Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
02.03.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 2206 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 47855 от 10.10.2018г. по гр.д. № 66542/2017г. Софийски районен
съд, 164 състав признал за установено по предявения от В.А.К., ЕГН **********,
срещу „С.В.” АД, ЕИК *******, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.А.К., ЕГН **********, не дължи на „С.В.”
АД, ЕИК *******, сумата от 400.64 лв., начислена по партида с клиентски № **********
и представляваща дължима сума за доставено и потребено количество вода в
периода от 01.05.2012г. до 31.03.2013г. съгласно издадени фактури, за имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „*******, поради извършено плащане на част от
задължението и изтекла погасителна давност. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 50 лв. – разноски по делото, а
на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА – да заплати на адвокат В.В.Т.,
ЕГН **********, сумата 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „С.В.” АД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. За
да постанови решението си първоинстанционният съд приел, че процесното вземане
от 400.64 лв. не се дължи поради плащане на основната част от него в размер на
336.95 лв. от страна на ищеца, и поради изтекла погасителна давност – по
отношение на останалата част от вземането в размер на 63.69 лв. Решението било
недопустимо като постановено по недопустим отрицателен установителен иск.
Ищецът нямал правен интерес от водене на такъв иск за процесната сума, тъй като
същата е платена. Основна предпоставка за допустимостта на иска, която трябвало
да съществува както към момента на предявяването му, така и по време на целия
процес, била правният интерес на ищеца от този вид защита. В случая такъв
интерес не бил налице по отношение на платената сума още при предявяването на
исковата молба. Липсвал интерес от установителен иск, когато спорното право
може да бъде предявено чрез осъдителен или конститутивен иск. Като не съобразил
липсата на абсолютна процесуална предпоставка, каквато е правният интерес, и се
произнесъл по предявения отрицателен установителен иск вместо да прекрати
производството, районният съд постановил недопустим съдебен акт. Евентуално се
поддържа, че атакуваното решение е неправилно, тъй като ответното дружество не
претендирало заплащането на процесната сума предвид плащането й. Поради това
моли съда да обезсили атакуваното решение, евентуално – да го отмени като
неправилно. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна В.А.К. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Преитендира
присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА, съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за сумата 400.64 лв., начислена от
ответника за предоставени В и К услуги в периода м. 05.2012г. – м. 03.2013г. в
имот на адрес: гр. София, ж.к. „*******, клиентски № **********. Ищецът е твърдял,
че с ответника не са в облигационно отношение по доставка на В и К услуги,
евентуално – че не дължи сума в претендирания размер, тъй като не е извършено
отчитане на водомера по установения ред, и евентуално – че вземането е погасено
с кратката тригодишна давност.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявения иск с възражения, че ищцата е потребител на В и К услуги
за посочения адрес, че сумите за предоставяните услуги са начислявани по данни
от реален отчет на водомера, за което е представил карнети, подписани от
ищцата. Твърди още, че ищцата е погасила чрез плащане всички суми, начислени и
фактурирани за периода 07.05.2012г. – 08.01.2013г., като непогасена от исковата
сума била само част в размер на 63.69 лв., начислена за м. 02.2013г. и м.
03.2013г. Искал е от съда да отхвърли исковете, като му присъди и разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК
на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за частично недопустимо.
За да е допустим установителен иск с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за установяване съществуването или несъществуването на едно
право или правоотношение, за ищеца следва да е налице правен интерес от
исканото установяване. Наличието на правен интерес от иска е положителна
процесуална предпоставка от категорията на абсолютните – за които съдът е
длъжен да следи служебно, вкл. като извърши преценка за наличието й преди да
постанови крайния си съдебен акт. Липсва интерес от установителен иск, когато може да бъде
предявен осъдителен или конститутивен иск, тъй като и чрез тези искове ще се
разреши със сила на пресъдено нещо гражданския спор, но едновременно с това ще
се постигнат и присъщите на решенията по тези искове изпълнителна сила и
конститутивно действие. Този извод не противоречи на разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 8/27.11.2013г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, чието приложно
поле е ограничено до искове с предмет вещно право и е неприложимо в случая. И според
това тълкувателно решение обаче при предявен отрицателен установителен иск
ищецът следва да докаже фактите, с които обосновава правния си интерес от иска,
в противен случай производството се прекратява.
Неотносими за преценката за допустимостта на иска са доводите в отговора на
въззивната жалба - дали между страните е налице облигационно правоотношение,
както и дали вземането за процесния период е правилно начислено. Релевантният
въпрос е налице ли е правен интерес от иска за ищеца предвид установеното от неоспореното
заключение на ССЕ, че част от процесното вземане – в размер на 336.95 лв., е
погасено чрез извършени плащания в периода 20.08.2013г. – 21.10.2014г., преди
завеждане на исковата молба в съда на 20.09.2017г. Съгласно заключението, към
датата на извършената от вещото лице проверка в счетоводството на ответника
дължимата сума по кл. № ********** е за главница в размер на 63.69 лв. по
фактури, издадени в периода 08.01.2013г. – 04.03.2013г.
С оглед така установеното от заключението на ССЕ съдът намира, че за ищеца
не е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск до
размер от 336.95 лв., а спорното право е следвало да бъде предявено с
осъдителен иск. Поради това и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК
атакуваното решение в частта, с която е установено, че ищецът не дължи на
ответника сумата до размер от 336.95 лв. поради плащане следва да бъде
обезсилено, а производството в тази част - прекратено.
В останалата част, с която е призната за недължима сумата 63.69 лв.,
първоинстанционното решение е допустимо, а по същество – правилно. За
неоснователни съдът намира доводите на въззиваемата в отговора на въззивната
жалба по делото да не било установено наличие на облигационно правоотношение по
доставка на В и К услуги – изводите на СРС в тази част са правилни и се подкрепят
от представеното от ищцата писмо от 07.07.2017г., видно от което между страните
е имало и сключено споразумение за разсрочено плащане на задължения за
процесния имот. Неоснователни са и доводите по делото да не било установено
дали вземането за процесния период е правилно начислено – този факт се
установява от приетите и неоспорени карнети, подписани за „потребител“, както и
от заключението на ССЕ, видно от таблицата към което сумите за предоставените
услуги са начислявани съобразно отчетените количества потребена вода в имота.
Правилно СРС е приел, че вземането за сумата 63.69 лв., начислено по фактури,
издадени в периода 08.01.2013г. – 04.03.2013г., е погасено с кратката
тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, доколкото ответникът, чиято е доказателствената
тежест, не е установил давността за това вземане да е спирана или прекъсвана. Поради
това първонстанционното решение в тази част следва да бъде потвърдено.
Решението следва да бъде потвърдено и в частта за разноските. Видно от приетата и неоспорена справка
към писмото от 07.07.2017г. от ответника до ищеца, в същата процесните вземания
са посочени като дължими, а с платената сума от 1 500 лв. са отразени като
погасени вземания за различен период. Предвид горното, с извънпроцесуалното си
поведение ответникът е дал повод за завеждане на делото и на основание чл. 78 ГПК дължи на ищеца всички направени в първата инстанция разноски.
При този изход и изричните претенции, разноски за настоящата инстанция
се следват на двете страни.
Въззивникът е направил разноски в размер на 25 лв. – за държавна
такса. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ (обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.),
съобразявайки извършената от упълномощения от въззивника юрисконсулт дейност,
съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Или,
съразмерно с уважената част от жалбата, въззиваемата следва да бъде осъдена да
му заплати разноски в размер на 105.13 лв.
Минималното адвокатско възнаграждение съобразно
обжалваемия интерес и Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е в размер на 300 лв. Съобразно отхвърлената част от жалбата,
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на въззиваемата на
основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА сумата 47.69 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 47855 от 10.10.2018г., постановено по гр.д. № 66542/2017г. на
Софийски районен съд, 164 състав в
частта, с която е признато за установено по предявения от В.А.К., ЕГН **********,
срещу „С.В.” АД, ЕИК *******, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.А.К., ЕГН **********, не дължи на „С.В.”
АД, ЕИК *******, сумата до размер от 336.95
лв. поради извършено плащане, и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част, като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 47855 от 10.10.2018г., постановено по гр.д. № 66542/2017г. на
Софийски районен съд, 164 състав в
частта, с която е признато за установено по предявения от В.А.К., ЕГН **********,
срещу „С.В.” АД, ЕИК *******, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.А.К., ЕГН **********, не дължи на „С.В.”
АД, ЕИК *******, сумата 63.69 лв., начислена
по партида с клиентски № **********, представляваща цена на доставени В и К
услуги по фактури, издадени в периода 08.01.2013г. – 04.03.2013г., поради
погасяване по давност на вземането, както
и в частта за разноските за първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА В.А.К., ЕГН **********,***, да
заплати на „С.В.” АД, ЕИК *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 105.13 лв. (сто и пет лева и 13 ст.),
представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „С.В.” АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***-4, Бизнес
парк № 1, бл. 2А, да заплати на адв.
К.И.Б., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА сумата 47.69 лв. (четиридесет и седем лева и
69 ст.), представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.