№ 2052
гр. Плевен, 23.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря Яна Д. Петрова
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20254430104892 по описа за 2025 година
Постъпила е искова молба от Н. Е. П. от гр. Плевен против „****“ ООД
гр. София. В молбата се твърди, че на 04. 10. 2021 год. между Н. П. в
качеството му на заемополучател и „****" ООД в качеството му на заемодател
е бил сключен договор за потребителски кредит № ****. Твърди се, че
страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 800 лв., като
размерът на годишната лихва е 40. 14 %, а размерът на годишния процент на
разходите е 48. 84 %. Твърди се, че в чл. 4 ал. 3 от процесния договор е
уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен по
начина и условията съгласно общите условия на договора или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Твърди се, че в чл. 6
страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да
предостави гаранция кредитополучателят дължи неустойка на кредитора,
която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Твърди
се, че на ищеца е била начислена неустойка в общ размер на 348 лв., тъй като
не е представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение,
посочени в процесния договор, която неустойка следва да се заплаща
разсрочено с всяка погасителна вноска по кредита и общата сума, която
следвало да върне е 1 216 лв. Твърди се, че в случая е налице договор с
потребител по смисъла на пар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който
1
намират приложение съответно разпоредбите на ЗПК. Ищецът счита, че
уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от договор за паричен заем, съгласно
която потребителят трябва да заплати неустойка в размер на 348 лв., е
нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД/ и
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19 ал. 4 от
ЗПК във вр. с чл. 22, както и чл. 143 ал.1 от ЗЗП. Твърди се, че в правната
доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3 от 33Д е налице именно,
когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкурентни други разпоредби. Твърди се, че
настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието
съдържание потребителят не може да влияе. Твърди се, че в глава четвърта от
ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че в
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин". Ищецът счита,
че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че
заемателят дължи неустойка в общ размер на 348 лв. в случай че не
предостави в срок по- малък от 24 часа от сключването му, обезпечение-
банкова гаранция, се цели прехвърляне на задължението на кредитора към
потребителя. Твърди се, че въпреки задължението на кредитиращото
дружество да извърши проверка за кредитоспособността на потребителя това
задължение се вменява на потребителя, който да осигури обезпечение едва
след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т. е.
вместо кредиторът да следи за неразумно кредитиране същият налага
неимоверно голяма неустойка, с която повишава риска от изпадането на
кредитополучателя в неплатежоспособност. Твърди се, че неустойка за
неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди
2
(няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на
обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави,
тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от тълкувателно решение № 1/ 15. 06. 2010
год. по т. д. № 1/ 2009 год. на ВКС/. Твърди се, че с процесната клауза за
неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение- недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Твърди се, че подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл. 33 ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо. Твърди
се, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди се, че в случая
кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Твърди се, че от горното е
изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД при непредставено обезпечение. Ищецът счита, че ако кредиторът е имал
за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит,
каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Твърди се, че дори да се приеме, че страните са допускали възможността
исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то
смятам, че това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Твърди се, че това е така, тъй като
последиците от неизпълнението на задължението да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по- висока цена, прикрита
като неустойка. Твърди се, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи
предвидения максимален размер на годишен процент на разходите/ГПР/- чл.
19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че това вземане формално е посочено като
3
обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде включено
при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница
от 50 %. Твърди се, че в действителност същото отговаря на всички критерии,
посочени в пар. 1 т. 1 от ЗПК, тъй като представлява разход, пряко свързан с
договора за потребителски кредит, известен е на кредитора и следва да се
заплати от потребителя. Твърди се, че това се потвърждава и от самия
погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е включен и
дължим още с подписването на договора. Твърди се, че договарянето на този
разход като неустойка има единствено за цел увеличаване възнаграждението
на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание
чл. 21 от ЗПК тази клауза е недействителна. Твърди се, че дадената на
потребителя възможност да осигури обезпечение в срок по- малко от 24 часа
не може да обоснове обратния извод. Твърди се, че срокът е твърде кратък и е
житейски логично да се предположи, че потребителите на подобен тип
кредити са материално затруднени, съответно не могат да осигурят поръчител
с големи трудови доходи. Твърди се, че освен това в ЗПК е предвидено
изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на
длъжника. Твърди се, че с предоставянето на потребителя на заемната сума
кредиторът е счел, че заемателят отговаря на критериите му за
кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение е
лишено от всякакъв смисъл. Твърди се, че в случай че кредиторът
действително е искал такова да му бъде осигурено, то следва да се изиска
преди предоставянето на кредита, каквато е обичайната практика. Твърди се,
че видно от процесния договор е, че възнаградителната лихва е в размер на 68
лв., а неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение по договора е в
размер на 348 лв, с което реалният ГПР става 480 %. Твърди се, че в решение
по дело C-714/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 21 ноември 2022
год., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 год. във връзка с тълкуването на
член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановява:
„...посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
4
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер“;
„.член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва
да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница“. Твърди се, че уговорената
неустойка излиза и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД е нищожна. Твърди се,
че същата противоречи на закона и добрите нрави, като излиза и извън
пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Твърди се, че по
този начин се нарушават основни принципи за справедливост и
добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Твърди се, че
съгласно т. 3 от тълкувателно решение № 1/ 2009 год. от 15. 06. 2010 год. на
ОСТК преценката за нищожност следва да се извърши в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Твърди се,
че процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за
връщане на заетата сума. Твърди се, че видно и от размера й същата е в размер
на % от предоставения заем, без да става ясно изобщо какви вреди обезщетява,
след като кредиторът сам е оценил кредитоспособността на длъжника и е
одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението.
Твърди се, че че с договарянето на тази неустойка заемодателят цели
единствено да се обогати. Твърди се, че цитираната клауза е екзорбитантна,
нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД.
Твърди се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.
5
143 ал. 2 т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди се, че съгласно императивната
разпоредба на чл. 33 ал. 1 от ЗЗП при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Твърди се, че в чл. 33 ал. 1 и ал. 2 от ЗПК е установено, че при забава на
потребителят кредиторът има право само на лихва до размера на законната
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Твърди се, че с оглед на
изложеното е налице заобикаляне на ЗПК, поради което на основание чл. 21
ал. 1 от ЗПК клаузата е нищожна. Твърди се, че съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на разходите и общата
сума, дължима по кредита. Твърди се, че съзнателното погрешно посочване от
кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в
него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следва да се тълкува, като
цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, което е
основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. В
заключение ищецът моли съда да прогласи за недействителен сключения
между страните договор за потребителски кредит № ****/ 04. 10. 2021 год., а
при условията на евентуалност прогласи за нищожна клаузата за неустойка,
предвидена в чл. 6 от процесния договор за потребителски кредит. Претендира
се присъждане на направените деловодни разноски.
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства,
намира за установено следното:
Безспорно по делото е, че на 04. 10. 2021 год. между „****“ ООД гр.
София като кредитор и Н. Е. П. от гр. Плевен като кредитополучател е бил
сключен договор за потребителски кредит № ****. Видно е, че съгласно
договора на ищеца е бил предоставен кредит от 800 лв. Видно е, че лихвеният
процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 40. 14 %, а
годишният процент на разходите е в размер на 48. 41 %. Според чл. 4 ал. 3 от
договора кредитополучателят е длъжен в срок до края на следващия ден от
сключване на договора да предостави на кредитора гаранция по кредита
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, а
именно: а/ банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на
6
Република България; б/ гаранция, издадена от небанкова финансова
институция, оперираща на територията на Република България, и в/ двама
поръчители. В чл. 6 ал. 1 от договора е посочено, че в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл. 4 ал. 3,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 348 лв.
Основателен е доводът на ищеца, че така въведената клауза за неустойка
е нищожна и като такава не е породила своите правни последици. Процесната
неустойка от договора за потребителскикредит е предвидена за неизпълнение
на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или
гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на тези
обезпечения- еднодневен от сключване на договора, както и са въведени
редица сложни условия, на които да отговарят гаранцията и поръчителите, в
голямата си част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем.
При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо
място горното следва от това, че на заемателя е отпуснат кредит в размер на
800 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 348, 00 лв., т. е. в
размер надвишаващ 1/ 3 част от главницата по кредита.Освен това
неустойката се начислява за неизпълнение на непарично задължение
/компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по кредита и за периода на неизпълнението, поради
което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в
сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на
неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и
при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства,
да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно
реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
7
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения еднодневен срок
от усвояване на сумата на договора за кредит, като по този начин се нарушава
и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели
да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, което води до
оскъпяване на кредита. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора
при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение,
а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника,
което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът
приема, че неустоечната клауза от процесния договор за кредит се явява
нищожна и като такава не поражда права и задължения за страните по
заемното правоотношение.
В тази връзка се поставя и следващият въпрос: дали неустойката е
следвало да бъде включена в ГПР. Според настоящия съдебен състав
отговорът е положителен. Тук е мястото да се отбележат на първо място
разясненията, дадени в решение от 21. 03. 2024 год. по дело C-714/22 на СЕС.
8
В т. 44 от същото съдът е дал указания на българския съд да вземе предвид
всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и
правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този
договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на
съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на
тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
действителност с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението
за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора
посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се
съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата
нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на
понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48 на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 год. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. В случая
неустойката, уговорена за непредоставяне на обезпечение, очевидно
представлява договорна конструкция за прикриване на допълнително
възнаграждение по кредита. Налице е недобросъвестно използване на
затрудненото положение на длъжника, като са му поставени неизпълними
условия за получаване на кредита. А след като неустойката е скрито
възнаграждение за кредитора, същата е следвало да се включи в общите
разходи по кредита за потребителя, тоест и в ГПР. При това положение
договорът не съответства на императивните изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК и се явява недействителен, като следва да се отбележи, че при включване
на размера на обезщетителната неустойка действителният ГПР по кредита би
надвишил значително петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения. По този начин на практика се е стигнало и до заобикаляне на
нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, което съставлява допълнително основание за
недействителност на процесния договор.
В заключение може да се обобщи, че предявеният от Н. Е. П.
отрицателен установителен иск се явява основателен и следва да бъде уважен.
С оглед на обстоятелството, че не се сбъднало процесуалното условие
предявеният при условията на евентуалност иск за прогласяване на
нищожността на неустоечната клауза не следва да бъде разгледан.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
9
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените
деловодни разноски в размер на 50 лв.
На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение. При определянето на размера на дължимото се
възнаграждение съдът съобрази разясненията, дадени в постановеното на 25.
01. 2024 год. решение на СЕС, втори състав, по дело С- 438/ 22, както и
действителната фактическа и правна сложност на делото, и намира, че следва
да се присъди възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС.
По така изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН сключения между „****“
ООД гр. София, ЕИК ****, като кредитор, и Н. Е. П. от гр. Плевен, ЕГН
**********, като кредитополучател, договор за потребителски кредит №
****/ 04. 10. 2021 год.
ОСЪЖДА „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление
гр. София, район „****“, ул. „****“ № ****, представлявано от ****, да
заплати на Н. Е. П. от гр. Плевен, ЕГН **********, направените деловодни
разноски в размер на 50 лв.
ОСЪЖДА „****“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление
гр. София, район „****“, ул. „****“ № ****, представлявано от ****, да
заплати на **** „Д. М.“ гр. София, вписано в регистър БУЛСТАТ под № ****,
представлявано от Д. М. М., адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в
размер на 240, 00 лв. с ДДС, като за разликата до претендираните 480, 00 лв. с
ДДС ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10