Р Е Ш Е Н И Е
град София, 03.06.2021 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на десети март през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ……….…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№13181 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №184572 от 05.08.2019г., постановено по гр.дело №11973/2018г. по описа
на СРС, І Г.О., 167-ми състав, е отхвърлен предявеният от Ф.Д.Б. срещу "П.П.Г." ЕООД иск
с правно основание чл.55, ал.1,
пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8500 лв., представляваща получена на 04.08.2015г. без основание сума. С решението е осъден Ф.Д.Б. да заплати на "П.П.Г."
ЕООД на основание чл.78, ал.3
от ГПК сумата
от 905.00 лв., представляваща направени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - Ф.Д.Б., с която се обжалва изцяло решение №184572 от 05.08.2019г., постановено по гр.дело
№11973/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 167-ми състав. Твърди се, че оспореният
съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, като постановен при съществено
нарушение на материалния и процесуалния закон. Излага се, че неправилно съдът е
приел, че на основание приходен касов ордер /ПКО/ от 31.07.2015г. лицето В.В.е
внесъл в касата на дружеството-ответник сумата от 6000 лв.. Твърди се, че
представеният ПКО от 31.07.2015г. е бил надлежно оспорен като е посочено, че
представлява неистински документ, от който не може да се установи кое лице от
името на дружеството-ответник е получило конкретната сума. В допълнително
становище от 08.03.2012г. са изложени твърдения, че първоинстанционният съд е
допуснал съществено процесуално нарушение като не е открил производство по
оспорване на документ по реда на чл.193 от ГПК, съответно не е разпределена
правилно доказателствената тежест в изготвения доклад по чл.146 от ГПК, което е
довело до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт, в който е кредитиран
документ, без да е доказана по надлежния ред неговата истинност и достоверност.
По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени
изцяло обжалваното решение на СРС и да постанови друго, с което да уважи
предявения иск. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от
въззиваемия разноски за адвокатски хонорар пред настоящата инстанция.
Въззиваемата
страна - "П.П.Г."
ЕООД, депозира
писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Изложени са аргументи, че първоинстанционният съд правилно и
законосъобразно е анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е
приел, че предявеният иск е основателен и доказан. Поддържа се, че от събраните
по делото доказателства правилно първостепенният съд е приел, че по делото няма
ангажирани доказателства, че ответникът е получил без основание от ищеца
исковата сума от 8500 лв., с която се е обогатил
неоснователно за сметка на ищеца, както и че не е доказано наличието на
договорно основание за настъпилото разместване на имуществени блага в полза на
ответника, което е послужило като основание за отхвърляне на исковата претенция
с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение.
Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявен
е от Ф.Д.Б. срещу "П.П.Г." ЕООД иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8500 лв., представляваща получена на 04.08.2015г. без основание сума.
С оглед
предмета на постъпилата въззивна жалба на въззивен контрол подлежи изцяло
постановеното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивна
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на новия ГПК, в сила
от 01.03.2008г., е въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно
императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в
решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на
валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно, като
на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявения от Ф.Д.Б. срещу
"П.П.Г."
ЕООД иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8500 лв., представляваща получена на 04.08.2015г. без
основание сума. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства
по делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени
каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят е посочил
единствено, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, без обаче да
излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния
спор.
За разлика от въззивното обжалване по
ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на
обжалвания акт.
Въпреки че съгласно разпоредбата на
чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се
състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността
на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би
обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване
на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на
чл.290 от ГПК решение №246 от 23.10.2013г. по гр.дело №3418/2013г., Г.К., І Г.О.
на ВКС/.
В случая
в депозирано след изтичане на срока за обжалване допълнително становище от
08.03.2012г. са изложени твърдения, че първоинстанционният съд е допуснал
съществено процесуално нарушение като не е открил производство по оспорване на
документ по реда на чл.193 от ГПК, съответно не е разпределена правилно
доказателствената тежест в изготвения доклад по чл.146 от ГПК, което е довело
до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт, в който е кредитиран
документ, без да е доказана по надлежния ред неговата истинност и достоверност.
По горните аргументи така изложените доводи не следва да се обсъждат като
наведени след срока за обжалване и като
такива са преклудирани.
Единственият
довод във въззивната жалба касае твърдението, че представения по делото ПКО от
31.07.2015г. е неистински документ, от който не може да се установи кое лице от
името на дружеството-ответник е получило сумата от 6000 лв., внесена от трето
неучастващо по делото лице - В.В.в касата на дружеството-ответник. Въззивният
съд счита, че изцяло неотносимо към предмета на спора е обстоятелството дали по
делото е доказано, че с посочения ПКО от 31.07-2015г. е внесена от трето
неучастващо по делото лице - В.В.в касата на дружеството-ответник конкретната
сума. Това е така, тъй като в процесната хипотеза фактическият състав на нормата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД изисква по делото да
бъде установено по несъмнен начин даване на нещо от страна на ищеца, получаване
на същото от страна на ответника, както и липсата на основание, което е
обусловило имущественото разместване. Съобразно чл.154 ГПК
в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на
които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на
сумата, а при липсата на такова - че е върнал полученото. Твърдението на ищеца в исковата
молба, че преведената от него на 04.08.2015г. по сметка на дружеството
–ответник сума от 11500 лв. е без основание и като такава подлежи на връщане
след приспадане на сумата от 3000 лв., която представлява задължение на ищеца
към ответника, не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Противно на
поддържаното от ищеца от констатациите на експерта-счетоводител в приетото по
делото като неоспорено заключение на съдебно-счетоводна експертиза, която
следва да бъде кредитирана като обективно и компетентно изготвена, се
установява на 04.08.2015г. по сметка на дружеството –ответник от ищеца е
внесена сумата от 11500 лв., с която са заплатени
заплати за м.07.2015г., ЗО, ДОД, ДОО и ДЗПО в общ размер на 11511.13 лв.. Експертизата сочи още,
че през 2015 година ищецът заедно с процесните
11500 лв., е превел общо по сметка на дружеството –ответник сумата от 32640 лв., които суми са осчетоводени като изтеглени от касата
на дружеството и внесени от ищеца по банковата сметка на ответника. Вещото лице изрично сочи, че всяка една от преведените от ищеца суми по сметка на дружеството преди това е изтеглена
от касата на дружеството. Ето защо съдът
намира, че тези суми, сред които и процесните 11500 лв., не са излизали извън патримониума на дружеството.
Същите са били съхранявани като касова наличност и в качеството си на управител
на дружеството ищецът ги е прехвърлял по сметка на дружеството,
където са осчетоводявани като налични по сметка. Ето защо според настоящия
състав тези средства никога не са излизали от патримониума на дружеството и не
са преминавали в патримониума на ищеца
като физическо лице. Единствено в качеството си на управител той е извършвал
финансови операции с тях. Предвид изложеното съдът намира, че по делото не е
доказано с превеждането на процесните 11500 лв. да
са размествани имуществени блага между ищеца и ответника в процеса, респективно, че е налице неоснователно обогатяване от страна на ответното дружество за сметка на обедняването на ищеца.
При така изложените аргументи и предвид
липсата на други конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ищец, относими
към предмета на спора, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното
решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които
въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се
установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми. Предявеният
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД правилно е бил
отхвърлен, тъй като по делото не са налице доказателства, че
претендираната искова сума е била платена от ищеца на ответника без основание и като такава
подлежи на връщане. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен
извод и е отхвърлил така предявеният иск е постановил законосъобразен съдебен
акт, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ответник.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника-ищец следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия - ответник сторените от него разноски пред настоящата
инстанция. Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е
направено от въззивника-ищец, чрез процесуален представител в съдебно заседание
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът дължи произнасяне. Настоящият
състав счита, че претендираните от въззиваемия - ответник разноски за платено
адвокатско възнаграждение от 1200.00 лв. пред настоящата инстанция са
прекомерни, не са съобразени с фактическата и правна сложност на спора,
с размера на обжалвания материален интерес, както и
действията на пълномощника на въззиваемия във въззивното производство, който е осъществил
процесуално представителство в едно съдебно заседание. При това положение
справедливото възнаграждение за положения адвокатски труд с оглед характера на
делото и съобразно минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани
в Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се
определи в минимален размер от 755 лв., която въззивника следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемата страна на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №184572 от
05.08.2019г.,
постановено по гр.дело №11973/2018г. по описа на СРС, І Г.О., 167-ми състав.
ОСЪЖДА Ф.Д.Б., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на "П.П.Г."
ЕООД, с ЕИК********, със съдебен адрес:***;
на основание чл.78, ал.3
от ГПК сумата
от 755.00 лв. /седемстотин петдесет и пет лева/, представляваща направени по
делото разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./