Решение по адм. дело №2028/2025 на Административен съд - Варна

Производството по делото е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба от А. П. Ж., [ЕГН], подадена чрез адв. А. Д., против Заповед № 25-0442-000304/12.08.2025г. на началник сектор към ОД на МВР-Варна, Четвърто РУ-Варна, с която на основание чл.171, т.1, б."б" ЗДвП на оспорващия е наложена принудителна административна мярка - временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца.

В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност на оспорената заповед, като постановена при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалния закон. Изразява се становище, че същата, в противоречие с нормативните изисквания, не е надлежно мотивирана. Оспорва се наличието на административно нарушение, което да е основание за нейното издаване, като се твърди, че жалбоподателят е бил лишен от възможност да даде кръвна проба, каквато той не е отказвал да предостави. Релевират се доводи, че процесната ЗППАМ не отговаря на въведените от законодателя изисквания за форма и съдържание. Отправя се искане за отмяна на заповедта, поради противоречие с нормата на чл.146 от АПК.

В съдебно заседание оспорващият не се явява и не се представлява. Депозира писмена молба чрез процесуалния си представител, в която се излага становище по хода на делото, а също и подробни мотиви в допълнение на сочените в жалбата съображения. Конкретно се привеждат доводи за кумулиране на санкции, наложени съответно с обжалваната заповед и с НП, във връзка с което се твърди нарушение на принципа „non bis in idem“. Допълват се възражения, свързани с приложението на Хартата за основните права на ЕС /ХОПЕС/ и в частност приложението на член 50 и чл.52 от същата, като се иска съобразяване на Решение на СЕС по дело С-97/21 г. Навеждат се допълнителни твърдения за противоречие на заповедта с принципа на съразмерност, визиран в чл.6, ал.1 и ал.5 от АПК, както и с целта на закона. Твърди се липса на доказано противоправно поведение от страна на жалбоподателя; поддържа се искането за отмяна на оспорената заповед, като се претендира присъждане на съдебни разноски.

Ответникът по жалбата– началник сектор към ОД на МВР-Варна, Четвърто РУ-Варна, чрез процесуален представител- гл. юрисконсулт Г. Г., изразява становище за законосъобразност на оспорената заповед. Отправя искане за отхвърляне на жалбата, като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираните от жалбоподателя разноски за адвокатско възнаграждение.

Съдът, след преценка становищата на страните, събраните по делото доказателства и приложимите нормативни разпоредби, съобразно обхвата на съдебната проверка, приема за установено от фактическа страна, следното:

Въз основа на писмените доказателства се установява, че на 10.08.2025 г. в 15,15 ч., при проверка от служители на Четвърто РУ при ОД на МВР – Варна, е установено че оспорващият А. П. Ж. управлява лeк автомобил [Марка], с рег. № [рег. номер], в [населено място], по [улица], в посока към [улица]. Същият е спрян за проверка до сграда номер 2 на посочената улица, като отказва да му бъде извършена проверка с техническо средство „Дръг тест 5000“, с номер ARКА 0045.

На оспорващия е съставен АУАН № 4496759/ 10.08.2025 г., за нарушение по чл. 174, ал. 3 от ЗДвП – отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на наркотични вещества или техните аналози.

Издаден е талон за медицинско изследване № 276096/ 10.08.2025 г., връчен на лицето в 15,15 ч. на същата дата. Съобразно отбелязването в Протокол за медицинско изследване и вземане на биологични проби за концентрация на алкохол в кръвта и/или употреба на наркотични вещества и техните аналози, оспорващият е отведен във ВМА-Варна за вземане на кръвна проба за химичен анализ, но не е дал проба за изследване. Издаден е амбулаторен лист от същата дата, в който е отразено, че А. Ж. е доведен от екип на полиция за тест за наркотици, но е отказал да даде кръв и урина за проба.

С оспорената в настоящото производство Заповед № 25-0442-000304/12.08.2025г. за установеното нарушение по чл. 174, ал. 3, пр. 2 ЗДвП и на основание чл. 171, т. 1 б. „б“ ЗДв.П, В. А. Ж.- ***** сектор към ОД на МВР – Варна, Четвърто РУ-Варна, съобразно правомощията си по Заповед № 365з-8226/ 30.12.2021 г., прилага спрямо оспорващия принудителна административна мярка – временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността му, но не повече от 18 месеца.

В отговор на изискана от съда информация, от Четвърто РУ при ОД на МВР-Варна е постъпила справка, че във връзка със съставения акт, на А. Ж. е издадено НП №25-0442-001394/28.09.2025г. Същото не е връчено и съответно не е влязло в сила.

В хода на съдебното производство, за изясняване на спора от фактическа страна, са събрани гласни доказателства, посредством разпита на свидетелите К. В. И. и А. А. Д., които съобщават, че при проверката оспорващият е отказал да бъде изпробван с техническо средство за употреба на наркотични вещества. Потвърждават и че същият е бил отведен в МБАЛ -Варна при ВМА, но след разговор с лекар е отказал да предостави биологични проби за изследване. Не се констатират основания за съмнение в достоверността на свидетелските показания, поради което съдът приема, че същите следва да бъдат кредитирани и приети за обективни и правдиви.

 

Така установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи:

Жалбата е насочена срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност, съгласно изричната разпоредба на чл. 172, ал.5 от ЗДвП. Същата е депозирана в законоустановения срок по чл. 149, ал. 1 АПК, от легитимиран субект – адресат на оспорената заповед и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна, по следните съображения:

Принудителните административни мерки са акт на държавна принуда, предвидена в чл. 22 от ЗАНН за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване на вредните последици от тях. Принудителните административни мерки се налагат със заповед, която има характер на индивидуален административен акт. Случаите, в които могат да се прилагат принудителни административни мерки, техният вид, органите, които ги прилагат, начинът за тяхното приложение, както и редът за тяхното обжалване се уреждат в съответния закон или указ (чл.23 от ЗАНН).

Съгласно чл. 172, ал.1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 2б, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е приета Заповед № 365з-8226/ 30.12.2021 г. с която директорът на ОД на МВР-Варна е оправомощил началниците на сектори в РУ при ОД на МВР-Варна да прилагат принудителните административни мерки по чл.171, т.1 и следователно обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, при упражняване на предоставените му съгласно цитираната заповед, правомощия.

Оспореният индивидуален административен акт е издаден в предвидената писмена форма и съдържа всички необходими реквизити, съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 АПК, в това число изложение на фактическите и правните основания за приложената принудителна мярка по чл. 22 ЗАНН. Като правно основание за издаване на акта са посочени разпоредбите на чл.174, ал.3 и чл.171, т.1, б.“б“ от ЗДвП, а като фактически основания за издаването му са отразени съставеният АУАН и констатациите относно обстоятелствата, при които е извършено установеното нарушение. Следователно нормативните изисквания за формата на административния акт са спазени и обжалваната заповед се явява валиден акт, който позволява осъществяването на съдебен контрол за законосъобразност.

Съдът не намира основания да се съгласи с изложените в жалбата доводи за липса на мотиви за издаването на заповедта. От обстоятелствената част на оспорения акт става ясно в напълно достатъчна степен въз основа какви обстоятелства и по какви съображения е била издадена заповедта. Същата е надлежно мотивирана, включително и чрез препращане в съдържанието й към съставения АУАН, издадена е след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и липсват несъответствия с процесуалните правила, които да обусловят нейната отмяна.

По отношение приложението на материалния закон, съдът съобрази следното:

Процесната заповед е издадена на основание чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДв.П. Съгласно цитираната разпоредба, за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки, като по т. 1 б. „б“ е въведена и такава за временно отнемане на свидетелство за управление на водач, който управлява МПС с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, установена с медицинско и химическо лабораторно изследване или с изследване с доказателствен анализатор, или с друго техническо средство, определящо съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух, или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест, както и който откаже да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследване с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване – до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца.

Принудителните административни мерки по чл. 171, ал. 1 ЗДвП се прилагат с цел осигуряване безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административните нарушения, т. е. тези мерки са от вида на преустановяващите и превантивни ПАМ. Мярката, наложена в разглежданата хипотеза е превантивна – да не се допусне създаването на опасност за движението по пътищата при управление на МПС от водач, за когото не е установено по надлежния ред, че не е употребил наркотични вещества или техни аналози. За приложението на процесната ПАМ във връзка с конкретното нарушение е необходимо кумулативното наличие на два елемента– управление на МПС от адресата на заповедта и отказ да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/или химико-токсикологично лабораторно изследване.

В случая от приложените по административната преписка писмени доказателства се установява наличието на предвидените в закона материалноправни предпоставки за налагане на процесната ПАМ – оспорващият управлява ППС и отказва да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на наркотични вещества или техните аналози. Налице е следователно една от възможните хипотези, при които се прилага процесната ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП. При установеното с АУАН нарушение по чл. 174, ал. 3 ЗДвП, ответникът е действал в условията на обвързана компетентност, като не е имал възможност за преценка дали да наложи или не процесната по делото ПАМ. С оглед изложеното оспорената заповед е постановена в съответствие с материалния закон.

Правилно е посочен и размерът на срока, за който е наложена принудителната административна мярка. Същата е определена в рамките на установения в нормативно предвидения срок - до решаване на въпроса за отговорността на водача, но за не повече от 18 месеца, съгласно чл. 171, ал. 1, б. "б" от ЗДвП. Посоченият срок е максимално допустимият за налагане на ПАМ, което от своя страна не изключва възможността въпросът за отговорността на водача да бъде решен и преди изтичането му, като отпаднат основанията за налагане на мярката.

На следващо място, спазена е и целта на закона. ПАМ се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях и се налагат независимо от обстоятелството дали и кога ще бъде ангажирана административнонаказателната отговорност на лицето. Видът на нарушението – отказ за извършване на проверка за употреба на наркотици с техническо средство и степента му на обществена опасност е съобразена от законодателя, който е предвидил процесната ПАМ като временно отнемане на СУМПС на водач до разрешаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от 18 месеца. Следователно оспорената заповед е съответна на целта на ЗДвП – да се осигури безопасността на движението по пътищата, като се отнеме временно свидетелството за управление на МПС на водач, който отказва да бъде проверен с техническо средство и по такъв начин да се елиминират потенциалните възможности за възникване на пътнотранспортни произшествия. Засягането с оспорената заповед на правата на оспорващия съдът намира за съразмерно и съответно на преследваната от законодателя легитимна цел, още повече, че оспорващият е отказал да даде и биологична проба за медицинско изследване, като е споделил пред свидетелите и лекаря, извършил прегледа, че предишния ден е употребил марихуана (видно от показанията на св.Д. и от отбелязването в Протокола за медицинско изследване). При това положение не може да бъде споделено виждането за противоречие на заповедта с принципа на съразмерност, визиран в чл.6, ал.1 и ал.5 от АПК.

Процесната ПАМ не представлява вид административно наказание (по арг. на чл. 12 и чл. 13 ЗАНН). Макар и същата да засяга негативно правата и интересите на адресата й, с нея не се цели санкциониране, а въздействие по друг начин върху адресатите, с цел препятстване на възможността за извършване или продължаване извършването на дадено нарушение. Също така времето, през което лицето е лишено от правоуправление по силата на ПАМ, се приспада от наказанието, в случай, че такова бъде наложено, поради което доводите за нарушаване на принципа „non bis in idem“ и за кумулиране на санкции са изцяло неоснователни.

Във връзка с направените от жалбоподателя възражения, свързани с приложението на Хартата за основните права на ЕС /ХОПЕС/ и в частност приложението на член 50 от същата и за прилагане решение на СЕС, в частност С-97/21 г., следва да се отбележи следното: Решение на СЕС от 04.05.2023 г. по дело С-97/21 е по преюдициално запитване, отправено в рамките на производство по дело: МV – 98 срещу Началник на отдел „Оперативни дейности“- [населено място] в ГД „Фискален контрол“ при ЦУ на НАП, по спор относно наложена мярка „Запечатване на търговски обект“, в който е извършена продажба на стока без да се издаде фискална касова бележка и е относно тълкуването на чл. 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност и чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Следователно фактите, във връзка с които е поставен преюдициалният въпрос, по който СЕС се е произнесъл, не е идентичен с тези по разглеждания случая, поради което не може да бъде обоснована задължителната сила на Решение на СЕС от 04.05.2023 г. по дело С-97/21 за националната юрисдикция в настоящото съдебно производство - даденото от СЕС тълкуване на общностните норми е с оглед конкретните факти по главното производство, които са различни от фактите и предмета на настоящия спор. С решението е дадено тълкуване по прилагането не само на чл. 273 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност, а и на чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, но последното е в контекста на недопустимостта на национална правна уредба, съгласно която за едно и също неизпълнение на данъчно задължение и след провеждане на отделни и самостоятелни производства, на данъчнозадълженото лице може да бъде наложена мярка имуществена санкция и мярка запечатване на търговски обект, които подлежат на обжалване пред различни съдилища, доколкото посочената правна уредба не осигурява координиране на производствата, позволяващо да се сведе до стриктно необходимото допълнителната тежест от кумулирането на посочените мерки, и не позволява да се гарантира, че тежестта на всички наложени санкции съответства на тежестта на разглежданото нарушение. При това положение, механичното позоваване по аналогия на решение на Съда на Европейския съюз по дело С-97/21, във всички случаи, в които се касае за кумулация на мерки, обезсмисля един цял правен институт в националната ни правна система, поради което такъв подход не може да се възприеме от настоящата съдебна инстанция.

Следва да се изтъкне също, че както беше посочено по-горе, в случая изобщо не може да се приеме, че с налагането на процесната ПАМ е нарушено правото по член 50 ХОПЕС („Никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказан за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона“) – към датата на издаване на обжалваната ЗППАМ, образуваното по реда на ЗАНН със съставения АУАН административнонаказателно производство за същото нарушение, за което е наложена ПАМ, не е приключило с влязло в сила наказателно постановление (съдебно решение). Съответно не е нарушен и принципът „non bis in idem“, забраняващ кумулирането на санкции и на процедури за търсене на отговорност с наказателноправен характер по смисъла на член 50 ХОПЕС – от една страна процесната ПАМ е наложена със срок до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. От друга страна, при влизането в сила на НП за реализирането на административно наказателна отговорност по чл. 174, ал. 3 ЗДвП, съответно при изпълнението на налаганото за това нарушение на водача наказание "временно лишаване от право да управлява МПС", при прилагането на чл. 29а ЗАНН, ще бъде приспаднато времето, през което за същото нарушение наказаното лице е било лишено по административен ред или фактически от възможността да упражнява правото да управлява МПС т. е ще бъде приспаднато времето, през което при прилагането на правните последици на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, лицето е било с отнето СУМПС и съответно лишено от възможността да упражнява правото да управлява МПС. Следователно прилагането на процесната ПАМ до влизането в сила на НП за същото нарушение, няма да доведе до кумулиране на две санкции с наказателноправен характер по см. на член 50 ХОПЕС.

На следващо място, член 52 от ХОПЕС допуска възможността за ограничаване на правата и свободите, признати от ХОПЕС, ако са изпълнение две условия - ограничението да е предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи (т. е да е спазен принципът на пропорционалността). В случая без съмнение първото условие е изпълнено – в ЗДвП изрично е предвидена възможността за налагане и на административни санкции по чл. 174, ал. 3 ЗДвП, и на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП, на водач на МПС, който откаже да му бъде извършена проверка за употреба на наркотични вещества или техни аналози. Съобразен е и принципът на пропорционалност на ограниченията на правото по член 50 ХОПЕС, изискващ, съгласно, установената съдебна практика по член 52 ХОПЕС, прилагането на ограниченията само ако са необходими за постигането на легитимни цели, преследвани от приложимата правна уредба, като породените от мярката неудобства не трябва да са несъразмерни спрямо поставените цели. Очевидно в случая нито вида, нито съдържанието, нито срока на наложеното ограничение с ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП (до решаване на въпроса за административнонаказателната отговорност за обуславящото налагането на ПАМ нарушение, при приспадане на срока на действие на ограничението от срока, за който се изпълнява наказанието "лишаване от право да управлява МПС"), сочат непропорционалност на ограничението, както от гледна точка тежестта на обуславящото прилагане на ПАМ административно нарушение, така и от гледна точка на необходимото за постигането на законово регламентираните цели, свързани с осигуряване безопасността на движението по пътищата. Налагането на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. "б" ЗДвП е в разумно съотношение на пропорционалност между засегнатите интереси на водача на МПС и охраняваните с прилагането на ПАМ обществени отношения, като засягането на права и законни интереси на водача при прилагането на процесната ПАМ, е съразмерно на тежестта на установеното нарушение и е необходимо за постигането на целите на осъществяваната принуда.

Предвид всичко изложено се налага извод за законосъобразност на оспорената заповед тъй като не е налице нито едно от отменителните основания по чл. 146 от АПК. Оспорваната ПАМ е в съответствие с действащите към датата на издаването й материалноправни норми и с целта на закона, поради което жалбата, като неоснователна, следва да се отхвърли.

При този изход на спора и с оглед своевременното направено искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение от процесуалния представител на ответника, следва на основание чл. 143, ал. 4 АПК жалбоподателят да бъде осъден да заплати на ОД на МВР - Варна (в чиято структура е органът, издал оспорения акт), направените по делото разноски в размер на 200 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 Граждански процесуален кодекс, във вр. с чл. 37, ал. 7 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и в съответствие с фактическата и правна сложност на делото.

По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК, Административният съд – Варна, XХI състав

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалбата на А. П. Ж., [ЕГН], против Заповед № 25-0442-000304/12.08.2025г. на началник сектор към ОД на МВР-Варна, Четвърто РУ-Варна, с която на основание чл.171, т.1, б."б" ЗДвП е наложена принудителна административна мярка „Временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“.

 

ОСЪЖДА А. П. Ж., [ЕГН] да заплати на ОД МВР Варна на сумата от 200.00 (двеста) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.