китай. Следва да отбележим, че по статистически данни повече от 1
милион българи са напуснали страната след промените през 1989 г. и са
намерили поприще в чужбина като в мнозинството от случаите това не е
породено от страх от наказателно преследване. Страните самият ищец е
избрал да се реализира като бояджия. При това положение ирелевантно е
соченото от свидетеля В. С., брат на ищеца, че поради „това осъждане“ брат
11
му не могъл да стане таксиметров шофьор.
Изнесеното от свидетеля К. и свидетеля В. С., брат на ищеца за
влошеното здравословно състояние на ищеца не е подкрепено с никакви
медицински документи, респ. чрез изслушването на съдебно-медицинска
експертиза. Искане за събиране на доказателства в този смисъл не е правено.
При това положение и предвид факта, че производството е било
прекратено на досъдебна фаза, не можем да споделим, че ищеца е преживял
изключително напрегнато повдигнатото му обвинение, респ., че е изпитвал
основателен страх, че ще бъде лишен от свобода за продължителен период от
време като наказанието ще бъде ефективно.
Настоящата инстанция споделя извода на СГС, че в процесния случай в
личен и социален план, ищецът е изпитвал обичайните притеснения, страх,
потиснатост, чувство за срам и неудобство от извършваните процесуално
следствени действия и наложената му мярка за процесуална принуда.
Противно на соченото от ищеца, приятелите му не са се одръпнали от
него- видно от показанията на свидетеля К., последният продължава да счита
ищеца за добър човек, контактува с ищеца и децата им да си играят заедно
/интересно на какви игри при положение, че разпита се извършва на
29.05.2025 г. и децата на ищеца следва към този момент да са пълнолетни/.
Изнесеното от свидетеля В. С., че ищеца не контактува с никой освен със
семейството си пък противоречи на показанията на свидетеля К., който сочи,
че самият той продължава да контактува с Р., както и другия, който е бил
обвинен – П. В. В. /виж по-горе/.
Както сочи в показанията си свидетеля В. С.: „беше зарязал /ищеца/
майка“ и това е негово лично решение, а не по повод предприетото
наказателно преследване.
Ще отбележим и, че по делото липсват доказателства относно това с
какво реноме ищецът се е ползвал в квартал „Хаджи Димитър“, за да приемем,
че вследствие на незаконното обвинение се е сринал авторитета му.
От съдържащите се документи по досъдебното производство се
установява, че ищеца е имал сключен на 09.11.2010 г. трудов договор със
12
заложна къща „Монарх 2000“ ООД-София за длъжността „комисионер
заложна къща“ със срок на изпитване 6 месеца за работа при непълно работно
време – 4 часов работен ден. /том ІІ, л.14/. Същият е уволнен поради
злоупотреба с доверието на работодателя със заповед № 22 от 26.04.2011 г.,
л.17 пак там. Липсват данни, а и твърдения заповедта за уволнение да е
атакувана по реда на чл.344, ал.1 КТ.
Видно от съдържащото се в том 15 от досъдебното производство,
свидетелство за съдимост на Р. С. С., последният е осъждан неколкократно,
съответно по нохд № 484/91 г. на СРС, по нохд. №2145/2003 г. на СРС, по нохд
№ 586/07 г. и нохд № 12305/08 г. на Ловешки окръжен съд, по нохд №
396/2020 г. на РС-Пловдив, по нохд № 6175 по описа за 2022 г. на СРС, по
нахд № 3281/05, по нохд № 12305 по описа за 2008 г. на СРС, НК, 96-ти
състав, по нохд № 4499/2010 г. на СРС, по нохд № 18424 по описа за 2013 г.
Следователно доказано е твърдението на Прокуратурата, че ищеца е
осъждан многократно поради което присъждането на обезщетение за
неимуществени вреди следва да бъде сведено само до процесното
противозаконно обвинение.
Що се касае до соченото от свидетеля В. С. относно това, че ищеца бил
„бедняка милионер“, за имущественото състояние на ищеца Р. С. са събирани
доказателства по досъдебното производство и противното се установява от
представените там справки от Агенцията по вписванията, както и КАТ /л.147 ,
том V, рег. МПС на името на С. са 6 бр/.
Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди:
С оглед указанията дадени в т.II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г понятието
"справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица
конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат
предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед това
разбиране, при определяне на размера, съдът следва да вземе предвид всички
обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца
неимуществени вреди-това са продължителността на проведеното наказателно
преследване, наложените принудителни мерки за неотклонение, интензитета и
продължителността на душевните болки, страдания и неудобства с оглед
тежестта и характера на обвинението, в което пострадалият е бил незаконно
обвинен.
13
Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху
здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни
преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и
социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със
семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства,
естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на
наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за
всеки конкретен случай.
При определяне на дължимото обезщетение така също следва да се
държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на
съществуващите обществено-икономически условия на живот.
При така обсъдените от настоящата инстанция доказателства и като
съобрази конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения,
въздействието на незаконно повдигнатото обвинение спрямо ищеца,
продължителността на наказателното преследване, извършените процесуално-
следствени действия с негово участие, обстоятелството, че на ищеца не е била
наложена най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“
/изключая 72 часовото полицейско задържане/ и изобщо ищецът през цялото
време на наказателното производство е бил без мярка за неотклонение,
отражението на така предприетото наказателно производство в социалната му
сфера и семейството, сумата от 10 000 лв. се явява справедлив размер на
обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД. Този
размер съответства и на икономическите условия в страната, както и на
общоприетото за справедливост, вкл. и на определяните размери на
обезщетение като паричен еквивалент на търпените болки и страдания по
аналогични случаи, така например : определение № 4701 от 21.10.2015 г. по
к.гр.д.№ 1840 по описа за 2025 г. на ВКС, ГК, Трето ГО.
Като се позовава на приетото с решение № 123/23.6.2013 г по гр. дело №
254/14 г на ВКС, Трето ГО, съгласно което определяне на парично
обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените
вреди не е проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта,
настоящата инстанция намира,че обезщетение в размер на 40 000 лв. е
прекомерно.
Налага се извод, че обжалваното решение е правилно и като такова
14
ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора разноските остават по начина, по който са
направени от страните.
Водим от горното, АПЕЛАТИВЕН СЪД- СОФИЯ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3941 от 23. 06.2025 г. по гр.д.№ 2063 по описа
за 2025 г. СГС, ГО, І-18 състав, изцяло.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15