Решение по дело №260/2024 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на И. Д. И. против Решение № 19/24.01.2024 г., постановено по АНД № 505 по описа за 2023 година на Районен съд – Хасково.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспореното съдебно решение поради допуснато нарушение на материалния закон. Твърди се, че направената от съда преценка на доказателствения материал била неправилна, поради което стигнал и до извод за виновно поведение на наказаното лице. В наказателното постановление (НП) и в акта за установяване на административно нарушение (АУАН) неправилно била посочена нарушената разпоредба, което водило до допуснато от административно-наказващия орган съществено процесуално нарушение и до незаконосъобразност на НП.

В писмено становище са развити допълнителни доводи за противоречие на НП с правото на ЕС, както и че в санкционния акт не била направена точна правна квалификация на деянието и липсвала конкретизация на мястото на нарушението.

Предвид изложеното се иска да се отмени обжалваното решение, както и потвърденото с него НП, като се претендират и направените разноски за две съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – Директор на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуален представител, в писмено становище я оспорва като неоснователна и моли да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на касатора.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за основателност на касационната жалба, поради което предлага решението на районния съд и потвърденото с него НП да бъдат отменени.

Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 АПК, и е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване.

Разгледана по същество, тя се явява основателна.

С Решение № 19/24.01.2024 г. по АНД № 505/2023 г., Районен съд – Хасково е потвърдил НП № BG15112022/5800/P8-1922/10.05.2023 г., издадено от Директора на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“, с което на И. Д. И., за нарушение на чл. 179, ал. 3а от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 18 00.00 лв.

За да постанови този резултат, районният съд най-напред е приел от фактическа страна, че на 29.10.2022 г., около 9,14 часа, по път 1-5 км. 300+026, след [населено място], се движело МПС – товарен автомобил, влекач „Рено Перемиум“ с рег. № [рег. номер], с обща допустима маса над 12 тона и ползвател „Транс Енерджи 2012“ ООД, което било засечено от камерите на Тол системата и за това МПС нямало платена тол такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата (ЗП), като то било управлявано от И. Д. И.. Приел е още, че превозното средство било от вида, описан в чл. 10б, ал. 3 ЗП и за него на 29.10.2022 г. не била заплатена съответната такса. Това не било сторено и на 15.11.2025 г. в 19.34 часа, когато на жалбоподателя била предоставена възможност за това от инспекторите Е. К. и Е. К., на ГКПП „Илинден“, при излизане от Република България. При това положение е счел, задължението по чл. 179, ал. 3а ЗДвП било нарушено. Следователно НП се явявало правилно и законосъобразно.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

Съображенията за това са следните:

В нормата на чл. 139, ал. 7 ЗДвП е регламентирано, че водачът на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 ЗП е длъжен преди движение по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, да закупи маршрутна карта за участъците от платената пътна мрежа, които ще ползва, или да изпълни съответните задължения за установяване на изминатото разстояние и заплащане на дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП, освен когато тези задължения са изпълнени от трето лице.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗП предвижда, че за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства и такси на база време и на база изминато разстояние, като в т. 2 е посочено, че таксата за изминато разстояние - тол такса се отнася за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3.

Според чл. 179, ал. 3а ЗДвП водач, който управлява пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 ЗП по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което не са изпълнени съответните задължения за установяване на изминатото разстояние, съгласно изискванията на ЗП, за участъка от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, който е започнал да ползва, или няма закупена маршрутна карта за същата, съобразно категорията на пътното превозно средство, се наказва с глоба в размер 1 800 лв.

Съгласно чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури „Държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.“

С Решение на Съда (десети състав) от 22 март 2017 година по съединени дела C-497/15 и C-498/15 е прието, че член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/EС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в този член изискване за пропорционалност не допуска система от наказания като разглежданата в главното производство, която предвижда налагането на фиксирана глоба за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

Съгласно Решение на Съда (шести състав) от 21 ноември 2024 година по дело С-61/23, тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в нея изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

В случая, наказанието за извършеното от касационния ответник административно нарушение на чл. 179, ал. 3а ЗДвП е определено във фиксиран размер. В закона не е предвидена възможност за преценка с оглед възможните фактически хипотези като например частично или пълно неплащане на дължимата по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП такса, дали това се дължи на умишлени действия и от кого са извършени те, дали са в резултат на грешка и причините за проявата ѝ, нито се съобразяват изминатото разстояние, какъв точно е размерът на дължимата пътна такса.

Ето защо настоящият състав на съда намира, че наложената санкция с потвърденото от съда НП във фиксиран размер се явява в противоречие с принципа, заложен в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година, която норма, като такава на общностното право, е с приоритет.

Невъзможността за определяне на наказание, съобразно специфичните обстоятелства във всеки отделен случай е коментирана и в т. 49 на същото решение, където е посочено, че единственото предвидено в системата (от наказания в националното законодателство) адаптиране на размера глобите се отнася до категорията, към която спада съответното превозно средство, която се определя въз основа на броя на осите му, но това адаптиране не отчита характера и тежестта на извършеното нарушение. В тази насока тълкуването продължава в т. 50 от решението, където СЕС е приел, че при налагането на наказанието сезираният съд не може да вземе предвид разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса, тъй като размерът на глобата, с която се санкционира неизпълнението на задължението за плащане, е фиксиран и не се променя нито в зависимост от изминатите без разрешение километри, нито според това дали нарушителят е заплатил предварително размера на ТОЛ таксата за даден маршрут.

Заложеният в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година принцип на съразмерност не е транспониран в нормата на чл. 179, ал. 3б ЗДвП, а съдът не следва да я тълкува и прилага в смисъла, посочен в представената от касатора писмена защита, доколкото законодателят не е предоставил възможност на съдилищата да намалят размера на наказанието, като наложат такова под определения в закона размер, а и най-вече с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл. 49, § 1 от ХОПЕС, така и в националното ни право – чл. 2, ал. 1 ЗАНН.

При това положение и в изпълнение задължението си да съобрази правото на Съюза в неговата цялост, съдът приема, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3а ЗДвП следва да се остави без приложение в конкретната хипотеза, като в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза краен резултат.

Гореизложеното прави ненужна проверката на обжалваното решение по отношение на другите наведени от касатора доводи за противоречието му с материалния закон, доколкото при обсъждането им и дори евентуалното им приемане за неоснователни, не би се стигнало до по различен резултат с оглед задължителния характер на цитираните вече решения на СЕС.

По тези съображения съдът намира, че в случая е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс, във вр. с чл. 63в ЗАНН, поради което касационната жалба се явява основателна и обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което да се отмени и процесното НП.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 228 АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН искането на касатора за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски е частично основателно. В тази връзка следва да се има предвид, че то е заявено своевременно и се явява доказано от представените и неоспорени договори за правна помощ и съдействие. Възражението за прекомерност обаче е основателно по отношение на претендираното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред районния съд, тъй като размерът му не е съобразен както с фактическата и правна сложност на делото, така и с осъществената от упълномощения адвокат защита по него. Ето защо на касатора следва да се определят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 500 лв. за всяка една съдебна инстанция, или общо 1 000 лева.

Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 19/24.01.2024 г., постановено по АНД № 505 по описа за 2023 година на Районен съд – Хасково, и вместо него, постановява:

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № BG15112022/5800/P8-1922/10.05.2023 г., издадено от Директора на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, със седалище – гр. София, да заплати на И. Д. И., [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], сумата от 1 000.00 (хиляда) лева, представляваща направени разноски за платени адвокатски възнаграждения пред двете съдебни инстанции

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.