№ 15025
гр. София, 03.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело
№ 20231110141424 по описа за 2023 година
Производството е по реда на глава XIII от ГПК.
Образувано е по искова молба от М. П. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр.
София, .........., чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от Д. М. М. - Управител, e-mail: ********@*****.*** против „СТИК –
КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл.
„Оборище" № 13 Б, представлявано от .........., с която са предявени обективно кумулативно
съединени искове, както следва: установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. с ал.
1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл.
19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 23 от сключен между страните
Договор за потребителски кредит от разстояние, с № 717131/27.07.2022 г., предвиждаща
заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, поради противоречието със
закона, включително поради неравноправност, съединен с осъдителен иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД
за сумата от 50,00 лева /увеличена в хода на процеса на осн.чл.214 ГПК на сумата от 135,00
лева/, представляваща недължимо платена сума по нищожната неустоечна клауза на чл. 23
от Договор за потребителски кредит № 717131/27.07.2022 г., ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба в съда – 26.07.2023 г. до окончателното плащане.
Ищцата твърди, че на 27.07.2022 г. с ответника сключили Договор за потребителски
кредит от разстояние № 717131, като страните се договорили отпуснатият заем да бъде в
размер на 500.00 лева, срокът на кредитната линия - 12 месеца, видът на вноската - месечна.
Сочи се, че размерът на годишната лихва бил посочен в размер на 36%, а размерът на
годишния процент на разходите в размер на 42.58%. Общата сума, която следвало да върне
ищцата била в размер на 515.00 лева. Твърди, че в чл. 13, ал. 1 от процесния договор било
уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант,
отговарящ на условията, посочени в ОУ. Твърди, че в чл. 23 страните уговорили, че в случай
на неизпълнение на задължението си по чл. 13 от договора, а именно да се представи
обезпечение в срока по предходната алинея, заемателят дължал на заемодателя неустойка в
размер па 0.9% от стойността на усвоения кредит, като в договора било уговорено, че
страните се съгласяват, че непредоставянето на договореното обезпечение причинява вреди
на кредитора в посочените размери. Твърди се, че ответникът начислил неустойка в общ
размер на 135.00 лева, тъй като ищцата не представила в срок надлежни поръчители или
1
друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, като общата сума, която следвало да
върне, била в размер на 650.00 лева. Поддържа, че ищцата погасила изцяло сумата по
сключения договор, като за срока на договора заплатила по сметка на дружеството изцяло
дължимата сума, включително и неустойка. Счита, че процесният договор е нищожен на
основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона
форма. Твърди, че процесният договор не бил написан по ясен и разбираем начин, според
изискванията на закона. Поддържа, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита. Счита,
че в договора за потребителски кредит бил налице грешно посочен размер на ГПР, а
действителният такъв бил в размер многократно над допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
При горното се иска от съда да постанови решение, с което да провъзгласи
недействителността на клаузата, предвидена в чл. 23 от Договор за паричен заем №
717131/27.07.2021 г. сключен между М. П. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес гр.
София, .......... и „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.Шумен, пл. „Оборище" № 13 Б, представлявано от .........., предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, като
нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143,
ал.1 от ЗЗП, както и да бъде осъден „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище" № 13 Б, представлявано от .......... да
заплати на М. П. С., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. София, .........., сумата в размер
па 135.00 лв., представляваща недължимо платени суми по потребителски кредит № 717131,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба –
25.07.2023 година до окончателното й изплащане. Прави се искане за присъждане на
разноски за ищеца, сторени в производството пред съда.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба, с който ответникът изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Признава се факта, че на 27.07.2022 г. страните сключили Договор за потребителски кредит
от разстояние № 717131 с посочените в исковата молба параметри. Развива подробни
съображения, че договорът за кредит от разстояние е сключен при спазване на всички
законови изисквания, като не са налице наведените от ищеца основания за нищожност на
договора и в частност на процесната клауза.
С писмена молба вх. № 45847/10.02.2025 г. ищецът е направил искане по реда на чл.
214, ал. 1 ГПК за изменение на размера на предявения осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия размер до сумата от общо 135,00 лева,
допуснато от съда с протоколно определение от 12.02.2025 г.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а се установява от приетите като писмени доказателства
Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от
разстояние, с № 717131/27.07.2021 г., че между „СТИК – КРЕДИТ“ АД – като заемодател, и
М. П. С. – като заемополучател, е сключен договор за паричен заем, по силата на който
заемодателят е поел задължение да предостави на заемателя потребителски кредит под
формата на кредитна линия с максимално разрешен лимит от 500,00 лева, срещу насрещно
задължение на заемателя да върне предоставената му сума в срок до 30 дни от получаване,
заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36 % и
годишен процент на разходите от 42,58 %, като общата сума, дължима за връщане от
заемателя към датата на сключване на договора възлиза на 515,00 лева.
Съгласно чл. 13.1. от договора, в случай, че страните са договорили обезпечение, в
срок до 3 дни от подписването му, заемателят следва да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и
следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за
погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други, ИЛИ да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
2
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора /включващи главница,
лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други/ в срок от един работен ден, считано
от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане
на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко
30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл. 13.2. от договора третото лице-
поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ
и се одобряват от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на
кредитора.
В чл. 23.1 от договора е предвидено, че при неизпълнение на уговореното в чл. 13
заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като страните се
съгласяват, че неговото непредоставяне причинява на заедмодателя вреди в размера на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и
одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в
срок обезпечението. Съгласно чл. 23.2. страните се съгласяват, че в случай, че настъпи
дължимостта на неустойката, потребителят се задължава да заплаща периодично
начислената му неустойка, заедно с всяка погасителна вноска. В чл. 23.3. е уговорено, че
неустойката се дължи само за периода на непредоставяне на обезпечение. В този смисъл, ако
потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл. 13, неустойка
не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след предоставяне на
обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново
настъпва неизпълнение по чл. 13, като потребителят дължи неустойка, считано от деня, в
който действието на обезпечението е било прекратено.
Видно от представените по делото като писмено доказателство Общи условия на
договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията
между „СТИК – КРЕДИТ“ АД и потребителите, е, че в чл. 12 от тях е предвидено, че преди
сключване на договора за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя,
и ако счете за необходимо извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга
база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на
потребителите. Кредиторът може да извършва проверки в Национален осигурителен
институт, държавните регистри, кредитните учреждения, при телефонните оператори и др. В
чл. 13 от Общите условия /ОУ/ е предвидено, че при оценка на кредитоспособността
кредиторът взима предвид и предложеното от потребителя обезпечение по кредита, а
съгласно чл. 14, за да повиши кредитоспособността си и с това да повиши вероятността
кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните обезпечения:
физическо лице – поръчител или банкова гаранция. Според чл. 15 от ОУ предложеното от
потребителя обезпечение не задължава кредитора да одобри обезпечението, както и да
предостави поискания кредит.
В чл. 20 – чл. 22 от ОУ са предвидени конкретни изисквания относно избрания вид
обезпечение, както следва: 1./ съгласно чл. 20, ал. 1 от ОУ поръчител може да е дееспособно
физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно
местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права /социално и здравно
осигуряване/ през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за
кредит, което полага труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е
в период на предизвестие за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към
датата на подаване на заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си
за последните 12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Конкретно
физическо лице може да бъде поръчител само на един потребител. Кредиторът има право в
зависимост от конкретния случай и/или кредитен продукт, едностранно да въвежда и
допълнителни изисквания относно поръчителя. Поръчителят следва да отговаря и на
следните допълнителни изисквания и да представи документи: минимален осигурителен
брутен доход 1 500 лева; валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум – 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под
наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка
или небанкова институция; да не е настоящ потребител на кредитора; да предостави
служебна бележка за доход от работодателя за 6 месеца назад, считано от датата на
3
предоставянето й пред кредитора. Одобрението на поръчителя се извършва по преценка на
кредитора съгласно чл. 20, ал. 3, изр. 2 от ОУ. Третото лице – поръчител в 3-дневен срок от
получаване на сумата по кредита следва да посети някой от офисите на кредитора и да
сключи договор за поръчителство по реда на чл. 138 ЗЗД; 2./ съгласно чл. 22 от ОУ банковата
гаранция следва да бъде издадена в полза на кредитора от лицензирана банка със седалище в
Република България или от банка от трета държава, лицензирана да извършва дейност на
територията на Република България чрез клон, или от банка, лицензирана в държава членка ,
която извършва дейност на територията на Република България директно или чрез клон при
условията на взаимно признаване, и съдържа безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора за кредит в
срок от един работен ден, считано от от датата, на която банката е получила писмено искане
от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Потребителят
следва да предостави на кредитора в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита
банкова гаранция, отговаряща на изисканията на чл. 22 от ОУ. Съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в
случай че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на договорено
обезпечение, той дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение.
От приложения по делото Погасителен план се установява, че общо дължимата сума
по договора за кредит, включваща главница + лихва + неустойка в случай, че не е било
осигурено обезпечение, възлиза на 650,00 лева, от която неустойката е в размер на 135,00
лева.
От изслушаното и прието без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2
ГПК експертно заключение на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза
/ССчЕ/, което преценено по реда на 202 ГПК районният съд кредитира като обективно и
компетентно изготвено от специалист в съответната област, се установява, че в изпълнение
на процесния договор за кредит заемателят е извършил плащане на сума в общ размер от
650,00 лева, разпределена от заемодателя за погасяване на следните задължения: 500,00 лева
– главница, 15,00 лева – лихва, 135,00 лева – неустойка. Съгласно констатациите на вещото
лице в посочения в процесния договор ГПР от 42,58 % са включени само главница и
възнаградителна лихва, като при включване в ГПР на уговорената в чл. 23 неустойка, то
ГПР би бил в размер на 1229,80 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени за разглеждане при условията на
обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал.
4 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 23 от сключен между страните
Договор за потребителски кредит от разстояние, с № 717131/27.07.2022 г., предвиждаща
заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, поради противоречието със
закона, включително поради неравноправност, съединен с осъдителен иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД
за сумата от 50,00 лева /увеличена в хода на процеса на осн.чл.214 ГПК на сумата от 135,00
лева/, представляваща недължимо платена сума по нищожната неустоечна клауза на чл. 23
от Договор за потребителски кредит № 717131/27.07.2022 г., ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба в съда – 26.07.2023 г. до окончателното плащане.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
4
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за потребителски кредит от разстояние с ответното
дружество, с посоченото в исковата молба съдържание, включително на оспорените клаузи
от договора, които противоречат на императивни материалноправни норми, заобикалят ги
или накърняват добрите нрави.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните
белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай към договора е приложен
погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 23 от процесния договор за паричен
заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 42,58 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 23 от договора, която се
начислява автоматично от заемодателя при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение по чл. 13.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 23 от процесния договор
„неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
(основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените
по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според
която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
5
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне на едно от
посочените в чл. 13 от договора и раздел VIII от ОУ „обезпечения“, като заемателят се е
съгласил да заплати неустойка в размер на 135,00 лева.
С уговорената в чл. 23.1. от договора, вр. чл. 46.1. ОУ, неустоечна клауза се цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната
сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“. Този извод следва от спецификата и краткия
срок /тридневен/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена
неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или
предоставяне на безусловна банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или
желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал
намерение да получи като обезпечение „поръчителство“, той е можел да постави
сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от
предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания,
каквато възможност, той има съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа
на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на
задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен
план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.
Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение – банкова гаранция е
житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото
кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на
банковата гаранция. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от
договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на нормата на чл. 143
ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по
договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на
договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и задължението на
кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени,
че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства
/инкорпорирано и в чл. 12 и сл. от ОУ/. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в противоречие със закона – чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката се равнява на ¼ от стойността
на отпуснатия заем и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 23
неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите. Въпреки, че формално в
договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без
включването в тях на обсъжданата сума по чл. 23 те не могат да изпълнят отредената им
функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. Съгласно приетото по делото експертно
заключение на вещото лице по ССчЕ при включване в ГПР на уговорената в чл. 23
неустойка, то ГПР би бил в размер на 1229,80 %, с което многократно се надвишава
законоустановения размер на ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
6
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така Решение №
2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен
състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-
Б въззивен състав, и др.).
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
основателен и следва да се уважи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е
обусловена от кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални
предпоставки: сключване на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата
молба съдържание, вкл. на оспорените клаузи, които противоречат на императивни
материалноправни норми или на добрите нрави; извършени от ищеца плащания на сумите
по договора за заем в полза на ответното дружество.
При позитивно установяване на горепосочените предпоставки, в доказателствена
тежест на ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на
платените от ищеца суми – наличието на валидни клаузи.
От приетото без възражения на страните експертно заключение на вещото лице Иво
Димов по допуснатата ССчЕ се установи, че общо заплатената от заемополучателя сума по
договора за кредит възлиза на 650,00 лева, която е била разпределена от заемодателя за
погасяване на задълженията по тях, както следва: 500,00 лева – главница, 15,00 лева – лихва,
135, 00 лева – неустойка.
Предвид доказване факта на плащането на сумата в размер на 135,00 лева –
неустойка, в тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата. Доколкото
искът за установяване на нищожност на клаузата е основателен, то липсва основание за
задържане на сумата.
Искът е основателен в пълния му размер за сумата от 135,00 лева, като законна
последица върху тази сума следва да се присъди и законна лихва, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане.
Относно разноските:
При този изход на делото право на разноски имат ищецът. В случая, последният
претендира присъждане на сторените по делото разноски за платена държавна такса и
платен депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на общо 450,00 лева, както и заплатен
адвокатски хонорар в размер на 1800,00 лева с ДДС. За посочените разноски са ангажирани
доказателства за плащане, като ответната страна не е заявила възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар, поради което претендираните разноски следва да се присъдят в цялост
в полза на ищеца.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
7
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от М. П. С., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. София, .........., чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. М. - Управител, срещу „СТИК – КРЕДИТ“ АД,
ЕИК 20255759, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, че
клаузата на чл. 23 от Договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия,
предоставен от разстояние, с № 717131/27.07.2022 г., предвиждаща задължение за заемателя
за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение, е нищожна поради
противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК 20255759, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на М. П. С., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. София, .........., чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. М. – Управител на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, сумата в размер на 135,00 лева, представляваща платена без основание сума по
нищожната неусточена клауза на чл. 23 от Договор за потребителски кредит под формата на
кредитна линия, предоставен от разстояние, № 717131/27.07.2022 г., ведно със законната
лихва от депозиране на исковата молба в съда –25.07.2023 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК 20255759, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, да заплати на М. П. С., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. София, .........., чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. М. – Управител на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата в размер на 450,00 лева – сторени разноски по гр. д. № 41424/2023 г. по описа на
СРС, 143 състав, за платена държавна такса и платен депозит за възнаграждение на вещо
лице по ССчЕ, както и сумата в размер на 1800,00 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8