Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……........./06.01.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осми декември през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ :
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия
СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 9323 по описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 153186 от 17.07.2020 г. постановено
по гр.д. № 12364/2019 г. на
СРС, 157 състав, е отхвърлен частично предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Ю.Г.М. искове по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 149 ЗЕ за приемане за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата за разликата над уважения
размер от иска
666.30 лв. до пълния предявен размер от 1544,91 лв. и за периода 01.05.2014 г. 31.08.2014 г. стойността на потребена
топлинна енергия, както и отхвърлен
изцяло иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за
сумата сумата 388,88 лв. - законна лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода 15.09.2014 г. - 28.08.2017 г.
В
тези само отхвърлителни части решението е обжалвано
от ищеца, респ. и в обусловената от това част за
разноските.
С
решението първоинстанционният съд е уважил частично
иска за установяване задължение на ответницата за 666,30 лв. главница цена на топлинна
енергия /ТЕ/, за 14,08 лв. главница дялово разпределение, и за 3,09 лв. лихва
за забава върху задължението за дялово разпределение, като е отхвърлен иска за
главница дялово разпределение над 14,08 лв. по предявения размер 35,40 лв. и за
лихви върху главницата дялово разпределение над 3,09 лв. до предявения размер
12,69 лв., в които части решението не е обжалвано от никоя страна.
С
решението първоинстанционния съд се е произнесъл и
относно дължимите между страните разноски.
Решението
е постановено при участието в процеса на „Т.С.” ЕООД, като трето лице помагач
на ищеца.
С
въззивната жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД срещу решението
в частите, в които е отхвърлен частично иска за главница-цена на ТЕ и изцяло за
лихви за забава върху главницата –цена на ТЕ, се излагат
се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон относно
погасителната давност, тъй като следвало да се съобрази от съда, че предмет на
иска за главница са вземанията за цена
на ТЕ станали изискуеми едва на 15.09.2014 г. за вземането по обща фактура от 31.07.2014
г. при което давността за това вземане по тази обща фактура е прекъсната с
подаване на заявлението на 07.09.2017 г. сумата по общата фактура от 31.07.2015 г. за отоплителния сезон
м.05.2014 г.-м.04.2015 г. не са погасени
по давност. Твърди и несъобразяване с чл.33, ал.2 от ОУ от 2014 г. Отделно сочи
по иска за мораторна лихва още, че издаваните от ищеца фактури , вкл. и
общата такава, са публикувани, нза което са били
съставени констативни протоколи по чл.593 от ГПК, и била приета по делото ССЧЕ
за изчисляване на лихвата за забава. Моли да се уважи въззивната
жалба, като се отмени решението в обжалваните част, като иска за главница цена на ТЕ се уважи в
пълен размер, също и искае за лихва за забава върху
тази, прави и искане за разноски.
За ответницата Ю.Г.М. назначения от съда по чл.47, ал.6 от ГПК особен представител адв. В.Х., оспорва жалбата с възражението, че общата фактура от
31.07.2014 г. включва вземания за задължения 12 месеца назад, всяко от които
месечни задължения се погасяват с изтичане на 3 години от 30 дни от всяка
месечна фактура. Намират за правилно решението и в отхвърлителната
част за лихвите за забава поради недоказване от ищеца да е публикувал фактурите
за месечните задължения за периода, нито е доказал отправяне на покана по друг
начин. Моли решението да се потвърди в обжалваните части.
Третото лице-помагач не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а
в обжалваните части и допустимо.
В частите, в които
исковете за установяване на вземания, са били уважени, решението на СРС не е
било обжалвано и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.
При произнасянето
си по правилността
на решението в обжлаваните отхвърлителни части,
съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
В случая с въззивната
жалба ищецът е направил оплакване относно несъобразяване с чл.33, ал.1 от ОУ и невключване на сумите по изравнителната сметка от 31.07.2014 г. в
задълженията на ответника, което оплакване относно фактите и приложимото
право, очертава обхвата на въззивната проверка за
правилност.
Не
се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Досежно
правилността на първоинстанционното решение в обжалваните
части въззивният съд намира наведените от ищеца с въззивната
жалба доводи за неправилност, за
неоснователни.
Съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията
на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Издаването на общата фактура не се отразява върху дължимостта на прогнозните суми помесечно
за цената на ТЕ за месеците от исковия период. Изравнителният резултат не влияе
на дължимостта на месечните вноски в установените за
тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това
ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. Ето защо прогнозните вземания до м.01.2014 г. / чийто падеж на последното
за м.01.2014 г. настъпва на 01.03.2014 г. /, дори и да са включени в общата фактура от 31.07.2015 г., са погасени по
давност, доколкото 3 годишната погасителна давност е настъпила за тях преди датата
на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 07.09.2017 г. Новото
изравнително вземане по фактурата от 31.07.2014 г. също е погасено по давност,
тъй като ищецът не установи публикуване в интернет на фактурата съгласно ОУ,
преди 07.09.2014 г. Неотносими
към предмета на спора се явяват доводите на въззивника-ищец
за издаване и публикуване на месечните фактури, доколкото ОУ от 2014 г. макар и
да сочат плащане от публикуване на фактурите, доставчикът не е фиксирал точен момент на това
публикуване и така не може да се счита че е уговорен срок за плащане, от който
да настъпва изискуемостта на вземането, при което 3 г. давност за него тече от
31.07.2014 г. и и изтича преди подаване на заявлението и няма доказателства за
отправена покана към длъжника преди подаване на заявлението. Същите доводи са относими и към месечните задължения по прогнозните фактури
за периода м.02.204 г.-м.08.2014 г. , поради които и те са погасени по давност
преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. С първоинстанционното
решение съдът е определил сумата за периода от м. 09.2014 г. - м.04.2015 г. в
размер на 666,30 лв. като непогасена по давност въз основа на приетата и неоспорена по делото СТЕ, при което е приел за неоснователен иска за разликата до пълния предявен размер
от 1544,91 лв. и за периода м. 05.2014 г. - м. 08.2014 г. като погасен по
давност. Ето защо въззивната жалба е неоснователна по наведените в нея
оплаквания за дължимост на главница за цена на ТЕ в
отхвърлената част по размер и период. Други оплаквания относно начина на определяне
от първоинстанционния
съд на размера на основателната част на
иска за главница за цена на ТЕ, за който е прието, че е доказан и основателен, липсват, и въззивният съд, при ограничението по чл.269, изр. второ от ГПК, не може да приема за
установени други факти за доказания и
основателен размер на искова за главница,
респ. за подлежащия на отхвърляне
размер на иска спрямо ответницата, които да са различни от изложените от първоинстанционния съд.
По
отношение оплакванията за неправилно приложение на ОУ от 2014 г. относно
лихвата за забава, въззивният съд също намира, че не
е налице неправилност на решението. По отношение на ОУ от 2014 г., действащи до
22.07.2016 г., както вече бе посочено по-горе в настоящето решение, ищецът не
доказа че е публикувал и кога прогнозните фактури и изравнителната такава, при
което длъжникът и реално не е поставен в забава за вземанията за главница цена
на ТЕ за процесния период, предмет на исковото
производство, а и отделно, за периода до 07.09.2014 г. вземането за лихва се
явява и погасено, дори и да беше доказано поставянето на ответницата в забава. Не
се доказа и отправяне покана за плащането им по друг начин. Съдът няма
задължение да указва на страната какви точно документи в подкрепа на исковете
си да представя по делото, с въззивната жалба ищецът
не е направил искане за допускане на нови доказателства от въззивния съд,
поради което оплакването за наличие на протоколи по чл.593 от ГПк е неоснователно- такива не са събрани по делото.
Неоснователно е и оплакването за доказване на иска за лихва за забава с
приетата ССчЕ, доколкото заключението по тази
експертиза би имала отношение към доказване на размера на иска за лихва, но не
и към неговата основателност, поради което ССчЕ не е
годно доказателство да установи наличието на валидно възникнало задължение за
лихва за забава.
Не
се установи при служебната проверка нарушение на приложими императивни
материално правни норми.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди,
вкл. и в частта за разноските, спрямо които разноски няма производство по
чл.248 от ГПК.
По разноските за въззивната инстанция : По въззивната
жалба на ищеца същият няма право на разноски, тъй като жалбата му не се
уважава.
Ответната страна няма
искане и няма сторени разноски. Разноските за възнаграждение на особения
представител са за сметка на ищеца и остават в негова тежест, тъй като жалбата
на ищеца не се уважава.
Воден от изложеното,
СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
153186 от 17.07.2020 г. постановено по гр.д. № 12364/2019 г. на СРС, 157 състав,
В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Ю.Г.М. искове по
чл. 422 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца, така : по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 150 ЗЕ сумата за разликата
над уважения размер от иска 666.30 лв. до пълния предявен размер от 1544,91
лв. и за периода 01.05.2014 г. 31.08.2014 г. стойността на потребена топлинна енергия, и по чл.
422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата
388,88 лв. - законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2014 г. - 28.08.2017 г.
Решението
е постановено при участието
на трето лице-помагач на страната на
ищеца „Т.С.“ ЕАД - „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.