Решение по КНАХД №1449/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 63 „в“ от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба от Р. Т. Ч., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], чрез адв.Е. С. от ВАК, срещу Решение № 634 от 30.05.2025 г., постановено по АНД № 20253110201947 по описа на Варненски районен съд за 2025 г., с което е потвърдено НП № 129/ 05.03.2025 год. на заместник-кмета на Община Варна, с което на лицето било наложено административно наказание глоба в размер на 50,00 лв., на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН и чл.178е от ЗДвП, като Ч. е осъдена да заплати на Община Варна сумата от 80 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В касационната жалба се излагат доводи, че първоинстанционният съд не е изследвал обстоятелството, че жалбоподателката вече е санкционирана за същото нарушение с фиш за налагане на глоба, като се сочи, че се касае за превозно средство, което поради настъпила повреда е било оставено трайно на процесното място. Привеждат се доводи за наличие на съществени процесуални нарушения, допуснати в хода на административнонаказателното производство, изразяващи се в липса на надлежно описание на нарушението, на обстоятелствата, при които се твърди, че е извършено и на доказателствата, които го потвърждават. Изразява се становище, че паркирането върху тротоар не е изцяло забранено, а е допустимо при наличие на визираните в чл.94, ал.3, изр.2 от ЗДвП условия, които не са описани в наказателното постановление и отсъствието на които се намира за неустановено. Отправя се искане за отмяна на въззивното решение, както и за постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се отмени издаденото наказателно постановление. Иска се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски.

 

Ответникът по касационната жалба – заместник-кмет на Община Варна, депозира писмено становище, в което излага съображения за неоснователност на жалбата, респ. за правилност на постановеното решение. Отправя искане оспореното решение да бъде оставено в сила, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

 

В съдебно заседание се явява представител на ОП – Варна, който изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита оспореното решение за правилно и законосъобразно и предлага същото да бъде оставено в сила.

 

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени към наведените касационни основания, приема за установено следното от фактическа страна:

 

Производството пред Варненски районен съд е образувано по жалба от Р. Т. Ч. срещу НП № 129/ 05.03.2025 год. на заместник-кмета на Община Варна, с което на лицето било наложено административно наказание глоба в размер на 50,00 лв., на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН и чл.178е от ЗДвП.

За да постанови обжалваното решение, въззивният състав е приел следната фактическа обстановка:

На 01.02.2025г. служителят на сектор „Общинска полиция“ К. М. Т. установил, че върху тротоара на [улица], до сграда №**, е паркиран товарен автомобил „Рено Мастер“ с рег. № [рег. номер]. Мястото не било определено за такова за паркиране от собственика или администрацията, поради което Т. преценил, че е налице административно нарушение. Същият извършил проверка и установил, че автомобилът е собственост на „Веслец трейд“ ЕООД, поради което съставил фиш за налагане на глоба на законния представител на дружеството-касаторът Ч., като прикрепил уведомление към превозното средство. Ч. подала възражение срещу фиша, поради което на 21.02.2025г. срещу нея бил съставен акт за установяване на административно нарушение, за това, че на 01.02.2025г. около 09,50ч., е паркирала процесния товарен автомобил върху тротоар, на неопределено от собственика или администрацията място. В съдържанието на акта били описани обстоятелствата около извършване на нарушението и била дадена правна квалификация по чл.94, ал.3 от ЗДвП. Актът бил съставен в присъствието на касатора, бил предявен и подписан от нея с общи възражения. Писмени такива били депозирани в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН, но били счетени за неоснователни от наказващия орган. Въз основа на съставения акт на 05.03.2025г. било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което АНО възприел изцяло фактическите констатации на актосъставителя и правната квалификация на нарушението, като наложил на жалбоподателката наказание глоба в размер на 50,00 лева, на основание чл.178е от ЗДвП.

За установяване на изложената фактическа обстановка съдът е изслушал показанията на свидетелите К. М. Т. и П. Д. М., като ги е кредитирал изцяло. Отдал е особено значение на показанията на св.Т. и е съобразил, че същият е очевидец на извършеното нарушение, а изявленията му кореспондират на приложените по делото писмени доказателства. Въз основа събраните доказателства съдът е счел изложената фактическа обстановка за безспорно установена. Отчел е и липсата на подадена декларация по чл.188 от ЗДвП от страна на жалбоподателката, която да удостоверява, че автомобилът е паркиран на процесното място от трето лице, при което е формирал извод, че извършител на нарушението е именно Ч..

За да потвърди наказателното постановление, прието е от въззивния съд, че при издаването му не са допуснати съществени процесуални нарушения, обуславящи неговата отмяна. Не е констатирано нарушение на разпоредбите на чл. 42 и чл.57 от ЗАНН, като е счетено, че при съставянето на акта и при издаването на наказателното постановление са спазени установените в ЗАНН срокове и процедури, както и че същите съдържат изискуемите от цитираните разпоредби реквизити. Изводът на АНО за безспорната установеност на процесното нарушение е споделен като единствено възможен, предвид събраните по делото доказателства, а приложението на материалния закон е оценено като правилно. Прието е, че при правилна правна квалификация на нарушението е било наложено и надлежно наказание, в минималния размер, предвиден в закона, поради което съдът е бил лишен от възможност да го ревизира. Възраженията, че касаторът Ч. вече е била санкционирана с по-рано издаден фиш за налагане на глоба за същото нарушение, са отхвърлени като неоснователни, като е прието, че се касае за две отделни административни нарушения.

С тези съображения ВРС потвърдил изцяло НП, като присъдил в полза на АНО и юрисконсултско възнаграждение.

 

Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

 

Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 АПК от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 АПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Обжалваното решение е валидно, постановено в съответствие с приложимия материален закон и правилно. Изложените от въззивния съд мотиви относно основанията за потвърждаване на НП изцяло се споделят и от настоящия състав, поради което не е необходимо тяхното повтаряне, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1, изр. 2 АПК. За изчерпателност и с оглед изложените в касационната жалба възражения, съдът намира за необходимо да отбележи следното:

От страна на въззивния съд е извършена цялостна проверка на НП, съгласно задължението по чл. 313 и чл. 314 НПК, приложим по препращане от чл. 84 ЗАНН и е достигнат до правилен извод за липса на допуснати съществени процесуални нарушения в хода на административонаказателното производство. Настоящият съдебен състав споделя това становище, като констатира, че съставеният АУАН и издаденото въз основа на него НП съдържат законоустановените в чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН реквизити; издадени са в предвидените за това срокове, като при връчването им не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Наказателното постановление е издадено от компетентен орган (видно от приложеното копие на Заповед № 0128/24.01.2024 г. на кмета на Община Варна). Описанието на нарушението е достатъчно пълно и ясно, като позволява на санкционираното лице да разбере извършването на какво деяние му е вменено и да организира адекватно защитата си. В НП ясно е посочено, че автомобилът е товарен и е паркиран върху тротоар, на неопределено място от собственика или администрацията. Съдебната практика трайно приема, че при установяване факта на паркиране върху тротоар на място, което не е определено за целта от собственика на пътя или администрацията, която го управлява, е налице нарушение на с чл. 94, ал. 3 от ЗДвП, като не следва да се изследват останалите предпоставки на нормата (допустимата максимална маса на превозното средство, как е било паркирано превозното средство спрямо оста на пътя, разстоянието между паркирания автомобил и сградите), които са предвидени като изисквания към водачите само в случай, че за съответния тротоар е определено място за паркиране от съответната община или администрация. В конкретния случай също така се касае за товарен автомобил с допустима маса над 2,5 тона-автомобилите от тази марка и модел могат да бъдат с различно тегло, но всички варианти са с тегло над посочената допустима маса. Поради това изложените в касационната жалба доводи за липса на съществени елементи от нарушението се явяват неоснователни, тъй като в НП ясно са посочени относимите към отговорността на нарушителя обстоятелства, а именно- че се касае за товарен автомобил с посочената марка и модел и че същият е паркиран на място, неопределено за тази цел.

Правилно въззивният съд е счел за доказано извършването на описаното в наказателното постановление нарушение. При субсидиарното прилагане на НПК, районният съд е изпълнил служебното си задължение да проведе съдебното следствие по начин, който е осигурил обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства, включени в предмета на доказване по конкретното дело, при точното съблюдаване на процесуалните правила относно събиране, проверка и анализ на доказателствата, като не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила. ВРС е събрал необходимите и относими доказателства и е изложил последователни мотиви относно тяхната оценка.

Правилно, въз основа липсата на декларация по чл.188 от ЗДвП, е счетено за доказано по несъмнен начин, че касаторът Ч. е паркирала притежаваният от представляваното от нея дружество товарен автомобил на процесното място. Споделя се и извода, че правната квалификация на нарушението е определена правилно от АНО. Нормата на чл.94, ал.3 от ЗДвП допуска престой и паркиране на моторни превозни средства с допустима максимална маса до 2,5 тона върху тротоарите само на определените от собствениците на пътя или администрацията места. Като е паркирала автомобил с допустима максимална маса, надвишаваща посочената, върху тротоар, на място, което не е определено за тази цел, Ч. е нарушила цитираната разпоредба, за което правилно и законосъобразно е санкционирана с обжалваното наказателно постановление. Наказващият орган правилно е издирил приложимата санкционна разпоредба и е наложил наказание по реда на чл.178е от ЗДвП, предвиждащ санкция за лице, което паркира пътно превозно средство в паркове, градини, детски площадки, площи, предназначени само за пешеходци, и на тротоари в населените места извън разрешените за това места, какъвто е и процесният случай. Наказанието е наложено в минималния размер, предвиден в закона /в редакцията, действала към момента на извършване на нарушението/, при което липсва възможност за по-нататъшна индивидуализация.

В обжалваното решение са обсъдени всички доводи на страните, като е направено надлежно изложение в мотивите на съдебния акт на установените от събраните по делото фактически обстоятелства и на следващите от тях правни изводи. Решението е постановено след произнасянето на Конституционния съд с Решение № 4 от 30.04.2025 г. на КС по к. д. № 29/2024 г., с което нормата на чл.189з от ЗДвП е обявена за противоконституционна, но въззивният съд не е обсъдил въпроса за приложението на чл.28 от ЗАНН. Пропускът обаче не е съществен, тъй като в случая не са налице основания нарушението да бъде счетено за маловажно. За приложението на посочената разпоредба е необходимо наличието на някакви особени извинителни обстоятелства, обусловили извършването на нарушението, във връзка с които същото да се отличава с по-малка тежест от обичайните нарушения от този вид, а в случая такива не се констатират. Напротив, от самия текст на касационната жалба е видно, че автомобилът е бил в покой на процесното място през един продължителен период от време.

По отношение останалите доводи, изложени в касационната жалба, съдът намира следното: Основното възражение на касатора пред въззивния съд, поддържано и в касационната жалба, е за нарушаване на принципа „non bis in idem“. Възражението е неоснователно. Действително, по делото е приложено копие от фиш за налагане на глоба №GT 2568146, от който е видно, че на 16.08.2024г. на жалбоподателката е наложено наказание за аналогично нарушение. Принципът „non bis in idem“ обаче се прилага при идентичност на субекта в двата процеса и при наличие на наказателно обвинение за едно и също деяние като "тъждество или идентичност на фактите или такива, които по същество са значително сходни". Процесното нарушение е извършено на 01.02.2025г.- много след това, за което е наложена санкция с фиш и следователно са налице различни нарушения от един вид. Не може да се приеме, че се касае за едно трайно противоправно състояние, представляващо само едно административно нарушение. Целта на административните наказания е преди всичко преустановяването на противоправното поведение от страна на нарушителя. След налагането на глоба с фиш жалбоподателката е следвало незабавно да преустанови закононарушението, като премести на подходящо място процесния автомобил. Наличието му на неразрешено за паркиране място осъществява поотделно състава на вмененото на касатора нарушение на всяка дата, на която същото бъде констатирано. Да се приеме обратното би означавало, че срещу заплащане на глоба от 50,00 лева санкционираното лице се е сдобило с правото да нарушава безкрайно нормативната уредба, като държи автомобила си на неопределено за паркиране място, а това очевидно противоречи не само на законовите изисквания, но и на здравия разум. Разбирането на жалбоподателката, че срещу заплащането на посочената глоба е придобила един вид паркомясто, на което може да остави превозното средство за неограничено време в нарушение на закона, е очевидно несъстоятелно и не може да бъде споделено. Съдът приема, че отделните дати, на които е констатирано паркирането на автомобила в нарушение на нормативните изисквания, осъществяват поотделно състава на процесното нарушение, поради което и не е налице основание за отмяна на постановеното наказателно постановление на това основание.

При това положение съдът намира, че не се констатират посочените от касатора основания за отмяна, а съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението.

По изложените съображения, поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и отправеното искане, в полза на ответника по касация следва за се присъди юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 143 АПК, приложим по аргумент от чл. 63 „д“, ал. 1 ЗАНН, в размер определен в чл. 37 от Закона за правната помощ. Съгласно цитираната норма заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. За защита по дела по ЗАНН актуалната редакция на чл. 27е от Наредбата за заплащане на правната помощ предвижда възнаграждение в размер от 130 до 190 лева. Производството по настоящото дело е протекло в едно съдебно заседание, като случаят не се отличава с фактическа или правна сложност, поради което съдът намира, че следва да се присъди възнаграждение в размер на предвидения в Наредбата минимум от 130,00 лева.

Водим от горното, касационният състав

 

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 634 от 30.05.2025 г., постановено по АНД № 20253110201947 по описа на Варненски районен съд за 2025 г.

 

ОСЪЖДА Р. Т. Ч. от [населено място], [ЕГН], да заплати на Община Варна сумата от 130.00 (сто и тридесет) лева, представляващи извършени в производството разноски.

 

Решението не подлежи на обжалване.