№ 1148
гр. София, 27.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100503407 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца З. Д. М. срещу решение от 10.01.2024 г. по
гр.д. №4271/2023 г. на Софийския районен съд, 127 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу „Топлофикация София“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК за сумата от 2420,37 лв.,
представляваща цена на доставена от ответното дружество топлинна енергия за периода от
м.06.2011 г. до м.04.2013 г., ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от
12.05.2014 г. до окончателно погасяване на вземането, за която сума в полза на ответника е
издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №24825/2014 г. по описа на Софийски районен съд, 88
състав, въз основа на който срещу ищеца е образувано изп. дело №20147910401213 по описа
на ЧСИ Т.В.-Н., като неоснователен, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски
по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно,
постановено в нарушение на материалните и процесуалните правила. Сочи, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че последното валидно изпълнително действие не е
наложения на 04.03.2015 г. запор на МПС, както и е погасителната давност за процесните
вземания е петгодишна. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени решението и да уважи изцяло предявения иск за недължимост на процесните
вземания. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1
ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която е върната подадената искова
молба относно вземанията за лихва забава и разноски, имащо характер на определение,
1
поради което решението е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване
изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се
основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи
съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото
развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен
интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо
и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за
допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се
установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по
основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на
ВКС/.
С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото
тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния
съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването
на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
2
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи,
книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и
др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за
принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта
на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на
давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД
не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този
случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е
също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането
на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако
вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение
по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков
процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за
изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че
съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази
обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на
чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава
ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са
основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и
нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика
/определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането
на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният
ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на
вземането.
По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да
намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които са налице заповеди за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и са издадени и изпълнителни листове. Настоящият
съдебен състав намира, че процесната заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е влязла в сила
поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК,
доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват
твърдения и представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414
ГПК.
Според т.3 ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност се прекъсва от
изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.
Перемпцията е без правно значение за давността. Когато изпълнителният процес е прекратен
поради перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, новата давност започва да тече от
последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на
вземането от длъжника. Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ,
след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни
искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че
съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително
дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
3
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не е
образувал ново дело, като във всички случаи той е длъжен да приложи искания
изпълнителен способ.
Съгласно мотивите по ТР №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, молба, в която е посочен
начинът на изпълнение води до прекъсване на давността, включително и когато
първоначалната и нередовност е поправена - чл.426 ал.3 ГПК вр. чл.129 ГПК. Молбата за
проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, както е
изяснено в т.10 ТР №2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но
съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които
съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл.426 ал.4 вр.
чл.426 ал.2 изр.2 и ал.1 ГПК и прекъсва давността.
Според разпоредбата на чл.116 б. „а“ ЗЗД, давността се прекъсва с признаване на
вземането от длъжника. Съгласно ТР №4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице
прекъсване на давността по чл.116 б. „а“ ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в
което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до
негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да
достигне до знанието на кредитора.
В случая през периода от датата на образуване на изпълнителното дело – 05.12.2014 г.
до датата на депозиране на исковата молба – 27.01.2023 г., не е налице период от 5 г., през
който да не са извършвани валидни изпълнителни действия –налагане на запор върху
банкови сметки на 10.12.2014 г., налагане на запор върху МПС на 26.02.2015 г., насрочване
на опис на движими вещи за 03.05.2016 г., налагане на запор върху банкови сметки на
11.02.2021 г., налагането на възбрана върху недвижим имот на 20.02.2021 г., и молбите за
прилагане на изпълнителни способи от 07.03.2017 г., 05.03.2019 г. и 20.01.2021 г., което също
са валидни такива и прекъсват давността. Налице са и признания на вземанията с молбата от
длъжника от 31.03.2016 г. и извършените на 19.04.2016 г., 14.06.2016 г., 01.06.2016 г.,
12.10.2016 г., 03.11.2016 г. и 08.12.2016 г. плащания, с които давността също е прекъсната на
основание чл.116 б. „а“ ЗЗД и от тези дати също е започнала да тече новата 5-год.
погасителна давност. Освен това, в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. давностният срок е
спрял да тече на основание чл.3 т.2 ЗМДВИП, обявено с решение на Народното събрание от
13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с пар.13 от ПЗР на ЗИД на
Закона за здравето /обн. ДВ, бр.44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г./. При тези данни следва да
се приеме, че 5-год. погасителна давност за процесните вземания не е изтекла, т.е.
процесните вземания не са погасени по давност и искът по чл.439 ГПК е неоснователен.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №534 от 10.01.2024 г., постановено по гр.д. №4271/2023
г. по описа на Софийския районен съд, 127 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА З. Д. М., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, да заплати на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Ястребец“ №23Б, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
4
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5