№ 3635
гр. Варна, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на девети
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Симона Р. Донева
при участието на секретаря Веселина Д. Г.а
като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело №
20253110101035 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от Ж. В. П. - Е. срещу „Л.“
ООД главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 11, вр.
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК за прогласяване на нищожността на
договор за кредит, сключен на 15.10.2024 г. между ищцата и ответника поради
противоречието му със закона, като в същия не е посочен реалният ГПР, като
също така не е посочена реално дължимата сума по договора за кредит; в
условие на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1 предл. трето от
ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27 от Договор за кредит,
предвиждаща заплащането на неустойка, поради противоречието и с добрите
нрави.
В исковата молба ищцата Ж. В. П. - Е., чрез адв. Л. Б. излага, че на
15.10.2024 г., Ж. П. - Е. е сключила Договор за потребителски кредит по
силата, на който „Л.“ ООД и е предоставило в заем сумата от 350 лв. при
фиксиран ГЛП от 36.00 % и ГПР от 42.58 % и съгласно погасителния план
следвало да внесе една вноска в размер на 360,50 лв., като сумата включвала
главница и лихва. Впоследствие разбрала, че следва да изплати сума в размер
на 455 лева, като допълнително в задължението била включена и неустойка за
непредоставяне на обезпечение. Твърди, че ГПР по скрит начин е увеличен,
1
тъй като в него не е била включена дължимата неустойка. В раздел II, т. 8 от
стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити е било посочено, че потребителят се задължава да
предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. безусловна банкова
гаранция или 2. поръчителство на едно трето физически лица, което да
отговаря на определени от кредитора условия, като в раздел III, т. 4.3., като в
случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя щяло да
бъде начислена неустойка в размер на 94.50 лева. Сочи, че в случая липсва
ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по
кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия,
като по този начин потребителят се поставял в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Поддържа, че посочения ГПР е 42.58 %, ГЛП е 36.00 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и
по какъв начин е формиран ГПР.
Твърди, че в ГПР следва да са включени всички разходи, които ще
извърши потребителят и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение, като по силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
Излага доводи, че в случая неустойката представлява обезщетение за
вредите от неизпълнението на породеното главно задължение увеличава дълга
на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до
увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Сочи, че
целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора, а доколкото
неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с
претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение, то неустойката излиза извън присъщите си
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Поддържа, че кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до
„скрито“ оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по
кредита за потребителя като ГПР от 42.58 % нараства допълнително и
2
обогатява неоснователно въвежда допълнителен източник на доход на
икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Моли за
уважаване на иска. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК, ответникът „Л.“ ООД
депозира отговор на исковата молба, в излага доводи за неоснователността на
иска. Оспорва твърдението, че между страните е бил сключен договор за
кредит. Навежда възражение срещу искането на ищцата по чл. 190 от ГПК,
като сочи, че задължаването на една страна да представи документ, от който
ще се ползва насрещната страна е заобикаляне на процесуалните правила за
доказване и за да бъде уважено искане по чл. 190 от ГПК ищецът трябва да
докаже, че исканият документ не се намира в негово притежание поради
причина, за която не може да му се вмени вина. Поддържа, че такова
доказване не е проведено от ищеца и продължава да не е ясно как е
формулирал толкова конкретни твърдения в исковата си молба, като не
разполага с договор от който да почерпи информация за тях. Излага, че
способът за събиране на доказателства, регламентиран в чл. 190, ал. 1 от ГПК,
не е предвиден, за да бъде улеснена една от страните по делото, като вместо
нея насрещната страна бъде задължена да представи документи, които се
намират и у двете страни. По този начин се подменя и тежестта на доказване,
като под угроза от прилагане на санкцията на чл. 161 от ГПК се вменява на
страна да ангажира доказателства за факти, за които не само не носи
доказателствената тежест, а и доказването им е неизгодно за нея. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира разноски.
В о. с. з. от 11.09.2025 г. страните, редовно призовани, не се явяват не се
представляват.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази
предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и
отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически и правни положения:
За успешното провеждане на предявените искове по чл. 26, ал. 1, предл.
1 от ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД по повод на клаузата по чл.
27 от договора, ищецът следва да установи по несъмнен начин в условията на
пълно и главно доказване, че между него и ответника е сключен договор за
3
потребителски кредит, който е подписан в разрез с императивните правила за
поведение, нормативно регламентирани в ЗПК и ЗЗП, евентуално, че клаузата
по чл. 27 от договора, свързана с предоставянето на обезпечение противоречи
на добрите нрави. Ответникът следва да проведе насрещно доказване по тези
факти, че е предоставил на потребителя изискуемата преддоговорна
информация при сключването на договора за кредит при индивидуално
уговорени условия; че общият размер на кредита, ГПР и ГЛП са ясно
посочени; че са посочени условията за издължаване на кредита от
потребителя, както и че е налице действителна неустоечна клауза, респ.
наведените от него възражения.
В производството от страна на ищеца е представен стандартен формуляр
от 15.10.2024 г. във връзка с отпускането на кредит от ответното дружество.
Ищецът в последователни уточнителни молби, във връзка с указанията на
съда е посочил, че не разполага с екземпляр от договора за кредит, поради
непредоставянето му от ответника, както и че го е изискал от последния, но
му е било отказало предоставянето му. Доколкото потребителят изрично е
заявил, че не разполага с екземпляр от договора за кредит, съдът на основание
чл. 190 от ГПК е задължил ответното дружество да представи кредитното
досие на ищцата, след постъпване на заключението по назначената съдебно-
счетоводна експертиза, доколкото вещото лице е посочило, че съществува
договор за кредит, сключен между страните, задълженията, по който са изцяло
изплатени от потребителя и са осчетоводени в счетоводството на дружеството.
Съдът е указал на ответника и последиците по чл. 190, ал. 2 от ГПК, а именно,
че ще приложи разпоредбата на чл. 161 от ГПК, като за същите ответното
дружество е уведомено по телефон на 01.10.2025 г. от деловодителя на
състава, както и повторно от съдебния секретар на 08.10.2025 г., за което е
изготвена докладна записка, в която е посочено, че дружеството е уведомено
за постановеното определение от 30.09.2025 г., разполага с ЕПЕП, наясно е с
указаните последици от непредставянето на изисканите документи, но има
съображения за непредставянето на последните.
В съдебната практика се приема, че приложението на разпоредбата на
чл. 161 от ГПК съставлява санкция за недобросъвестното поведение на
страната, която е попречила за попълване на делото с доказателства. Поради
това по реда на чл. 161 от ГПК съдът може да приеме за осъществени само
такива недоказани факти, които страната, направила искането по чл. 190 от
4
ГПК е заявила и от които тя черпи благоприятни последици /така Решение №
90 от 21.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 1919/2018 г., I т. о., ТК/.
Отделно от горното, в производството следва да бъде съобразено и
обстоятелството, че изрично в депозираното по делото становище с вх. №
80614 от 24.09.2025 г. /л. 133 от делото/ ответното дружество изрично е
признало, че представеният от ищцата страндартен формуляр отразява
действителните уговорки между страните. Същото изявление, съдът намира,
че по своя правна същност представлява признание от ответната страна за
наличието на облицационно правоотношение между страните във връзка с
процесния договор за кредит. Макар и поведението на ответника, свързано с
непредставянето на договора за кредит, да е в разрез с принципа за
добросъвестност при упражняването на процесуални права по смисъла на чл.3
от ГПК, то предвид направеното изрично изявление в молбата от 24.09.2025 г.
следва да се приеме по реда на чл. 161 от ГПК, че в производството безспорно
е доказано сключването на договор за кредит на 15.10.2024 г. между страните
по спора, сумата, по който е усвоена на 15.10.2024 г., с уговорен размер на
ГПР от 42.58 %, една погасителна вноска, неустойка за непредоставяне на
обезпечение от 94.50 лева.
Относно главния положителен установителен иск за нищожност на
договора за потребителски кредит от 15.10.2024 г., съдът намира следното:
По възражението за нищожност по арг. от чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1 от ЗПК
настоящият съдебен състав съобрази, че от заключението по назначената
съдебно-счетоводна експертиза се установи, че уговореният между страните
годишен лихвен процент възлиза на 36 %. Изрично експертът е посочил, че в
случай, че в ГПР на договора се включи и уговорената между страните
неустойка размерът на ГПР би възлизал на 2333.95 %, а при усвоена главница
от 300 лева, ГПР би бил – 2095.79 %. Вещото лице в отговор на първия въпрос
е уточнило, че общата сума за връщане по заема е равна на 455 лева,
формирана от заетата сума, договорна лихва, както и неустойка в размер на
94.50 лева Срокът за погасяване на заема е на 14.11.2024 г. – на една
погасителна вноска. В договора, страните са уговорили задълженията по
кредита да бъдат обезпечени с поръчител или банкова гаранция, което
обезпечение следва да бъде осигурено от кредитополучателя в срок от 3 дни
от сключването на договора. При неизпълнение на задължението се дължи
5
неустойка в размер на 94,50 лева.
Настоящият съдебен състав, намира, че процесният договор за кредит
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от
ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на
специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и уредбата на
неравноправните клаузи в потребителските договори. Проверката за
платежоспособността на длъжника предхожда сключването на договора. Като
икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който по
занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия за
събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и
възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/, като след
анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или
да откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/.
В случая, осигуряването на обезпечение не е предварително условие за
сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил длъжника като
платежоспособен и му е предоставил кредита. Последващото поставяне на
изискване за даване на обезпечение представлява неоправдано прехвърля на
риска от лошата преценка на кредитора в тежест на длъжника. Също така,
поставените изисквания към поръчителя са многобройни, като за част от тях
кредитополучателят не би могъл да получи информация в определения
тридневен срок, доколкото това е свързано с евентуални запитвания от
различни държавни институции. Отделно от това, изследването дали
поръчителят не е заемател или поръчител по друг кредит с кредитора, се
намира в противоречие с изискванията на добросъвестността доколкото
последният служебно разполага с тази информация. Прехвърлянето на тези
задължения на кредитополучателя, съчетано с определянето на краткия срок
за изпълнението, налага извода, че единствената цел на клаузата е
посредством множеството неизпълними изисквания - да създаде предпоставка
за начисляването на неустойката. С оглед на горното, поради тези особености
на естеството на задължението, което обезпечава, следва да се приеме, че
неустойката за предоставяне на допълнително обезпечение накърнява добрите
нрави, което я прави нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД /така
т. 3 на ТР № 1 № 1/2009 г.,ОСТК на ВКС/.
В продължение на горното, начина на уговарянето на неустойката, съдът
6
намира, че тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции
– да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е
още едно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите
нрави. В случая, липсва обезпечителният елемент на неустойката, тъй като
такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното
задължение на длъжника да върне заетата сума, като неустойката се разсрочва
и се включва в размера на дължимата месечна погасителна вноска по кредита.
Затова и следва да се приеме, че липсва и обезщетителната функция на
неустойката, доколкото не гарантира възстановяване на вредите от евентуално
бъдещо неизпълнение на длъжника. Същата има единствено санкционен
елемент, доколкото не е обвързана с вредите от неизпълнението на
допълнителното задължение за предоставяне на обезпечение. Този извод
следва от обстоятелството, че след изтичане на срока за предоставянето на
допълнителното обезпечение, кредиторът не би могъл да търпи вреди,
доколкото не би натъпил падежът дори на първата вноска по кредита. В
случая, доколкото неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в
отношение с изпълнението или неизпълнението на главното задължение на
кредитополучателя да върне заетата сума, то следва да се приеме, че същата
представлява добавка към възнаградителната лихва, респ. е част от чистата
печалбата на кредитодателя.
Вън от горното и само за пълнота на изложението следва да се посочи,
че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. По този
начин кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Затова и следва да се
приеме, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при
непредставено обезпечение. С оглед на горното, основателно се явява
наведеното в исковата молба оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11,
т. 10 от ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
доколкото уговорената неустойка, която според погасителния план възлиза на
94,50 лева, съставлява скрит добавък и следва да бъде включена в годишния
процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
7
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4
от цитирания законов текст е посочен неговият максимално допустим размер
– пет пъти размера на законната лихва. В случая макар да е уговорена като
санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължението, с
неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият
разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите
реално надхвърля посочения в договора – 42,58% и възлиза на около 2095.79
%. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия
петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С
уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй
като тя се явява прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия
размер на разходите. От съществено значение е и фактът, че размерът на
неустойката /94,50 лева/ се съизмерява с около 30 % от размера на чистата
стойност на кредита.
В разглеждания случай, неустойката следва да се включва в ГПР,
доколкото същата по своята правна същност представлява разход във връзка
със сключения между страните договор за кредит. Всяка клауза от договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на закона, е нищожна. Според специалната норма на чл. 22 от ЗПК,
приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени
изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски
кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми
са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В актуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №
50013/05.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г. на ВКС, II ТО, се възприема, че
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от
императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит,
попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, в частност на
посочения в договора ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на
договора за потребителски кредит. Неточното посочване на този компонент от
задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата
последица, както и непосочването му. Нещо повече, при съобразяване размера
на неустойката, ГПР по договора значително би надхвърлил установения в чл.
19, ал. 4 от ЗПК горен праг на този компонент.
8
С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният
главен установителен иск се явява основателен, като процесният договор за
потребителски кредит е нищожен поради противоречието му с императивна
правна норма, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 26, ал. 1,
предл. първо от ЗЗД /така решение по в.гр.д. № 2564/2021 г. по описа на
Окръжен съд – град Варна/.
С оглед основателността, на главния иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск за нищожност на
договора по чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД по повод на неустоечната клауза,
доколкото не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждането им /в
този смисъл решение № 198/10.08.2015г., постановено по гр.д. № 5252/2014 г.
на ВКС/.
Относно съдебно-деловодните разноски:
С оглед изхода на спора съдебно-деловодни разноски са дължими в
полза на ищеца. Същият претендира адвокатско възнаграждение в полза на
адв. Б. за оказана безплатна правна защита и съдействие в производството,
съобразно представения договор между страните. В полза на адв. Б. следва да
се присъди адвокатско възнаграждение в минимален размер от 400 лева за
оказана безплатна правна защита на ищеца, определено съобразно правната и
фактическа сложност на спора, на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба за
възнагражденията за адвокатска работа.
Вън от горното и само за пълнота на изложението следва да се посочи,
че не следва да се съобразяват възраженията на ответника за служебна
проверка наличието на предпоставки за оказване на безплатна правна помощ в
полза на ищеца като материално затруднено лице. Съгласно трайната съдебна
практика на касационната инстанция договарянето на безплатна правна
помощ не подлежи на контрол от страна на съда, който присъжда разноски,
респ. адвокатско възнаграждение /така определение № 731/09.10.2014 г. по ч.
гр. д. № 5256/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение от 02.10.2015 г. по ч. гр.
д. № 2340/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. определение № 262 от 05.12.2018 г. по т.
д. № 867/2018 г., І т. о., определение № 528 от 20.06.2012 г. по ч. т. д. №
195/2012 г., ІІ т. о., определение № 395 от 09.07.2018 г. по ч. т. д. № 1314/2018
г., ІІ т. о., определение № 643 от 7.12.2022 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 2370/2022
г. и др. Взаимно формираната между доверителя и довереника воля за
9
процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА е достатъчна
за доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже
безплатна помощ е въпрос единствено на преценката на самия адвокат.
Доколкото ищцата е освободена от заплащането на такси и разноски в
производството по делото, то на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд – Варна, държавна такса от 50 лева, на основание чл. 1
от ТДТТСГПК, както и 250 лева – депозит по назначената в производството
съдебно-счетоводна експертиза.
Водим от изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 11, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК, в отношенията
между Ж. В. П. – Е., ЕГН: **********, с адрес: ***** и „Л.“ ООД, ЕИК:
**********, със седалище и адрес на управление: *****, че договорът за
потребителски кредит от 15.10.2024 г., сключен между страните е нищожен
поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „Л.“ ООД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на
управление: ***** да заплати на адв. Л. К. Б. от САК сумата от 400 лева
/четиристотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна защита и съдействие на Ж. В. П. в настоящото производство,
на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
ОСЪЖДА „Л.“ ООД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на
управление: ***** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд – Варна съдебно-деловодни разноски в общ размер на
300 лева /триста лева/, от която 50 лева – държавна такса и 250 лева – депозит
по назначената съдебно-счетоводна експертиза, на основание чл. 78, ал. 6, вр.
с чл. 77 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
10
съд-Варна в двуседмичен срок от съобщението.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
11