Р Е Ш Е Н И Е

№…….

 

Димитровград, 04.11.2021г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Районен съд-Димитровград в публичното заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

Председател: ОГНЯН ГЪЛЪБОВ

                                                           

Секретар: Силвия Димова

като разгледа докладваното от съдията гр.д.№265 по описа за 2021г., за да се произнесе взе предвид:

 

                Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК- установителен иск за вземане.

В исковата молба се твърди, че между ищецът „Теленор България“ЕАД  и ответника Д.Т.Н. са били сключени договори за предоставяне на мобилни услуги. Посочва, че по повод Договор за мобилни услуги от 16.01.2018г. ответникът имала клиентски №********* и била титуляр на мобилен №0896/416586 с избрана абонаментна програма Тотал 14,99 лева, с уговорен срок на действие 24 месеца до 16.01.2020г. При възползване от преференциалните условия на оператора, абонатът сключила и Договор за лизинг от 16.01.2018г., като взела мобилно устройство марка „Samsung Galaxy J5 2017 Black“ на изплащане посредством 23 месечни вноски в размер на 18,59 лева всяка, съгласно уговорен погасителен план по лизинговия договор, както и с правото след изтичане на 23-месечния срок на договора, срещу заплащане на допълнителна сума от 17,59 лева, да придобие собствеността върху лизинговата вещ. Въпросното лизингово устройство било предоставено на абоната с отстъпка от стандартната цена от 659,90 лева, намалена на 537,16 лева, като отстъпката била в размер на 122,74 лева. Твърди, че ответникът не изпълнила свои парични задължения, начислени й в 4бр.фактури, издадени в периода от м.септември 2018г. - м.декември 2018г. за използвани услуги за времето от 25.08.2018г. до 17.01.2019г. С оглед незаплащането на задълженията по горепосочените 4бр.фактури от страна на абоната, била ангажирана неговата договорна отговорност, като оператора прекратил едностранно индивидуалните му договори. След прекратяване на договорните отношения, ищецът издал крайна фактура на 25.01.2019г., в която били начислени за плащане 93,80 лева- дължима договорна неустойка за предсрочно прекратяване на договорни абонаменти, 211,08 лева- незаплатени далекосъобщителни услуги, 108,56 лева- незаплатени лизингови вноски. В настоящото производство интерес за ищеца представлявала единствено начислената неустойка от 93,80 лева. Датата на деактивиране на процесния абонамент била 04.10.2018г. Неустойката от 93,80 лева била формирана, както следва: за абонаментен план Тотал 14,99 лева към мобилен №0896/416586 –в размер на 37,47 лева, представляваща стойността на 3 месечни абонаментни такси; към абонаментен плат Тотал 14,99 лева, за ползване на устройство марка „Samsung Galaxy J5 2017 Black“ в размер на 56,33 лева, представляваща разликата между стандартната цена на устройството без абонамент и заплатената от непредоставянето му, съответстваща на оставащия срок на договора. 

С оглед неплащането на горепосочената сума в срок, на 03.04.2020г. ищецът подал в  съда Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу ответника. Образувано било ч.гр.д.№998/2020г., по което на 04.09.2020г. съдът издал заповед №453 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която разпоредил на Д.Т.Н. да заплати на заявителя сумата от 93,80 лева –неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги от 16.01.2018г. и Договор за лизинг от 16.01.2018г., ведно с направените деловодни разноски в размер на 145 лева. Заповедта за изпълнение била връчена на ответника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, поради което съдът указал на ищеца възможността да предяви иск за установяване на вземането му към длъжника по реда на чл.422 от ГПК. Предвид изложеното, ищецът иска съдът да постанови решение, с което да признае за установено, че ответника дължи на ищцовото дружество сумите, визирани в Заповед №453/04.09.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№998/2020г. описа на РС-Димитровград. Претендира присъждане и на направените по заповедното производство и настоящото дело разноски.

Ответникът Д.Т.Н., чрез особения си представител, назначен от съда- адв.И.Д., депозира отговор на исковата молба, в който оспорва исковата претенция, като поддържа, че предявения иск е допустим, но неоснователен. Не оспорва твърдението на ищеца, че между него и ответника има сключени договори за предоставяне на мобилни услуги и за лизинг, двата от 16.01.2018г. Възразява, че не дължи неустойка в размер на 93,80 лева за предсрочно прекратяване на договорите, тъй като клаузите за това са нищожни, като противоречащи на добрите нрави и императивни правни норми. Твърди, че договорът за мобилни услуги не бил прекратен по съответния ред, поради което неустойка не се дължи. С оглед на изложеното иска съдът да отхвърли като неоснователен предявения против ответника иск.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната общност, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от приетия като доказателство по делото Договор за мобилни услуги от 16.01.2018г., сключен между „Теленор България“ЕАД и Д.Т.Н., ответникът е станала абонат на ищцовото дружество по абонатен план „Тотал 14,99“ с предпочетен №+359********* за срок от 16.01.2018г. до 16.01.2020г. Уговорена била дата на издаване на фактурите, а именно 25-то число на всеки месец. На абоната било предоставено за ползване мобилно устройство „Samsung Galaxy J5 2017 Black“, чиято стойност с абонаментния план била 537,16 лева, а в брой и без абонаментен план- 659,90 лева. Изрично било договорено между страните, че в случай на прекратяване на Договора преди изтичане на срока, посочен в т.11, по вина или инициатива на потребителя или при нарушение на задълженията му по настоящия договор или други документи, свързани с него, в т.ч. приложимите ОУ, последният дължи за всяка Сим-карта, по отношение на която е налице прекратяване: а.неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималния размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер  на стандартните месечни абонаменти. В допълнение на неустойката по предходното изречение, потребителят дължи и възстановяване на част от ползваната стойност на отстъпките от абонаментните планове, съответстваща на оставащия срок на договора; б.В случаите, в които е предоставено устройство за ползване на услуги, съгласно посоченото в договора или по предходно подписан документ, чийто срок не е изтекъл, потребителят дължи и такава част от разликата между стандартната цена на устройството /в брой без абонамент/, съгласно ценова листа, действаща към момента на сключване на договора и заплатена от него при предоставянето му /в брой или съответно обща лизингова цена по договора за лизинг/, каквато съответства на оставащия срок на договора.

На 16.01.2018г. между същите страни бил сключен и Договор за лизинг, съгласно който ищецът предоставил на ответника мобилно устройство „Samsung Galaxy J5 2017 Black“, ведно със зарядно устройство, упътване и гаранционна карта. Лизингополучателят се задължила да плати първа лизингова вноска от 115 лева, както и 23бр. месечни лизингови вноски всяка в размер на 17,59 лева. В чл.11 ал.2 от Договора за лизинг било предвидено, че при разваляне на договора по вина на лизингополучателя, последният дължи на лизингодателят неустойка в размер на оставащите неплатени лизингови вноски до размера на общата цена, посочена в договора за лизинг, както и всички други парични и други задължения, предвидени в договора за лизинг, в т.ч. и задължения за неустойка и др.

Видно от приетата като доказателство по делото фактура №**********/25.09.2018г., издадена от „Теленор България“ЕАД, за отчетен период от 25.08.2018г. до 24.09.2018г. ответника дължи сумата от 15,71 лева и вноска за лизинг 17,59 лева или общо 33,30 лева, като срока за плащане е 10.10.2018г.

На 25.10.2018г. е издадена фактура №**********, съгласно която за отчетен период от 25.09.2018г. до 24.10.2018г. ответникът дължи на ищеца месечна абонаментна такса от 14,99 лева, вноска за лизинг 17,59 лева и задължения от предходен период 33,30 лева или общо сумата от 65,88 лева. Това задължение е трябвало да бъде платено до 09.11.2018г.

Съгласно фактура №**********/25.11.2018г. за отчетен период от 25.10.2018г. до 24.112018г. ответникът трябвало да заплати на ищеца месечна абонаментна такса от 14,99 лева, вноска за лизинг 17,59 лева и задължения от предходен период 65,88 лева или общо сумата от 98,46 лева. Срокът за плащане на това задължение е до 10.12.2018г.

Видно от приетата като доказателство по делото фактура №**********/25.12.2018г., издадена от „Теленор България“ЕАД, за периода от 25.11.2018г. до 24.12.2018г. ответникът дължи сумата от 17,59 лева за вноска за лизинг и задължения от предходни периоди 98,46 лева или общо 108,56 лева. Сумата е следвало да бъде платена до 09.01.2019г.

На 25.01.2019г. ищецът издал крайна фактура/ Кредитно известие №**********, в която за плащане от ответника били начислени сумата от 93,80 лева- дължима договорна неустойка за предсрочно прекратяване на договорни абонаменти; 211,08 лева- неплатени далекосъобщителни услуги и 108,56 лева- неплатени лизингови вноски. Срокът за плащане на задълженията бил до 09.02.2019г.

Тъй като ответникът по делото не заплатила на ищцовото дружество задълженията си по процесните фактури, на 03.09.2020г. в РС-Димитровград било депозирано Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по отношение на Д.Т.Н.. Образувано било ч.гр.д.№998/2020г., по което на 04.09.2020г. съдът издал Заповед №453 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която разпоредил на Д.Т.Н. да заплати в полза на заявителя сумата 93,80 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги с предоставено за ползване на мобилно устройство от 16.01.2018г., ведно с деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 120 лева и държавна такса от 25 лева. Тази заповед за изпълнение била връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, поради което за заявителя възникнал правен интерес да предяви против него настоящия иск за установяване на своето вземане.

С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи:

С предявения установителен иск по чл.422 ал.1 от ГПК ищецът претендира да бъде признато съществуването на вземането му по отношение на ответника, визирано в Заповед №453/04.09.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена от РС-Димитровград по ч.гр.д.№998/2020г.

Безспорно установено по делото е, че между „Теленор България“ЕАД и ответника Д.Т.Н. са възникнали договорни отношения във връзка с подписани между страните Договор за мобилни услуги от 16.01.2018г. и Договор за лизинг от 16.01.2018г. От страна на ответника не се оспорва, че не е заплатила посочените суми за предоставени й мобилни услуги в процесните фактури, нито пък е заплатила всички дължими лизингови вноски за предоставеното й на лизинг мобилно устройство. Безспорно е и обстоятелството, че падежа на задълженията по тези фактури е настъпил преди депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда.

Спорно по делото е спазени ли са законовите изисквания за едностранно прекратяване на сключените договори от страна на ищцовото дружество и необходимо ли е било да се отправи до ответника писмено предизвестие за прекратяване на договорните правоотношения. Нищожни ли са клаузите за неустойка в процесните договори и дължи ли се такава от страна на ответника.

Съгласно разпоредбата на чл.92 ал.1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

В настоящия случай ищецът претендира, че ответника му дължи неустойка по Договор за мобилни услуги от 16.01.2018г. в размер на 37,47 лева, представляваща стойността на три месечни абонаментни такси и неустойка по Договор за лизинг от 16.01.2018г. в размер на 56,33 лева, представляваща такава част от разликата между стандартната цена на устройството, съгласно действащата към момента на сключване на договора ценова листа, и заплатената от нея при предоставянето му, съответстваща на оставащия срок на договора.

На първо място особеният представител на ответника прави възражение за нищожност на клаузите за неустойка, като противоречащи на добрите нрави и на императивни правни норми. В тази връзка съдът намира възражението по отношение на определената неустойка за прекратяване по вина на ответника на договор за мобилни услуги за неоснователно. Видно от съдържанието на същия е, че при прекратяване на договора преди изтичане на срока му по вина или инициатива на потребителя същия дължи неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяването до изтичане на уговорения срок, като максималния размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти. В този смисъл, ищецът претендира неустойка, която не представлява сбора на всички абонаментни такси, дължими за периода от датата на прекратяване на договора до датата на уговорения край на същия, а стойността на само три месечни такси, като в настоящия случай това са три стандартни месечни абонамента без ДДС или 12,49 лева х 3 = 37,47 лева. Предвид това, съдът счита ,че уговорената неустоечна клауза в договора е съобразена с постигнатата Спогодба между ищцовото дружество и КЗП и не противоречи на добрите нрави, нито на императивните правни норми, поради което не е нищожна.

Във връзка с направеното възражение за нищожност на клаузата за плащане на неустойка в останалата й част за сумата от 56,33 лева, представляваща такава част от разликата между стандартната цена на устройството, съгласно действащата към момента на сключване на договора ценова листа, и заплатената от нея при предоставянето му, съответстваща на оставащия срок на договора, съдът намира същото за основателно. Действително в Договора за лизинг е посочена стандартната цена на устройството, но въпреки това съдът не би могъл да прецени дали твърдяната отстъпка от нея действително съставлява вреда за ищеца. Тази стандартна цена се определя едностранно от оператора, без потребителят да има възможност да влияе върху нея, поради което, за да се изясни дали изобщо той е пропуснал да реализира по-голяма печалба от това устройство, е необходимо да се отчете и дали тя е съобразена с пазарната. Ето защо, следва да се установи по безспорен начин, че за ищеца е съществувала реална възможност с оглед действащите през този период пазарни условия да получи посочената от него цена за процесната вещ, за да може да се направи заключение, че в правната му сфера е настъпила вреда вследствие на сключения с ответника договор. Поради това и доколкото се касае за потребител, който няма специални знания в тази насока, задължително в тази хипотеза следва да се установи дали действително съответната стока е предоставена на преференциална цена. В противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на кредитора, което би създало значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Ето защо, съдът намира, че по отношение на претендираната от ищеца неустойка в размер на 56,33 лева не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбите на чл. 146, ал. 1, вр. ал. 5 ЗЗП в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка в този размер.

По отношение на възражението на особения представител на ответника, че ищцовото дружество няма основание да претендира плащане на неустойка от ответника, тъй като не го е уведомил писмено за едностранното прекратяване на договора между тях, съдът намира същото за основателно. За да бъде уважена исковата претенция, ищецът следва да докаже, че е налице уговорка за заплащане на неустойка в договора за далекосъобщителни услуги, както и че договорът е бил прекратен по вина на ответника. В тази връзка съдът намира, че не е доказано осъществяването на последната предпоставка, от което следва извода, че не е възникнало в полза на ищеца правото да начислява претендираната неустойка. От събраните доказателства не се установява кога са били прекратени договорните правоотношения с ответника и по какъв начин страната, която е упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила другата. Тук следва да се отбележи, че надлежното упражняване на правото на разваляне на договора е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй като същата е уговорена именно за този етап от развитието на облигационното правоотношение. В тази връзка не може да бъде споделено становището на ищеца, че за прекратяването на договора не се изисква форма за валидност и такава за доказване. Доколкото в случая не е уговорено друго, следва да се приеме, че надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл. 87 ал. 1 ЗЗД и писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. Този извод не се опровергава от клаузата на чл. 19б от ОУ на ищеца, която предвижда възможност за едностранно прекратяване на договора от оператора при неизпълнение от страна на длъжника, но не урежда хипотеза на автоматично прекратяване на договора без насрещната страна да бъде уведомена за това. От това следва, че когато развалянето се извършва извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на получаване на предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв не е следвало да бъде даден, от момента на достигане на уведомлението до длъжника. В случая по делото не се твърди, а и не се доказва операторът да е отправял до абоната писмено предизвестие. Дори ищецът да е изпращал кратки текстови съобщения до ответника за заплащане на дължимите месечни суми това не може да замести изричното изявление за прекратяване на договора. Видно от съдържанието на ОУ прекратяването и спирането на достъпа до услугите са уредени отделно, поради което не може да се приеме, че преустановяването на услугата от оператора е равнозначно на прекратяване на облигационната връзка. В разглежданата хипотеза и исковата молба не може да послужи като изявление за разваляне на договора, тъй като препис от нея не е получен реално от ответника, а от особения му представител и то едва след като е бил изтекъл срокът на договорите. С оглед изложеното, съдът намира, че ищецът не установи в хода на производството по делото, че е уведомил ответника за прекратяването на договорните правоотношения преди датата на подаване на исковата молба, поради което липсва основание за възникване на неустоечното вземане.

Предвид изложеното, съдът намира, че ищецът не е упражнил надлежно правото си да прекрати договора за мобилни услуги преди да изтече срокът му и не е осъществен фактическият състав, пораждащ правото му да иска заплащането на начислената неустойка.

            С оглед на изложеното, съдът счита, че установителния иск за дължимостта на неустойки в общ размер на 93,80 лева по Договор за мобилни услуги и Договор за лизинг от 16.01.2018г. следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Водим от горното, съдът

 

Р   Е   Ш   И :

 

            ОТХВРЪЛЯ предявения от "ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, действащо чрез пълномощника си адв.В.П.Г.,***, против Д.Т.Н., с ЕГН **********,***, иск с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК, за признаване за установено по отношение на Д.Т.Н., че дължи на „Теленор България“ЕАД сумата от 93,80 лева /деветдесет и три лева и осемдесет стотинки/, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги и Договор за лизинг от 16.01.2018г., от които 37,47 лева, представляваща стойността на 3 месечни абонаментни такси и 56,33 лева, представляваща неустойка за предоставено за ползване устройство „Samsung Galaxy J5 2017 Black“, за която сума е издадена Заповед №453/04.09.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№998/2020г. по описа на РС-Димитровград, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС- Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

СЪДИЯ: