РЕШЕНИЕ
№ 5989
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110109971 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „Топлофикация София“ ЕАД твърди, че на 01.08.2023 г. е депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против П. Н. Д. и друго лице
за заплащане на по 1/2 част от следните суми: сумата от 2582,23 лв. главница на доставена
от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София,
ж.к. „**“, бл. **, **, аб. № **, за периода м.05.2020 г.-м.03.2022 г., сумата от 45,97 лв.
главница за дялово разпределение за периода м.06.2020 г.-м.03.2022 г. ведно със законната
лихва върху главниците считано от 01.08.2023 г. до окончателното плащане, сумата от 377,29
лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за периода 15.09.2021
г.-25.07.2023 г., сумата от 10,11 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово
разпределение за периода 15.08.2020 г.-25.07.2023 г., и разноски по делото. В тази връзка
било образувано гр.д. № 43240/2023 г. по описа на СРС, 161-ви с-в, като била издадена
исканата заповед за изпълнение. Заповедта била връчена на ответниците, като на ответника
П. Д. заповедта била връчена по реда на чл. 47 ГПК, поради което на ищеца било указано да
предяви искове относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на
настоящата искова молба. Ищецът сочи, че ответникът като собственик на имота бил клиент
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 ДР ЗЕ. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни
Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от
публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор.
1
Според клаузите на тези общи условия купувачите на топлинна енергия били длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Ответниците били използвали доставената им топлинна
енергия през исковия период. До момента обаче ответникът не погасил задълженията си.
Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се
намирал и имотът на ответника, били сключили договор за извършване на услугата дялово
разпределение с „Бруната“ ЕООД. Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца
по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни
изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение, на база реален отчет на уредите
за дялово разпределение. За имота били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът
моли съда да постанови решение, с която да бъде признато за установено, че ответникът
дължи 1/2 част от следните суми: сумата от 2582,23 лв. главница на доставена от
дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ЖК
**, **, аб. № **, за периода м.05.2020 г.-м.03.2022 г., сумата от 45,97 лв. главница за дялово
разпределение за периода 06.2020 г.-03.2022 г. ведно със законната лихва върху главниците
считано от 01.08.2023 г. до окончателното плащане, сумата от 377,29 лв., мораторна лихва
върху главниците за топлинна енергия за периода 15.09.2021 г. до 25.07.2023 г., сумата от
10,11 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово разпределение за периода 15.08.2020
г.-25.07.2023 г.. Претендира разноски.
Ответникът П. Н. Д., чрез особения представител адв. Т. С., оспорва изцяло
претенциите на ищеца като неоснователни и недоказани. Сочи, че ответникът не е
легитимиран да отговаря по исковете след публичната продан на имота. Прави възражение
за давност. Моли за отхвърляне на исковете.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Далсия“ ООД не изразява становище
по основателността на иска.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с доводите
на страните съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По исковете с правно основание чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главница за
топлинна енергия
Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е
собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.
Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост
или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от
17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този
имот при общите условия на топлопреносното предприятие.
2
Видно от договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 ЗТСУ,
от 20.08.1985 г., двамата съпрузи Е. Д.а и Н. Д. са придобили процесния имот в режим на
съпружеска имуществена общност. Преди 2008 г. съпрузите са разведени, а преди исковия
период по настоящото дело и двамата са починали. Наследници по закон и на двамата
поравно са децата им П. Н. Д. и Д. Н.а А М. Видно от решение № 20239748 от 30.10.2020 г.
на СРС, 70-и с-в, по дело за делба, и двамата наследници са приели наследството и са се
поделили относно процесния имот поравно. На 16.03.2022 г. имотът е изнесен на публична
продан.
Така с оглед приложението на императивната норма на чл. 153 ЗЕ, следва да се
приеме, че ответникът е клиент на ищеца по договор за продажба на топлинна енергия за
битови цели за процесния имот в периода м.05.2020 г.-16.03.2022 г. и отговаря за 1/2 част от
натрупаните задължения.
Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена и че в сградата е въведено и
дялово разпределение, за което е взето решение от етажните собственици, а в този смисъл са
и писмените доказателства по делото, приети в заседанието на 02.04.2025 г.
Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно отношение
между ищеца и ответника, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по
основание за периода. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи
условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват клиента, дори и без да ги е приел изрично
съгласно нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява
изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Представени са и доказателства за публикуване на
общите условия.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в
жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл.
162 ГПК, според която иск, доказан по основание, не може да бъде отхвърлен, а за размера
му съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка.
Количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия
топломер, който отговаря на метрологичните изисквания – за периода след 08.2021 г., когато
е извършена надлежна метрологична проверка, съгласно заключението на СТЕ. Съобразно
чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия
между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение
по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба. За периода 2020
г.-07.2021 г., когато е трябвало да се извърши метрологична проверка, но такава не е била
налице, съгласно заключението на СТЕ, важи правилото на чл. 162 ГПК.
Доколкото задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на
уговорените падежи (30 дни след края на месеца, за който се отнасят, а по общите условия от
2016 г. – 45 дни) ответниците са изпаднали в забава и дължат на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
3
обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче, страните да уговорят друг
падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия. Такава уговорка е в сила за
периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 12.03.2014 г.
купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен
срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача (което в случая не
се оспорва). В този случай продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва
само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за
реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните
сметки (чл. 33, ал. 4 ОУ).
Съдът намира, че част от посочените клаузи са недействителни, тъй като не са
индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в
общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на
задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава
значително неравновесие в отношенията с потребителя и противоречи на принципа на
добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземания за част от топлинните
периоди едностранно е изместен от търговеца за след датата на общата фактура т.е. за
следващата година. Така давността за част от тези вземания по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е
продължена едностранно от търговеца с почти година. Срещу това облагодетелстване
потребителят получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна
лихва върху вземанията за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е
очевидно наклонен в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че
вземанията за главница са по-големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че
всяко едно вземане за прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така
също със същата давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се
погасява и вземането за изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението
за прогнозни суми, от който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се
отнася задължението.
В случая, заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 01.08.2023 г., поради което
погасени по давност за задълженията за периода м.05.2020 г.-м.06.2020 г. Прогнозното
задължение за м.07.2020 г. е с падеж (съобразно горните мотиви) в края на следващия месец
– 30.08.2020 г. и към 01.08.2023 г. тригодишната давност за него не е изтекла. Така
ответникът дължи главница за топлинна енергия за периода м.07.2020 г.-16.03.2022 г.
За периода м.07.2020 г.-07.2021 г., когато е трябвало да се извърши метрологична
проверка, но такава не е била налице, съгласно заключението на СТЕ, съдът прилага
правилото на чл. 162 ГПК и определя по своя преценка задължение в размер на 1000 лв. За
периода м.08.2021 г.-16.03.2022 г., въз основа на таблица № 4 към СТЕ и по своя преценка
съдът намира, че задължението за топлинна енергия е 1200 лв.
Общото задължение на ответника за периода м.07.2020 г.-16.03.2022 г. за топлинна
4
енергия е (половината от) 1000+1200=0,5х2200 лв.=1100 лв. До този размер искът следва да
се уважи, ведно със законната лихва от датата на заявлението 01.08.2023 г. до окончателното
изплащане, а за разликата над 1100 лв. до пълния предявен размер от 1/2 от 2582,23 лв. и за
периода м.05.2020 г.-м.06.2020 г. и за периода 17.03.2022 г.-31.03.2022 г. – отхвърли.
Мораторната лихва върху тези главни вземания следва да се определи върху
главниците по общите фактури с оглед диспозитивното начало в процеса (независимо от
установената по-горе нищожност на клаузи в общите условия на търговеца, тъй като ако
лихвата се определи по отношение забава в плащането на всяка прогнозна сметка, ще се
получи хем по-голяма по размер лихва от претендираната, хем за период, за който ищецът не
претендира лихва) и съдът намира, че натрупаната мораторна лихва е в размер на лихвата по
общите фактури, непогасени по давност и съобразно размерите на главниците - по реда на
чл. 162 ГПК съдът намира, че размерът на задължението за мораторна лихва върху
главниците за топлинна енергия е половината от 300 лв.= 150 лв.
До този размер искът за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия
следва да се уважи, а за разликата над 150 лв. до пълния предявен размер от 1/2 от 377,29 лв.
искът следва да се отхвърли.
По исковете с правно основание чл. 415 ГПК чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху вземането за услуга дялово разпределение
Както вече се посочи, ищецът и ответника са обвързани от договорно
правоотношение по чл. 150 ЗЕ, като в сградата, в която се намира собственият на
ответницата имот, е въведена системата на дялово разпределение и такова се извършва от
третото лице-помагач – лицензирана субект по чл. 139а ЗЕ. Задълженията на ищеца по
договора за продажба са да доставя и продава топлинна енергия, а на ответника да я
заплащат съобразно цените, одобрени от КЕВР, и на падежите, посочени в общите условия
на ищеца.
Съгласно чл. 186, ал. 2 ЗЗД разноските по предаването на вещта и по тегленето и
меренето й са в тежест на продавача. Предвидените в чл. 36 от общите условия на ищеца от
2014 г. и чл. 22 от общите условия от 2008 г. разноски за изготвяне на изравнителна сметка и
отчет на уреди за топлинно разпределение са именно разноски, попадащи в предметния
обхват на чл. 186, ал. 2 ЗЗД (с арг. чл. 110, ал. 2 ЗС). Нормата е диспозитивна, като не
съществува пречка за дерогирането й както с нарочно писмено съглашение между ищеца и
ответниците, така и с клауза в общи условия, одобрени от надлежния държавен орган.
Именно това се е опитал да стори ищецът, приемайки общите условия от 2016 г. и 2014 г.
Същевременно нищо в текста не сочи, че за купувачите на топлинна енергия се предвижда
задължение да предплащат разноски по чл. 186, ал. 2 ЗЗД на ищеца. Такава уговорка не е
включена в общите условия, поради което за основателността на главния иск за дялово
разпределение, ищецът следваше да установи, че е заплатил на третото лице-помагач
визираната сума, което той не е сторил. Дори да се приеме, че подобно задължение за
предплащане на разноски е изводимо от уреденото право на ищеца да определя по
съглашение с третото лице-помагач реда и начина на заплащане на услугата, то отново
5
според съда в тежест на ответниците не би възникнало задължение за заплащането на
главницата. Това е така, защото клауза, предвидена в общите условия на търговец продавач,
според която той има право едностранно да определя ред и начин на плащане на задължения
за разноски в тежест на потребителя, е неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП. Чл. 186, ал. 2
ЗЗД е дерогируем по обща воля на страните по договора за продажба, но когато едната
страна е потребител, съглашението следва ясно да урежда правата и задълженията на
страните и предпоставките за дерогацията. В случая общите условия не отговарят на това
изискване, те дават възможност на търговеца едностранно да определя падеж на
задължението и начин на неговото възникване, поради което съдът приема, че клаузата е
нищожна и вземане за стойност на услуга „дялово разпределение“, представляваща разноски
по чл. 186, ал. 2 ЗЗД, не е валидно възникнало в полза на ищеца.
Главният иск за сумата за дялово разпределение подлежи на отхвърляне, а с него и
акцесорната претенция за мораторна лихва. Тя е неоснователна и защото в общите условия
не е предвиден падеж на задълженията за главница, поради което те са изискуеми след
нарочна покана до длъжника, за каквато данни по делото няма.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете главни страни, но само
ищецът има искане и доказателства за разноски.
Ищецът е сторил в исковото дело разноски от 30,16 лв. за държавна такса, 1050 лв.,
депозити за особен представител и вещи лица, а на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, ред., ДВ, бр.
8/2017 г., съдът определя юрисконсултско възнаграждение от 100 лв., или общо разноски от
1180,16 лв. В заповедното дело разноските на ищеца са в размер на 55,16 лв.
Пропорционално на уважената част от исковете ищецът има право на разноски от 978,38 лв.
в исковото дело и 45,72 лв. в заповедното дело.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, против П. Н. Д., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1
ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 1100 лв. главница на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ
се на адрес: гр. София, ж.к. „**“, бл. **, **, аб. № **, за периода м.07.2020 г.-16.03.2022 г.,
ведно със законната лихва върху главниците считано от 01.08.2023 г. до окончателното
плащане, сумата от 150 лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за
периода 15.09.2021 г.-25.07.2023 г., които вземания са предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 30.08.2023 г. по гр.д. № 43240/2023 г., СРС,
161-ви с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, против
П. Н. Д., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2
6
ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца 1/2 част от следните суми: сумата от 45,97 лв. главница за дялово
разпределение за периода м.06.2020 г.-м.03.2022 г., сумата от 10,11 лв., мораторна лихва
върху главниците за дялово разпределение за периода 15.08.2020 г.-25.07.2023 г., както и
исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца главница за топлинна
енергия над 1100 лв. до пълния предявен размер от 1/2 от 2582,23 лв. и за периода м.05.2020
г.-м.06.2020 г. и за периода 17.03.2022 г.-31.03.2022 г., и мораторна лихва върху главниците за
топлинна енергия за разликата над 150 лв. до пълния предявен размер от 1/2 от 377,29 лв.
искът следва да се отхвърли.
ОСЪЖДА П. Н. Д., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 978,38 лв., разноски, сторени в
производството, и сумата от 45,72 лв., разноски, сторени в производството по гр.д. №
43240/2023 г., СРС, 161-ви с-в.
Решението е постановено при участието на „Далсия Елвеко“ ЕООД като помагач
на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Софийския градски
съд.
Препис от решението да се връчи на страните, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъците от съобщенията.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7