РЕШЕНИЕ
№ 21708
гр. София, 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 75 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ИВ. И. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря СНЕЖАНКА К. КИРИЛОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ИВ. И. АНГЕЛОВА Гражданско дело
№ 20241110173645 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „Б.Б.“ ЕООД срещу
Л. В. С., с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1
от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД,
вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 1 490,42 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 643200 от
12.09.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК-18.10.2024г. до
окончателното плащане, сумата от 761,20 лева – договорна лихва за периода от
12.09.2020г. до 12.09.2022г., както и сумата от 1 319,62 лева – мораторна лихва за
периода от 12.09.2022 год. до 02.10.2024 год.
Ищецът – „Б.Б.“ ЕООД твърди, че на 12.09.2020г. между „С.К.“ АД и ответника
– Л. В. С. е сключен договор за потребителски кредит № 643200 по реда на ЗПФУР, по
силата на който на последната е отпуснат заем на стойност от 1 500 лева при фиксиран
лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите в размер на 42,58%. Сочи, че
за насрещната страна е възникнало задължение да погаси заема на 24 погасителни
вноски, всяка от които на стойност от 218,17 лв., в срок до 12.09.2022 год. Поддържа,
че по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024 год. със
„С.К.“ е придобил вземанията по договора за потребителски кредит, за което
обстоятелство ответникът бил уведомен на посочен от него електронен адрес от
1
цесионера. Допълва, че ответната страна е усвоила отпуснатата сума, но не е погасила
задължението си нито до изтичането на уговорения срок, нито до предявяването на
исковата молба, поради което моли съда да постанови съдебно решение, по силата на
което да признае за установено, че ответникът му дължи процесните суми. Претендира
разноски.
Ответникът–Л. В. С. е депозирала, в срок, отговор на исковата молба, в който
оспорва предявените искове. Релевира възражение за нищожност на договора за
потребителски кредит поради противоречие с добрите нрави и поради нарушаване на
чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Оспорва получаването на заемната на сума. Възразява срещу
дължимостта на вземанията, представляващи договорни и мораторни лихви за периода
от 13.09.2020г. до 13.09.2023г., поради изтекла погасителна давност. Прави възражение
за прихващане със сумата от 2 234 лева, представляваща получени без основание суми
за възнаградителна лихва в размер на 538 лева, неустойка в размер на 1216 лева и
такса за удължаване в размер на 480 лева, включени във всяка една от погасителните
вноски. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
Допустимостта на предявената искова претенция по чл. 422 ГПК изисква освен
наличието на общите процесуални предпоставки за съществуването и надлежното
упражняване правото на иск, така и специалните такива – подаване на възражение от
длъжника в срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен
срок от уведомяването на кредитора, както и от пълно тъждество между вземането по
заповедта за изпълнение и претендираното в исковото производство. В настоящата
хипотеза процесуалните предпоставки са налице, поради което правният спор следва
да бъде разгледан по същество.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове с
правна квалификация чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, вр.
с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД. Основателността на
исковите претенции е обусловена от установяването в условията на пълно и главно
доказване на следните обстоятелства от ищеца: сключването на валиден договор за
цесия, по силата на който цедентът е прехвърлил на цесионера вземането си към
ответника, предишният кредитор е съобщил на длъжника прехвърлянето, договорно
правоотношение на цедента с ответника, по силата на което му е предоставен заем в
сочения размер, размерът на претендираните в настоящото производство суми, както и
че падежът на задълженията е настъпил. Съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1
ГПК в доказателствената тежест на ответника е при установяване на горните факти да
докаже погасяване на задълженията на падежа.
2
На първо място, следва да се осъществи проверка относно материалноправната
легитимация на ищеца. В подкрепа на твърденията за придобиване на процесните
притезания по делото е приобщен Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.03.2024г., сключен между „Б.Б.“ ЕООД и „С.К“ АД /л. 17/. В § 2 е посочено, че
вземанията, предмет на сделката, са определени и уточнени в списък, образуващ
Приложение № 1. Представено е и Приложение № 1 от 22.03.2024г., в което е
отбелязан Договор № 643200 от 12.09.2020г. с кредитополучател Л. В. С.. В
приложението се съдържа конкретна информация за вземането – основанието, от което
произтича, длъжника, както и неговия размер, поради което следва да се приеме, че
последното е достатъчно индивидуализирано и валидно прехвърлено на цесионера.
Съобщаването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия
състав на сделката и правата преминават към цесионера от момента на нейното
сключване. Значението на уведомяването по чл. 99, ал. 4 ЗЗД се свързва с това, че
стабилизира правата в лицето на цесионера и задължението не би могло да бъде
изпълнено валидно другиму. В константната си съдебна практика ВКС възприема, че
правнорелевантно за действието на цесията е съобщаването от цедента на длъжника,
освен ако старият кредитор не овласти новия. /в този смисъл Решение № 123 от
24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о., Решение № 3 от 16.04.2014г. по т. д.
№ 1711/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 204 от 25.01.2018г. по т.д. № 2230/2016г. на
ВКС, I т.о., Решение № 137 от 02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на III т.о./. От
доказателствата по ч.гр.д. № 61986/2024г. /л. 76/ е видно, че Стефан Николаев
Топузаков в качеството си на изпълнителен директор на „С.К“ АД е упълномощил
„Б.Б.“ ЕООД с представителна власт да уведомява съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД всички
длъжници за сключения Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.04.2023г. Като доказателство по делото е прието уведомление за извършената цесия
от „Б.Б.“ ЕООД /л. 14/, без да са налице данни последното да е достигнало до
длъжника С.. При това положение, уведомлението изходящо от упълномощения
цесионер, приложено към исковата молба и достигнало до ответника със същата,
представлява надлежно съобщаване на цесията съобразно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
прехвърлянето поражда действие и за длъжника. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК това
следва да се съобразява като фактическо обстоятелство, настъпило след предявяване
на иска, което обосновава материалноправната легитимация на кредитора.
Не е спорно, а и от събраните в настоящото производство доказателства се
установява, че на 12.09.2020г. „С.К“ АД и Л. В. С. са сключили договор за
потребителски кредит № 643200 от разстояние, по силата на който дружеството се е
задължило да предостави под формата на паричен заем на ответника сумата от 1 500
лв. при лихвен процент 36 % и годишен процент на разходите – 42,58 %. Уговорено е
разсрочено погасяване на паричното задължение на 24 погасителни вноски, всяка от
които в размер на 218,17 лв. с падеж 12-то число на съответния месец. В чл. 1, т. 9 се
3
съдържа уговорка за обезпечаване на кредита с безусловна банкова гаранция или
поръчителство, отговарящи на посочените в Общите условия изисквания, което
обезпечение следвало да бъде предоставено в 3-дневен срок от сключването на
договора. Съобразно чл. 17, ал. 1 при неизпълнение на това задължение е дължима
неустойка на стойност в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за всеки ден,
през който не е предоставено договореното обезпечение, като с подписването на
договора потребителят се съгласява да заплаща периодично начислената неустойка
заедно с всяка погасителна вноска. В чл. 19 е отбелязано, че размерите на
неустойките, посочени в процесното съглашение и общите условия са договорени
свободно от страните и не са прекомерни.
Уважаването на предявените установителни искове обаче предполага наличието
на валиден договор за потребителски кредит. В ЗПК е предвидена възможността за
сключване на договор за потребителски кредит от разстояние по правилата на ЗПФУР
– арг. от чл. 5, ал. 9 и ал. 13 от ЗПК. Следователно, доколкото законът допуска такава
възможност и предвид обстоятелството, че кредитополучателят е физическо лице, по
отношение на което не се твърди, а и не са налице данни същото да е действало в
рамките на своята професионална или търговска дейност, то съществуващата между
страните правна връзка попада в приложното поле на чл. 9, ал. 1 ЗПК. От тук следва
извод, че са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Нещо повече, при извършване на преценка относно
действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от наличието на посочени
от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от
императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1
от горната Директива 93/13/ЕИО. /Решение по дело Oceano Grupo Editorial - C-240/98,
Решение по дело Salvat Editores – С-244/98, Решение по дело Mostaza Claro – C-168/05,
Решение по Pannon GSM – C-243/08, Решение по Banco Espanol de Credito SA – C-
618/1/.
С разпоредбата на чл. 11 ЗПК е описано задължителното съдържание на
договора за потребителски кредит, като по аргумент от чл. 22 ЗПК неспазването на
изискванията по чл. 11, т. 7-12 ЗПК се санкционира с нищожност на договора,
доколкото тези реквизити са призвани да обезпечат информираността и правото на
свободен избор на стоки и услуги от потребителя. Сред посочените реквизити на
договора за кредит от основополагащо значение е годишният процент на разходите –
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР предоставя информация на
кредитополучателя за общите разходи по кредита – настоящи или бъдещи, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Изчисляването му се
извършва като се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите
4
задължения в съответствие с първоначално определените срокове.
Съобразно чл. 10, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. От данните
по делото може да се изведе обоснован извод, че в процесната сделка не е посочен по
ясен и еднозначен начин годишният процент на разходите по кредита, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 към
ЗПК начин. В чл. 1, т. 4 от процесната сделка, а и в раздел III, т. 2 от СЕФ е отбелязан
единствено стойностният израз на ГПР – 42,58 % и общата дължима сума по кредита –
2 306,04 лева, без да може да се направи извод какви елементи включва последният.
Този пропуск сериозно препятства реалната преценка на потребителя за размера
на разходите и общата сума, която подлежи на връщане. Разбираемото и ясното
посочване на ГПР с описание за инкорпорираните в него компоненти е от особено
същество значение за интересите на потребителите, тъй като чрез регламентацията му
се цели да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора, за да се
ориентира потребителя при избор на финансов продукт и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Тази цел няма как да бъде постигната, когато
бъде отбелязано само стойностното изражение на годишните разходи, доколкото
липсва прозрачност какви разходи са включени в кредита. В този смисъл е и съдебната
практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 20.09.2018г. по д.
С-448/ 2017г., според която при посочване само на математическата формула на ГПР,
без да са предоставени необходимите за изчисляването данни, следва да се приравни
на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е достатъчно
информиран с условията по изпълнението на бъдещия договор, като в разглеждания
случай дори и формулата не е отбелязана. Изложеното обосновава нищожност на
договор за потребителски кредит поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и
то в цялост, доколкото поради естеството на уговорката за ГПР, не може да бъде
заместен по право с правилата на закона и волята на страните съобразно чл. 26, ал. 4
ЗЗД.
Следва да се отбележи не само, че е налице неяснота досежно начина на
формиране на ГПР, но последният не е и отбелязан коректно в процесния договор за
кредит. Аргумент в тази насока може да бъде изведен от приетата съдебно-счетоводна
експертиза, според която в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва, но не
и предвидената в чл. 17, ал. 1 неустойка. Изначалното включване на клаузата за
неустойка както в договора за кредит, така и погасителния план е индиция, че същата
5
е призвана да бъде средство за генериране на допълнителни разноски за сметка на
потребителя, чийто размер е известен на кредитодателя към момента на сключването
на договора. Аргумент в тази насока може да бъде изведен и от чл. 20-22 от Общите
условия, в които са уговорени множеството ограничения и конкретно определени
изисквания относно обезпечението, както и изключително краткия срок, в който следва
да бъде предоставено, които правят задължението изключително трудно изпълнимо.
При това положение, макар да носи наименованието неустойка, тази клауза по
естеството си представлява допълнително възнаграждение в полза на кредитодателя,
което съставлява разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 ЗПК и следва да бъде
включен в ГПР.
Посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита,
предвидени в чл. 3, б. „ж” Директива 2008/48/ЕО, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както и
непосочването на процент въобще. Санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора
от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не инкорпорира
всички разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален ефект / в този смисъл Решение от 09.11.2016г. по д. С-42/15 на СЕС,
Решение от 21.03.2024г. по д. № С-714/22 на СЕС, Решение от 13.02.2025г. по д. С-
472/23г. на СЕС/.
Основателността на исковата претенция за чистата стойност на кредита обаче
все пак е обусловена не само от сключването на договор за кредит, но и от предаването
и усвояването на заемната сума. От експертното заключение се установява, заемната
сума от 1 500 лв. е усвоена, както следва: 460 лв. са преведени на потребителя на
12.09.2020г. чрез системата за електронни плащания „ePay”в полза на ответника, а
сумата от 1 040 лв. е послужила за рефинансиране на предходен кредит № 636065 към
ищцовото дружество. При съблюдаване правилото на чл. 202 ГПК съдът кредитира
съдебно-счетоводната експертиза като обективна, компетентно изготвена и
предоставяща пълни и обосновани отговори на формулираните задачи.
Доказателствената стойност на експертното заключение не се разколебава от
останалия доказателствен материал. В тази насока са и събраните писмени
доказателства – в частност представената разписка за плащане на сумата от 460 лв. /л.
13/, така и историята на изпратените SMS съобщения към клиента /л. 79/, от която е
видно сключване на договор за кредит от разстояние на 12.09.2020г. в 15:10 часа и
погасяване на кредит на 12.09.2020г. в 15:14 часа. От анализа на доказателствената
съвкупност се налага извод, че фактът на предаване на заемната сума се е проявил в
обективната действителност, поради което и в тежест на ответника е възникнало
задължението за връщане на чистата стойност на потребителския кредит
Според вещото лице в погашение на паричното си задължение
6
кредитополучателят е извършил две плащания на обща стойност от 509,65 лв., които са
разпределени за погасяване на дълга, както следва: 9,58 лв. – за главница, 45 лв. – за
договорна лихва, 316,75 лв. – за неустойки и 138,32 лв. – за други приходи. По
аргумент от чл. 23 ЗПК при недействителност на кредитното правоотношение в тежест
на потребителя е да заплати единствено чистата стойност на главницата. Ето защо,
при определяне непогасения остатък от паричното задължение
следва да бъдат съобразени извършените от длъжника плащания, като размерът на
чистата главница от 1 500 лв. следва да бъде намален със сумата от 509,65 лв. /сборът
от извършените плащания, в това число и сумите, разпределени за погасяване на
лихви, неустойки и т.н./.
Аргумент в тази насока може да бъде изведен от Решение по съединени д. С-
154/15, д. С-307-15, д. С-308/15 по описа на Съда на Европейския съюз. В посоченото
решение е възприето, че за постигането на целите на Директива 93/13/ЕИО е
необходима външна намеса, като съдилищата трябва да разполагат с адекватни и
ефективни средства. За да е напълно ефективна предвидената потребителска защита,
не е достатъчно съдът, който е констатирал служебно неравноправния характер на
дадена уговорка, просто да прогласи нейната нищожност, а да може да изведе всички
последици от това заключение – обявената за неравноправна договорна клауза трябва
принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя да не породи правни
последици за потребителя. В тази връзка, установяване по съдебен ред на
неравноправността на подобна уговорка поначало трябва да води до връщането на
потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при
липсата на тази клауза. От тук следва задължението на националния съд да изключи
действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми,
оказали се недължими, по принцип поражда съответния реституционен ефект по
отношение на тези суми. Да се възприеме, че платените суми, разпределени за
погасяване на лихви и такси суми, не следва да се приспаднат, а за тяхното
възстановяване потребителят би следвало да предяви кондикционна претенция би
осуетило както потребителската защита, предоставена с Правото на Европейския съюз,
така и би противоречало на принципа за неоснователно обогатяване.
Следователно, до тази стойност – 509,65 лв. се явява основателно релевираното
в условията на евентуалност възражение за прихващане. От събраните в хода на
производството доказателства не се установява осъществяването на плащания в
твърдения от потребителя размер – а именно 2 234 лв. Доказателствената тежест за
установяването на това обстоятелство е възложена на ответника, както му е указано с
определението по чл. 140 ГПК, поради което следва да бъдат приложени последиците
по чл. 154, ал. 1 ГПК, като недоказаният факт се приеме за неосъществил се. Поради
гореизложените съображения, настоящият състав намира, че исковата претенция се
7
явява основателна за сумата от 990,35 лв., представляваща разликата между чистата
стойност на главницата – 1 500 лв., намалена с плащанията по кредита в размер 509,65
лв., като исковата претенция над 990,35 лв. до пълно предявения размер от 1 490,42 лв.
е неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Както беше посочено, по силата на чл. 23 ЗПК при нищожност на договора за
потребителски кредит потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита,
без лихви и такси. При това положение е безпредметно да се обсъжда наведеното с
отговора на исковата молба възражение, че притезанията за договорна и мораторна
лихва за периода от 13.09.2020г. до 13.09.2023г. са погасени по давност.
По отговорността за разноски: В съответствие със задължителните разяснения,
дадени с т. 12 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът
следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство. При този изход на правния спор и на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право на разноски възниква в полза и на двете страни. В
исковата молба се претендира присъждането на разноски, в срока по чл. 80 ГПК не е
представен списък. От материалите по делото се установява, че ищецът е извършил
разноски в размер на: 71,42 лв. – държавна такса по ч.гр.д. № 61986/2024г. на СРС, 50
лв. – присъдено юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство, 50,00
лв. – държавна такса в исковото производство. При съобразяване на фактическата и
правна сложност на делото, изобилната съдебна практика досежно потребителските
кредити и неравноправните клаузи, както и обема на извършените от служителя на
ищеца процесуални действия /депозиране на искова молба и становище/, съдът намира,
че в настоящото производство е дължимата сумата от 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. С оглед уважената част от иска, в полза на ищеца следва да се
присъдят разноски в размер на 74,45 лв.
Ответникът претендира присъждането на адвокатски хонорар в размер на 1028
лв. От представения по делото договор за правна защита е видно, че адв. Е. И. е
оказала на своя доверител безплатна правна помощ. За определяне размера на
дължимото възнаграждение следва да се съобрази, че исковото производство не се
характеризира с фактическа и правна сложност, тъй като по въпросите за
потребителските кредити и неравноправните клаузи е налице изобилна съдебна
практика както от национален характер, така и от наднационален. Отделно, обемът на
извършените процесуални действия от страна на доверителя инкорпорират
депозирането на възражение по чл. 414 ГПК, отговор на исковата молба и молба с
отправено доказателствено искане. Обжалваемият интерес възлиза на 3 571,24 лв.
Предвид изложените съображения и съобразявайки Решение по С-438/2022г. на СЕС и
Определение № 50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. на I т.о. на ВКС, настоящият
състав намира, че се дължи възнаграждение в размер на 800 лв. Предвид
8
представените писмени доказателства, от които е видно, че адв. Е. И. е регистрирана
по ЗЗДС и при съблюдаване на съжденията, предоставени с Решение по д. С-744/23 от
23.10.2025г. на СЕС, в полза на адв. Е. И. следва да бъде присъдена сумата от 960 лв. с
вкл. ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ.
Мотивиран от гореизложеното,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК, с чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 ЗЗД, че че Л. В. С., ЕГН:
**********, с адрес: //////, дължи на „Б.Б.“ ЕООД, ЕИК: //////, със седалище и адрес на
управление: гр. //////, сумата от 990,35 лева, представляваща непогасена главница по
Договор за потребителски кредит № 643200 от 12.09.2020г., вземанията по който са
прехвърлени с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.03.2024г.,
сключен със „С.К.“ АД, ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 15.10.2024 г. до
окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за разликата над
присъдената главница от 990,35 лв. до пълния предявен размер от 1 490,42 лева, искът
за възнаградителна лихва в размер на 761,20 лева за периода от 12.09.2020г. до
12.09.2022г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Б.Б.“ ЕООД, ЕИК: //////, със седалище и адрес на
управление: гр. //////, срещу Л. В. С., ЕГН: **********, с адрес: с. /////, установителен
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 319,62
лева представляваща мораторна лихва за периода от 12.09.2020 г. до 02.10.2024 г.
ОСЪЖДА Л. В. С., ЕГН: **********, с адрес: ///////, да заплати на Б.Б.“ ЕООД,
ЕИК: //////, със седалище и адрес на управление: гр. /////, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 74,75 лева, представляваща деловодни разноски.
ОСЪЖДА Б.Б.“ ЕООД, ЕИК: ///////, със седалище и адрес на управление: гр.
//////, да заплати на адв. Е. И., с адрес: гр. //////, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от
960 лева с вкл. ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9
10