№ 38
гр. Варна, 25.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Румяна Панталеева
Членове:Р. Ант. Тончева
Десислава Ст. Сапунджиева
при участието на секретаря Петранка Ал. Паскалева
в присъствието на прокурора Р. М. Г. и С. Г. Я.
като разгледа докладваното от Румяна Панталеева Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20243000600111 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид:
Предмет на въззивното производство е присъда № 17/05.03.2024 г. по
НОХД № 1668/23 г. на Окръжен съд Варна, с която подсъдимият Н. А. е бил
признат за виновен и осъден за четири престъпления в реална съвкупност с
наложени наказания лишаване от свобода, както следва:
- по чл.142, ал.2, т.5а, вр.ал.1, вр.чл.54 от НК - седем години за това, че в
условията на домашно насилие отвлякъл С. И.,
- по чл.131, ал.1, т.5а, вр.чл.130, ал.1, вр.чл.54 от НК - една година за
това, че в условията на домашно насилие й причинил лека телесна повреда,
- по чл.144, ал.3, вр.чл.54 от НК – една година и шест месеца за това, че в
условията на домашно насилие й се заканил с убийство, и това заканване би
могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, и
- по чл.144, ал.3, вр.чл.54 от НК – една година и шест месеца за това, че
се заканил с убийство на С. Г., и това заканване би могло да възбуди
основателен страх за осъществяването му.
1
След групиране съгласно чл.23, ал.1 от НК първоинстанционният съд
определил за изтърпяване общо наказание седем години лишаване от свобода
при първоначален общ режим.
Делото във въззивния съд е образувано по протест и жалба на
процесуалния представител на подсъдимия в първата инстанция. Искането по
протеста, поддържано в съдебно заседание, е за завишаване на наказанието по
чл.142, ал.2, т.5а от НК, а по жалбата – за оправдателна присъда, или връщане
на делото за ново разглеждане от досъдебното производство. Във въззивната
инстанция подсъдимият е упълномощил друг защитник, който споделя
основанията от въззивната жалба, а в условията на алтернативност добавя и
искане за намаляване на наказанията. В лична защита подсъдимият иска да
бъде осъден на лежаното, а в последната си дума моли за справедливо
решение.
Относимите към престъпното поведение, респ. отговорността на
подсъдимия, факти, установени на съдебното дирене в първата инстанция и
възприети от съда, накратко са:
През 2016 г. подсъдимият Н. А. и свидетелката С. И. заживели във
фактическо съпружеско съжителство, тогава се родила и дъщеря им М..
Съвместният им живот бил съпътстван със скандали, с времето подсъдимият
започнал да бие пострадалата, на което тя се опитвала да отвръща, но предвид
физическите им различия се превърнала в малтретирана. След такава
физическа саморазправа, свидетелката С. И. обичайно напускала жилището в
гр.Варна, което заедно обитавали, макар да било нейна собственост, и с детето
отивала при родителите си извън града. В къщата там живеели майка й –
свидетелката С. Г., баща й – свидетелят Г.Г., и неговата майка, свидетелката П.
Г., като подсъдимият бил зле настроен към всички тях. Макар и временно
разделени, заради дъщеря си партньорите продължавали да поддържат
отношения, а след време отново се събирали, до следващия сериозен скандал.
С решение по гр.д. № 3103/20 г. на ВРС, 21 състав, родителските права по
отношение на детето М.-С. А.а били предоставени на майката.
През годините свидетелката С. И. се обръщала за съдействие към
полицията и прокуратурата, като по множество нейни жалби били образувани
преписки и водени досъдебни производства срещу подсъдимия за
престъпления по чл.чл.129, 130, 144, 183, 194, 216, 296 от НК, след което в
2
хода на проверката или разследването тя обикновено променяла своето
процесуално поведение, и прокуратурата се произнасяла с прекратителен акт.
Независимо от последното, нанасяните й телесни увреждания били факт,
констатиран по нейно искане чрез освидетелстване и издаване на медицински
удостоверения, каквито по делото са налични с дати 04.01.2017 г., 25.07.2017
г., 19.04.2022 г., 20.09.2022 г., както и удостоверението във връзка с
инкриминираните събития от 30.05.2023 г. С медицинско удостоверение за
нараняване, причинено й от подсъдимия, се снабдила и нейната баба,
свидетелката П. Г., във връзка със събитията от 25.07.2017 г., довели тогава до
намесата на баща й, свидетелят Г.Г., който го наранил с нож, за което бил
осъден.
Свидетелката С. И. инициирала неколкократно и дела по Закона за
защита от домашното насилие, като при две от тях били определени мерки за
закрила от действията на подсъдимия, съответно през 2017 г. и през 2020 г.
Другите две дела, от 2016 г. и от 2021 г., били прекратени поради
неизпълнение от нейна страна на указана й от съда необходимост да отстрани
нередовности по подадените молби.
Към м.май 2023 г. отношенията на двамата се изострили особено,
свидетелката настояла да прекратят връзката си, а подсъдимият да напусне
жилището й, и той изнесъл част от багажа си. На 29.05.2023 г. непланирано те
се видели в апартамента, отново се скарали, след което всеки си тръгнал.
Същата нощ подсъдимият правил неуспешни опити да се свърже с нея по
телефона, вкл. звънил и на номера на майка й, но тя отказала да разговарят.
На 30.05.2023 г. сутринта свидетелките С. И. и С. Г. се готвели да
тръгнат с детето към детската градина. Вече седели в колата, навън била и
бабата П. Г., когато подсъдимият пристигнал със своя автомобил и спрял така,
че препречил пътя им. Със слизането си той се насочил към предната дясна
врата, на която седалка била свидетелката С. И., и я издърпал навън, въпреки
че се съпротивлявала. Момиченцето започнало да пищи, а подсъдимият
крещял: „Ще ви избия всичките! Ще избия цялото ви семейство! Ей сега ще
ви застрелям!" Отчитайки реакцията на детето, майка му без съпротива влязла
в колата на подсъдимия, бутана от него. Свидетелката С. Г. само успяла да
подаде телефона на дъщеря си и да каже, че детето трябва да бъде закарано в
детската градина, на което подсъдимият отговорил, че и той ще отиде там,
3
след което потеглил. Свидетелката С. Г. с внучката си подкарала след него, но
преди Аспарухов мост той се отклонил не в посока към града, където било
детското заведение, а към кв.“Аспарухово“.
Свидетелката С. И. започнала да вика, че не пътуват към детската
градина, на което подсъдимият А. отговорил, че иска да си поговорят, но в м.
„Боровец" отбил по черен път, спрял в гориста местност, и започнал да й
крещи, да я обижда и заплашва с думите, че е курва, че ще съжалява, че този
път никой няма да я намери, че ще я убие, и започнал да я удря с юмрук в
лицето. Междувременно майка й звъняла по телефона, при което подсъдимият
й позволил на няколко пъти да разговарят, но да каже, първо, че пътуват към
градината, а в последствие, че се насочват към нейната месторабота.
Същевременно той продължавал да я бие в спрелия автомобил, както и да я
заплашва, че ще я убие. Свидетелката С. И. плачела, което майка й чула при
поредното позвъняване, както и виковете му, че ще убие цялото им семейство,
че щял да ги запали.
Свидетелката С. Г. се изплашила и повикала съпруга си, за да решат
какво да предприемат. Като съобщила този факт на телефона на дъщеря си,
подсъдимият А. реагирал с думите, че е добре да се събере цялото семейство,
за да ги избие наведнъж всичките. Той повторил това и на свидетелката С. И.,
при което запушил устата й с едната си ръка, а с другата я захванал за гърлото,
притиснал я към седалката, и тя започнала да се задушава. След известен
период на боричкане я пуснал, и продължил с обидите, както и с безразборни
удари по цялото й тяло.
Междувременно семейство Г. тръгнали към 04 РУ в кв.“Аспарухово“.
По пътя отново разговаряли на телефона на дъщеря си с подсъдимия, който ги
уведомил, че ще убие дъщеря им, и ще донесе само главата й, а като разбрал,
че са се обърнали към полицията, казал, за пореден път казал, че ще избие
цялото семейство.
Свидетелката С. И., която чувала и думите на родителите си, спряла да
се противопоставя на подсъдимия и го помолила да отидат до магазин за вода
и цигари. При промяната на поведението й той се съгласил, отишли до един
магазин за хранителни стоки, и се насочили към друг. По пътя се провел
разговор със свидетеля Х.Ч., служител на полицията, на когото, заедно с
колегата му свидетелят А.П., бил възложен случаят. След като се представил,
4
полицаят поискал да разговаря с пострадалата, но подсъдимият му казал, че тя
не желае да разговаря с никого, че е добре, а също че родителите й лъжат, и
няма никакво отвличане. Проведени били няколко видео разговора, при които
свидетелите възприели С. И., която плачела и молела майка си да се махне от
полицията, защото ще стане проблем. Те видели и чули и подсъдимия А.,
който заплашил полицаите, че ще ги приключи, казвал им също: „викайте
групите, ще стане проблем, довечера ще ни дават по телевизията, всичко ще
приключи днес“, а в един момент насочил пистолет към главата на С..
От наблюдаваното служителите предположили приблизителното
местонахождение на автомобила, и се пристъпило към ефективно издирване.
Междувременно подсъдимият и пострадалата отишли във втория магазин,
където на касиерката, свидетелката Е.Й., пострадалата се сторила разстроена.
При опит да потеглят с колата, били спрени от полицейски екип, а
подсъдимият предал пистолета. В колата му били открити още мачете и нож.
Пострадалата С. И. била освидетелствана от съдебен лекар.
Въз основа на тези факти, по-голямата част от които не са спорни между
страните, а съставът на окръжния съд правилно е приел, че се подкрепят от
събрания на досъдебното производство доказателствен материал,
законосъобразно са извлечени признаците на престъпните състави, за
осъществяването на които е признат за виновен и осъден подсъдимият.
В допълнението на въззивната жалба са развити съображения за
непълнота и неяснота на мотивите на първоинстанционния съд, както и липса
не дължимия доказателствен анализ. Запознаването с мотивите обаче не
разкрива основания да се приеме, че липсват такива, нито че изготвените са в
съществено отклонение от възприетите стандарти, и те очевидно не
затрудняват, нито ограничават правото на защита на подсъдимия, която се
упражнява в пълен обем. Не се констатира нарушение по чл.281, ал.8 от НПК,
тъй като осъдителната присъда не се основава само на частта на показанията
на свидетелката С. И. от 30.05.2023 г., прочетена по реда на чл.281, ал.4,
вр.ал.1, т. от НПК, и това е видно от мотивите на окръжния съд.
Липсва нарушение на правата по чл.55 от НПК, произтичащо от
неуведомяването на подсъдимия за извършени действия по разследването.
Съгласно разпоредбата на чл.223, ал.2 от НПК, възможността да присъстват
5
на разпит на свидетел се осигурява на обвиняемия и на неговия защитник.
Първият разпит на свидетелката С. И. е бил проведен на 30.05.2023 г.,
вторият, който е по реда на чл.223, ал.1 от НПК – на 31.05.2023 г. от 09:10 до
09:40 часа, а на Н. А. е било предявено обвинение на 31.05.2023 г. в 11:55 часа,
от когато той е придобил качеството на обвиняем, при което не се констатира
нарушение, изводимо от разпоредби на националната правна уредба.
След внимателно и детайлно запознаване с пълния текст на решението
на СЕС по дело С-209/22 г. по преюдициално запитване на Районен съд
Луковит, и свързаните две Директиви – 2012/13 и 213/48, също не се открива
нарушение, произтичащо от прякото действие на последните. Съгласно
тяхното съдържание, от момента, в който едно лице бъде уведомено от
компетентните органи на държава членка, че е заподозряно или обвинено в
извършването на престъпление, трябва незабавно да му се предостави
информация относно определен минимум процесуални права, включващ
правото на достъп до адвокат, безплатна правна консултация, информация
относно обвинението, правото на превод и правото да запази мълчание, т.е.
претендираното от защитата нарушение на задължение за уведомяване на
задържания със заповед по ЗМВР Н. А. с цел присъствие при провеждането на
визираните два разпита, не може да се отнесе към никое от произтичащите от
двете директиви права.
Заключението на въззивния състав е, че първоинстанционният съд не е
допуснал съществени процесуални нарушения, обуславящи отмяна на
присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, нито такива, свързани с
оценката за процесуална годност на доказателствените източници, респ. с
необходимостта да бъдат изключвани такива от доказателствената съвкупност.
В първоначалната въззивна жалба се твърди, че подсъдимият Н. А. не е
извършил деяние по чл.142, ал.2, т.5а, вр.ал.1 от НК, тъй като С. И. се е качила
по своя воля в автомобила, и че тя категорично е заявила това пред съда.
Същото разбиране се поддържа и от защитата във въззивното производство,
тъй като не е установено подсъдимият да е упражнил принуда тя да бъде
качена. Подобно разбиране не се споделя от въззивния съдебен състав.
От заключението на комплексната съдебно психиатрична и
психологична експертиза и разпита на вещите лица пред първоинстанционния
6
съд личността на свидетелката С. И. се определя като изменчива и
импулсивна, внушаема, нестабилна и променлива, а промяната на показанията
й като израз на тези нейни личностови черти. При подобна констатация
доказателственият анализ не изисква някакво отклонение от общоприетия
стандарт да се кредитират фактите, които се подкрепят убедително и от други
източници. Внимателното запознаване с всички приобщени показания на
свидетелката С. И. разкрива по-скоро не промяна в смисъл на отричане на
казаното пред разследващите органи, а на промяна в собствената й оценка за
случилото се, за значението на нейните действия и тези на подсъдимия, в
посока на омаловажаване на неговото доминиращо поведение, което е
обичайно за типа отношения, които те са имали.
В показанията на пострадалата от инкриминираната дата 30.05.2023 г. тя
е заявила: „Тогава Н. дойде, отвори вратата и ме издърпа. Той крещеше и
заплашваше, че щял да избие цялото ни семейство. Изкрещя ми да се качвам в
автомобила му. Уплаших се да не направи нещо на майка ми и на баба ми.
Помня, че баба ми беше до предната дясна врата на неговия автомобил.
Уплаших се Н. да не я бутне…При всички случаи не съм искала да се качвам
при него.“
В показанията, дадени пред съдия на досъдебното производство от
следващия ден 31.05.2023 г., думите й са: „…той дойде и ме издърпа от
колата, започна да крещи да се кача при него да говорим. Само че тогава
майка ми и баба ми бяха отвън и детето също. Той ме накара да се кача в
неговата кола. Не помня как точно се случи това.“
В показанията си пред първоинстанционния съд свидетелката е казала:
„Говорихме, че трябва да отидем пред градината на малката и да се разберем
там, защото детето беше на градина. Исках да закарам детето на градина. Така
се разбрахме – да закараме детето….Той тръгна да ме дърпа…и ние
продължаваме да се караме…и той ме издърпа и майка ми и малката взеха да
крещят и взех решение, че е по-добре да се кача в неговата кола…“ и „Той ме
издърпа от колата на майка ми. М. почна да пищи и реших, че е по-добре да се
кача в колата му и детето да не ги вижда тези неща“.
При съпоставката на показанията е видно, че няма съществено
противоречие, доколкото свидетелката последователно е твърдяла, че е
издърпана от колата на майка си, че е накарана от подсъдимия да се качи в
7
неговата, и че го е сторила заради писъците на детето си, станало свидетел на
поредната разправия и насилие, както и от страх той да не стори нещо на
майка й, или баба й. От разказа й става ясно също така, че е тръгнала с
подсъдимия, след като той е казал, че отиват пред детската градина, за да
говорят там и се разберат. Безспорно е и без да съществуват противоречия,
последователно заявено от свидетелката по-нататък в показанията й, че
отклонението в посока, различна от първоначално създаденото й убеждение,
за нея е било напълно неочаквано, а последващото й оставане в автомобила на
подсъдимия не е било по нейно желание. Очевидно е, и не се отрича от
свидетелката, че тя е откарана в непозната за нея местност, гора, против
желанието й, че е държана часове, и че да, там тя е можела да излезе от колата,
но както сама се е изразила „ама и да излезем и пак ще се бием и караме, а и
бяхме в нищото“.
Че е издърпана от колата, в която вече е седяла, както и че е била
дърпана и бутана към колата на подсъдимия, еднопосочно са потвърдили
свидетелките С. Г. и П. Г..
Никакъв значим интерес не се открива у пострадалата, който да стане
причина за необективно свидетелстване. За разлика от подсъдимия, тя не
може да се счита за заинтересована от изхода на делото в смисъл той да бъде
осъден, което важи включително за показанията й от досъдебното
производство, където е заявила, че не желае разследването да й се предявява и
да бъде информирана за неговия ход, а пред първоинстанционния съд е била
още по-категорична и е казала, че не иска да бъде съден, респ. че няма да се
конституира като граждански ищец и частен обвинител, което е обяснимо, тъй
като той е баща на детето й, с което е изградил емоционална връзка.
За разлика от това, неговите обяснения са както източник на
доказателства, така и ефективно средство за защита, поради което, след
съпоставката им с останалите доказателствени източници, въззивният съд не
дава вяра на декларативното му изявление, че не е отвлякъл С.. По фактите
подсъдимият не е бил подробен относно обстоятелствата при качването й в
неговата кола, като единствено е заявил „След няколко реплики, отправени от
мен към С. и от С. към мен, С. се качи в моя автомобил.“ Какво е било
съдържанието на тези реплики, по какъв начин са били изречени и какво
въздействие са предизвикали, не става ясно. В този смисъл и той омаловажава
8
собственото си насилническо поведение, което видно от документираната
предистория на техните отношения, е било обичайно, и очевидно напълно
допустимо според неговата преценка. Основание да не бъде възприето
твърдяното от него, а от трите свидетелки, дава също заключението на
комплексната съдебно психиатрична и психологична експертиза, която го
определя като склонен към манипулативно и индиректно агресивно
поведение, склонен да пренебрегва чуждото мнение, да се дистанцира от него,
да го игнорира, да взема собствени решения като не отчита другата страна, и
не се съобразява с нейните решения и мнения.
Същността на случилото се на 30.05.2023 г. пред къщата на родителите
на пострадалата се разкрива най-пълно като се проследят нейните отношения
с подсъдимия, довели до попадането й в инкриминираната ситуация най-вече
по негова воля, но и отчасти поради своята реакция към упражняването на
тази воля. Подсъдимият, който в обясненията си на два пъти признава, че е
упражнявал психическо насилие над майката на детето си, в случая пред
къщата много добре е съзнавал последиците от своето поведение, от така
демонстрираната доминация с издърпване на свидетелката от колата, която
всеки миг е щяла да потегли с детето към детската градина, придружена с
крясъци и нареждане да сяда при него, не просто игнорирайки писъците на
малката си дъщеря, и присъствието на майка й и баба й там, а отправяйки
директни закани, че ще ги избие всичките. Упражнената по този начин за
пореден път многоаспектна принуда и нейното естество - както психическа,
така и физическа, са лишили пострадалата от правото й като отделна личност
на свободен избор, което е било именно и неговата цел.
Подсъдимият е поставил пострадалата пред трудния избор да застраши
здравето и живота на близките си в случай на отказ, включително в контекста
на действия, покриващи състав на друго престъпление – това по чл.144, ал.3
от НК, което ще бъде обсъдено в последствие, както и при факта, че на
крехката си възраст от седем години детето вече е било водено на психолог,
или да пренебрегне личната си воля и да му се подчини, което тя обяснимо е
предпочела, но това нейно решение не обосновава извод за липса на
съставомерност на престъплението по чл.142, ал.2, т.5а, вр.ал.1 от НК, още
повече, че към момента на влизането си в неговата кола е вярвала, че тръгват
към детската градина. Щял ли е подсъдимият А. да изпълни заплахите си към
нейните близки, остава без правно значение. Същественото е, че упражнената
9
принуда, именно такава, каквато се извлича от фактите по делото, е била
достатъчна да формира желаната от него покорност на пострадалата, а
възможността й за трезва и обмислена преценка кое да избере – евентуалните
последици от заплашителното му поведение, или накърняването на правото й
на свободен избор, не изключва употребата на тази принуда.
Възраженията на защитата, че автомобилът на подсъдимия не е бил
заключен, и въпреки това пострадалата не е правила опити да излезе, по-скоро
биха имали отношение към престъпния състав на противозаконното лишаване
от свобода, каквото обвинение няма повдигнато, а и тя е посочила правдиви
мотиви защо не го е направила, в която част показанията и са точно цитирани
по-горе. Поведението на бабата и майката на С. И. по никакъв начин не внася
съмнение в насилственото отвеждане на тяхната внучка и дъщеря. Какво
всъщност е било по нататъшното поведение на бабата, която тогава е била на
76 г., по делото няма данни. Но са налице изобилни такива за активните
действия на майката, които именно са довели до разкриването на
престъплението. Не отговаря на действително установеното твърдението, че
С. И. е казала на подсъдимия, че иска да обърне колата и да се върнат във
Варна, и той го е направил. Обратно, установено е, че след като я е отвел с
колата си приблизително към 07:30 часа, и против волята й я е закарал в
гориста местност извън града, тя е била принудена да остане с него до часа на
задържането му – около 12:25 ч, като едва в края на този период е откликнал
на нейна молба за вода и цигари, и са посетили два магазина. На база на
всички установени факти е неоснователно да се твърди, че посоката на
придвижване на С. я е определяла самата тя, а не подсъдимият.
Подсъдимият Н. А., осигурявайки си желаното от него подчинено
поведение на С. И. с качването й в неговия автомобил, не е упражнил излишен
допълнителен натиск, но това също не лишава действията му от
съставомерност. Такъв натиск не е бил и необходим, тъй като пострадалата не
е желаела да усложнява положението си, това на близките си, както и
състоянието на детето, и е била достатъчно покорна. Опитът й на база на
техните отношения с предходни прояви на насилие е сочел достатъчно ясно,
че при изявяване на свободна воля и нежелание от нейна страна, подсъдимият
обичайно демонстрира преимуществата на физическото си превъзходство.
Точно това всъщност е и последвало, като проявните му форми очертават
10
престъпния състав на второто престъпление, за което той е осъден.
В първоначалната въззивна жалба се твърди, че подсъдимият Н. А. не е
извършил деяние по чл.131, ал.1, т.5а, вр.чл.130, ал.1 от НК, тъй като двамата
със С. И. са си разменяли взаимно удари. Към това единствено фактическо
оплакване защитата пред въззивния съд добавя като последица от
бездействието на разследващите да установят наличието на наранявания и по
подсъдимия – неговата невъзможност да се позове на института на
реторсията. В отговор на последното следва единствено да се отбележи, че
приложението на този институт е възможно единствено в рамките на двата
основни състава по чл.130, ал.1 и ал.2 от НК, но не и при наличие на
квалифициращи обстоятелства от вида на предвидените в чл.131 от НК.
Нанасянето на лека телесна повреда под формата на причиняване на
разстройство на здравето извън случаите по чл.128 и чл.129 от НК от
подсъдимия А. на пострадалата С. И., е установено по делото по несъмнен
начин, въз основа на нейните показания, неговите обяснения, медицинската
документация и заключението по съдебно-медицинската експертиза. То е
обусловено от съвкупността на множество телесни увреждани по челото,
двете скули, носа, двете устни, шията, лявата гръдна половина /вкл. счупване
на ребро/, задната повърхност на гръдния кош, лявата лопатка, двете
мишници, двете предмишници, гърба на дясната длан и двете бедра,
причинени от множество удари в областта на лицето, гръдния кош,
крайниците, както и от стискане на шията.
И двете разгледани до тук деяния – отвличането и причиняването на
лека телесна повреда, са извършени в условията на домашно насилие, и при
тяхното квалифициране първоинстанционният съд е приложил правилно
материалния закон, при съобразяване на приложимата редакция към
инкриминираната дата.
Виждането на защитата, че квалификацията е изисквала наличие на поне
три извършени акта на насилие, потвърдени с влязъл в сила съдебен акт, е
неправилно. Налице са доказателства, че проявите на физическа и психическа
агресия на подсъдимия спрямо пострадалата са не три, а много повече. Наред
със собственото му признание, че е имало психическо насилие от негова
страна, неконкретизирано по време и обстоятелства, но смислово
формулирано като нееднократно, подобни прояви се установяват от
11
съдържанието на медицинските удостоверения за освидетелстване на С. И. от
04.01.2017 г., 25.07.2017 г., 19.04.2022 г. и 20.09.2022 г., решенията по гр.д. №
7457/2017 г. и 3050/2020 г. на ВРС, молбата на С. И. от 27.08.21 г., която се
свързва с обстоятелства, установени и с постановление на ВРП от 20.10.2021
г. по преписка 13495/21 г. за обиди, закани и заплахи, мотивите към присъдата
по НОХД № 1426/18 г. на ВОС, в които е отбелязано поведение на подсъдимия
от 25.07.2017 г., при което я е душил, постановление на ВРП от 28.06.22 г. по
прокурорска преписка 6174/22 г., с което се констатират данни за
престъпление по чл.130, ал.2 от НК.
В първоначалната въззивна жалба се твърди, че подсъдимият Н. А. не е
извършил двете деяния по чл.144, ал.3 от НК с пострадали съответно С. И. и
С. Г., тъй като:
- със С. са се карали и взаимно са си разменяли обиди и закани, които не
са възбудили страх, понеже подобни разговори били обичайни за тях и
- С. Г. е пояснила сама, че заканите са били общи, и също често
отправяни.
Застъпеното становище е неправилно. По възраженията за общите
закани, на което акцентира и защитата във въззивната инстанция, ведно с
липсата на обвинение за закана с убийство с пострадали бащата и бабата на
свидетелката С. И., или полицейския служител, към изложеното по този
въпрос в мотивите на първоинстанционния съд, което е много подробно и
изцяло се споделя от въззивния състав, единствено може да се добави, че
съдът е длъжен да се произнесе в рамките на повдигнатото от прокуратурата
фактическо и юридическо обвинение.
Твърдението в жалбата, че заканите спрямо свидетелката С. И. не са
възбудили страх, защото подобни разговори били обичайни за тях, не се
възприема. Първоинстанционният съд е приел, че тази пострадала е изпитвала
страх за живота си, като е цитирал и се е позовал на нейните показания, но
всъщност този факт не е от съществено значение за състава на чл.144, ал.3 от
НК, тъй като не се включва в неговата формулировка, а със съдебната
практика последователно се приема, напр. в Р 37/2019 г., ВКС, ІІІ н.о., но и в
много други, че: "За осъществяване на закана с убийство от обективна страна,
не е необходимо лицето действително да се е уплашило. Достатъчно е
обективиране чрез думи и действие на реална, действителна заплаха за живота
12
на пострадалия. За съставомерността на деянието е достатъчно психическото
състояние на дееца само да обуславя вероятност от пораждане на решение за
осъществяването на заканата и бъдещо предприемане на действия за
изпълнението му. Не е необходимо към момента на деянието - когато отправя
заканата, деецът да има предварително оформено решение да извърши
убийството и да действа в осъществяване на това решение. Не е необходимо и
пострадалият действително да се е изплашил, а само да съществува основание,
че заканата за убийство би могла да се осъществи“.
В случая както думите, така и действията на подсъдимия Н. А. са били
достатъчно красноречиви и убедителни, и са съдържали реална заплаха за
живота на двете пострадали, за които се поддържа обвинение по чл.144, ал.3
от НК. Заплахите към тях той е отправил първо пред къщата на родителите,
после ги е повторил неколкократно в проведените телефонни разговори, вкл. в
присъствието на полицаите, които е уведомил, че трябва да се извикат
баретите, специалните части, защото ще убива жена си, че всичко ще
приключи и ще ги дават по телевизията. Полицейският служител свидетелят
Петков е потвърдил, че подсъдимият е заплашвал и родителите, т.е. и
пострадалата С. Г., като е заявил, че в момента, в който са разбрали, че има
заплахи, са започнали да работят оперативно. Самият оперативен порядък и
незабавно предприетите действия по издирването, вкл. сформирането на
групи, които веднага са започнали да обикалят и да търсят възможната
локация, ориентирайки се по релефа, видим от видеоразговорите, разкриват по
обективен път професионалната преценка на служителите на МВР за
съществуващия риск заканите да бъдат осъществени. Тези служители са
възприели частично обстановката, при която подсъдимият е отправил
инкриминираните изрази, и тяхната оценка за реалността на заканите, мястото
им в рамките на възникналата конфликтна ситуация, и видимото емоционално
състояние на подсъдимия, са ги мотивирали към извънредна спешна
полицейска акция.
Въззивният съд намира за правилна, и се присъединява към
аналогичната оценка на първоинстанционния състав, наред с това, че
инкриминираните думи и изрази са изречени от подсъдимия, също така и че
поради естеството си, конкретната ситуация и състоянието му, биха могли да
възбудят основателен страх за реализирането им. В случая предишните
действия и отношения между партньорите не влияят решаващо на
13
тълкуването на заканите като заплаха с престъпление против личността, и в
частност убийство, защото ескалацията на насилието в рамките на
нетипичните им отношения не може да бъде предвиждана.
Справедливостта на присъдата се атакува и от двете страни.
Основанието на прокурора да поиска увеличаване на наказанието по чл.142,
ал.2 от НК е необоснованост на извода за превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства, а направеното за първи път в пледоарията пред
въззивния съд алтернативно искане на защитата за намаляване на наказанията,
не се основава на конкретни обстоятелства по смисъла на чл.54 от НК.
Въззивният състав счита, че не се налага намеса и в тази част на
проверяваната присъда
Като е преценявал относимите за процеса на индивидуализация
обстоятелства, първоинстанционният съд е счел, че степента на отговорност
на подсъдимия се смекчава от чистото му съдебно минало и бащинството на
две деца, а се утежнява от проявяваните предходни актове на насилие спрямо
други жени и престъпната упоритост, като при съпоставката им все пак го е
определил като личност с ниска обществена опасност. Обществената опасност
на престъплението лека телесна повреда при домашно насилие в мотивите
един път е определена като невисока – на л.111, гръб, а на л.112 като висока.
За останалите три престъпления оценката в проверяваните мотиви е, че са с
висока степен на обществена опасност.
Степента на обществена опасност се извежда при относителното
сравняване на дадено конкретно деяние с другите престъпления от същия вид.
При такова сравнение, по мнението на въззивния съд, предметното
престъпление по чл.131, ал.1, т.5а, вр.чл.130, ал.1 от НК, бележи висока степен
на обществена опасност поради множеството нанесени телесни увреждания
по цялото тяло, душенето, счупеното ребро. Също такава висока степен на
обществена опасност разкрива и сравнението на заканата с убийство спрямо
С. И. с обичайните случаи по този престъпен състав, тъй като й е била
отправена нееднократно, в обстановка и при обстоятелства, които са били
сериозно застрашаващи, вкл. придружена с физическо малтретиране. По
отношение на отвличането на С. И. и заканата с убийство спрямо С. Г.,
въззивният състав приема, че и двете деяния са с по-ниска степен на
14
обществена опасност от обичайната за тези видове престъпления. Направената
преоценка на значимите за процеса на индивидуализацията обстоятелства
обаче не налага изменение на присъдата, тъй като определените в
първоинстанционния съд наказания са справедливи и съответни на
извършеното.
Наказанието по чл.142, ал.2 от НК е в законовия минимум, и не са
налице многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да
обуславят слизане под този предел. Същевременно самият минимален размер
е твърде висок, и при отчитаната от въззивния съд ниска степен на обществена
опасност на конкретното деяние, завишаването на наказанието би се явило
неоправдано и в противоречие с целите, които репресията следва да постига.
Наказанията за двете закани с убийство са далеч под средния размер,
предвиден от законодателя, и липсват основания за по-нататъшна
снизходителност, а наказанието за телесната повреда дори е занижено, но то
не е предмет на протеста.
По изложените съображения и предвид липсата на служебно
констатирани основания за отмяна или изменение на присъдата, на основание
чл.338 от НПК, настоящият състав на Апелативен съд Варна
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 17/05.03.2024 г. по НОХД № 1668/23 г. на
Окръжния съд в гр.Варна.
Решението може да бъде обжалвано по касационен ред пред Върховния
касационен съд на Република България в петнадесетдневен срок от
съобщението до страните за изготвянето му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15