№ 260
гр. Благоевград , 02.03.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на втори март, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Габриела Тричкова
като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно частно
гражданско дело № 20201200501348 по описа за 2020 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413 ал. 2, във вр. чл. 274 и следващите от ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от "Т.Б." ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „..“, ж.к. „.. 4“, .., сграда 6, чрез адвокат З.Й. Ц., срещу
Разпореждане № 503673 от 24.09.2020г. по ч.гр.д. № 890 от 2020г. по описа на РС Р., в
частта му, в която е отхвърлено подаденото заявление от "Т.Б." ЕАД срещу А. М. Х., ЕГН
**********, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за присъждане на сумата
от 286.77лв. по издадена фактура № **********/05.01.2019г., с настъпил падеж на
20.10.2019г., представляваща неустойка в размер на 163.08лв., поради предсрочно
прекратяване на Договор за мобилни услуги № ********* от 01.10.2018г. по вина на
потребителя, какво и в частта му с която е отказано заплащането на адвокатско
възнаграждение над уважения от съда размер от 150.00лв. без ДДС до претендирания със
заявлението размер на 360лв. с начислен ДДС.
С частната жалба са наведени доводи за неправилност и необоснованост, както и за
неправилното приложение на материалния и процесуалния закон. Поддържа се с частната
жалба, че както "Т.Б." ЕАД, така и длъжника А. М. Х., са манифестирали двустранно воля за
съгласие за включване на клауза за неустойка в сключения между тях Договор за мобилни
услуги № ********* от 01.10.2018г. Сочи се с жалбата, че както съдържанието на клаузата
за уговорената неустойка, така и начина за формиране на неустойката са съгласувани и
утвърдени от Комисията за защита на потребителите, която съблюдава за спазване на
правата им, последством сключване на Спогодба от 11.01.2018г. между Комисията за защита
на потребителите и "Т.Б." ЕАД, по гр.д. № 15539/2014г. и по гр.д. № 16476/2014г. на СГС, в
1
което споразумение КЗП е изразила становище, че посочения нов начин на формиране на
неустойката не съставлява неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП. С частната жалба са
развити съображения, че съгласно т. 11 от договора за предоставяне на мобилни услуги,
уговорена е неустойка в полза на мобилния оператор, в случай на предсрочно прекратяване
на договора по вина на потребителя, в размера на сумите от всички стандартни за
абонаментния план месечни такси от прекратяването на договорите до края на
първоначално предвидения срок на действието им, като е предвидено размера на
неустойката да не надвишава сумата от три стандартни месечни абонаментни такси за
номера, без начислен ДДС. Поддържа се с частната жалба, че не се касае за клауза която да
противоречи на закона и на добрите нрави, като се касае за вземане основано на клауза,
която е изразена по ясен и разбираем начин, като не са налице обстоятелства, даващи
основание да се приеме, че същата е неравноправна, при това длъжникът е могъл да влияе
на условията при които неустойката е уговорена, към момента на подписването на договора.
Поддържа се още с частната жалба, че клаузата за неустойка не е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като същата е уговорена в размер, който не води да
промяна на обезщетителната и гаранционната и функция.
Сочи се с частната жалба, че в случая в съответствие с уговореното между страните,
претендираната неустойка не надвишава размера на три стандартни месечни абонаментни
такси, без включен ДДС, като в нея е включена и част от направената отстъпка на
потребителя със сключения договор за предоставяне на мобилни услуги.
С частната жалба са навадени оплаквания срещу разпореждането на РС Р., в частта му в
която съдът е уважил искането за заплащането на разноски за адвокатски хонорар, само за
сумата от 150лв., като е отказал да издаде заповед по чл. 410 от ГПК за частта над уваженото
от съда, до претендирания от заявителя размер от 360лв. с начислен ДДС. Оспорват се
изводите на съда, доколкото препращането към чл. 37 от Закона за правната помощ се
извършва на основание чл. 78 ал. 8 от ГПК, тогава когато участвалата страна/юридическо
лице/ е била представлявана от юрисконсулт, а не от адвокат. Поддържа се че в настоящия
казус определянето на размера на дължимото възнаграждение за адвокатски хонорар, се
определя съобразно Наредба № 1 от 2004г. за минималните адвокатски възнаграждения, като
в този случай минималното предвидено възнаграждение съгласно чл. 7 ал. 7, във вр. с чл. 7
ал. 2 т. 1 от цитираната наредба, е в размер на 300лв. Сочи се с частната жалба, че в
настоящия случай е налице и § 2а от ДР към Наредба № 1/2004г., според който на
регистрираните по Закона за данък добавена стойност адвокати, дължимият данък върху
добавената стойност се начислява върху възнагражденията предвидени в цитираната
наредба, като се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС.Ето защо в случая същото
следва да е в размер на 360лв.
При направените с частната жалба оплаквания, иска се от съда да отмени обжалваното
Разпореждане № 503673 от 24.09.2020г. по ч.гр.д. № 890 от 2020г. по описа на РС Р., в
2
частта му, в която е отхвърлено подаденото заявление от "Т.Б." ЕАД срещу А. М. Х., ЕГН
**********, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за присъждане на сумата
от 286.77лв. по издадена фактура № **********/05.01.2019г., с настъпил падеж на
20.10.2019г., представляваща неустойка в размер на 163.08лв., поради предсрочно
прекратяване на Договор за мобилни услуги № ********* от 01.10.2018г. по вина на
потребителя, какво и в частта му с която е отказано заплащането на адвокатско
възнаграждение над уважения от съда размер от 150.00лв. без ДДС до претендирания със
заявлението размер на 360лв. с начислен ДДС.
Претендират се и направените разноски пред настоящата въззивна съдебна инстанция.
Препис от частната жалба не е изпратен до длъжника, в който смисъл е разпоредбата на чл.
413 ал. 2 от ГПК.
Подадената частта жалба е допустима – налице са всички предпоставки за разглеждането й
по същество.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Аргументите за това са следните:
Районен съд Р. е сезиран от "Т.Б." ЕАД със заявление по чл. 410 от ГПК за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение за неизплатени суми с настъпил падеж, както
следва: неплатени абонаментни такси по Договор за мобилни услуги № ********* от
01.10.2018г. за сумите:
- 29.44лв. по фактура № **********/05.10.2018г., с настъпил падеж на 20.10.2018г.;
- 29.72лв. по фактура № **********/05.11.2018г., с настъпил падеж на 20.11.2018г.;
- неизплатено задължение в размер на 286.77лв. по фактура № **********/05.01.2019г.,
включващо неустойки поради предсрочното прекратяване на договора за мобилни услуги, в
размер на 163.08лв. и предсрочно изискуем остатък от лизингови вноски по Договор за
лизинг на мобилно устройство от 01.10.2018г.
По отношение на вземането от 163.08 лева, представляващо неустойка по т. 11 от Договор за
мобилни услуги № ********* от 01.10.2018г., съставът на РС Р. е приел, че същото
произтича от уговорки, които имат неравноправен характер. В тази връзка
първоинстанционният съдебен състав е посочил, че клаузата, посредством която се
предвижда, че при прекратяване на договора по вина или по инициатива на потребителя
последният дължи неустойка в размер на сбора от стандартните месечни абонаментни
вноски, дължими до края на срока на договора, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
от ЗЗП, тъй като същата надхвърля обезщетителната и функция и води до неоснователно
обогатяване, че е в разрез с принципа за добросъвестност и води да наличието на клаузи от
договора, създаващи значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителя на услугата, като на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК частично е отказал
3
издаване на заповед за изпълнение за претендираното обезщетение за неустойка.
С обжалваното Разпореждане № 503673 от 24.09.2020г. по ч.гр.д. № 890 от 2020г. по описа
на РС Р., съдът е уважил искането на страната молител за разноски в заповедното
производство, като е уважил същото само за сумата от 150лв., без начислен ДДС. За да
обоснове извода си, съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 78 ал. 8 от ГПК, като е
определил дължимото възнаграждение по размер, на осн. чл. 26 от Наредбата за правна
помощ. Така с разпореждането си по чл. 410 от ГПК, съставът на РС Р. е отхвърлил искането
за заплащане на разноски, в частта му за заплащането на адвокатско възнаграждение над
уважения от съда размер от 150.00лв. без ДДС до претендирания със заявлението размер на
360лв. с начислен ДДС.
Същността на производството по чл. 410 от ГПК е да се установи дали едно вземане е
спорно или не. Затова проверката, която сезираният със заявлението съд извършва по
подаденото заявление, се ограничава до неговата редовност. С изменението и допълнението
на ГПК, посредством ЗИДГПК, обнародван в ДВ, бр. 100 от 2019г., в чл. 410, ал. 3 от ГПК се
предвиди, в изключение от общото правило, че когато вземането произтича от договор,
сключен с потребител, към заявлението по чл. 410 от ГПК задължително се прилагат
договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и
приложимите общи условия, ако има такива. В чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, посредством
горепосочено изменение и допълнение е разписано, че съдът отказва издаване на заповед за
изпълнение и в случаите, когато искането се основава на неравноправни клаузи или на
клаузи, за които съществува обоснована вероятност да са неравноправни. По този начин
законодателят вменява в задължение на съда в хода на заповедното производство да следи
не само за формалната редовност на заявлението, но и за съществуването или
предполагаемото съществуване на неравноправни клаузи. Това задължение произтича и от
общия принцип за служебно начало, тъй като в чл. 7, ал. 3 от ГПК се въвежда изрично
задължение съдът служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител. Предвид изложеното по-горе, правилно районният съд е осъществил
проверка, имаща за цел да установи налице ли е неравноправна клауза, във връзка с която е
породено процесното парично вземане.
Съгласно параграф 13 т. 1 от ДР към ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, като и всяко физическо лице, което е страна по договор с
търговец и действа извън рамките на своята професионална дейност. В настоящия случай от
доказателствата по делото и най-вече от приложените към заявлението договори за мобилни
услуги е видно, че А. М. Х. - лицето, за което се твърди, че е длъжник, в договорните си
правоотношения с "Т.Б." ЕАД има качеството на потребител.
Въззивният състав на ОС Благоевград, счита че РС Р. правилно е отказал издаването на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за присъждане на сумата от 163.08лв. по издадена
4
фактура № **********/05.01.2019г., с настъпил падеж на 20.10.2019г., представляваща
неустойка поради предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги № ********* от
01.10.2018г. по вина на потребителя.
Аргументите за това са следните:
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка е ограничена от това, че съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Съгласно мотивите
към т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по т. д. № 1/2009г. на ОСTK
на ВКС условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Според същото тълкувателно решение преценката за нищожност на
неустойка следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, а не към последващ момент, какъвто последващ момент е и неизпълнението на
договора или прекратяването на договорното правоотношение.
При сключване на договор за мобилни услуги мобилният оператор поема ангажимент да
предостави на потребителя ползването на телекомуникационни услуги срещу абонаментна
такса, а потребителят – да заплаща таксата ежемесечно или на друг уговорен времеви
интервал.
От нормата на чл. 143 от ЗЗП може да се направи извод, че неравноправни са онези клаузи,
които не отговарят на изискванията за добросъвестност и добри нрави и посредством тях се
създава значително неравновесие /неравнопоставеност/ между търговеца, който е
икономически по-силната страна и потребителя – икономически по-слабата страна.
От съдържанието на Договор за мобилни услуги № ********* от 01.10.2018г., както и от
общите условия към него, представляващи неразделна част от съглашението, става ясно, че
всяка от страните по облигационното правоотношение има възможност едностранно да го
прекрати, когато другата не изпълнява своите задължения. Въпреки това, в договора за
мобилни услуги е предвидено единствено, че когато се стигне до прекратяването му по вина
на потребителя, последният е длъжен да заплати на търговеца неустойка, съдържаща
няколко компонента– оставащите абонаментни вноски до края на срока на договора, но не
повече от три стандартни месечни абонаментни такси без вкл. ДДС, както и такава част от
разликата между стандартната цена на предоставеното на потребителя мобилно устройство
съгласно ценовата листа към момента на сключване на договора и действително заплатената
от потребителя цена за устройството, каквато съответства на оставащия срок на договора.
Подобна уговорка в полза на потребителя, респективно – в тежест на търговеца, липсва.
Тоест, ако потребителят се възползва от възможността да прекрати едностранно договора
поради вина на мобилния оператор, не е регламентирано дружеството да заплати неустойка.
В същото време, видно е от договора за мобилни услуги, че той е бланков, съдържанието му
5
не е предварително договаряне между страните и физическото лице-потребител не е имало
възможност да влияе върху разпоредбите му и клаузите по него не са индивидуално
договаряни. От изложеното се налага извод, че мобилният оператор, встъпвайки в
договорни отношения с А. М. Х., се е възползвала от положението на икономически по-
силна страна, която има възможност да повлияе върху правата и задълженията, които всеки
един от контрагентите ще поеме. Именно поради тези обстоятелства „Т.Б.“ ЕАД са
предвидили в предварително изготвения бланков договор, че неустойка се дължи само от
потребителя, когато договорът е прекратен по негова вина. Уговорка, даваща право на
потребителя да претендира неустойка при неизпълнение на договора от мобилния оператор,
липсва в така сключения договор за предоставяне на мобилни услуги.
Предвид гореизложеното, въззивният съдебен състав стига до извод, че така, както са
уговорени клаузите за неустойка, същите създават значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца и правата и задълженията на потребителя на мобилната
услуга. Поради тези съображения разпоредбите, регламентираща неустойка в тежест на
физическото лице - потребител, имат неравноправен характер.
В допълнение трябва да се има предвид, че когато е уговорена неустойка при предсрочно
прекратяване на договор за услуга, в размер на всички или дори само няколко /в случая три/
неплатени абонаментни вноски, всъщност мобилният оператор по прекратения договор цели
да получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако
договорът не беше прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора.
Следователно, уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване излиза
извън обезпечителната и обезщетителната функции на неустойката, създава условия за
неоснователно обогатяване на мобилния оператор, нарушава принципа за справедливост и
също има /и на това основание/ неравноправен характер.
В конкретния случай РС Р. правилно е отказал издаването на заповед за изпълнение за
вземането за неустойка на основание т. 11 от Договор за мобилни услуги № ********* от
01.10.2018г. Вземането, предмет на въззивната проверка, е породено от клаузи, за които
настоящият състав приема, че са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от
ЗЗП. В тази част обжалваното разпореждане е правилно и същото следва да бъде
потвърдено.
В частта в която първоинстанционният съд е уважил искането за заплащане на адвокатско
възнаграждение в размер само на 150лв., а в останалата част до размера претендиран със
заявлението по чл. 410 от ГПК, искането е отхвърлено с обжалваното разпореждане,
първоинстанционният съд е постановил един неправилен съдебен акт, поради погрешното
приложение на матералния закон и в тази част частната жалба е основателна и следва да
бъде уважена от въззивния съд.
Със заявлението по чл. 410 от ГПК от заявителят "Т.Б." ЕАД са били претендирани разноски
в заповедното производство- 25.00лв. за държавна такса и сумата от 360.00лв. с вкл. ДДС за
6
адвокатски хонорар, при минимално определен размер от 300лв. съобразно чл. 7 от Наредба
№ 1/2004г. за минималните размери на адвокатското възнаграждение.
Със заявлението са представени Договор за правна помощ и защита и пълномощно, от които
е видно, че е налице упълномощаване от страна на "Т.Б." ЕАД на адв. З.Й. Ц., за изготвяне и
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК
срещу А. М. Х. и за процесуално представителство в заповедното производство. Договорено
е адвокатско възнаграждение в минималния предвиден размер- 300лв., с начислен ДДС или
за сумата от 360.00лв., за която изрично е отбелязано че е платена в брой.
Първоинстанционният съд правилно е приел че следва да уважи искането за заплащането на
разноски в заповедното производство, след като частично е уважил заявлението по чл. 410
от ГПК и е издал заповед за изпълнение за сумите претендирани като незаплатени вноски за
предоставени мобилни услуги и за незаплатени лизингови вноски, с настъпил падеж по
Договор за мобилни услуги № ********* от 01.10.2018г. и Договор за лизинг на мобилно
устройство от 01.10.2018г. Съдът обаче неправилно е приложил материалния закон, като е
определил дължимото възнаграждение за адвокатски хонорар, на осн.чл. 78 ал.8 от ГПК-
разпоредба която визира възнаграждение в полза на юридически лица, които са били
представлявани по делото от юрисконсулт. В този смисъл неправилно размера е бил
определен съобразно разпоредбата на чл. 26 от Наредбата за заплащане на правна помощ.
Основанието за присъждане на разноски в заповедното производство в настоящия случай е
разпоредбата на чл. 78 ал.1 от ГПК, а препращането за определяне размера на същото е към
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатското възнаграждение. Към момента
на определяне на разноските за адвокатски хонорар, приложима е била разпоредбата на чл. 7
ал. 7 от Наредба № 1/2004г., в редакцияти и след изменението с ДВ бр. 45 от 2020г., в сила
от 15.05.2020г., според която в заповедното производство, минималното възнаграждение за
адвокатски хонорар се определя по правилата на чл. 7 ал. 2 от същата наредба, но на базата
на половината от стойността на претендираните суми. В настоящия случай общата
претендирана сума от заявителя по ч.гр.д. № 890/2020г. по описа на РС Р., е с материален
интерес до 1000лв., включително и размера на сумите за които съдът е уважил искането за
издаване на заповед за изпълнение. Поради изложеното приложима е нормата на чл. 7 ал.1 т.
1 от Наредба № 1/2004г., в редакцияти и след изменението с ДВ бр. 45 от 2020г., в сила от
15.05.2020г., като минималния предвиден размер на адвокатското възнаграждение е 300лв.
Следва да се приемат доводите наведени с частната жалба, че приложим към настоящия
казус е и § 2а. (*) (Нов - ДВ, бр. 43 от 2010 г., изм., бр. 28 от 2014 г., доп., бр. 84 от 2016 г.),
според който за нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати
размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък върху добавената
стойност, а за регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се начислява
върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от
клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за
данъка върху добавената стойност. Поради изложеното следва да се приеме че дължимото
7
адвокатско възнаграждение ако заявлението по чл. 410 от ГПК е в размер на 360лв.
Поради изложените съображения, обжалваното разпореждане в частта му за разноските е
неправилно и следва да бъде отменено от въззивния съд, като делото бъде върнато на РС Р.,
за издаване на разпореждане с което да бъде уважено искането за разноски пред
първоинстанционния съд така както е заявено от "Т.Б." ЕАД.
Що се отнася до разноските, направени от жалбоподателя в настоящото въззивно
производство, Окръжният съд смята, че те му се дължат. Вярно е, че длъжникът с
поведението си не е инициирал въззивното производство, но пък е станал повод за
образуването на самото заповедно производство, поради което и на общо основание /чл. 78,
ал. 1 от ГПК/ трябва да възстанови на заявителя-кредитор всички сторени от последния
разходи пред съда.
Въззивните разноски обаче не трябва да се присъждат с настоящото определение, а следва да
бъдат включени от заповедния съд в допълнителна заповед за изпълнение, която той да
издаде. Ако не бъдат включени в такава допълнителна заповед, те няма да станат част от
спора между страните, който може да продължи по реда на чл. 422 от ГПК.
Настоящият акт на Окръжния съд не подлежи на касационно обжалване, съгласно т.5 г от
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК. Ако сега
с него се осъди длъжникът да заплати на жалбоподателя въззивните разноски, първият няма
да може да се защити по никакъв начин срещу евентуалната тяхна недължимост.
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 503673 от 24.09.2020г. по ч.гр.д. № 890 от 2020г. по описа на
РС Р., с което е отхвърлено заявление с вх. № 308191/21.09.2020г., депозирано пред съда по
заповедното производство от "Т.Б." ЕАД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н „..“, ж.к. „.. 4“, .., сграда 6, чрез адвокат З.Й. Ц., срещу срещу А. М. Х., ЕГН
**********, от с. К., в частта му с която е отказано заплащането на адвокатско
възнаграждение над уважения от съда размер от 150.00лв. без ДДС до претендирания със
заявлението размер на 360лв. с начислен ДДС, като постановява:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в полза на заявителят "Т.Б." ЕАД,
ЕИК .., със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „..“, ж.к. „.. 4“, .., сграда 6, чрез
адвокат З.Й. Ц., срещу срещу А. М. Х., ЕГН **********, от с. К., за сумата от 360.00лв.
/триста и шестдесет лева/ с начислен ДДС, за дължимото адвокатско възнаграждение въз
основа на представен Договор за права помощ и защита и пълномощно.
ВРЪЩА делото на РС Р. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за
горепосочената сума.
8
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 503673 от 24.09.2020г. по ч.гр.д. № 890 от 2020г. по
описа на РС Р., в останалата му част, като правилно и обосновано.
УКАЗВА на Районен съд Р., да издаде допълнителна заповед за изпълнение за направените
от "Т.Б." ЕАД разноски пред въззивната инстанция в производството по чл. 413 от ГПК, по
в.гр.д. № 1348/2020г. по описа на ОС Благоевград, възлизащи на 15.00 лева за държавна
такса.
Определението на съда е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9