Р Е Ш Е Н И Е
град София, 12.02.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с-я:
РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЮЛИЯ А. разгледа докладваното от съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело №
12073 по описа за
2018
година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от В.И.М., чрез адв. М., срещу съдебно решение № 386346 от 17.04.2018г., постановено по гр. д. № 70628/2017 г. по описа на СРС, 47 състав, с което е прието за установено по реда на чл.422 от ГПК, че В.И.М. дължи на „Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД сумата от 1288.82 лв. – главница за потребена топлинна енергия за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., 80.55 лева – сума за разпределение на топлинна енергия и 3.29 лева – лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, ведно със законната лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 25.05.2017 г. до окончателното им плащане, за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 33100/2017 г. на Софийски районен съд, 47-ми състав, както и разноски по делото на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК - сумата от 77.85 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 550 лв. - разноски в исковото производство.
В жалбата са
инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение, като
постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални
нарушения. Навеждат се аргументи за необоснованост на постановения съдебен акт,
като се посочва, че решението е постановено при неправилна оценка на събраните
по делото доказателства. Прави се възражение за изтекла в хода на процеса
погасителна давност в полза на ответника. Наведени са аргументи за неправилност
на констатациите на първоинстанционния съд за наличието на валидно облигационно
отношение между ответника и ищцовото дружество. Изложени са доводи, че
представения по делото протокол от Общо събрание на ЕС не е подписан от
въззивника-ответник. Договор с „Т.С.“ ЕАД бил подписан едва през2002 г. от
лице, което не било домоуправител. С придобиването на право на собственост
върху процесния имот от ответника през 1990 г. такава услуга и задължения не
съществували. Към датата на изграждане на отоплителната инсталация се изисквало
разрешение за това от общината. Не били налице данни за въвеждане на абонатната
станция в експлоатация. В сградата нямало изградена отоплителна инсталация.
Трябвало в инсталацията да постъпва вода с температура 90 градуса, но дали
постъпващата в нея вода е била с изискуемата
темпераура не било доказано. Твърди се, че общите части на сградата не се
отопляват. Въззивникът се позовава на Решение № 4777 от 13.04.2018 г. на ВАС по
дело № 1372/2016 г., с което обосновава аргумент за неприложимост на отменената
с него в оспорената и част разпоредба от Методиката за дялово разпределение на
топлинна енергия в сгради – етажна собственост, представляваща приложение към
чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.4.2007 г. за топлоснабдяването. Твърди
се, че представените от ищцовото дружество писмени доказателства – извлечение
по сметки и изравнителни сметки нямат характеристиките на документ. Твърди се,
че в мотивите на обжалваното решение липсва изложена фактическа обстановка, от
която да се формират съответни правни изводи. В допълнително становище на
въззивника се посочва, че отношения между него и ищцовото дружество са
възникнали едва през 2012 г., когато е издаден констативен акт за установяване на
годноста за приемане на строежа на съответната абонатна станция от 10.02.2012
г., като въззивникът посочва, че не е подписал протокола от Общото събрание на
ЕС. С допълнителна молба прави възражение за изтекла погасителна давност, като
посочва, че с изтичането на давността изискуемостта е престанала да съществува.
Моли съда да отхвърли обжалваното решение и да отхвърли предявените от „Т.С.“
ЕАД искове.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, представя списък по чл. 80 от ГПК. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Третото лице-помагач - „Б.Б.” ЕООД, не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу В.И.М. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед постъпилата
въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
първоинстанционното решение в неговата цялост.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. № 33100/2017г. по описа на СРС, 47 състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД,
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 25.05.2017г. и е постановена на 21.06.2017г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу В.И.М. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението. В
срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - В.И.М., възражение, поради което
дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на
предявените в настоящото производство установителни искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод
за основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответника - В.И.М. искове с правно основание
чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Прието е, че между страните е възникнало
договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството на
собственик на имота, има задължение да заплаща стойността на доставяната от
ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по
делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия
в имота на ответника при спазване на изискванията на Общите условия по договора
за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба,
доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия
период от време. При правилно разпределена доказателствена тежест
съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в
нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото
доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Настоящата
въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да
обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността
на обжалваното решение.
В конкретния случай не е спорно
между страните и от доказателствата по делото се установява, че ответникът е
собственик на описания в исковата молба недвижим имот, находящ се в гр. София,
ул. „*****.
Съгласно пар.1, т.13 от ДР на
ЗЕЕЕ /отм/ потребител е физическо или юридическо лице, което получава
електрическа или топлинна енергия от енергийното предприятие и ги ползва за
собствени нужди. Съгласно чл. 106а, ал.4 от ЗЕЕЕ/отм/ потребител на топлинна
енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещно право на ползване
за топлоснабдявания имот. Съгласно чл. 153, ал.1 ЗЕ и пар.1, т.42 от ДР на
ЗЕ/отм/ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или
титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си.
Разпоредбата на чл. 153, ал.1 ЗЕ в редакцията след изм. ДВ бр.54/2012 год. в
сила от 17.07.2012 год. и към процесния период за който се претендира заплащане
на ТЕ предвижда, че всички собственици и титуляри на вещното право на ползване
в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на ТЕ и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал.1, т.2 на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена на ТЕ при условията и реда, определен в съответната наредба по
чл. 36, ар.2. Разпоредбата императивно установява кой е страна по
облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е
единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно
право на ползване. съгласно чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за
битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни Общи условия /ОУ/ за продажба на топлинна енергия от “Т.С.“ ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, които се изготвят от “Т.С.” ЕАД и се
одобряват от Държавната комисия за енергийно регулиране към Министерски съвет.
Същите влизат в сила в едномесечен срок след публикуването им в един централен
и един местен ежедневник и имат силата на договор между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното
им приемане от страна на потребителите. С тези общи условия се регламентират
търговските взаимоотношения между потребителите на топлинна енергия и
Дружеството: правата и задълженията на двете страни; редът за измерване,
отчитане, разпределение и заплащане на топлинната енергия; отговорностите при
неизпълнение на задълженията и др. Ответникът не е упражнил
правата си по чл. 150, ат. 3 от ЗЕ (чл. 106а, ал. 3 ЗЕЕЕ) и спрямо него са влезли в сила С оглед изложеното
настоящият състав намира, че ответникът по делото има качеството на потребител
и между него и ищцовото дружество през процесния период и по отношение на
процесния имот е съществувало валидно облигационно отношение. По изложените
съображения съдът намира за неоснователни оспорванията, съдържащи се във
въззивната жалба, че въззивникът не се явява потребител на топлинна енергия.
Неоснователни са възраженията на
ответника за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени
показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните
по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице
по приетата СТЕ съдът приема за установено, че сградата,
в която се намира топлоснабденият имот, е непрекъснато топлофицирана,
показанията на топломера в абонатната станция са отразени в таблица, а дяловото
разпределение, извършено от фирма за дялово разпределение в имота на ответника,
е в съответствие с методиката, нормативната уредба и проверените уреди в
сградата и имота на ответника. Цитираното от въззивника-ответник във въззивната
жалба Решение № 4777 от 13.04.2018 г. на
ВАС по дело № 1372/2016 г., с което обосновава аргумент за неприложимост на
отменената в оспорената и част разпоредба от Методиката за дялово разпределение
на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, представляваща приложение
към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 6.4.2007 г. за топлоснабдяването, има
действие занапред и не еприложимо към процесния период. От заключението на СТЕ се установява, че
общият топломер в ЕС е преминал периодично метрологичен контрол, както и че изравнителната
сума за процесния период е -25.60 лева – за получаване, че стойността на
начислената от ищеца топлинна енергия по фактури е 1314.43 лева, а сумите,
начислени по фактури, са в съответствие с изискванията на действащата
нормативна уредба. През процесния период в абонатната станция на ЕС е действал
общ топломер, който е от търговски тип и е преминал периодично метрологичен
контрол, съгласно изискванията на наредбата, както и че за сметка на
топлофикация са отчислявани технологични разходи. Следователно се налага
изводът, че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в
съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ.
Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника,
мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е
даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството-доставчик, а не се базира
единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказана стойността на доставената в имота топлинна енергия. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че няма данни за
направени плащания от ответника, погасяващи процесното задължение. Установява се,
че са отразени изравнителните сметки, които възлизат на -25.61 лева за връщане,
с които са погасени суми, отразени в обща фактура от 31.07.2016 г., както и че
общата сума, начислена от ищеца, е в размер на 1314.44 лева, която включва
1088.71 лева за отопление, 225.73 лева за БГБ. Направено е заключение, че
размерът на дължимата законна лихва е общо 83.84 лева.
Настоящият
състав намира за неоснователно направеното от въззивника възражение за изтекла
в негова полза погасителна давност. Това е така, защото на основание чл. 116 от ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иск. Същевременно разпоредбата на
чл. 422, ал. 1 от ГПК предвижда, че искът за съществуването на вземането се
смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4. Според цитираната
разпоредба този срок е едномесечен от получаване на съобщението и доколкото
същото е връчено на ищцовото дружество на 04.09.2019 г., а исковата молба е
подадена на 04.10.2017 г. , следва, че срокът е спазен и искът следва да се
смята предявен, съответно и давността прекъсната, от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Тъй като процесните
задължения касаят период от 2015 г. до 2016 г. към момента на подаването на
заявлението по чл. 410 от ГПК погасителна давност в полза на ответника не е
била изтекла, а от момента на подаване на заявлението – 25.05.2017 г. давността
е прекъсната. Същевременно на основание чл. 115 от ЗЗД давност не тече докато
трае съдебният процес относно вземането. От изложеното следва, че възражението
на въззивника-ответник за изтекла в негова полза погасителна давност е
неоснователно.
С оглед
изложеното съдът намира, че искът по чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.79, ал.1 ЗЗД е основателен и
като такъв правилно е бил уважен в пълния предявен размер.
В ОУ към договора за доставка на
топлинна енергия е определен срок за заплащане на дължимата от купувача месечна
цена на доставената топлинна енергия - 20 дни от изтичането на периода, за
който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. Правилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът след като не е
заплатил в уговорения в ОУ към договора за доставка срок дължимите от него
вземания за доставка на топлинна енергия е изпаднал в забава и дължи
обезщетение за забава. Досежно определяне на размера, до който е уважен искът по чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД, СРС е кредитирал заключението на ССчЕ, което не е оспорено от
страните.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение,
вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските в настоящото производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 386346 от 17.04.2018г., постановено по гр. д. № 70628/2017
г. по описа на СРС, 47 състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./