Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година
17.06.2020 Град
КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски
районен съд втори граждански състав
На първи юни две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР
ИВАНОВ
Секретар:
Цветана Чакърова
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 1794 по описа за 2019 година
и
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, предявен
от „Р.И С.“ ЕООД с ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:***,
със законен представител управителя П.М.Р.,
ЕГН: **********, против О.К. ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:***,
представлявана от Кмета на Общината Е.К..
В исковата молба се твърди, че О.К. като възложител сключила Договор №
27/15.03.2019г. с ищцовото дружество „Р.и С.” ЕООД - изпълнител за извършването
на определен обем CMP, а именно: „Подмяна на подземна кабелна мрежа за улично
осветление на улица „В.” в град К.“.
Твърди се, че на 03.05.2019 г. бил подписан двустранен Протокол между
страните, удостоверяващ изпълнение с добро качество на СМР и подлежаща на
изплащане сума от страна на О.К. Във връзка с осъществените от страна на ищеца
в полза на ответника строителни дейности, подробно описани в
приемо-предавателен протокол от 03.05.2019г., от дружеството била издадена
данъчна фактура № **********/03.05.2019г. на стойност 59 909.58 лева с
ДДС.
На 13.06.2019 г. и 15.07.2019 г., ответникът заплатил само част от
процесната фактура, съответно в размер на 9909,58 лева и в размер на 11000
лева, като останал дължим и незаплатен остатък от 39 000 лева. Във фактурата
изрично било посочено, че плащането на цената относно предоставената услуга,
следва да бъде извършено чрез банков превод, по сметка на ищеца.
Твърди се, че при договора за изработка в строителството, възложителят е
длъжен да заплати цената на изпълнените СМР в деня на издаване на фактурата,
удостоверяваща дължимостта на плащането, респ. в 14-дневен срок от приемането
на стоката или услугата. В случая ответната О.К. не погасила остатъка от
задължението си по фактура № **********/03.05.2019г. в посочения по-горе
размер, нито в деня на издаване на фактурата, нито в законоустановения
14-дневен срок от приемането на CMP-та, съгласно двустранен Протокол от
03.05.2019г.
До момента на подаването на исковата молба била проведена кореспонденция
между страните в настоящото производство, но ответникът отказвал да заплати
дължимите суми. Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК от страна на ищцовото дружество не довело до адекватен резултат,
а именно – заплащане на 21 000 лв. от страна на О.К. която сума била
остатък по плащането на фактурата, като целият размер бил 39 000 лева.
Въз основа на подаденото по реда на чл.410 ГПК заявление в PC К. било
образувано ч. гр. д. №1398/2019 г., по което съдът издал заповед за изпълнение
срещу длъжника О.К. за плащане на претендираната сума от 21 000 лева. Срещу
заповедта в законовия срок постъпило възражение от длъжника, което породило
правния интерес от предявяване на иск за вземането.
Ищецът моли съда, да постанови решение, с което да
признае за установено, че О.К. дължи на дружеството следните суми, за които по
ч. гр. д. № 1398/2019 г. по описа на РС К. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, а именно: сумата от 21 000 лв. (двадесет и
една хиляди лева), представляващи част от дължим и незаплатен остатък от 39 000
лв. (тридесет и девет хиляди лева) по Фактура № **********/03.05.2019 г. на
обща стойност 59 909.58 лв. (петдесет и девет хиляди деветстотин и девет лева и
петдесет и осем стотинки) за извършени от „Р.И С.“ ЕООД в полза на О.К.
строително-монтажни работи по Договор от 15.03.2019 г., изразяващи се в
„Подмяна на подземна кабелна мрежа за улично осветление на улица „В.“ в град К.“.
Претендират се направените разноски по делото,
включително и тези в заповедното производство.
Ответната Община, не депозира отговор на исковата
молба в срока по чл.131 ГПК. В проведеното открито съдебно заседание
пълномощникът на Общината – юрк. Т., моли съда да отхвърли иска, поради
извършено пълно плащане на задължението.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства и с оглед изявленията на страните, намира следното:
За основателността на претенцията в тежест на ищеца е
да установи, че между страните е налице валидно облигационно отношение, по
договор за възлагане, по силата на което е извършил възложената работа и му се
дължи договореното възнаграждение.
По делото е представено копие от Договор № 27/15.03.2019
г. за възлагане, сключен между О.К. от една страна като възложител и „Р.И С.”
ЕООД ***, от друга страна като изпълнител, по силата на който възложителят е
възложил на изпълнителя извършването на
CMP – „Подмяна на подземна кабелна мрежа за улично осветление на улица „В.” в
град К.“. Цената за изпълнение на СМР, съгласно чл. 3 от договора е в размер на
59 909.58 лева с ДДС, платима чрез банков превод в 30-дневен срок след
подписване на двустранен протокол за приемане на извършените СМР, без забележка
и представяне на фактура от изпълнителя.
Ищецът е представил с исковата молба копие на
двустранно подписан на 03.05.2019 г. между страните протокол, съгласно чл. 3,
ал. 2 от договора, в който е отразено, че на място са констатирани изпълнени с
добро качество и подлежащи на изплащане описаните в него СМР. Представена е и
издадена от изпълнителя фактура **********/03.05.2019г. на стойност
59 909.58 лева с ДДС.
В исковата молба се твърди, че на 13.06.2019 г. и
15.07.2019 г. ответникът е извършил плащания по процесната фактура, съответно в
размер на 9909.58 лева и в размер на 11 000 лева, като останал дължим и
незаплатен остатък от 39 000 лева.
В проведеното на 27.02.2020 г. открито съдебно
заседание ответникът представя платежни документи за извършени плащания в размер
на 39 000 лева по фактура **********/03.05.2019 г., а именно – плащане,
извършено на 30.12.2019 г. в размер на 5 000 лева и плащане от 19.02.2020 г. в
размер на 34 000 лева. Т. е., с двете плащания общото задължение по
фактурата в размер на 59 909.58 лева е напълно погасено.
От приложеното ч. гр. д. № 1398/2019г. по описа на
КрлРС се установява, че съдът е издал в полза на „Р.И С.” ЕООД *** Заповед № 758
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.09.2019г. за сумата от
21 000 лева, дължима по фактура № **********/03.05.2019 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда – 25.09.2019 г. до окончателно плащане на вземането, както и за
разноските по заповедното производство в размер на 420.00 лева за държавна
такса и 1500.00 лева за адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е депозирано възражение от длъжника, поради което ищцовото дружество е
предявило настоящите искове за установяване на вземанията си по заповедта.
При така установената фактическа обстановка, съдът
прави следните правни изводи:
От представените писмени доказателства, съдът приема
за доказано, че страните са били в договорни правоотношения, възникнали от
договор за възлагане. От доказателствата по делото се установява, че възнаграждението
по договора за възлагане към дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК –
25.09.2019 г. не е било заплатено.
От изложеното дотук се установи, че в настоящото
производство предявеният иск е доказан по основание и размер. Следва обаче да
се посочи, че решението на съда трябва да отразява правното положение между
страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене.
Това задължава съда да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на
иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или
защото го погасяват. Преценката на съда за основателността на иска следва да
бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на
съдебното дирене в съответната инстанция, а не в деня на предявяване на иска.
Поради това, съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Специфичните особености на производството по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК, а именно – изискването за идентичност на основанието и размера на
вземането, заявени в заповедното производство и основанието и размера на
вземането по предявения иск, не налагат извода, че съществуването на вземането
към момента на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК е задължителна
предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК. Искове за установяване на съществуването на права към минал момент са
допустими само в изрично предвидените от закона случаи. Уредбата на заповедното
производство не съдържа изрична разпоредба, предвиждаща, че с иска по реда на
чл. 422 от ГПК се установява съществуването на вземането към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това
съдът, в производството по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, не е
обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението (така
и т. 1 на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. на ВКС по тълк.д. № 8/2017
г., ОСГТК). Също, съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 9 на
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013г., ОСГТК, в
производството по чл. 422 от ГПК, респ. чл. 415 от ГПК,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по
отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по
иска, предявен по реда на чл. 415, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 1 от ГПК.
В настоящия случай, по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК,
съдът съобразява факта, че задължението на ответника е погасено в хода на
процеса, тъй като с извършените на 30.12.2019 г. и 19.02.2020 г. плащания
главницата по процесната фактура е изцяло платена. Т. е. към момента на
приключване на съдебното дирене, претенцията на ищеца е неоснователна, тъй като
ответникът е изплатил изцяло исковата сума.
Предвид изложеното, съдът намира, че в случая е налице
хипотезата на чл. 235, ал. 3 от ГПК и извършеното плащане след подаване на
исковата молба, следва да бъде взето предвид, като установен по делото факт, а
доколкото е налице пълно погасяване на съдебно предявеното вземане за главница,
то предпоставя отхвърляне изцяло на иска по 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК.
По отношение на законната лихва:
Законната лихва представлява обезщетение за ищеца от
неоснователно забавяне на изпълнението на неговото парично вземане, която се
присъжда като законна последица от основателността на предявената претенция.
Когато основателно претендираното вземане бъде удовлетворено от ответника чрез
плащане в хода на процеса, законната лихва следва да бъде присъдена в полза на
ищеца, в случай че ответникът е изпаднал в забава независимо, че искът ще бъде
отхвърлен, тъй като претенцията му поначало е основателна. В случая обаче законна
лихва е претендирана единствено в заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, но не и в петитума на исковата молба по
установителния иск и исковият съд не следва да се произнася по нейната
дължимост или не.
По отношение на разноските:
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. № 4/2013г., ОСГТК, съдът следва да се
произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство. По общото правило на чл. 78 от ГПК, присъждането на
разноски на страните се основава на вината на противната страна, която с
поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу
неоснователно предявен срещу нея иск. Следователно, логиката на закона е, че
разноски винаги се дължат от страната, която неоснователно е предизвикала
делото, без значение от неговия изход, като задължението за заплащането им е
задължение за плащане на понесените от съответната страна вреди, когато
неправомерно е засегната нейната правна сфера. В настоящия случай ответникът е
дал повод за образуване на производство – по делото се установи, че в негова
тежест са възникнали претендираните и изискуеми парични задължения, като
погасяването им, довело да отхвърляне на иска, е извършено едва в хода на
процеса, след подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК.
Ето защо О.К. следва на общо основание да понесе отговорността за направените
от ищцовото дружество (заявител по ч. гр. д. №1398/2019 г. по описа на РС
Карлово) разноски в заповедното и исковото производство.
Съобразно представения списък на разноски по чл. 80 от ГПК и доказателствата за извършени такива, разноските на ищеца в исковото
производство са за дължимата държавна такса за завеждане на делото в размер на 420.00
лева и за адвокатско възнаграждение в размер на 1500.00 лева или общо в размер
на 1920.00 лева. Също толкова са разноските му и в заповедното производство –
за държавна такса 420.00 лева и за адвокатско възнаграждение – 1500.00 лева или
общо в размер на 1920.00 лева. Общо претендираните от ищеца разноски възлизат
на 3840 лева.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар на ищцовата страна, което следва да се разгледа. По смисъла
на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат
е прекомерно, съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото,
съдът по искане на другата страна може да присъди и по-нисък размер на разноските.
Според нормата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство по дело с
материален интерес от 10 000 лева до 100 000 лева, минималното адвокатско
възнаграждение възлиза в размер на 830 лева плюс 3% за горницата над 10 000
лева. В случая, с оглед заявения интерес от 21 00 лева, минималното
възнаграждение се равнява на 1160 лева. Наред с това, размерът на
възнаграждението следва да бъде справедлив и обоснован, както и съобразен с
естеството и обема на положения от адвоката труд (по аргумент от чл. 36, ал. 1
и 2 от Закона за адвокатурата). В случая цената на иска е 21 000 лева, а делото
не се отличава с фактическа или правна сложност, защото се касае за признаване
на вземане по договор за възлагане и издаване на една данъчна фактура, което
вземане е платено в хода на делото от ответника. Освен това производството е
приключило без събиране на допълнителни доказателства и без каквито и да е
процесуални усложнения. Разноските по делата не представляват нито санкция,
нито пък средство за неоснователно обогатяване на едната страна в процеса
спрямо другата, като свободата на договаряне на размера на адвокатския хонорар
следва да бъде ограничена единствено досежно отговорността, която следва да
носи противната страна, защото тя не участва в договаряне на размера на
адвокатското възнаграждение, с оглед евентуалната възможност тя да бъде
натоварена с разноски, които нито отговарят на фактическата и правна сложност
на делото, нито пък на основните начала в процеса.
Предвид изложеното, съдът намира, че претендираният
адвокатски хонорар надхвърля интереса и не съответства на фактическата и правна
сложност на делото. В този смисъл възнаграждението следва да бъде редуцирано до
законовия минимум от 1 160 лева, както в заповедното така и в исковото
производство. Така разноските по делото, които ответникът дължи на ищеца, са
общо в размер на 3160 лева, от които 1580 лева в заповедното и 1580 лева в
исковото производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Р.И С.“ ЕООД с ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***,
със законен представител управителя П.М.Р., ЕГН: **********, установителен иск с правно основание чл. 422,
ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено по
отношение на О.К. ЕИК ******** със седалище и адрес на
управление:***, представлявана от Кмета на Общината Е.К., че дължи на дружеството следните суми, за които по
ч. гр. д. № 1398/2019 г. по описа на РС К. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, а именно: сумата от 21 000 лв. (двадесет и
една хиляди лева), представляващи част от дължим и незаплатен остатък от 39 000
лв. (тридесет и девет хиляди лева) по Фактура № **********/03.05.2019 г. на
обща стойност 59 909.58 лв. (петдесет и девет хиляди деветстотин и девет лева и
петдесет и осем стотинки) за извършени от „Р.И С.“ ЕООД в полза на О.К.
строително-монтажни работи по Договор от 15.03.2019 г., изразяващи се в
„Подмяна на подземна кабелна мрежа за улично осветление на улица „В.“ в град К.“, като погасен
поради извършено плащане в хода на съдебното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, О.К. ЕИК ******** със седалище и адрес на управление:***, представлявана
от Кмета на Общината Е.К. да
заплати на Р.И С.“ ЕООД с ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление:***, със законен представител управителя П.М.Р., ЕГН: **********
направените по делото разноски в размер
на общо 3160 лв. (три хиляди сто и шестдесет лева), от които 1580 лева –
разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 1398/2019 г. по описа на
КрлРС и 1580 лева – разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред П.
о. с., в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Ц.Ч.