РЕШЕНИЕ
№ 337
гр. гр. Хасково, 24.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20235640101830 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, с която са предявени
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД, във вр. с чл.10а, чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 ЗЗП, както и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1
ЗЗД, от М. А. А., ЕГН **********, от *********, чрез адв. Д. М. от АК
Пловдив, съдебен адрес: *********, против “Вива Кредит“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к. 1324, район
Люлин, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г.
Ищецът твърди, че е страна по Договор за паричен заем Standard 14 №
5888868 – 09.01.2023г., сключен с ответното дружество на същата дата.
Съгласно чл.1 ал.3 от договора, ищецът трябвало да заплати такса за
експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер
на 196.38 лева. Съгласно чл.3 от договора за паричен заем, ищецът следвало
да върне сумата по кредита с включена такса за експресно разглеждане в общ
размер на 657.90 лв., при сума на получаване 400 лева, при ГПР 49.39%,
годишен лихвен процент 40.32 % и лихвен процент на ден 0,11, при срок на
кредита от 18 вноски. Наред с това, в чл.5 ал.2 от Договора било предвидено
и заплащането на неустойка в размер на 131.04 лева. По този начин общата
сума, която следвало да заплати, била в размер на 4788.94 лв. Счита, че
клаузите, съдържащи се в чл.1, ал.3 и чл.5, ал.2 от Договора, които
предвиждали заплащането на такса за експресно разглеждане и неустойка,
били нищожни на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и поради това, че са
сключени при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19, ал.4 от ЗПК във
1
вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като излага следните
съображения: В правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
предл.3 то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен принцип,
било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. В този смисъл се сочи практика на ВКС. Такъв
основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска
сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от
ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и чл.9
от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен
някой от посочените основни правни принципи се правели от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1,
предл.3 от ЗЗД.Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по
смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на
кредитора. В тази връзка предвидените клаузи на чл.1, ал.3 и чл.5, ал.2 от
Договора били изцяло уговорени в противоречие с принципа на добрите
нрави и принципа на справедливостта. Така предвидената сума в размер на
196.38 лева и в размер на 131.04 лева била прекомерна и в размер, съизмерим
със сумата на отпуснатия кредит, като чрез заплащане на сумите по чл.1, ал.3
и чл.5, ал.2 от Договора, последният се оскъпявал двойно.На следващо място
се сочи, че възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в
разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителната услуга по чл.1 ал.3
от договора за паричен заем, предвиждаща заплащането на „такса за
експресно разглеждане на документи" в размер на 196.38 лева, била в явно
противоречие с чл. 10а от ЗПК. Наред с това, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна. Предвидените клаузи
в чл.1, ал.3 и чл.5, ал.2 от Договора били и неравноправни по смисъла на чл.
143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите били необосновано високи. В глава четвърта от
ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за
кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било
съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С
2
процесиите клаузи, предвиждащи заплащането на „такса за експресно
разглеждане на документи" и „неустойка" в полза на кредитора се уговаряло
още едно допълнително възнаграждение в размер над размера на отпуснатия
кредит. По този начин, клаузите предвиждащи заплащането на допълнителни
услуги били неравноправни по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като същите
били необосновано високи. Основната цел на така уговорените клаузи била да
доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума
допълнително с още % от предоставената главница. Последователна била и
практиката, че неустойка, която била уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, била нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. С предвиждането за заплащане на „такса за
експресно разглеждане на документи" и „неустойка" се заобикаляла и
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи
било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в
годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като
с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните
услуги се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС № 426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и
чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на
разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил
реално прилагания в отношенията между страните представлявал
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от
Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл.143 и сл.ЗЗП. В тази насока била последователната и непротиворечива
практика на съдилищата в страната.Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлявал и невярна информация относно
общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива
3
2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка и такса
експресно разглеждане били неравноправни по смисъла на член 4, § 1 от
Директива 93/13/ЕО. Имало нарушение и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
транспонирана в българското законодателство с § 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. В Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се счита за
индивидуално уговорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание, каквито били клаузите за заплащане на „такса за експресно
разглеждане на документи" и „неустойка". В тази насока била и практиката на
Съда на Европейския съюз- Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-
415/11, и цитираната в него практика.Твърди се от ищеца, че бил заплатил
цялата търсена по Договора сума, включително и сумата от 256.70 лева по
клаузата за неустойка и такса за експресно разглеждане.С оглед нищожността
на клаузите съдържащи се в чл.1, ал.3 и чл.5, ал. 2 от Договора, ищецът
счита, че не следвало да заплати сумата в размер на 256.70 лева,
представляваща такса за експресно разглеждане на документите и неустойка,
като по този била надвнесена сума от общо 256.70 лева, която сума следвало
да му бъде върната, като получена без правно основание на основание чл. 55,
ал.1 от ЗЗД. По тези съображения, моли съда да постанови решение, с което
да бъде прието, че клаузите, съдържащи се в чл.1, ал.3 и в чл.5, ал.2 от
Договор за паричен заем Standard 14 № 5888868 – 09.01.2023г., сключен
между ищеца и ответника, предвиждащи заплащането на такса за експресно
разглеждане на документи в размер на 196.38 лв. и неустойка в размер на
131.04 лв., или общо 327.42 лева, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, вр. чл.10а, чл.11, чл.19 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1
ЗЗП, а също така на основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, ответникът да бъде
осъден да заплати на ищеца сумата от 256.70 лева /след допуснато изменение
в размера на иска в съдебно заседание, проведено 29.01.2024г./,
представляваща неустойка и такса за експресно разглеждане на документи,
като получени без правно основание по Договор за паричен заем Standard 14
№ 5888868 – 09.01.2023г. Претендират се направените съдебни разноски.
Ответникът моли за отхвърляне на исковете. Претендират се
направените по делото разноски. При условията на евентуалност се прави
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
4
доказателства се установява, че между “Вива - Кредит“ ООД (заемодател) и
М. А. А. (заемател) на 09.01.2023 г. е сключен Договор за паричен заем
Standard 14 № 5888868 – 09.01.2023 г., по силата на който е отпусната парична
сума в размер на 400 00 лв., при фиксиран ГЛП по заема - 40,32% и ГПР –
49.39 %. Уговорен е срок на погасяване на заема от 36 седмици, посредством
18 бр. погасителни вноски, всяка от които в размер на 36.55 лева, със
съответните уговорени падежни дати.
В чл.1, ал.2 от договора е предвидено, че заемателят преди подписване
на договора е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по
експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем,
предоставена от кредитора, като съобразно чл.1, ал.3 за извършената от
кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за
паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 196.38 лв.
Съгласно предвиденото в чл.5, ал.1 от договора, заемателят се
задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по него да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този
договор, а именно: 1.Поръчител - физическо лице, което да представи на
Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от
деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален
стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен
доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна
история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна
история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител
по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател; или 2.Банкова гаранция, която е издадена след
усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по
договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Банковата
гаранция се изпраща от заемателя в срока по предходното изречение в
оригинал на описания адрес за кореспонденция на заемодателя.
В чл.5, ал.2 от договора страните са уговорили, че в случай на
неизпълнение от страна на заемателя на задължението му за представяне на
обезпечението по ал.1, същият ще дължи неустойка в размер на 131.04 лв.,
която ще се заплаща разсрочено, на равни части към всяка от погасителните
вноски, като в този случай дължимата вноска е в размер на 43.83 лева, а
общото задължение по договора става в размер на 788.94 лева.
Представена по делото от ответника е и Справка, погасителен план по
договор за паричен заем № 5888868/09.01.2023г. на М. А. А., според която
заемът е следвало да бъде върнат на 18 погасителни вноски, с падеж на първа
погасителна вноска – 23.01.2023г. и падеж на последна вноска – 18.09.2023г.
Видно от същата, кредитът е бил предсрочно погасен от ищеца на
05.05.2023г., към която дата посредством направените от него описани
5
плащания той е погасил следните суми: сумата от 235.79 лв. за главница,
сумата от 1.05 лв. за договорна лихва, сумата от 2.08 лева за неустойка и
сумата от 109.10 лв. за такса за експресно разглеждане.
По делото не се спори, че „Вива Кредит“ АД е правоприемник на „Вива
Кредит“ ООД.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение
искове с правно чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.10а, чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, вр.
чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, както и осъдителен иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, които са процесуално допустими.
Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни,
като съображенията за това са следните:
Както бе посочено по-горе, по делото не се спори, че на 09.01.2023 г.
между страните е сключен Договор за паричен заем Standard 14 № 5888868 –
09.01.2023 г., по силата на който “Вива - Кредит“ ООД е предоставило на М.
А. А. в заем сумата в размер на 400 лв., която е следвало да бъде върната с
плащането на 18 погасителни вноски, с падежна дата на последната вноска –
18.09.2023г.
Без съмнение, ищецът е физическо лице, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност,
а ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е
предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по
договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният
между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата
валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид
неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК
предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността
на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В договора е уговорена и клауза за неустойка - чл.5, ал.2 , за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която
неустойка е в размер общо на 131.04 лева. За потребителя е предвидено
задължение по чл. 5 ал.1 от договора, в рамките на три дни от сключването на
договора, да предостави едно от посоченитге в него обезпечения на кредита,
под формата на поръчителство /т.1/ или на банкова гаранция /т.2/, които
трябва да отговорят на определени изисквания на заемодателя. Така, според
чл.4, ал.1 т. 1, поръчителят следва да е физическо лице, навършило 21 години,
6
да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в
размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история
в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със
статус „период на просрочие от 0 до 30 дни"; да не е поръчител по друг
договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател; а наред с това той следва да представи на
заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от
деня на представяне. Според чл.5, ал.1, т.2 пък, банковата гаранция следва да
е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение
на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора, същата се изпраща от Заемателя в срока по предходното изречение
в оригинал на посочен адрес за кореспонденция на Заемодателя.
При неизпълнение на това задължение за предоставяне на обезпечение
на кредита, според чл.5, ал.2 от договора се начислява неустойка размер на
131.04 лева, като начислената неустойка се заплаща заедно с вноските на
погасителния план.
Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 5 ал.2 от договора
за кредит Standard 14 № 5888868 – 09.01.2023 г. неустойка излиза извън
присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за
предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на договора и
многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че
целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на
обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя
по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се
доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В
случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си
под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като
длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от
неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че
така уговорената неустойката представлява скрита добавка към
възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането
за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С
оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна
поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т.
3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС.
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора),
съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно
7
цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално
намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на
кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е
държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато
е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се
приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се
предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка.
Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава
условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и
нарушава принципа за справедливост.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем.
От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с
процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя
е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на
практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя
на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на
потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника
задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го
направи, задължението му нараства значително, в случая с 131.04 лева или
малко под 1/2 от отпуснатата в заем сума, което благоприятства достигането
на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и
8
законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна.
По отношение на таксата за експресно разглеждане, предвидена в чл.1,
ал.3 на процесния договор, съдът намира, че уговарянето на заплащане на
таксата за експресно разглеждане е в нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй
като е свързана с усвояването и управлението на кредита, а цитираната
разпоредба предвижда изрична забрана за заплащане на такси и/или
комисионни за действия, свързани с усвояването или управлението на
кредита. Срокът, в който ще бъде заплатена заемната сума, няма как да не
бъде характеризиран като действие, свързано с усвояването на кредита -
следователно заплащането на такса, свързана с начина и срока на изплащане
на заемната сума, противоречи на императивна правна норма. Чрез тази
клауза се постига още една неправомерна цел, а именно - прехвърлянето на
тежестта от неизпълнението на задължението на кредитодателя за
извършване на обективна, добросъвестна и отговорна оценка на
кредитоспобността на потребителя.
Съгласно чл. 2 ЗПК целта на закона е да осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от
страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от
аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на
договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя
- аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/Е0 на Европейския парламент и
на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на директива 87/102/ЕИ0 на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно
с подобни клаузи за такси за експресно разглеждане на документи (както и
тези за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова), чрез
икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението
на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на
самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни
последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради
поведението на кредитора.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че и клаузата, касаеща таксата
за експресно разглеждане, респ. заплащането й представлява неравноправна
клауза. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на
9
изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и
задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че
същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал
възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият
случай. Те са били изготвени предварително, без да бъде предоставена
възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо,
коментираната клауза е нищожна.
В допълнение, следва да бъде посочено във връзка с процесния договор,
че в него е предвиден размер на годишния процент на разходите в
допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това, настоящият съдебен
състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена.
Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1,
т.1 от ДР на ЗПК, за понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за
допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя
сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент
на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на
неустойките. В настоящия случай нито предвидената сума за неустойка, нито
таксата за експресно разглеждане са включени в годишния процент на
разходите, с което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
От представения погасителен план е видно, че при отпусната заемна
сума в размер на 400 лв., общата сума за плащане възлиза на 788.94 лв., от
които сумата за главница и лихва е в размер на 461.52 лв., а предвидените
суми за неустойка и такса експресно разглеждане възлизат на 327.42 лв.,
тоест – общия им сбор надхвърля с повече от 100% размера на главницата по
кредита. Следователно, при включването на неустойката и на таксата за
експресно разглеждане към разходите по кредита, то ГПР по процесния
договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по
чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени
с постановление на Министерския съвет на Република България, а на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. По този начин се достига и до
10
нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК относно посочване на
действително прилагания ГПР.
С оглед всичко изложено, предявения иск за прогласяване нищожност
на клаузите, съдържащи се в чл.1 ал.3 и в чл.5 ал.2 от Договор за паричен
заем Standard 14 № 5888868 – 09.01.2023 г., сключен между ищеца и
ответника, предвиждащи заплащането на такса за експресно разглеждане и
неустойка е основателен и като такъв следва да бъде уважен.
Тъй като нищожността е пречка за възникване на задължение по
коментираните клаузи, платените суми по нея са предадени при начална
липса на основание и подлежат на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ето защо и след като съдът достигна до извод за нищожност на клаузите за
неустойка и за такса за експресно разглеждане, вкл. и по аргумент от чл. 23
ЗПК, платените суми се явяват получени без основание и се дължи връщането
им на ищеца в претендирания в настоящото производство размер.
Не се оспорва от ответника, а и се установява както от представени от
самия него погасителен план към процесния Договор за паричен заем
Standard 14 № 5888868 – 09.01.2023г., че кредитът по същия е предсрочно
погасен на 05.05.2023г. и ищецът е заплатил по същия сума от 60.32 лева за
неустойка и от 196.38 лева за такса за експресно разглеждане, двете в общ
размер на 256.70 лева, които се претендират в настоящото производство лева.
В случая липсва основание за получаването на тази сума от ответника, поради
което този иск също е основателен и следва да бъде уважен като такъв.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, на същия следва
да се присъдят такива в общ размер от 100 лева за платена държавна такса.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
представител на ищцата адв. Д. В. М. сумата от общо 960 лева с включен
ДДС, представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено
според размерите на всеки от съединените искове и по правилата на чл.38
ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.2 ал.2 и ал.5, вр. чл.7
ал.2 т.1 и т.2 и § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В тази връзка, съдът не споделя направеното
възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от
ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ, клаузите, предвидени в чл.5, ал.2 и в
11
чл.1, ал.3 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5888868 от 09.01.2023г.,
сключен между М. А. А., ЕГН **********, от *********, и “Вива Кредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, п.к.
1324, район Люлин, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, офис 73Г,
предвиждащи заплащане на неустойка в размер на 131.04 лева и такса за
експресно разглеждане в размер на 196.38 лева, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
във вр. с чл.10а, чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146,
ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА “Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, п.к. 1324, район Люлин, бул.“Джавахарлал Неру“ №
28, ет.2, офис 73Г, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, да заплати на М. А. А.,
ЕГН **********, от *********, сумата от общо 256.70 лева, представляваща
недължимо платена сума по нищожни клаузи за неустойка и за такса за
експресно разглеждане, обективирани съответно в чл.5, ал.2 и в чл.1, ал.3 в
Договор за паричен заем Standard 14 № 5888868 от 09.01.2023г., сключен
между М. А. А., ЕГН **********, и “Вива Кредит“ ООД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА “Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, п.к. 1324, район Люлин, бул.“Джавахарлал Неру“ №
28, ет.2, офис 73Г, да заплати на М. А. А., ЕГН **********, от *********,
сумата от 100 лева, представляваща направени по делото разноски за
заплатена държавна такса.
Посочения на основание чл. 127, ал. 4 ГПК, начин за плащане на
паричното вземане, присъдено на ищеца М. А. А. е: с пощенски запис на М. А.
А., ЕГН **********, с адрес - *********.
ОСЪЖДА “Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, п.к. 1324, район Люлин, бул.“Джавахарлал Неру“ №
28, ет.2, офис 73Г да заплати на адв. Д. В. М., ЕГН **********, с адрес на
кантората - *********, сумата от 960 лева с ДДС, представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по делото.
Посочената на основание чл.127, ал.4 от ГПК, банкова сметка, по която
да се преведат присъдените суми на адв.Д. В. М. е: IBAN: *********, при
„УниКредит Булбанк“ АД, титуляр на сметката: Д. В. М..
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: Н. Д.
12