Решение по КНАХД №385/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на директора на Регионална дирекция по околната среда и водите ((РИОСВ) Русе чрез надлежно упълномощен процесуален представител срещу Решение № 115/05.03.2025 г., постановено по АНД № 1982/2024 г. на Районен съд – Русе. С оспореното решение е изменено частично Наказателно постановление № 28/30.10.2024 г., издадено от касационния жалбоподател, с което за нарушение на чл. 123в, ал. 2 от Закона за опазване на околната среда (ЗООС), на основание чл. 164, ал. 1 от ЗООС на „Линамар лайт металс Русе“ (ЛЛМР) ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 500 000 лева, като въззивната инстанция е намалила размера на наложената санкция на 20 000 лева. Сочи се в жалбата, че е налице касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Иска се от съда да отмени оспореното решение в обжалваната част и да бъде потвърдено процесното наказателно постановление изцяло.

Постъпила е и частна касационна жалба от директора на РИОСВ, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу Определение № 334/ 16.04.2025 г., постановено по АНД № 1982/2024 г. на Районен съд – Русе, в която се сочи, че оспореното определение е постановено в противоречие с материалния закон, необосновано е и е неправилно. Твърди се, че е нарушена справедливостта като правна категория. Предявено е следното искане: „Предвид изложеното, моля да уважите жалбата и да намалите размера на адвокатското възнаграждение при съобразяване на горните критерии.“

В съдебно заседание касационният жалбоподател се представлява от адв. В. М., АК Русе, надлежно упълномощена, която поддържа касационната жалба и касационната частна жалба, на основанията, изложени в тях и при подробно изложени съображения, отразени в протокола от съдебно заседание. Представя писмени бележки и претендира разноски по представен списък, придружен с писмени обяснения и доказателства за извършено плащане.

Касационният ответник „Линамар лайт металс Русе“ (ЛЛМР) ЕООД, [ЕИК]; със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2, представлявано от Л. А. - управител и адрес за призоваване гр. Русе, [улица], вх. Б, партер се представлява в процеса от адв. Л. П., АК Русе, надлежно упълномощен. Адвокат П. е представил Възражение на касационна жалба, в което излага подробни разсъждения относно релевираните възражения в тази жалба. Посочва, че правилно наложената имуществена санкция е намалена, защото нарушението е формално; наложеното наказание е необосновано; дружеството е изпълнило дадените му предписания по т. 6 от констативния протокол; няма спор по фактическата обстановка; липсват каквито и да са вредни последици; съществуват проблеми от обективен характер поради наличието на тромава административна процедура във връзка с подписване на договор с „ВиК“ ООД Русе; липсват конкретни мотиви за налагане на наказание.

Касационният ответник е представил възражение и на частна жалба срещу Определение № 334/16.04.2025 относно претенцията на директора на РИОСВ Русе за изменение на решението в частта за разноските. Посочено е, че постановеното определение е правилно. Въведено е следното възражение: „Ако за другата страна разноските ни са ВИСОК, НИЕ СЪЩО ТВЪРДИМ ,ЧЕ ТАКА ОПРОДЕЛЕНАТА „НА ОКО“ САНКЦИЯ В РАЗМЕР [НА] 000ЛВЕА Е НЕОБОСНОВАНО ЗАВИШЕНА, НО УДОБНО СЕ ПРОПУСКА, ЧЕ ВОДЕЩОТО В ТЕИ ДЕЛА ПРИ ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО Е МАТЕРИАЛНИЯТ ИНТЕРЕС.“. Представени са и други доводи, които съдът ще обсъди при разглеждането на тази жалба. Иска се от касационната инстанция да остави тази жалба без уважение и да потвърди обжалваното определение като правилно и законосъобразно.

В съдебно заседание касационният ответник се представлява от адв. Л. П., който поддържа възраженията и по двете жалби. Иска от съда да остави в сила оспореното решение като излага подробни доводи, отразени в протокола от съдебно заседание. Представя списък на разноски и доказателства за тяхното плащане.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе счита касационната жалба за частично основателна и посочва, че спора между страните е свързан с явната несправедливост на наложеното наказание - имуществена санкция. На практика има административно нарушение, приложена е материалноправна разпоредба на чл. 123в, т. 2 от ЗООС и е приложена санкционната административнонаказателна норма на чл. 164а, ал. 1 от закона като предвижда санкция в размер от 10 000 до 500 0000 лева. Посочва, че в наказателното постановление няма посочени смекчаващи вината обстоятелства, а за отегчаващи обстоятелства е записано „наличие на многократно извършени нарушения", но за тези многократни нарушения не са приложени доказателства. Дава разяснение, че при определяне на административно наказание следва да се приложи принципа от Наказателния кодекс – съобразяват се всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, и когато в превес са отегчаващите обстоятелства се налага наказание към максимума, а когато в превес са смекчаващите обстоятелства се налага наказание към минимума. В конкретния случай няма никакви данни за отегчаващи обстоятелства. Отчитайки обаче интензитета на нарушението, макар нарушението да е формално, счита, че най-справедливо би било, ако наложеното наказание е под средата на предвиденото в закона. Посочва още, че с така определения размер от въззивния съд на санкцията от 20 000 лева, отчитайки характера и интензитета на извършеното административно нарушение, не се постигат целите на административното наказание, поради което намира, че следва да бъде изменено решението на районния съд като бъде определено наказание под средата на определената от закона санкция.

Касационната жалба и касационната частна жалба, като подадени от надлежна страна по чл. 210, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и отговарящи на изискванията на чл. 212 и чл. 213 от АПК, са процесуално допустими, са основателни.

Съдът следва да изложи мотиви поотделно за всяка от двете жалби, с които е сезиран:

ОТНОСНО касационната жалба:

Не се спори между страните, че ЛЛМР ЕООД е оператор на „Инсталация за претопяване, включително сплавяване на метали, различни от изброените в т. 2.2.; 2.3. и 2.4., включително на възстановени продукти и експлоатация на леярни, с топилен капацитет над 20 т за денонощие за олово и за кадмий и 20 т за всички останали метали“, която инсталация попада в обхвата на т. 2.5.б. от Приложение № 4 към ЗООС. Във връзка с тази инсталация, дружеството е титуляр на Комплексно разрешително № 105-Н2/2019 г./23.07.2019 г., последно актуализирано с Решение № 105-Н2-И0-А1/2022 г.

На основание чл. 120, ал. 5 във връзка с чл. 117 от ЗООС; чл. 6, ал. 1, т. 1 от Правилника за устройство и дейността на РИОСВ и Заповед № РД 806/ 31.10.2006 г. на министъра на околната среда, със Заповед № 527/11.09.2024 г., директорът на РИОСВ Русе е наредил извършването на проверка на ЛЛМР ЕООД в периода 16-20.09.2024 г. относно изпълнението на посоченото комплексно разрешително. Със заповедта е определен състава на проверяващата комисия (включваща експерти от РИОСВ Русе; от Басейнова дирекция „Д. район“, от „ВиК“ ООД Русе и от РЗИ Русе). В заповедта са включени и други условия във връзка с извършване на проверката; ръководството на същата; обобщаване на резултатите; съставяне на констативен протокол и доклад и евентуално съставяне на АУАН при установяване на нарушения във връзка с изпълнението на комплексното разрешително. Проверката е извършена на производствената площадка на оператора, намираща се в гр. Русе „Източна промишлена зона“, „Индустриален парк“.

В хода на проверката е установено, че ЛЛМР ЕООД не изпълнява в съответствие с нормата на чл. 123в, т. 2 от ЗООС Условие 10.1.2.1 от процесното комплексно разрешително, както следва: „Притежателят на настоящото разрешително да зауства смесен поток (пречистени, производствени, охлаждащи и битово-фекални отпадъчни води след трисекционен водоплътен утаител, пречистени производствени след ЛПСОВ, пречистени дъждовни води след каломаслоуловители) в градска канализационна система на гр. Русе, единствено при наличие на актуален договор с Ви оператор и при спазване на изискванията в него, както и при спазване на изискванията, посочени в Таблица 10.1.2.1 и Таблица 10.1.2.1.1 на настоящото разрешително.“. Под ЛСПОВ следва да се разбира локално съоръжение за пречистване на отпадни води.

На 18.09.2024 г., при направен оглед на площадковата канализация чрез отваряне на ревизионни шахти в западната част на завода е констатирано, че ЛЛМР ЕООД използва две точки за заустване при разрешена само една с комплексното разрешително. Потоците са както следва:

Точка на заустване № 1, вписана в комплексното разрешително – смесен поток отпадъчни води – пречистени производствени, охлаждащи и битово-фекални след трисекционен водоплътен утаител и пречистени дъждовни след каломаслоуловители – заустването в градската канализационна система е на база сключен Договор № ОВ-124/01.02.2023 г. между „ВиК“ ООД Русе и ЛЛМР ЕООД, без пречистения поток от изход ЛСПОВ.

Точка на заустване № 2, невписана в комплексното разрешително - част от формираните производствени отпадъчни води – пречистен поток отпадъчни води на изход ЛПСОВ от биофилтрите и още 2 неопределени потока от хале 3 се отвеждат в градската канализационна система, като не се заустват в точка на заустване № 1, а във втора точка в района на транспортен портал да централния вход на завода, като са посочени географските координати на тази точка.

Заустването в точка, която не е вписана в комплексното разрешително и за която няма сключен договор с „ВиК“ ООД Русе е нарушение на изпълнението на комплексното разрешително, т.е. установено е нарушение на чл. 123в, т. 2 от ЗООС.

Резултатите от проверката са обективирани в Констативен протокол № ВМ-21/18.09.2024 г., в който на основание чл. 155, ал. 2 от ЗООС са инкорпорирани предписания до ЛЛМР ЕООД. В т. 3 от посочените предписания е записано „Да се актуализира Договора с „ВиК“ ООД, гр. Русе, като се добави нова точка на заустване на потока, установен по време на проверката и описан в протокола.“, като е определен срок за изпълнение 18.10.2024 г.

За нарушението е съставен АУАН № 002625/26.09.2024 г., който е връчен на 30.09.2024 г. на надлежно упълномощен представител на дружеството. Срещу съставения АУАН не са постъпили възражения.

Издадено е Наказателно постановление № 28/30.10.2024 г., с което на дружеството жалбоподател на основание чл. 164, ал. 1 във връзка с чл. 123в, т. 2 от ЗООС е наложена имуществена санкция в размер на 500 000 лева, за нарушение по чл. 123в, т. 2 от ЗООС. Наказателното постановление е връчено на дружеството на 01.11.2024 г., видно от Известие за доставяне ИД PS 7000 1JMWAU U (л. 37 от АНД 1982/2025 г.).

В резултат на обжалване от дружеството нарушител, състав на Районен съд – Русе е постановил оспореното в настоящото касационно производство Решение № 115/05.03.2025 г. Съдът е установил фактическата обстановка, макар да е изложил същата много съкратено, като изрично е посочил, че за констатациите и установеното нарушение на дружеството са дадени предписания да се представи схема на актуална площадкова канализация с обозначение на различните потоци води и трасета на отвеждането им в градската канализация. В решението е записано още, че фактическата обстановка „се установява от показанията на свидетелите, АУАН, НП, както и останалите материали по административнонаказателната преписка и представените от жалбоподателя“. Посочено e, че въззивната инстанция кредитира показанията на разпитаните свидетели, тъй като те са дадени от незаинтересовани лица и се подкрепят от писмените доказателства по делото. Направен е извод, че не са налице нарушения на процесуалните правила при съставяне на АУАН и издаване на наказателното постановление, т.е. опровергава се това твърдение на жалбоподателя. Приема се, че страните не спорят относно качеството оператор на ЛЛМР ЕООД и наличие на комплексно разрешително, което то трябва да изпълнява във всеки един момент от дейността си; относно наличието на втора точка на заустване и липсата на договор с „ВиК“ ООД Русе за нея. Посочено е, че правилно АНО не е приложил чл. 28 от ЗАНН във връзка с § 1, ал. 1, т. 4 от ДР на ЗАНН за наличие на маловажен случай, както и че не е налице малозначителност на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК във връзка с чл. 11 от ЗАНН. Накрая, въззивният съд е приел, че нарушението е правилно квалифицирано като такова по чл. 123в, т. 2 от ЗООС, но наложеното наказание от 500 000 лева е „непосилно тежко“. За да достигне до посочената формулировка, районният съд се е позовал на факта, че нарушението е първо по вид; жалбоподателят е изпълнил даденото му предписание по т. 6 от Констативен протокол № ВМ-21/18.09.2024 г. и по тази причина наложеното наказание следва да се редуцира до 20 000 лева. Като аргумент за намаляване размера на наказанието е посочено още, че не са налице отегчаващи вината обстоятелства, тъй като към този момент не е ясно дали има извършено нарушение и виновно ли е извършено.

В жалбата на административнонаказващият орган се сочи, че са налице касационни основания по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Сочи се, че нарушението на Условие 10.1.2.1. от комплексното разрешително включва в себе си две самостоятелни изисквания – използването на точка на заустване, която е вписана в комплексното разрешително и необходимостта от наличието на актуален договор с „ВиК“ за отвеждане на пречистените води. Следователно, налице са две изпълнителни деяния, като въззивният съд е обсъдил само липсата на договор. Релевирано е възражение, че нарушението на материалния закон е довело до погрешен извод, че наложеното наказание е необосновано тежко защото не е подложено на преценка обстоятелството, че заустването не е в точка № 1, а в друга (неразрешена) точка. Изложени са съображения защо определения с оспореното съдебно решение размер на имуществената санкция като наказание е явно несправедлив – посочено е, че дружеството си е позволило да използва втора точка на заустване без разрешение, което е нарушение на закона, като това препятства ефективния контрол върху дейността на дружеството.

В представеното възражение на касационната жалба, процесуалният представител на ЛЛМР ЕООД твърди, че няма спор относно наличието на двете изпълнителни деяния – наличието на нерегламентирана точка на заустване и липса на актуален договор с „ВиК“ ЕООД, поради което съдът е изложил доводи и за двете. Сочи се, че решението на Районен съд – Русе в оспорената му част е правилно и законосъобразно. Признава се фактът, че е налице нарушение с формален характер и на просто извършване. Според касационния ответник, правилно въззивният съд е приел, че това е първо нарушение от този вид на дружеството; дружеството е изпълнило даденото му предписание по т. 6 от констативния протокол; неприключените производства по други наказателни постановления не са отегчаващи обстоятелства защото не е ясно дали е извършено виновно нарушението; като всичко това обуславя извод за съразмерна санкция от 20 000 лева. Изложени са и доводи в подкрепа на правилността на изводите на районния съд – не се спори по фактическата обстановка, която е правилно установена и се набляга на факта на липсата на вреди от формалното нарушение; изпълнено е своевременно предписание № 4 от констативния протокол – преустановено е заустването; отново се посочва липсата на вреди; обяснява се наличието на тромава административна процедура във връзка със сключване на договор с „ВиК“; претендира се, че не е посочено в какво се състои по-високата степен на обществена опасност на засегнатите обществени отношения; твърди се липса на мотиви за размера на наложеното наказание. В заключение е предявено искане за присъждане на разноски за двете инстанции по делото.

Настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна.

Действително, оспореното решение съдържа мотиви само във връзка с липсата на договор между ЛЛМР ЕООД и „ВиК“ ООД Русе, но не и относно установяването на неправомерното заустване на отпадни води във втора точка на заустване, която не е посочена в комплексното разрешително.

Съгласно Тълкувателно решение № 6/22.06.2017 г., постановено от ОСС на І и ІІ колегия на ВАС по т.д. №6/2016 г. При неизпълнение на повече от едно условие на комплексното разрешително, операторът на инсталация извършва едно нарушение по смисъла на чл. 125, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 164, ал. 1 от Закона за опазване на околната среда и във връзка с чл. 18 от Закона за административните нарушения и наказания. Следователно, правилно за установените две изпълнителни деяния е наложена една имуществена санкция, но въззивната инстанция не е изложила мотиви относно неправомерното заустване. От фактът, че дори в хода на извършваната планова проверка дружеството не е посочило доброволно съществуването на тази втора точка на заустване, а тя самостоятелно е установена от проверяващият екип, води до необходимост от преценка на изпълнение на условията на комплексното разрешително. Този факт има значение при определяне размера на наказанието.

Не се споделя твърдението на касационния ответник в представеното възражение, че в оспореното решение няма мотиви за установената втора точка на заустване, защото този въпрос не е спорен. При приемането на това възражение на дружеството, ще се достигне до извод, че въобще не е необходимо въззивното решение да съдържа мотиви по причина, че всичко е безспорно – ЛЛМР ЕООД е оператор на инсталация; съществува действащо комплексно разрешение; дружеството е нарушило условие на комплексното разрешително; съществува нерегламентирана втора точка на заустване и няма договор с „ВиК“ ООД Русе.

Установява се, че вследствие необсъждането на всички събрани доказателства по делото, както и обсъждане на доводи, за които липсват събрани доказателства, е достигнато до неправилно определяне на размера на наложената санкция.

На първо място, в протокола, от съдебно заседание, проведено на 12.12.2024 г. съдът е приел всички доказателства, приложени по жалбата, анблок. За тези доказателства не са изложени мотиви в оспореното решение. Например, от писмо с изх. № И-200/28.01.2019 г. на директора на РИОСВ Русе се установява, че предприятието има за цел да изгради локално пречиствателно съоръжение, обслужващо биофилтрите. В края на писмото изрично е посочено, че дружеството следва да уведоми „ВиК“ ООД Русе по отношение на формираните допълнителни количества отпадни води по време на работа на пречиствателното съоръжение на заводската площадка – нещо, което то не е сторило и което безспорно се установява от свидетелските показания на Д. Б. – М., представител на „ВиК“ ООД Русе в извършената проверка на 17 и 18 септември 2024 г. Отделно от това, липсата на инвестиционно предложение от страна на ЛЛМР ЕООД във връзка с нерегламентираното заустване се доказва и от приетите в съдебно заседание на 30.01.2025 г. доказателства, представени от процесуалния защитник на дружеството с молба с вх. № 458/07.01.2025 г. – представено е писмо с изх. № 204/10.12.2024 г. (т.е. почти три календарни месеца след проверката), с което дружеството уведомява директора на РИОСВ Русе за своето инвестиционно предложение. Неясно е защо доказателствата с тази молба са приети, тъй като всички те се отнасят до изпълнение на дадените с констативния протокол предписания и нямат връзка с наказателното постановление. Но, дори и приети, съдът е следвало да изложи мотиви във постановеното от него решение и какво е тяхното значение за изхода на спора, което отново не е сторено.

Всички доводи в жалбата на ЛЛМР ЕООД, както и впоследствие изложени от процесуалния представител на дружеството в съдебни заседания и молби пред въззивната инстанция, а също и във възражението срещу касационната жалба, свързани с изпълнение на дадени предписания в Констативен протокол № ВМ-21/18.09.2024 г., включително и тези изложени в проведеното по настоящото дело съдебно заседание на 17.09.2025 г., са напълно неотносими към законосъобразността на процесното наказателно постановление. Макар да се основават на резултатите от извършената проверка, те имат различен правен характер и тяхното изпълнение има различно значение. Този факт многократно е подчертан от процесуалния представител на административнонаказващият орган както в съдебни заседания, така и в писмените бележки.

В съдебното въззивно решение бланкетно е записано, че въззивната инстанция кредитира показанията на свидетелите, без да са изложени мотиви в тази връзка.

Както в показанията на свидетелката С. М. Ж. - актосъставител, така и в тези на свидетелката В. М., и двете взели участие в извършената проверка, изрично е наблегнато на факта, че нерегламентираното заустване е прекратено в изпълнение на дадени предписания, а не непосредствено след извършената проверка. Подчертано е, че наказателното постановление се отнася до нарушение на комплексното разрешително, а не до изпълнение на дадените предписания (в каквато посока процесуалният представител на дружеството непрекъснато се стреми да отклони съдебните въззивно и касационно производства). Свидетелката М. изрично е посочила, че дружеството е зауствало води в продължение на три години без проби и без изпълнение на условията на комплексното разрешително. Неслучайно, в хода на съдебното дирене, макар и неприети от съда, процесуалният представител на ЛЛМР ЕООД представят протоколи за взети проби почти два месеца след извършване на проверката. Съобразяването на тези показания е от съществено значение при определяне размера на наказанието, което не е сторено от въззивната инстанция.

Не са изложени мотиви защо се кредитират показанията на свидетелката Б. – М., дадени в съдебно заседание на 30.01.2025 г., която изрично заявява, че „ВиК“ ООД не знае (следователно и „ВиК“ ООД Русе не знае) кога са изградени биофилтри и пречиствателното съоръжение за тях. Изрично посочва, че ЛЛМР ЕООД не е предоставило информация за тези биофилтри и не се знае от кога съществува нерегламентираната втора точка на заустване.

Независимо от факта, че административнонаказващият орган е установил нарушението на 18.09.2024 г., следвало е първата инстанция да съобрази представените доказателства относно неуведомяването нито на компетентния орган РИОСВ Русе, нито на „ВиК“ ООД Русе в продължителен период от време за нерегламентираното заустване, по причина, посочена в свидетелските показания на М., че „Комплексното разрешително регламентира точка на заустване, за да могат да се взимат проби и от ВИК дружеството а база актуалния договор с тях и дружеството да си взимат същото и да я ползват като точка за мониторинг.“

Дори да се приеме, че сключването на анекс към договора с „ВиК“ ООД Русе има значение (а това не е така за настоящия казус!), въобще не могат да бъдат споделени твърденията в жалбата на дружеството пред първата инстанция – констативният протокол е връчен на дружеството на 19.09.2024 г., а писмото до другата страна по договора е отправено на 27.09.2024 г., следователно, дори административната процедура да е „тромава“ това се дължи на забавяне в първоначалните действия на дружеството – факт, пропуснат от жалбоподателя в производството пред районния съд. Отделно от това, въведените твърдения, че не е следвало да се издава наказателно постановление по причина, че дружеството е представило доказателства за сключване на анекс пред административнонаказващия орган, са напълно неотносими.

За съда остава неясно какво значение за определяне на размера на наказанието има изпълнението на предписанието по т. 6 от констативния протокол, още повече, че доказателства за неговото изпълнение не са налични по делото и не са събирани в хода на съдебното дирене. Предписанието има следното съдържание: „Да се представи в РИОСВ – Русе схема на актуална площадкова канализация с обозначени различните потоци отпадъчни води и трасетата на отвеждането им в градска канализация. Срок: 27.09.2024 г.“. Единствената схема, която се установява по делото пред въззивната инстанция е тази, инкорпорирана в представеното Приложение № 5 към чл. 4 от Наредбата за условията и реда за извършване на оценка на въздействието върху околната среда, изпратено от дружеството до директора на РИОСВ Русе с писмо с изх. № 204/10.12.2024 г. и представено по делото като доказателство с молба с вх. № 458/07.01.2025 г. Тази схема обаче е схема на поземлен имот с [идентификатор] и дори без специални знания се установява, че тя не се отнася до изпълнение на предписание № 6 от констативния протокол. Не може да се приеме, че въззивната инстанция е допуснала грешка в изписването на номера на предписанието, тъй като съдържанието на същото изрично е предадено при описанието на фактическата обстановка във въззивното решение. Изпълнението на което и да е предписание като такова принципно е ирелевантно за разглеждания спор между страните. Изпълнението на предписание № 6 въобще няма отношение към спора между страните относно процесното наказателно постановление и по тази причина не може да се разглежда като фактор, който влияе върху размера на наложената санкция.

Касационният съдебен състав намира за основателно и възражението на директора на РИОСВ Русе относно наличието на касационно основание по чл. 348, т. 3 от НПК във връзка с чл. 63в от АПК. Нормата на чл. 348, т. 3 от НПК предвижда, че Присъдата и решението подлежат на отмяна или изменение по касационен ред: когато наложеното наказание е явно несправедливо. Кое наказание е явно несправедливо е императивно определено в ал. 5 на чл. 348 от НПК Наказанието е явно несправедливо, когато: 1. очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от Наказателния кодекс; 2. неправилно е приложено или неправилно е отказано прилагането на условното осъждане. За разглеждания казус следва да се приложи ал. 5, т. 1, изречение първо. Въззивната инстанция не е преценила правилно обществената опасност на установеното нарушение. Във вече посочените свидетелски показания се приема, че отпадните води, зауствани в нерегламентираната точка са пречистени, но няма проби дори от самото дружество, с резултатите от които тези твърдения да се докажат. Тук следва да се отбележи,, че касационният съд е съгласен и възприема като относими всички доводи и съображения на процесуалния представител на касационния жалбоподател, изложени както в пледоарията му в съдебно заседание на 17.09.2025 г. и отразени в протокола от съдебно заседание, така и в представените в същото това съдебно заседание писмени бележки.

Действително, административнонаказващият орган не е ангажирал доказателства за повторност на нарушението или за неговото многократно извършване, което правилно е възприето от районния съд. В противоречие с всички основни постулати на правото е посочено, че „Според съда извършени нарушения за които има неприключили съдебни производства по обжалване не могат да се приемат за отегчаващи вината обстоятелства, тъй като към този момент не е ясно дали има извършено нарушение и виновно ли е извършено. Издадените от АНО наказателни постановления не са влезли в сила и не може да се позовава на тях като отегчаващо вината обстоятелство“. Съдът посочва, че ангажираната юридическата отговорност на търговско дружество за извършено административно нарушение е винаги обективна и безвиновна и поради тази причина факторът вина не може да влияе при определянето размера на наложената санкция. В наказателното постановление административнонаказващият орган не е използвал понятието вина. Тази противоречаща на всякаква правна логика и въобще на правната доктрина теза е застъпена и във възражението на касационната жалба (т. ІІІ, буква б/, трето тире), представено от адв. П. като процесуален защитник на касационния ответник: „съдът правилно НЕ ПРИЕМА ЗА ОТЕГЧАВАЩО ВИНАТА ОБСТОЯТЕЛСТВО, че спрямо дружеството има неприключили съдебни производства по обжалване, т.к. към този момент не е ясно дали има извършено нарушение и виновно ли е извършено.“. При така изразеното твърдение от страна на въззивния съд не става ясно какво се има предвид под „този момент“ – моментът на установяване на нарушението; моментът на издаване на наказателното постановление или моментът на постановяване на въззивното решение.

Несъответно на мотивите, изложени в оспореното решение е заключението на стр. 5 от това решение (л. 161), че „По изложените мотиви наказателното постановление като правилно и законосъобразно, и при липса на основания за неговата отмяна или изменение, следва да бъде потвърдено.“. При посочената липса на основание за изменение, наложената санкция е изменена като е намалена от 500 000 лева на 20 000 лева. Частта от наказателното постановление, в която административнонаказващият орган налага съответно административно наказание на физическо лице, респективно имуществена санкция на юридическо лице е задължителен и неразделен реквизит от наказателното постановление съобразно нормата на чл. 57, ал. 1, т. 7 от ЗАНН.

Съдът още веднъж посочва, че определеният от въззивната инстанция размер на наложената санкция не е съобразен с нито едно от събраните по делото относими доказателства, което е нарушение на чл. 348, т. 3 във връзка с ал. 5, т. 1, изречение първо от НПК.

За пълнота на изложението съдът отбелязва, че изложените във възражението на касационната жалба от касационния ответник разсъждения за липсата на каквито и да е настъпили вреди, включително и незначителни такива са ирелевантни по причина, че основен белег на формалното нарушение е именно този – липсата на вреди. Без значение са всички съображения относно изпълнение на дадените предписания и относно действия и бездействия на „ВиК“ ООД Русе.

По изложените мотиви съдът приема касационната жалба на директора на РИОСВ Русе за основателна, поради което решението на Районен съд – Русе следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд при съобразяване на мотивите на настоящото съдебно решение – задължително обсъждане на всички събрани по делото доказателства и оценка на тяхното влияние върху размера на наложената санкция.

ОТНОСНО касационната частна жалба:

Независимо от факта, че оспореното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане, касационният състав намира за необходимо да изложи мотиви във връзка с постъпилата частна жалба относно размера на присъдените разноски на ЛЛМР ЕООД.

С оспореното решение въззивният съд е присъдил юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева в полза на административнонаказващия орган и възнаграждение за един адвокат в размер на 16 000 лева, като при постановена компенсация Министерството на околната среда и водите е осъдено да заплати на ЛЛМР ЕООД сума в размер на 15 850 лева.

В мотивната част на решенето въззивният съд е разгледал своевременно предявеното възражение от директора на РИОСВ Русе за прекомерност на адвокатското възнаграждение. За да достигне до извода, че възнаграждението на процесуалния представител на ЛЛМР ЕООД следва да бъде присъдено в пълен размер (при налични доказателства за действително плащане в размер на 16 000 лева на два транша – на 22.11.2024 г. и на 09.01.2025 г.), въззивната инстанция е съобразила следното: представени са доводи във връзка със задължителното прилагане на Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 като се признава, че Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не е обвързваща за съда и определените в нея размери на възнаграждения служат само за ориентир на съда при присъждане на възнаграждение на адвокат. Прието е, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Посочено е следното: „Съобразявайки вида и количеството на извършената дейност по предоставената правна защита пред настоящата съдебна инстанция, както и предмета на делото, този съд приема, че фактическата и правна сложност на процесния казус не е необичайна и не се отличава съществено от останалите дела от този вид. Въпреки изключително високия размер на наложената санкция, нарушението е формално, относно правната уредба няма противоречива практика на съдилищата не само с оглед наличието или липса на основания за отмяна на издадените санкционни актове, но и по конкретното приложение на материалния закон. Въпреки, че делото не се отличава с по- висока фактическа и правна сложност адв.П. е изготвил подробна и обемиста жалба, взел е лично участие и в двете проведени открити заседания, направил е допълнителни искания по доказателствата, т.е. изразходвал е съществен времеви и технически ресурс, оправдаващи стойност на услугата от 16 000,00 лева, който размер е под минимума предвиден за дължимото възнаграждение в чл. 8, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. С това възнаграждение именно ще се постигне еквивалентност и баланс между обществения интерес от справедлив съдебен процес, действителната правна и фактическа сложност на правния спор и реалния обем от извършена работа от изготвилия жалбата адвокат. Поради това и този съд намира за неоснователно възражението на въззиваемата страна за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар и разглежда същият като съответстващ на критериите на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) - "справедлив и обоснован".

Недоволен от така постановения размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ЛЛРМ ЕООД, директорът на РИОСВ Русе, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, е сезирал Районен съд – Русе с молба по реда на чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на Решение № 115/ 05.03.2025 г. в частта за разноските. Сочи се в молбата, че макар да е съобразено цитираното решение на СЕС, независимо от факта, че делото не е с фактическа и правна сложност, обосноваването на разноските е свързано само с извършените от адв. П. процесуални действия. Прави се възражение, че адвокатския труд е свързан само с фактическата и правната сложност на делото, а не с реализирането на стандартни процесуални действия. Оспорва се доколко процесуалното представителство е с легитимна цел по смисъла на Решение от 23.11.2017 г. по дела С-427/16 и С-428/16 на СЕС пир безспорно нарушение на комплексното разрешително, респективно на екологичното законодателство. Сочи се, че така определения размер нарушава справедливостта като правна категория.

Постъпил е отговор на молбата от адв. П., като се твърди, че молбата е неоснователна и следва да се остави без уважение, защото районният съд правилно е определил размерът на разноските в полза на ЛЛМР ЕООД. Сочи се, че административнонаказващият орган, при налагането на пълния размер на имуществената санкция, е следвало да съобрази последиците от това свое действие. Друго възражение е, че претендираният размер от 16 000 лева е под минимума по чл. 18, ал. 2 във връзка с чл. 7, ал. 2 от цитираната Наредба № 1/09.07.2004 г., която е била приложима към момента на заплащане на адвокатския хонорар. Твърди се още, че при определяне на дължимия адвокатски хонорар водещ критерий е материалният интерес като съобразно уважената при обжалването част следва да е налице пропорционалност между уважената и съответно отменената част на имуществената санкция. Според адв. П. районния съд правилно е съобразил всички обстоятелства и също така правилно е приложил Наредба № 1/09.07.2004 г.

Като е разгледала предявената молба от директора на РИОСВ Русе и съответно отговора на ЛЛМР ЕООД, въззивната инстанция е постановила Определение № 334/16.04.2025 г., с което отхвърля искането за изменение на постановеното решение като неоснователно. В мотивната част на определението е посочено, че в чл. 248 от ГПК нормативно са предвидени две хипотези. При първата въпреки направено искане за присъждане на разноски, съответния съд не се е произнесъл, като в конкретния случай тази хипотеза е неприложима. Прието е, че е налице втората хипотеза – при присъдени разноски да се иска тяхното изменение. Посочено е, че съдът е формирал воля в решението си е и е посочил факторите за определяне на размера на адвокатското възнаграждение – „списък на разноски, договор за правна помощ и пълномощно, при вземане предвид направеното своевременно възражение за прекомерност от ответната страна по жалбата, с констатацията, че претендираното възнаграждение ще се постигне еквивалентност и баланс между обществения интерес от справедлив съдебен процес, действителната правна и фактическа сложност на правния спор и реалния обем от извършена работа от изготвилия жалбата адвокат.“

Недоволен от така постановеното определение, директорът на РИОСВ Русе оспорва същото с касационна частна жалба чрез надлежно упълномощен процесуален представител, като се сочи, че съдебния акт е постановен в противоречие с материалния закон, необоснован и неправилен е. Възразява, че съобразяването на обществения интерес е на база размера на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г., като не е съобразено, че този размер е препоръчителен. Сочи се, че не е съобразена разпоредбата на § 1А, ал. 2, т. 2 от същата тази наредба, което изисква съобразяване с коефициента на вида дело съобразно Правилата за оценка натовареността на съдиите. Иска се от съда да уважи жалбата и да намали размера на адвокатските възнаграждения.

Постъпило е възражение на частната жалба от ЛЛМР ЕООД чрез адв. Л. П., в качеството му на процесуален представител. Иска се от съда да остави тази жалба без уважение. Посочва, че след като списъкът с разноски е представен в последното по делото заседание пред въззивната инстанция на 30.01.2025 г. не следва да се обсъждат аргументите на частния жалбоподател, свързани с прилагането на § 1а, ал. 2, т. 2 от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Намира за правилно изложените от районния съд мотиви както в обжалваното решение, така и в определението. Сочи се, че страните имат право на разноски съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от иска. Съдът намира за необходимо да представи точно следващото възражение в частната жалба: „Ако за другата страна разноските НИ СА ВИСОКИ, НИЕ СЪЩО ТВЪРДИМ ,ЧЕ ТАКА ОПРЕДЕЛЕНАТА „НА ОКО“ САНКЦИЯ В РАЗМЕР [НА] 000ЛЕВА Е НЕОБОСНОВАНО ЗАВИШЕНА, НО УДОБНО СЕ ПРОПУСКА, ЧЕ ВОДЕЩООТ В ТЕЗИ ДЕЛА ПРИ ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО Е МАТЕРИАЛНИЯТ ИНТЕРЕС. Очевидно е, че при санкция 20 000лв, адв. хонорар и разноските ще бъдат съобразени с това, НО НЯМА СЪПОСТАВИМОСТ МЕЖДУ 20 000ЛВ. И 500 000ЛВ. , НАЛИ?“. Изцяло е повторено и съдържанието на отговора на молбата по чл. 248 от ГПК, представен пред районния съд.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема касационната частна жалба за основателна по следните причини:

Съдът намира за необходимо да посочи, че във въззивното съдебно решение са допуснати две технически грешки при излагането на мотиви във връзка с определянето размера на адвокатското възнаграждение, както следва:

1. на стр. 7 (л. 163), предпоследен абзац е посочено, че с наказателното постановление е наложена имуществена санкция в размер на 2 500,00 лева, докато действителният размер на санкцията е 500 000 лева и текста на цитираната разпоредба е спрямо този размер.

2. на стр. 8 (л. 164), ред 14 отдолу нагоре е посочено, че „… изразходвал е съществен времеви и технически ресурс, оправдаващи стойност на услугата от 16 000,00 лева, който размер е под минимума предвиден за дължимото възнаграждение в чл. 8, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г.“. Посочената накрая т. 2 се отнася до материален интерес в размер [рег. номер] 10 000 лв. – 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв., която норма е неотносима за казуса.

За определяне размера на възнаграждението за един адвокат приложение намира Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, в редакция ДВ, бр. 14/18.02.2025 г. Несподеляемо е твърдението на адв. П. в представеното възражение на частната жалба пред настоящия съд, че приложение следва да намери Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която била приложима към момента на представяне на списъка на разноските в последното по делото съдебно заседание пред въззивната инстанция. Този списък е възможно да бъде представен в различен период от време от хода на делото – с подаването на сезиращата съда жалба; с отделна молба; в съдебно заседание. Включително може да бъде представен и след обявяване на делото за решаване, но тогава ще има различни правни последици. Няма нормативно изискване кога този списък следва да се представи и по тази причина, не е необходимо съдът да съобразява приложимата правна уредба на разноските с момента на неговото представяне.

С посоченото изменение на Наредба № 1/09.07.2024 г. не е предвидено, че заварените случай се решават по приложимия до изменението ред.

Многократно цитираното решение на СЕС по дело С-438/22 позволява на съда да направи преценка на размера на адвокатското възнаграждение и тази преценка следва да се реализира към момента на постановяване на съдебното решение. По тази причина действително, както се сочи в касационната частна жалба, приложение следва да намери § 1, ал. 2 от ДР на цитираната наредба. Въззивният съд изначално е съобразил, че делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, който извод настоящият съдебен състав намира за правилен.

За да присъди в пълен обем поисканите разноски в полза на дружеството жалбоподател, въззивната инстанция е извършила оценка на два фактора, както следва:

1. Вид и количество на извършената дейност по предоставената правна защита пред въззивната инстанция

2. Фактическата и правна сложност на казуса

Относно първия фактор - Извършената дейност от адв. П., за който се твърди в оспореното решение, че е „изготвил подробна и обемиста жалба, взел е лично участие и в двете проведени открити заседания, направил е допълнителни искания по доказателствата, т.е. изразходвал е съществен времеви и технически ресурс, оправдаващи стойност на услугата от 16 000,00 лева, който размер е под минимума предвиден за дължимото възнаграждение в чл. 8, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. С това възнаграждение именно ще се постигне еквивалентност и баланс между обществения интерес от справедлив съдебен процес, действителната правна и фактическа сложност на правния спор и реалния обем от извършена работа от изготвилия жалбата адвокат“ е ценена при липса на съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото. Подробната и обемистата жалба се отнася до изпълнение на предписания, а не до наказателното постановление. Съдът вече посочи, че приложените към тази жалба доказателства са приети безкритично от съда и са неотносими за спора. Изготвянето на жалба като процесуално действие е част от стандартните действия на процесуалния представител на страната. Личното участие на адвоката в съдебно заседание зависи единствено от уговорката между страните – разглежданото дело не изисква задължителна процесуална защита нито пред въззивната, нито пред касационната инстанция. Съдът вече имаше възможност да изложи мотиви във връзка с допълнителните искания по доказателствата, предявени от процесуалния представител на ЛЛМР ЕООД. Освен представените с жалбата доказателства, приети анблок, безкритично са приети и тези, представени от адв. П. с молба с вх. № 457/07.01.2025 г. – същите отново са свързани с изпълнение на дадените предписания . Въззивният съд правилно е съобразил и не е приел представените доказателства с молба с вх. № 3286/ 29.01.2025 г. (протоколи за вземане и изследване на проби, най-ранният от които е от 25.10.2024 г., т.е. повече от месец след проверката). Също така правилно не е приета молба с вх. № 3305/29.01.202 г., с която се иска допускане на съдебно-техническа експертиза. На практика, единственото релевантно доказателство, което е ангажирано от защитата а ЛЛМР ЕООД е искането за допускане до разпит на Й. Х. Г., служител на дружеството, който работи в направление „Екология“ и който е присъствал на проверката. От свидетелските показания на Г. не се установяват нови факти и обстоятелства – той също посочва наличие на нерегламентирана втора точка на заустване. Направил е следното изявление: “Биофилтрите, които са съоръжение за пречистване на емисиите от работните помещения имат локална пречиствателна станция и точно тези води, които преминават през локалната пречиствателна станция се заустват до установената втора точка, която впоследствие се зауства в градската канализация. Пречиствателните параметри са регламентирани съгласно комплексното разрешително във втората точка на заустване, която е локалната пречиствателна станция, тя работи и е ефективна.“ По делото не са ангажирани никакви доказателства във връзка с тези твърдения, че изнесените факти отговарят на действителността преди извършената проверка. Не се доказва изразходване на съществен времеви ресурс, а за настоящия съд въобще е неясно какъв технически ресурс е използван по делото. В този смисъл не се наблюдава специална процесуална активност на адв. П., извън обичайната за подобни случаи.

Относно втория фактор – фактическа и правна сложност на делото: макар да не е извършен анализ по смисъла на § 1а, ал. 2, т. 2 във връзка с т. 1 от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г., въззивният съд е изложил частично мотиви – фактическата и правната сложност не е необичайна и не се отличава от останалите дела от този вид.

При така разгледаните факти и обстоятелства за касационния съд остава неясно как с присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 16 000 лева ще се постигне еквивалентност (на какво?) и баланс на обществения интерес от справедлив съдебен процес (по презумпция всеки съдебен процес е справедлив до доказване на обратното), действителната правна и фактическа сложност (за която се установи, че не е необичайна) и реалния обем от извършената работа от изготвилия жалбата адвокат (която се установи, че е стандартна за подобен вид дела).

Основателно е възражението в касационната частна жалба, че въззивният съд не е приложил § 1а, ал. 2, т. 2, изречение второ от Наредба № 1/09.07.2004 г., съгласно което за съдебната фаза се прилагат съответно коефициенти за вида дело, извършените процесуални действия и развитието на производството, предвидени в Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет, включително коригиращите коефициенти за увеличаване на фактическата и правна сложност на делото. Съгласно т. 46 към Приложение № 1 на посочените правила, при статистически шифър 5462, коефициентът на касационни дела, по които във въззивното производство ответник е била РИОСВ, е 0,5, като в конкретния случай няма коригиращи коефициенти.

Касационният съдебен състав напълно споделя твърдението на адв. П. (включително и позоваването му на чл. 136 от АПК, независимо от факта, че по делото няма назначен общ представител), че адвокатския хонорар и разноските следва да бъдат съобразени с намаления размер на санкцията.

По изложените причини касационният съд намира за необходимо да отмени обжалваното Определение № 334/16.04.2025 г., като укаже на въззивния съд при новото разглеждане на делото да бъдат съобразени изложените мотиви относно определяне размера на разноските на ЛЛМР ЕООД.

Относно разноските по настоящото производство:

Съдът указва, че на основание чл. 226, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН, при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по претенцията на страните в настоящото производство.

Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 63, ал. 1, изречение второ от ЗАНН, Административен съд - Русе, втори касационен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 115/05.03.2025 г., постановено по АНД № 1982/2024 г. на Районен съд – Русе

и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд при съобразяване на чл. 226 от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН.

ОТМЕНЯ Определение № 334/16.04.2025 г. постановено по АНД № 1982/2024 г. на Районен съд – Русе.

Решението е окончателно.